Ден седемнадесети

Ришки проход – с. Дъскотина

06.08.2012

Сутринта ме събуди многофункционалния ми мобилен телефон. Спал съм като заклан. Помня, че се пробудих колкото да пия вода, обърнах се на страни и заспах отново. Но утрото беше дошло и с него времето за ставане. Раздвижих се и се измъкнах от спалния чувал. Пешо също се размърдваше. Като при предишното спане на открито и сега беше прекарал нощта не особено комфортно. Пейката му убивала а и някакви гадинки се бяха изхитрили да го изпохапят. Явно решението ми за пода се оказа доста по-правилно.

Направихме си закуска и традиционното вече кафе. Хапнахме и отново на път. След кратка справка с карти и GPS решихме да хванем пътеката от края на поляната с чешмата. Тя минаваше по едно мостче над рекичка. След това излязохме на черен път и поехме напред.

Ясно съзнавахме, че все повече и повече напускаме по-високата планина и влизаме в равнини и низини. Даже някъде напред ни очакваше някое и друго село. Целта ни за днес бе едно от тях, с. Дъскотина. Реално до заветния край оставаха две нощувки. В с. Дъскотина и в с. Козичене. Първоначално бяхме планирали този етап да го караме по схемата – ходим докато мръкне и спим. Точно както бяхме първите няколко дни от похода. Но след като преди вр. Ботев се разделихме с палатката и спалния чувал на Пешо, нещата вече не изглеждаха толкова толкова добри от към бивакуване на открито. Двата бивака, които имахме под звездите показаха, че Пешо хич не е подготвен за подобни преживявания. И затова минахме към схемата със спане в населени места. Иначе тези заключителни три дни спокойно могат да се минат като два. Има достатъчно време.

Така че се очертаваше един не много дълъг за стандартите ни ден. Освен това явно обстановката ставаше сравнително по-скучна, защото като гледам от целия ден имам едва няколко снимки. Има и такива моменти по пътеката.

Иначе от към вода нямахме никакъв кахър. Хората тук смятат за чест да издигнат чешма, че ако може и цял бивак с огнище покрай нея. Похвално начинание, за което нямаше как да не сме им благодарни. Така че, най-после можехме да преминем към по-минималистичен воден подход. А това значеше и едно, две кила по-лека раница.

Пътя беше приятен за ходене и ние кротко си крачехме по него. И тук някъде сутринта съм направил този така високо художествен фотос, вдъхновен пак от дърво.

IMG_0089

 

По едно време, както пътеката си вървеше широка и удобна и ние по нея, взехме че се натъкнахме на тревожен сигнал. Паднало през нея дърво. Сърцето ми се сви. Закрачихме напред. Още нападали дървета, че ставаха и все по-нагъсто. Пак се запровирахме с мрачни физиономии през клони и дънери. Не е истина просто. Ако ни почваше отново вчерашния кошмар, как ли щяхме да издрапаме ?

За наш страхотен късмет, след известно време нападалите дървета се разредиха и скоро напълно изчезнаха. Не мога да опиша с какъв кеф си отдъхнах, Дано и занапред да продължи така.

Иначе пътя не беше тежък. Ходехме по черни селски пътища. Терена не беше труден, а вода и чешми имаше в изобилие. Гората в тази част ни пазеше от надигащата се жега, но това нямаше да продължи вечно.

Някъде следобеда вече крачехме по ливади ширнали се между рехавите горички. Жегата изсмукваше силите ни. Добре, че имаше по някое дърво да поседнем на сянка по време на почивките. И естествено в такива моменти се отдавахме на сериозно обследване на краката и търсене на ранни симптоми за щети по тях. Долната снимка илюстрира напълно един такъв момент.

IMG_0092

В края на похода благодарение на внимателните грижи, многото употребен лейкопласт и чудодейния крем Бочко, краката ми бяха в прекрасно състояние. Не съм сигурен дали се забелязва добре на снимката, но реално вече нямах нужда от лепенки и направо не смеех да повярвам на този факт. Той се дължеше и на сполучливия избор на обувки в Габрово. Това ново попълнение в моята екипировка се оказа една много сполучлива инвестиция. И да споделя на заинтересованите – марката е High Colorado. а модела Eiger.

А пейзажа около нас изглеждаше така :

IMG_0093

Все пак се вижда, че изгледа си е чисто планински. Така че, макар и ниска, Стара планина си беше все още планина. А ето я и “пътеката” по която ходехме :

IMG_0094

И един поглед в страни към съседното било :

IMG_0095

И така от сянка на сянка, от чешма на чешма взехме че стигнахме цивилизацията. Подминахме село Рупча. Видяхме го под нас и продължихме към Планиница. За Дъскотина знаехме, че има два варианта за спане. Единия х. Луда Камчия и другия в туристическа спалня, стопанисвана от местен бивш полицай. Много се колебаехме, накъде да хванем. Но това предстоеше. Имахме път да минем, преди да се наложи да вземем това решение.

Но и пътя и времето имат свойството неусетно да минават и скоро видяхме под нас покривите на с. Планиница. Доста голямо село, а гледано отгоре, покривите едни хубави, направени. Сигурно и кръчма имат… И на нас с Пешо неустоимо ни се допи бира. Затова кривнахме и скоро се оказахме в селото. Голямо и хубаво село. И чисто. Турско. Абе, не че съм нихилист, но “турските” села бяха определено по чисти и поддържани от “българските”. Освен това хората бяха изключително дружелюбни. Вървим си ние по главната и пред нас една патрулка. Двама полицаи спрели и един човек и го дъвчат нещо. Минаваме покрай тях, а те ни заговарят със стандартните вече въпроси :

– От къде сте момчета? Към морето ли сте тръгнали?

Спряхме с и се заговорихме с тях. От дума на дума се стигна до въпроса, къде ще спим.

– Ми как къде, един наш бивш колега е направил хижа, при него ще спите – отсякоха полицаите.

Веднага се извадиха GSM-и, занабираха се номера и скоро вече говорехме с техния колега. Разбрахме се като наближим да му звъннем. Записах си надлежно номера. След което благодарихме и се разделихме с полицаите. До колкото видях, след разговора ни, пуснаха шофьора да си ходи. Така че и той изкара късмет.

И така, вървейки по главната забелязахме кръчмата, то си беше селския магазин ама с няколко маси отвътре. Влизаш, пазаруваш и излизаш вън да си го пиеш. Кеф.

Влязохме и веднага грабнахме две ледени бутилки лимонена бира. Само след няколко мига вече ги бяхме платили и щастливо дърпахме капачките. Мисля, че е излишно е да обяснявам, че бяхме атракцията на заведението. Около нас струеше турска реч, а ние блажено отпивахме студена бира и се стараехме поне за малко да забравим за жегата. Това разделение не трая дълго. Хората бяха любопитни и отворени и скоро се заприказвахме. Неусетно се оказахме на една маса и ние заразправяхме патилата си. Те ни слушаха, клатеха глави и разпитваха за подробности. Накрая ни изгледаха преценяващо и попитаха :

– Добре де, а колко ви плащат ?

Ние занемяхме

– Кой да ни плаща ? – учудено отвърнахме.

– Ми за да ходите толкова, някой трябва да ви плаща. – прозвуча с желязна логика отговора.

И тук с Пешо се изсмяхме с глас и им обяснихме, че не само никой не ни плаща, а че харчим не малко спестени пари за да изпълним тази наша мечта. Но каквото и да казвахме, хората ни гледаха невярващо и клатеха с глави. Бас чукам, че така и не ги убедихме, че им казваме истината. Майтап.

Пийнахме си бирата и с тъга пожелахме довиждане на тези приятни хора. С тях можехме да стоим до вечерта, но искахме да стигнем до крайната точка възможно по-бързо и да почиваме. Тръгнахме, а с нас тръгна един човек, да ни покаже пътя и селото. Пътьом ни обясни, че е бивш национал по борба. То вярно беше нисичък и набит. Показа ни една красива чешма и с гордост новостроящата се джамия в селото. Наистина старата си беше много мизерна, но и като гледах с какъв замах бяха подготвили основите на новата, бая як градеж се очертаваше.

Попитах човека, с какви средства се гради тази джамия, и той не можа много много да ми отговори. Дано да са средства събрани от хората в околията, а не услужливо подарени от чужди “доброжелатели” срещу примерно правото да пратят духовниците. Дано. Хората в селото са много свестни и приятни. Остана ми много добро и топло усещане от престоя там. По принцип не съм против никоя религия. Старая се да уважавам вярванията на другите. Но и знам колко лесно се изкривяват нещата в нечия полза. С християнството се е случвало от векове, сега се случва с исляма. Не можете да ме убедите, че хората изповядващи исляма и създали Приказките от Хиляда и една нощ, построили Алхамбра, превели и така съхранили до нас голяма част от ръкописите на Александрийската библиотека имат същата религия, както тълпата безумци, чиято основна цел е само убийства и кръвопролития. И тъй като явно религията е същата, нещо в прочита не свещените книги е изкривено. Но той, дявола, както чете Евангелието, така може да прочете и Корана. Уви.

Съжалявам за това отплесване, но това е въпрос който ме тормози отдавна. Та сега покрай страха си, подобни безумци да не се доберат до симпатичните и мили хора живеещи по онези земи, се отплеснах и дадох воля на емоцията. Ако съм подразнил някого с горните редове – съжалявам, но аз така виждам нещата.

Но както и да е. Скоро стигнахме края на селото и се разделихме с нашия любезен домакин. Помахахме си за довиждане и ние поехме по пътя. И тук вече беше крайно време да вземем решение накъде да вървим.

Замислихме се и решихме да се пробваме в хижата. Явно и двамата с Пешо имахме резерви към полицейската институция и нейните представители. Така че вместо да кривнем по пътя към Дъскотина, ние хванахме левия, водещ в посока към хижата. Скоро стигнахме и още едно турско село със звучното име Вишна. И това село ни остави доста добро впечатление. Освен това искам да спомена, че в отсечката между Планиница и Вишна до една чешма беше построена страхотна детска площадка. Явно хората идваха тук с децата си и бяха направили ред съоръжения, та те да могат да се забавляват пълноценно – люлки и всякакви други. Много неочаквано е да видиш такова място да изниква някак в нищото. И радващо, определено.

Скоро стигнахме до главния път минаващ покрай река Луда Камчия. Застанахме на моста над нея и се загледахме в буйните води под краката си. Ех… а толкова скоро спахме и пихме вода на извора и. Лично за мен, такива моменти правят пътуването така желано нещо.

И тук спряхме да направим разбор на ситуацията. Извадихме карта, GPS и се замислихме. До хижата имахме още път, който утре трябваше да ходим в обратна посока до Дъскотина. И до самата хижа имахме изкачване според картата. Явно решението да тръгнем към нея не беше от най-мъдрите вземани от нас. Но поне си признахме грешката и решихме да я поправим. Отправихме се по главния път към Дъскотина. Бавно се завлачихме по нагретия асфалт, като се пазехме от прелитащите покрай нас коли и камиони. Абе .. Гадно ходене. Освен това отново нагоре, а и жегата хич и не беше намаляла. Когато наближихме селото забелязахме един черен път отделящ се от главния да се изкачва по хълма към него и веднага го избрахме. Така триумфално навлязохме в Дъскотина покрай селския стадион. Бързо намерихме центъра и се обадихме на полицая. Човека беше много отзивчив и след кратко описание от наша страна какво виждаме около себе си, схвана къде точно се намираме. До неговата “хижа” имало още 20-30 мин ходене, но той прати сина си с колата да ни вземе, за да не се лутаме. Много приятен жест.

С Пешо седнахме на едни стълби, засмукахме вода и зачакахме.

След малко се появи една тъмна кола с доста “дизайнерски” вид и ни натовари. И така попаднахме в туристическата спалня на с. Дъскотина, която ни очарова веднага със спретнатия си двор. Стаите не бяха нещо особено, но бяха чисти и имаше топла вода. Кухнята беше оборудвана с всичко необходимо. Запознахме се и с полицая, който беше един усмихнат мустакат симпатичен човек. Със сина си работеха по топлоизолацията на една част от помещенията.

Ние се възползвахме от ситуацията и веднага се изкъпахме и изпрахме. На двора имаше и голям удобен простор. И тук Пешо реши да изпере отново единственият си панталон. Аз му дадох моят втори и все още съжалявам че не го заснех с него. Много хубаво и някак свободно му стоеше.

Така хигиенизирани се отправихме към селото да си вземем храна. Човека ни насочи и към едно заведение на близо на главен път, но с Пешо като го огледахме, идеята да си хапнем в хубавия двор на полицая ни се стори доста по-примамлива. Така че намерихме селския магазин и се залутахме между щандовете да си избираме храна. Помня, че ми направи впечатление – в хладилниците имаше руска бира. За мен това си беше сериозна екзотика. Взехме някакви колбаси май (не помня добре), сирене, лук за салатката и когато стигнахме до зеленчуците преживяхме истински шок. Посрещна ни кашон с двадесетина подобия на домат, кое от кое по зелено и с пластмасов вид. Ами сега… Бяхме се подготвили с мента и мастичка.. а няма салатка… Естествено от изкуственяка не купихме. Платихме другите неща и излязохме навън да се чудим какво да правим. А във всеки двор наоколо едни хубави домати… Да се оближе човек. И аз реших, че няма как да не можем да си купим едно кило от някой от околните производители. Ама пусто, нали съм срамежлив младеж – не мога да тръгна от врата на врата да питам. И в този момент реших да ползвам жокера – “звънни на приятел”. Т.е. звъннах на полицая и го попитах дали може да ни препоръча човек, от който можем да вземем малко домати. Мисля, че въпроса ми го изненада малко, но без замисляне отсече :

– Няма какво да купувате. Тук на мивката в двора има домати, краставици и чушки. Вземайте и режете колкото си искате.

Е.. по хубаво от това – здраве му кажи.

Закрачихме с бодра стъпка към базата. Бяха ни изнеси и един малък телевизор да гледаме навън. Как да не ги заобичаш такива хора. Плахо отворихме въпроса да си платим доматите, ама полицая даже не ни доизслуша.

И така аз се запретнах да резна една салатка от страхотните домати, които намерихме на чешмата. Скоро с Пешо бодяхме лакомо с вилиците и се чукахме аз със своя облак а Пешо с ментичка. Даже се загледахме в олимпиадата, която до сега отминаваше покрай нас като някакво далечно ехо.

Долче вита !

Като заключение искам да кажа, никой да не се колебае, ако смята да преспи в с. Дъскотина. Направо да звъни на полицая. Мястото е много приятно, а и човека е много свестен.

В разказа си за следващия ден, ще поместя снимки на туристическата спалня. Сега бяхме доста уморени за да снимаме, а и битката за доматена салата ни изтощи. Малко след като мръкна вече бяхме в леглата.

Ще завърша разказа за този ден с един кадър, направен някъде през деня. Той олицетворява как хоризонта пред нас в посока Емине започна да се изчиства. Май щяхме да вземем и да стигнем до там !

IMG_0096

 


Разказа на Пешо :

Ришки проход – с. Даскотина

   

Ставане рано и поемаме. Следва преход от близо 10-12 часа, оттук нататък ще преминем в друго измерение на България, движим се по черен път, минаваме през малки села и махали в които много пъти няма дори и магазин, населението е всеки път приветства нашия поход и е предимно от мюсюлмани.

  

Малко преди края на деня и пристигането ни в село Дъскотина стигаме село Планинец където хората отзивчиво ни обясняват, че хижата Луда Камчия не работи, но подслон ще намерим в село Дъскотина при бивш полицай които всички добре познават. Докато се усетим вече звънят на полицая, след което се оказва че той ще ни чака в селото. Спираме за по бира в селския магазин където местното население ни заобикаля и учудено коментира мащаба и значението на пътя които сме изминали. Основния въпрос е Защо го правите, доброволци ли сте и т.н. Един от присъстващите добавя „от Дъскотина до село Козичене е над 40 км. и един път и той го е вървял пеша“. На нас с всяка изминала стъпка ни олеква толкова, че се приближаваме до крайната ни цел и сега вече ни е леко и можем да говорим аз това от къде идваме и къде е крайната ни цел. Сбогуваме се със селото и след кратко колебание да преспим в Дъскотина или хижа Луда Камчия тръгваме към Даскотина, което решение се оказва изключително правилно. Мястото за нощуване се оказва едно от най-добрите, стопанинът бившия полицай ни взе с колата си и ни закара до мястото, даде ни вкусни селски домати и даже можахме да се насладим и на олимпиадата която тече в Лондон след като ни беше изнесен телевизор на верандата и това само за 6 лева на човек за нощувка.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=382

Ден шестнадесети

Върбишки проход – Ришки проход

05.08.2012

Разказа си за този ден започвам със свито сърце, също както трябваше да се събудим онази сутрин. Но макар че бяхме изчели много разкази на хора преминали по пътеката преди нас, някак щастливо бяхме забравили или игнорирали в умовете си описаното за пътеката към Ришки проход.

Но както и да е.

Реално с Пешо се събудихме в прекрасно разположение на духа. Условията в хижата си бяха прекрасни, а идеята че долу в кръчмичката ще ни чака и закуска ни накара да се усмихнем. Според разписанието прехода не беше дълъг и нямаше смисъл да бързаме. Така че се надигнахме сравнително късно. След утринния тоалет последва стандартното вече събиране на багажа и ето ни с подпрени до масата раници да оглеждаме гладно менюто.

Моят набит поглед забеляза предлаганата екстра – попара. Еха… В главата ми нахлу спомена за утринните мамини попари и аз вече бях взел решение. Пешо без колебание се присъедини към мен. Поръчахме си и еспресо. Друго казва цивилизацията.

След малко дойдоха попарите. Малко бяхме изненадани. Явно концепцията за попара по тези земи се отличаваше от майчината ми и като резултат на това в паниците си намерихме попара със сирене и червен пипер. Малко непривично за мен, но си беше вкусно и питателно. Познайте дали не си ги хапнахме до дъно.

И тъй като деня започна да напредва, сложихме раниците и се отправихме да търсим пътеката. Май вече бяхме стигнали до мига в който раниците се бяха превърнали в неотделима част от нашето тяло. Някак разхождайки се без раница чувствах, че нещо ми липсва.

Още предния ден бяхме набелязали стратегия за намирането на пътя и сега се заехме да я осъществим. Върнахме се по пътеката водеща към заведението през което бяхме минали предния ден. Не му устояхме и Пешо си взе още едно кафе и по един айран. Виновно се спогледахме но решихме, че няма да е толкова голяма загуба на време, така че си ги пийнахме чевръсто. След това тръгнахме да търсим пътеката и скоро я открихме. То пътека не беше много точен термин. Направо си беше як път. Усмихнати закрачихме по него.

Малко след кръчмата, попадаме на много лековит минерален извор. Явно това някога е било балнеолечебен курорт. Сега и тук бе доста занемарено. На стената до извора имаше изписан цял ферман от активните съставки на водата и болести, които тя лекува. Всичко това звучеше добре, но беше в ярък контраст с тежката миризма на сяра носеща се от извора. Според мен, ако пиеш от тази вода редовно или умираш скоропостижно, или организма ти е толкова як, че успява да я преработи. Това автоматично означава, че ако не загинеш от катастрофа или някаква друга насилствена смърт, те чакат дълги години живот. Но както и да е. Проблема беше, че Пешо изчете също толкова внимателно дългия ферман и нагледно ми показа силата на рекламата. Замисли се за кратко, остави раницата, извади едно шише и решително си наля от водата.

– Ти първо я опитай и после наливай  – подметнах скептично аз.

Пешо надигна бутилката, отпи глътка и с видимо усилие я преглътна.

– Става – каза той с лъчезарна усмивка и прибра бутилката в раницата си.

И тук трябваше да почна да съзирам първите признаците на бъдещите тъмни облаци надвисващи на водния фронт над нашите глави. Но обилните води край пътя последните дни ме бяха направили ленив към такива знаци.

Вдигнах рамена, нарамих раницата и се върнах на пътя.

И както споменах, край тази част от пътя има доста чешми, така че не е необходимо да се носи много вода. Газехме земи населени с турско население и явно тук заветна цел на всеки бе издигне чешма във възхвала я на своето собствено име, я на някой свой жив или мъртъв роднина. Като цяло, доста похвално начинание. На няколко пъти разминавахме групи местни, които се държаха много приятелски и приветливо. Благославяха ни в нашето начинание и продължаваха натам.

Пътя се ходи лесно и неусетно, но трябва да се внимава. По някое време пътеката се отклонява в дясно и ако човек не внимава много за маркировката, лесно може да се отгърми по него. Ние все пак успяхме да не го направим, което е малко учудващо. Започнахме едно изкачване с плавен уклон в ляво. След него започнахме да слизаме надолу, като пътя беше доста изровен от ерозията. Жегата също започна да се обажда. Ходехме внимавайки в краката си и тихо мърморехме. По-късно, това щеше да ни се струва като магистрала, ама ха де. Така е устроен човек.

Постепенно времето напредна и ние стигнахме до река Елешница. Там където я пресича пътеката е много живописна, макар че водата в нея беше доста малко. Много голяма жега беше. И понеже тук надморската височина не е вече толкова голяма и ние започнахме да я усещаме все по-осезателно.

IMG_0074

Естествено близостта с водата ни пооживи. Аз веднага прецапах през плитките води до каменното корито на реката за да направя един кадър, който както установих после, май всички Ком-Еминеци не пропускат.

IMG_0075

Но пък аз много си харесвам своя.

Някъде тук в сянката на гората до реката направихме почивка. Погледнах GPS-а и забелязах, че имаме маркирана чешма. След като сложихме раниците и тръгнахме, реших да я потърся. Бързо я намерихме, но ако река Елешница беше пострадала от жегата, но все пак течеше, то чешмата беше синоним на сухота.

IMG_0076

Е.. Поне за поставка на раницата ставаше.

Скоро вървейки по пътя попаднахме на спретната постройка, заключена и самотна. Оказа се Горско стопанство Елешница. Да си призная, огледахме го от всички страни, но защо не го снимах – отговор нямам. Както и да е. И тук забелязах една табела сочеща в страни от нашия път с изписана магическата дума “Вода” под стрелката. Аз тутакси реших да отида да я проверя. На Пешо много, много не му се ходеше, така че аз закрачих бързо напред. Скоро видях чешмата и реших да попълня запасите. Смукалката ми беше пълна, така че налях едната бутилка. И да ме пита човек, защо не налях и другата … Ама на. Много чешми, много нещо – разглезват те. Лошото е, че не отдадох сериозно внимание на факта, че Пешо въобще не наля вода. Втори тревожен сигнал. Облаците се сгъстяваха, но аз все още нехаех.

Върнахме се на пътя и продължихме напред. И тук започнаха първите тревожни сигнали. Единични дървета нападали напреки на пътеката. Прескачахме ги, коментирайки приликите с пътя преди и след Котел.

IMG_0078

Да ама нещата започнаха да стават все по неприятни. Скоро вече се лутахме в джунгла от нападали стволове, стърчащи клони и листа. Личеше си, че някой е минавал преди нас, но това не помагаше много. Навеждахме се, промушвахме се, клякахме, ставахме и напредвахме все по-бавно и по бавно. Вместо да вземе да свършва, този ад ставаше все по гъст и по гъст. Ту се опитвахме се да следваме следата на хората преди нас, ту се опитвахме да се качим по склона успоредно на пътеката, но печелившо решение нямаше. Жегата беше сериозна. Потяхме се, клоните ни деряха, удряха раниците в опит да ни върнат назад. Започнахме да консумираме значително по голямо количество вода. Пешо се мъчеше с налятата много лечебна, но много гнусна вода. Все пак течност.

IMG_0079

А как ли е изглеждал снимащият, мога само да гадая.

Скоро излязохме на едно по-широко място около едно старо дърво. Беше нещо като полянка, или по-точно било е някога полянка. Сега и по нея имаше тук там паднали стволове. Някой беше се опитал да направи пейка и няколко дънера стояха като табуретки. Решихме да починем малко. Не мога да си спомня причината поради която реших, че някъде тука може да има вода. Май на един от траковете имаше нещо маркирано. Затова тръгнах да я търся. Водата ни вече беше критично малко и се налагаше да пестим. Лутах се в околията и скоро излязох на останки от асфалтов път. Боже.. Къде тук в нищото се пръкна този асфалт ! Но и той беше затрупан с клони и паднали дървета, така че след 15-тина минути лутане се отказах и се върнах при Пешо. Погледнахме пак GPS-a. Пред нас имаше ясна маркировка за вода. Нищо друго не ни оставаше, освен да глътнем глътка от почти привършения запас с вода и да продължим. Бяхме потни, мръсни и нещастни, а терена изглеждаше така :

IMG_0080

Not nice, както би казал моя приятел, американеца Иван. И щеше да бъде адски прав. Но скоро, за да се потвърдят думите, че винаги може да стане и по-зле, нещата станаха по-зле. Нападалите дървета станаха все по млади, тънки, клонести и храсталясали. С Пешо се промъкваме като гъсеници през листака. Пробвах да излезем пак по склоновете, но там нещата хич не бяха добри. Напредваме мъчително бавно. Жаждата почна не на шега да ни мори. Все вадех GPS-а и гледах колко остава до следващата вода, къде с надежда да сме се приближили, къде от страх да не подминем. Божей… все едно тичаме, та щяхме да профучим покрай нея. Ама то на човек му се размътва акъла.

Все едно цяла вечност се ръчкахме из тез шубраци. Движехме почти автоматично и почти не си говорехме. Така все повече наближавахме заветната вода. Това ни накара да се пооживим, но и в мен покълна страха – дали ще я намерим. Ако я намерим, дали ще тече. Както и да е, стъпка след стъпка, дърво след дърво и се оказахме в района на чешмата. Забих поглед в GPS-a и започнах да я търся като хрътка. Пешо остана на пътеката. След известно лутане в гъсталаците я забелязах. Реално и се идва отгоре и с тези нападали дървета е доста трудно да се открие. Да е жив и здрав GPS-а. Доста време ми спести, като ме изкара почти на нея. Викнах на Пешо, че съм я намерил и се изправих на горния и ръб. Погледнах надолу и за ужас осъзнах, че не тече. Да не казвам какъв вопъл се изтръгна от мен. Пешо се беше приближил и попита стреснато какво има.

– Не тече – изстенах аз.

Направо ми беше причерняло. След миг обаче разума се завърна в главата ми и аз си зададох логичния въпрос – а от какво е този свеж влажен мъх по чешмата ? А и мократа ивица земя след нея ?

Взрях се и забелязах, че просто няма чучур и от дупката на камъка си тече надолу. Изкрещях от радост, че има вода ! И Пешо се ухили. Ето я снимката на тази страхотна чешма, която обичам с всеки измъчен мускул на тялото си :

IMG_0081Ясно се вижда и едната ми бутилка подготвена за наливане. Идея нямам кой е построил тази чешма, но ще го споменавам с обич всеки път, който си помисля за похода. Макар незнаен, за мен си беше напълно реална личност на която благодарих на всяка глътка от напълнената вече бутилка. Приседнах на падналото дърво, което се вижда на снимката. Пълнех си бутилката, пиех си и никъде не исках да мърдам. Знам, че ценно време минаваше, ама хич не исках и да шавна. Скоро реалността взе връх. Почти 19:00 е. Напълнихме бутилки и смукалки и се подготвихме да продължим. Отново се изправих отгоре на чешмата и я загледах с топлота. Мисля, че когато следващият път си представям оазис, определено той ще има чертите на този извор.

Върнахме се към маркираната пътека. По пътя обратно видяхме табелка със стрелка и надпис за водата. Първоначално хич и даже не я бяхме видели, но хубаво че я има. Някой добър човек я е сложил. Продължихме битката с джунглата.

Скоро се отзовахме в един дол. Вече бяхме изпаднали почти в отчаяние. Погледнах GPS-a и видях че пътеката прави дъга и се изкачва на отсрещния хълм. Продължаваше да е все така затрупана от паднали дървета. За сметка на това, хълма бе относително чист, като изключихме няколко пояса къпини. Но вече бях готов да газя с радост дори и къпини, само не и тези дървета. С Пешо даже не го подложихме на съмнение. Просто зарязахме пътеката и здрапахме през къпините. А те едни едри, сочни. Хем дерат и ги ругая, хем бера пътьом в шепата и лапам. А като ги сдъвче човек един хубав сок утоляващ жаждата се разлива в устата… Досега все ги ругаех, защото непрекъснато по пътеките се спъвах в ластуните, които пускат по земята. Сега си замълчах. Да си призная, доста хапнах.

Скоро стигнахме горе и пред нас се ширна една гора с все по малко нападали дървета. Увеличихме скоростта. По едно време гледаме пред нас гърба на табела. Минахме отпред и прочетохме – “ За хора и животни забранено !”. Ц.ц.ц… то кое животно и нормален човек би се натикал тука. Само луди и Ком-Еминейци… Спогледахме се, изсмяхме се и продължихме напред.

Гадорията беше пълна, но поне от време на време предлагаше красиви гледки.

IMG_0084

Призрачно, нали ? Очакваш да изскочи някой зъл горски дух и приключението да приключи тук.

Определено започна да става много по-приятно за ходене. И тук щеше да е края на нашите мъки, ако не беше започнало да става късно. Скоро изскочихме на едно голо място от което се откриваше прекрасна гледка към низината. Трябва да е било някъде около Голям Дебелец. Но аз с имената съм скаран, така че ако греша, моля някой да ме поправи.

Естествено, въпреки закъснението спряхме да се насладим и извадих фотоапарата да поснимам.

IMG_0085

IMG_0087

Реално това е едно много удобно място за бивакуване, стига човек да разполага с добро количество вода. Отбелязахме го и тръгнахме напред. Часа беше 20:30 и имахме още път. От тук пътеката се вие много приятно между дърветата по билото между Голям и Малък Дебелец. Маркировката обаче не е на гъсто, така че трябва да се внимава. На няколко пъти залитахме в погрешни пътечки. Добре че GPS-а ни връщаше. За съжаление започна да става доста тъмно, особено под дърветата. На телефона ми, играещ ролята на GPS му падна батерията. Пак добре изкара – почти цял ден не бях изключвал приемника а и непрекъснато правех справки с картата. Извадих външната батерия и го подкачих към нея. Възползвах се от спирането за да си подготвя челника. Пешо също се опита да го извади, челника де, но се оказа че неговия е в неизвестност. Никой от двама ни не се учуди. Сложих челника и скоро ми се наложи да го запаля. Пешо ходеше след мен и двамата се взирахме за маркировка, която трудно се намираше на светлина, камо ли на челник. А пътеката се виеше между дърветата и на места почти не се виждаше. Да си призная, доста се притесних. С един челник, щяхме да се видим в зор.

И тук май се случи единствения път при който в нашата малка и сплотена група се получи напрежение и за това бях виновен изцяло аз. Понеже общо взето виждах в момента къде минава пътеката, гледах да ходя с най-бързата възможна за терена крачка. Телефона го бях прибрал в джоба, като подканях без да се обръщам Пешо да бърза. Обясних му, че трябва да се доберем до един черен път, на който излиза пътеката и там ще го мислим какво да правим нататък. Той поиска да види картата и аз много рязко го срязах, нещо в духа – да вървим, няма какво да гледаш толкова. Няколко минути по късно вече съжалявах за реакцията си и острия тон. Знам, че думите трудно се вземат назад. Надявам се да не съм го засегнал много и да разбере, че и аз самия бях много притеснен.

С доста бързо темпо се добрахме до въпросния черен път. Гората тънеше вече в сериозен мрак. Бяхме с един челник и беше гадно да ходим по тясна пътека и да търсим маркировка. И тук взех едно почти еднолично решение. Тръгваме по пътя, широк ясен в тъмнината. Можем да ходим рамо до рамо и да виждаме и двамата, а и поне първоначално той вървеше в нашата посока.

Речено – сторено. Както казах, първоначално пътя тръгна добре. Скоро даже започнахме да чуваме колите преминаващи по прохода. И тук той направи подъл десен завой и започна да се движи успоредно на пътя. По шума разбрахме, че между пътя и хълма зад който е прохода имаше поток. Ами сега.. Къде ли ще ни изкара. След 15-20 мин напрегнато ходене в което се ругах на ум за решението, най накрая пътя направи ляв завой и през един лагер на строители излезе на прохода. Камък ми падна от сърцето. Можех вече да се усмихна.

Огледах се и какво да видя – изскочи ли сме на пътя точно срещу един къмпинг. Ухилихме се с Пешо – гледай ти какъв късмет. Веднага се отправихме към къмпинга. Влязохме вътре и скоро в едно бунгало намерихме пазача. Извадихме най-приветливите усмивки и попитахме за свободни места. Човека ни погледна с интерес но ни обясни, че нямало. Ремонтирали пътя и всичко било заето от хората работещи по ремонта. Сега били отишли някъде, май да ядът и да пият, ама щели да се върнат.

Направо бяхме разбити. Приседнахме на едно стъпало и погледнах картата на GPS-а. Знаех, че нагоре по пътя има чешма, на която преминаващите спят доста масово. Решихме да местим натам. Закрачихме с Пешо по асфалта. Оставих челника с надежда коли и камиони да ни виждат, като при шума на всеки камион се криехме максимално навън от банкета. Добре че беше GPS-a.. В тъмнината никога нямаше да открием малката пътечка отклоняваща се през храстите навътре в гората. Скоро се оказахме на чешмата. И то не каква да е чешма, а чешма с 5 чучура бликащи със сериозен дебит. А до нея просторна беседка. Повече от идеално място за бивакуване.

Хвърлихме раниците и се поздравихме с успешния край на този труден ден. След това огледахме беседката. Тези, престоявали преди нас бяха оставили голяма кочина. Запретнахме се да изчистим. Събрахме боклука и го изхвърлихме в приготвеното за боклук място на има няма 5-10 м. от беседката. Но явно това са едни много трудни 5-10 м. След което изчистихме плота на маста. Аз направих от клонките на близкия храст метла и преметох пода. Все пак възнамерявах да спя там.

Накрая извадихме манджата и докато се топлеше водата аз отидох на чешмата да се изкъпя и изпера. Боже.. какъв кеф беше студената вода по тялото ми след един такъв труден ден. Направо с мръсотията отми и умората.

Върнах се чист в чисти дрехи. Опънах едно въже в беседката и проснах изпраните неща. В това време Пешо отиде да се хигиенизира. Аз приготвих една вкусна лиофилизирана храна и докато попие водата и Пешовото пране се оказа на простора до моето. След което седнахме и в сладка приказка хапнахме вкусната си вечеря. Накрая измихме съдовете и се приготвихме за спане. Аз си опънах шалтето на земята до оградата на беседката, разпънах спалния чувал и навих алармата за следващия ден. Пешо си подготви леговището на едната пейка. Пак събра всички якета и дъждобрани.

Аз скочих в спалния си чувал и изтерзаното ми тяло е заспало на мига. Аз спомен нямам.

Така приключи най-тежкият ни ден в похода. Много от четящите тези редове бъдещи пешеходци по пътеката сигурно ще се притеснят от разказа ми за тази част от прехода. Мога само да внеса пояснението, че за този сезон, благодарение на група ентусиасти тази отсечка е вече напълно проходима.

Повече по въпроса, както и хората, за чието здраве трябва да отпивате всяка първа глътка от бирите изпити по пътеката, можете да видите и прочетете тук :

 

ЦЪК  и  ЦЪК

 

И не забравяйте, тези хора са ви спестили една сериозна гърч. Лично аз дълбоко съжалявам, че проблемите на сивото ежедневие ми попречиха да бъда там. Понякога то става властен господар на дните ни и ние трябва да намерим начин да го държим на къса юзда. За съжаление аз за сега трудно се справям с това.

 


Разказа на Пешо :

пр. Върбишки – Ришки проход

 

Най-тежкия ден. Най-трудния преход. Вдъхновени от изкарването в Котел, лекия преход до върбишкия проход, окрилени от наличието на добър подслон и храна там, решаваме да станем към 7.00 да закусим спокойно, по една попара с масло и сирене и да продължим бавно напред към морето.Обратно към прохода с кръчмата, там кафе и айран. С една дума късно ставане и яваш яваш напред.

Стигаме минерален извор където наливам 1.5 литра минерална вода, която трудно се пие, но викам си лековита е защо не напред има и други извори. Нагоре по пътя срещаме две групи турско население, отново дървосекачи но този път с каруци, жените си и малки деца си. Разменяме по някоя дума, кой от къде е но странното е, че на два пъти жените ни изпроводиха с думите „Бог да бъде с Вас“. Странно кой бог, мисля си, но явно все едно всеки си има Бог. Вървим бавно напред, деня е изключително горещ, все едно ходиш в казан, земята е суха и изпръхнала, напукала се от сушата и непрестанното слънце. За първи път имам усещането, че съм в чужда земя, все едно не сме в България. Стигаме река която коритото й е всъщност каменно и плоски, много интересно все едно с векове водата си е проправила път, но най-накрая е решила да избере каменно корито и се е отказала да го промени запазвайки плоския и обширен камък под себе си. Намираме чешма, не наливаме колкото е необходимо, за втори или трети път отказваме да се подсигурим с най-важното. Мишо налива но не всичко а една бутилка, а аз дори отказвам да се разделя с трудно пиещата се минерална вода и оставам с около 600 мл. вода. На картата има предостатъчно изворчета.

Продължаваме по пътя, слънцето е над нас, жегата е изключителна, а постепенно пътя става все по обрасъл и с паднали дървета напречно. Които ние прескачаме едно по едно. Мишо е напред, и аз след него. Стигаме „стария дъб“ дърво окичено с подкови, странно и загадъчно е, около него има маса която е избутана и разхвърлени и разбутани малки дънери които са служели за столчета. Мишо отива за вода, оказва се че вода няма, но се връща с думите, „ако знаеш какво е на там…“, въпреки и че е бил в друга посока все едно обрисува предстоящото. По трак и картата до следващото изворче имаме около 3 часа, имам малко вода но ще успеем мисля си. Мишо е силно притеснен, че за пореден път изпадаме в положение на липса на вода, или сме на път да изпаднем.

Подхващаме напред, оказва се, че най-лошото предстои пътеката-пътя на всеки 3-4 метра е с повалени дървета от двете страни от тънки до дебели. От такива които прескачаш до такива под които се провираш и такива които трябва да влезеш в гората че да за обиколиш. Оказва се че пътеката свършва или по скоро е направо нагоре по един склон осеян и отрупан с тези паднали дървета, няма време, няма вода, трябва да местим, трябва да се махнем от тази земя, тази чужда или странна земя. Издрапваме нагоре с надеждата пътеката да се оправи, но се оказва, че гората вече е по млада, тънка, гъста, изпопадала, преплетена. Минали са 6 часа от мястото, до което оставаха 3-4 часа до изворчето, а ние все по трудно следваме пътеката. Мишо напред и следва GPS-a, който за пореден път ни изкарва или по скоро ни вкарва в пътеката. Трудно е ходенето, краката ни болят, жадни сме… всичко е изпепелено от слънцето, листата на тревите са като попарени, почвата е напукана. И двамата си мислим, че няма да има вода в изворчето маркирано на картата и GPS-a. Откриваме мястото… Мишо трескаво хвърчи към него „няма вода не се чува да шумоли или да се вижда вода“, оказва се че чешмата е покрита с мъх и по него се стича струйка вода. Пълнят се бутилките… изпиваме голямо количество… жаждата за вода е жаждата за живот, без жажда няма да има нищо на този сят.

Утолили жаждата продължаваме вече е 7.00 вечерта а до Ришки проход има още доста 3-4 часа, а пътеката и гората не са се променили. Мисля си, че тази гора е онази гора от приказките, където гората те спъва, дърпа, бучка в очите и не те пуска да излезеш, лоша гора. Така или иначе трябва да бързаме и да се движим. Отново прескачаме, излизаме от пътеката в гората, обратно, промушваме се под дърветата… Стигаме надпис в обратна посока „за хора и животни забранено!“. Още 30-на минути и стигаме върхът преди Ришки проход, гората е от по дебели дървета и рядко вече има паднали и кръстосали се. Лошата новина е че вече е тъмно, Мишо вади челник, аз се опитвам да намеря моя, няма го, зарязвам го и тръгвам, следвайки този на Мишо. Няма време… положението е критично, Мишо е взел всичко в свои ръце, аз прост го следвам. Ходейки и притичвайки в гората, стигаме до черен път за камиони на дървосекачите, решаваме без да губим и секунда, че това е спасението. Вървим в тъмното с един челник по него, трябва да излиза някъде на Ришки проход. Оказа се че 4-5 км. по надолу излиза, но излезе… в 22.45 стигнахме и намерихме място за хапване и спане, беседка – голяма, с чешма с пет чучура, идеалното място за спане на открито. Такива бяха и нашите очаквания на Ришки проход ще се спи под открито небе. Най-трудния ден.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=369

Ден петнадесети

гр. Котел – Върбишки проход

04.08.2012

С Пешо решихме да се насладим на комфорта на хотелските легла и да помързелувахме до малко по-късен (относително) час. Освен това имахме сериозен повод за подобно поведение – трябваше да изчакаме да отворят мекиците. Аз бях твърдо решен да хапнем мекици за закуска и нищо не можеше да ме отклони от това ми намерение. До колкото си спомням, май станах към 7 ч. и след като набързо си събрах багажа, се отправих към мекичарницата. Така Пешо получи бонуса да има поне 30 мин повече за шматкане.

Чевръсто стигнах заветната мекичарница и с тъга забелязах, че бях изпреварен. Вече се точеше опашка, а те тепърва отваряха. Какво да се прави. Наредих се и аз. Оказа се, че размера на опашката е измамен. Имаше няколко тайни агенти, чиито места се пазеха, а те бяха отпуснали снаги на близките пейки. Не се сърдех. Повечето наредени бяха възрастни хора, чакащи да нахранят я внуци я гости.

Който е чакал на мекичарница, знае как бавно според всички чакащи стават мекиците … Мъъъка…

Накрая дойде и моя ред. Взех 6 мекици и две бутилки с боза.

Класика !

Запътих се с бодра крачка към базата и там открих Пешо, разговарящ с хазяите, да ме чака в двора.

Разпънахме на една маса софрата и щастливо омазвайки се целите с пудра захар, захапахме по мекица. Няма да описвам колко вкусно беше, за да не ме намразят чревоугодниците, четящи тези редове. А бозата допълваше цялото това удоволствие. Да си призная, опитвал съм се да накарам някой чужденец да пие боза. Поне с 3-ма съм експериментирал. Самата мисъл ги потиска силно, а първата глътка ги води до конвулсии.. Не мога да ги разбера тези хора. Явно е прав Джером К. Джером, когато твърди, че вкуса към хубавите неща в живота обикновено се придобива. Е, той го е казал за бирата, с която нито един от споменатите по горе герои определено нямаше никакъв проблем. Ех… ако майка им ги беше захранвала от малки и с по една боза от 8ст.

След като си поизмихме омазаните физиономии решихме, че е време вече да тръгваме. И тук е момента да спомена отново нашите мили хазяи. Цялата сутрин бяхме обсъждали с тях пътуването. Проявяваха искрен интерес. Накрая ни изпратиха сърдечно на вратата. Какво повече му трябва като гостоприемство на един пътешественик ? Единствено мога да им благодаря от душа.

Метнахме раниците и тръгнахме през Котел в посока Емине. Пътя услужливо ни преведе покрай една аптека, където попълнихме запасите от толкова ценния лейкопласт. И тук един съвет. Като тръгнете на подобно пътуване, попълнете запасите си от лейкопласт от голям град и голяма аптека. В по-малките точно тази стока залежава и остарява. Въпросния лейкопласт, който купихме имаше неприятното свойство да се отлепя доста трудно и доста често с част от дори здрава кожа, да не говорим за мазол. Накрая му хванахме цаката, ама може с малко далновидност да се избегнат такива мъки.

Скоро вече крачехме по пътя напускащ Котел през явно ромска махала. Бяхме сподирени с погледи, откровено неразбиращи защо се подлагаме на такива безсмислени мъки. Същевременно внимателно се ослушвахме за маркировка и скоро я видяхме да се отделя в дясно по един мост. Завихме към нея и попаднахме на нещо като бетонени клетки в които хора обръщаха някакви треви да съхнат. С Пешо дълго гледахме озадачени и накрая решихме да питаме. Оказа се, че сушат листа от къпини. Съдейки по количествата, някой трябва да се е изхитрил да ги изнася на някъде. Не мога да си представа в България да се консумират такива количества сушени листа от къпини.

И тук минахме покрай първата чешма. Добре, че навреме надушихме миризмата на сяра, което ни подсказа, че водата е от онзи тип минерални, които почти не стават за пиене, освен ако човек не страда от тотална загуба на вкус и обоняние.

Скоро обаче попаднахме на втора чешма, която предпазливо опитахме преди да си налеем бутилките.

След първоначалната, нови маркировки не се виждаха никъде. Имаше обаче хубава маркирана пътека с друг цвят (май син), която удобно вървеше покрай една река. Пуснах GPS-а и видях, че трака минава по хълмовете в ляво от нас. След кратко съвещание решихме да продължим покрай реката и да засечем при първа възможност пътеката в ляво от нас. И тук срещнахме две жени носещи на гръб сериозни снопове от съчки. Направо гледката си беше средновековна. Все едно времето беше спряло няколко столетия по-рано.

IMG_0066

Сега като прегледах снимковия материал от деня установих, че почти не съм снимал. Така че реших да поместя почти всички налични снимки. Въпреки това ми сериозно решение, днешния ден ще бъде основно повествователен.

Скоро с Пешо решихме че е време да се прехвърлим на правилната пътека и след едно форсиране на хълма по вертикалата бяхме там. Изкачването продължи и скоро се натъкнахме на отсечката с изпопадалите дървета. Хазяите ни бяха предупредили, че миналия октомври е имало много мокър и тежък сняг и е изпочупил много дървета в гората. С подобни изпопадали дървета се бяхме срещнали за малко и преди Котел.

Тук последва 2 часа сериозна битка. То си личеше от къде са се промушвали масата преминаващи, ама на моменти беше повече от неприятно. След безкрайна борба, както ми се стори тогава, излязохме на чист път. Най-после. Не повярвахме на късмета си. Можехме да наберем скорост. И тук някъде реших да снимам един връх, който ми привличаше вниманието от доста време. Като скаран с географските наименования, идея нямам как се казва, но определено ми харесва.

IMG_0067

Така постепенно навлязохме в район в който масово се сече. Навсякъде покрай пътя бяха струпани дърва готови за прибиране. Освен това думата “маркировка” беше крайно пожелателно понятие и ние се водехме главно по GPS-а.

И тук попаднахме на някаква синьо маркирана пътека. Чесахме се, мислихме и решихме да следваме трака на GPS-а. Тъкмо започнахме да набираме по пътя катерещ един склон, чухме някой да ни вика. Гледаме долу възрастен мургав наш съгражданин ни маха нещо. Спряхме се и ние се развикахме отгоре. След малко из зад куп дърва се подаде един млад представител на същата етническа група и крещейки проведохме примерно следния диалог:

– Не е там пътя – крещеше младежа.

– А къде е – отговорихме ние.

-Тука долу. Трябва да слезете.

– А има ли маркировка ? – крещим ние на свой ред.

– Да.. Има.. – долита отговора.

– Какъв цвят – идва от наша страна.

– Синя – вика младежа.

– Не е нашата. Ние търсим червена.

– Момент…

И младежа се изгубва някъде по пътя. След малко долита приглушеното :

– Има и червена !

С Пешо се почесахме, почесахме пък решихме да слезем долу. Само че ни се стори, че можем да продължим напред и от там да слезем. Да, ама не. Ставаше все по стръмно.

– От там няма да може да минете – долита след малко от долу.

Е явно ще трябва да се връщаме. Обърнахме се и заслизахме мрачно по пътя, който бяхме драпали до сега нагоре. Скоро се отзовахме в ниското и се срещнахме с нашите информатори. Оказа се младо семейство. Мъжът събираше и подреждаше нарязаните дървета на купчини за да бъдат прибрани. Жена му му помагаше. Оказаха се изключително симпатични и приятни хора. Като се заговорихме – отнесохме сума време. Оказа се, че сестрата на девойката живее в Италия и те са ходили няколко пъти там на гости. Но за кратко, че няма кога – трябва да се работи. Младежа каза, че за мястото му чакат една камара хора и може да почива само когато няма достатъчно нарязани дърва за подреждане. Иначе морето в Италия не им харесало. Нашето си било по-добре. Абе .. от Искаро по глибоко нема ..  Но колкото и сладка да беше приказката, времето течеше и трябваше да тръгваме.

Разделихме се много сърдечно и искрено се надявам тези хора да имат късмет в живота, защото бяха много симпатични, приятни и добри. Дано.

И наистина, само след няколко метра покрай един широк път се появяваше почти от нищото една сериозна червена маркировка. И започна едно монотонно ходене из гората .. В такива случаи или вървим мълчаливо и си дъвчем всеки своите мисли или се увличаме в разговор. Да си призная, нямам много спомени от пътя до Върбишкия проход. Определено едно дърво ме е впечатлило, защото имам негова снимка. С готовност я помествам. Нали ме знаете, че си падам по странните дървета.

IMG_0068

И пак някъде по пътя съм снимал Пешо ходейки в гръб. А дали той знае за това ??!!

IMG_0070

Малко преди прохода попаднахме в изоставено курортно селище. Също доста призрачна картина. изкъртени прозорци, затворени врати, падаща мазилка. Тъжни мисли навяват тези изоставени места. Жалко, а някога тук сигурно са идвали хора, детски лагери. Сега само вятър и боклук.

Минахме през призрачния курорт и изскочихме на прохода. Тук има заведение в което може и да се спи. Решихме да седнем да пийнем по бира – да го уважим така да се каже. Определено ме впечатлиха самоделните кашпи с цветя. Ще поместя една снимка за домашните майстори, решили да си измайсторят такава.

IMG_0073

След кратко обсъждане решихме да отидем до хижата, която ни вдъхваше повече надежди. Питахме за пътя и скоро се отзовахме там. Имаше хубав ресторант, стаи с удобни легла и баня с топла вода. Какво може да иска човек. Бяхме стигнали сравнително рано, така че имахме време да си изперем дрехите и да се изкъпем.След което чисти и изгладнели приседнахме в кръчмата на една уютна външна маса под дърветата. Предвидливо бяхме напръскани с препарат против комари, който учудващо добре отблъсна пълчищата озверели гадинки.

Завършихме вечерта хапвайки обилно. Лично аз полях вечерята с няколко грейпфрутови Каменици, които са ми любими.

Сити и уморени отпуснахме морни тела в леглата.

 


Разказа на Пешо : 

гр. Котел – пр. Върбишки  

  

Като изключим първата част от прехода, около 2 часа от излизане от Котел прехода е от сравнително леките и основното което се случва е да се мести. Въпреки, коментарите от формите, че излизането от Котел е трудно, следвайки GPS-a нещата се случиха лесно. На излизане от Котел видяхме две стари жени носейки на гръб сноб дърва, все едно времето е спряло и си се върнал стотици години в миналото. Снимахме ги макар и малко скрито и продължихме. Тогава дойдоха онези два часа на отчаяно драпане в гора с изпопадвали дървета, стръмен склон и търсене на пътеката. Това е мястото за която домакините ни от Котел ни предупреждаваха, че поради мокрия сняг от миналия или по миналия октомври има много изпопадали дървета по пътеката и е трудно за ходене. Два пъти губихме пътеката. Трудно, но сравнително кратко успяваме да издрапаме и попадаме в царството на дървосекачите, оттук километри балкана се изсича.

Упътват ни дървосекачи циганин и неговата жена. Много мили и приятни, хора първо ни упътват когато забелязаха, че се движим по грешната посока, после подхванахме приказка, кой от къде е. Като разбраха от къде сме изцъкаха с език. Последваха добри думи и добри пожелания за нашия път. Оказва се, че родата на жената е в Италия та се чуват по skayp-a, но мъжът коментира„но тамошното море не е като нашето много е солено, на очите на ушите, при нас всичко си е по добре“. Това прозвуча, така сякаш и беднотията и липсата на работа в България се компенсират от това че си си в къщи, сигурно е така. Пожелава ми си всичко най-добро, те на нас лек път и живи и здрави и ние продължаваме по пътя.

От тук до Върбишки проход нещата се въпрос на местене и ние това правим. Малко преди самия Върбишки проход, чувството е че си попаднал в черна дупка и времето се е върнало с около 50 години, но хората са изчезнали. Почивни станции – призраци, бунгала – призраци, асфалтов път и той призрак и така докато излезеш на прохода, където те чака китно подредена кръчма. В нея може да се спи, въпреки че ние незнаехме, и след като хапнахме по една салата и утолихме жаждата си с по една бира, продължихме за хижата която е на 30 минути.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=335

Ден четиринадесети

Изворите на Луда Камчия – гр. Котел

03.08.2012

Станахме рано. Някъде към 6:00. Докато събираме багажа водата завря и хапнахме по канче топла супа. После и кафенце. Направо глезотии.

Аз спах доста добре. Но поглеждайки Пешо, разбрах че неговата нощ не е била от спокойните. Нищо. Ще издържи. Пред нас беше Котел и както се надявахме ни очакваха удобно легло и топла вода. Дано !

Измихме канчета и прибрах всичко в раницата.

Намерихме пътеката и закрачихме по нея. Вървяхме през гора, красива като вчерашната. Ходейки, Попаднах на огромна, най-вероятно дървесна гъба откъсната от някого. Според мен беше много красива. А и как вкусничко миришеше … Не е истина. Дали се яде ??..

IMG_0039

С тъга и гладен поглед я оставих където я намерих и продължихме.

Гората е хубава и ходенето беше много приятно. С Пешо  вървяхме и си разговаряхме, като почти инстинктивно се оглеждахме за маркировка. Така от приказка на приказка, от маркировка на маркировка стигнахме до Делирадевата бука. Изчетохме внимателно надписа на паметника. Лично аз изпитвам тъга на такива места. Не приемам жертвата на живот в името на каузи и идеи еднозначно. Историята показва горчивия урок, че в много от случаите те са били напразни. Но това не пречи да изпитвам почит към един такъв акт.

Естествено, направихме си и по една снимка.

IMG_0043

Скоро гората отстъпи и пред нас се ширна една огромна ливада с папрати. За мен беше много интересна и красива, така че докато почивахме, извадих апарата и направих няколко снимки.

IMG_0044

И тук започна едно ходене по билото по един черен коларски път. Гледките бяха завладяващи. Слънцето ни напече и жегата започна да става мъчителна. Слава богу, имаше дървета край пътя и ние спирахме да почиваме в техните сенки. Естествено обувките и чорапите веднага бяха махани и краката получаваха заслужен отдих и простор. Хем и чорапите съхнеха. Ето Пешо по време на една такава спирка.

IMG_0046

За съжаление, местата удобни за маркировка бяха значително по малко, но подпомагани от GPS трака който имах и сериозното взиране се задържахме на пътеката.

Сигурно сте забелязали страстта ми към интересни дървета, така че няма да ви спестя и още едно. Лично за мен в подобни дървета има много дух и очарование. Може би там живеят скрити по хралупите мистичните горските същества от легенди и предания ?

IMG_0048

Естествено, с напредването на деня, част от героите на този разказ (да не кажем всички) се поддаваха на умората. А и прехода ни за днес беше сравнително по кратък, така че нямаше за къде да бързаме. Упсс. да се поправя. Пешо бързаше. Пешо изключително бързаше към първия възможен магазин в който продават цигари….

Е.. това не му пречеше да поляга от време на време на тревата за почивка, дори и с раница на гръб. Човещинка …

IMG_0049

И така ходейки, стигнахме до едно огромно столетно (според табелата) дърво. Жалко, че нямаше повече информация за него. Съдейки по дебелината му, стотиците не започваха с малко число. Опитахме се да го обхванем с ръце, но къде ти. Нямахме дори и най-бледия шанс. Беше си направо като някой Ент излязъл от роман на Толкин.

IMG_0050

Бас чукам, че наблюдателният поглед на старите кучета минали по пътеката първо се е спрял на маркировката върху дървото. То, това с маркировката си става нещо като тик, деформация. Търсиш я навсякъде.

Следващата снимка има за цел да покаже спокойния и равен тревист ландшафт, който прекосява пътеката в тази си част. Определено се усеща, че суровите склонове и големи височини са зад гърба ни. Но не и големите трудности. Така че ние окрилени от незнанието, бодро и весело крачехме към Котел.

IMG_0054

Тази снимка много си я харесвам. Тя май олицетворява идеята на похода за мен. Път на който не се вижда нито началото, нито края. Път, който е важен сам по себе си.

В Котел бях ходил преди една година. Мой приятел американец със звучното славянско име Иван, естествено докарано до американския му вариант Айвън, ми бе на гости за Великден. Нашия, източноправославния. Тогава реших да отидем в Жеравна. Там между многото наши лутания по кръчми и кафенета, предложих да направим похода до Котел. Пътеката не е от най лесните, а в последната част не е и от най-приятните. Така се бях отзовал в Котел. Разгледахме го, посетихме всички възможни музеи и намерихме всички кешове в него. Когато обаче стигнахме до идеята, че няма да се влачим по пътеката обратно до Жеравна и проверихме на автогарата ни очакваше разочарование. Този ден вече нямаше транспорт до Жеравна. Е.. не загубихме самообладание и дух, а решихме че в такава критична ситуация най-правилното решение бе да похапнем. Така седнахме в едно бистро, където собственика ни направи много вкусни пилешки пържоли. Пийнахме и бира и възползвайки се от факта, че бяхме единствените хора в заведението, попитах човека дали има някаква идея за транспорт до Жеравна. Той се усмихна и каза, че ще ни закара. Затвори кръчмата и ни натовари на джипа си. Спряхме на бензиностанцията и въпреки протестите ми, той позволи да платя само 5 литра нафта. Каза, че това е повече от достатъчно. Много съм благодарен на този човек. Да си призная, смятах като стигна до Котел да замъкна Пешо да хапнем при него.

Сигурно се питате защо разказвам тази история, която определено не е свързана с похода Ком-Емине. Ми тя обяснява следващата снимка. Когато съзрях селище в дясно от нас, заподозрях, че може да е Жеравна. Горната история изплува веднага от спомените ми. Извадих карти, GPS-и и подозренията ми май се потвърдиха. С голям кеф направих снимка на селцето. Е.. може и да съм сгрешил, но за мен това ще си остане снимка на Жеравна. Не се опитвайте да ме разколебавате.

IMG_0057

Постепенно деня започна да преваля. Пътеката започна да се спуска надолу и усетихме, че Котел е близко. В тази част на моменти маркировката се губеше. Така че GPS-а дойде пак на помощ. Всяка следваща открита маркировка само потвърждаваше неговата правота. Освен това в горната част на спускането се натъкнахме на нападали напреки на пътеката дървета. Голяма мъка беше да ги минем. Що ругатни отнесоха… А само да знаехме какво ни очаква напред.

В един момент изскочихме на следната табела, на която беше написано – Път на четата на Раковски.

IMG_0063

Тук съм заел позата на воевода, сочещ уверен на мързеливата си чета верния път. Абе ставам аз за комита. Я само да ме видите как ям чеверме … и вино пия… и песни юнашки пея… Е. да си призная, обикновено никой не остава да ме слуша, ама това са подробности.

Явно предал волевия си дух на своята чета – разбирайте Пешо и виждайки ясно очертана пътека пред себе си закрачихме бодро и с повишено настроение към Котел.

Не след дълго го зърнахме между дърветата пред нас.

IMG_0064

И тук е момента да отбележа, че Пешо видимо се оживи. Почна да става трудно да го настигне човек. Пътеката слизаше плавно и града наближаваше все повече. По едно време, вече оста близко до първите сгради през пътеката притичаха сърни.

Така, не след дълго се отзовахме в Котел. Почнахме да се озъртаме и Пешо категорично игнорира моите приказки за необходимостта да намерим първо място за спане. Ходеше и душеше като хрътка по улиците. Така щурайки се с раници на гръб, видяхме една доста приятна пицария. Предложих да седнем там и да прихапнем нещо. Но Пешо според мен, въобще и не ме чу. На съседния ъгъл фиксира бакалия и направо се затича натам, май дори и без да си сваля раницата. Въздъхнах и влязох в пицарията.Избрах една маса в хубавата градина и свалих раницата. Седнах и започнах да изучавам менюто. След малко Пешо се появи. На лицето му се беше разляла блажена усмивка, а в устата му димеше цигара. Отново беше комуникативен. Ей.. какво нещо прави с човека никотиновия глад.

Решихме да пийнем нещо за отскок и реанимация, а да вечеряме след като се настаним. Аз си поръчах дълго мечтаната малка мастика а Пешо мента със спрайт.

Както казваше гореспоменатия мой приятел Иван – Tough live, but somebody has to live it.

Изпихме си питиетата и живота се върна в нашите тела.

Платихме и лениво започнахме да търсим къде да спим. Така на късмет попаднахме в едно място, характеризиращо себе си като стаи за гости. Май името му беше Констанс. Бяхме посрещнати изключително гостоприемно. Като споменахме че ходим по пътеката, факта беше посрещнат с усмивка. Явно доста от хората вървящи по нашия път отсядаха тук. Хазяите бяха от Бургас, но за морски хора доста добре се бяха адаптирали към планината. Стаята която получихме надхвърли всички наши очаквания. Чисто, уютно , с топла вода и хубава баня. И това за 10лв. на човек. Нищо повече не можеше да се желае. Горещо препоръчвам това място на всички нощуващи в Котел.

Бързо влязохме да си вземем душ и да се изперем. След което облякохме чисти дрехи и излязохме навън. Пътьом поговорихме с хазяите и те ни увериха, че най доброто място за хапване е именно пицарията в която бяхме седнали.

Направихме една разходка из града. За съжаление заведението на човека откарал ни преди година до Жеравна беше затворено. Жалко. Беше хубав човек. Явно не е издържал на кризата.

Разгледахме и старата част на Котел. През 1894г. пожар е унищожил 3/4 от града. Според мен загубата е била огромна. По останалите оцелели възрожденски къщи само мога да си представям, как внушително и живописно би изглеждал града днес.

Освен удоволствието от разходката, нашата обиколка имаше и напълно материално изражение. В центъра забелязах магазинче с надпис – мекици. Ах.. как обичам. Вече беше ясно каква ще е закуската на другия ден. Аз съм мързелив човек, но за такива неща нямам спирка. Обещах си, че ще стана рано и ще отида да купя.

Отзовавайки се пред пицарията решихме да влезем в бакалията, от където Пешо си беше взел цигари и да заредим малко провизии. Взехме някакви сушени мръвки, хляб и разни други неща.. В този момент погледа ни се спря в обикновените вафли, към които бяхме взели да се пристрастяваме. Докато гледахме малките пакети, Пешо фиксира една голяма картонена кутия от 21 бройки и ме изгледа въпросително.

– Само ако ги носиш – гласеше моят отговор.

Пешо се усмихна и след миг кутията с вафлите беше в плика с покупки.

С чувство на удовлетворение седнахме в пицарията. Хапнахме и за мое най-голямо удоволствие завърших вечерята с две чаши червено вино.

Нахранени и щастливи се прибрахме в стаята ни за гости. Легнахме в чистите ароматни чаршафи и заспахме сладко, сладко, лично аз с мисълта за утрешните мекици.

Какво повече може да иска от живота един пътешественик по маршрута Ком-Емине ?

 


Разказа на Пешо :

пр. Железни врата – гр. Котел

Ставаме рано, макар да е трудно да се каже, че сме спали, особено аз, цяла нощ треперих от студения вятър. Но какво значение има при положение, че нощта е минала и малко съм на хапан от насекомите при положение че ние отново сме на път. Очакванията ни се сбъдват, че пътя е по-лек, минава през гориста местност, после широко плато, но на около част от Котел, трябва да минем по пътя на чета на Раковски.

Превалява, колкото да ни намокри, слагаме дъждобраните и след 10 минути отново обратното действие. Мисълта, че отиваме в град ни окриля и ни дава сили. Стигаме макар и не толкова рано колкото очаквахме. Много съм изнервен вече … намирам цигари. И скачаме в първата пицария която ни попада пред погледа, оказва се и най-добрата и единствената кажи речи в Котел. Доволно и спокойно хапваме, пийвайки Мишо по една мастика, аз мента със спрайт. Dolche vita, tough Life, както казва Мишо.

Намираме изключително прилично, място за спане, чисти чаршафи, топла вода… подслон. Хотела има името „стаи за отдих“ на приличната цена от 10 лева, което изключително добре описва мястото. Стопаните приятни хора от Бургас разменяме по някоя приказка с тях и се отправяме отново към пицарията, този път да изпием бутилка вино, която първо ми се виждаше много после малко. Оказа се, че в цивилизацията (Котел) има и пресни, топли и уникални мекици, поради тази и други причини трудно се разделихме с града и едва към 9.45 успяхме да поемем отново въпреки ставането ни в 6.00.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=333

Ден тринадесети

хижа Чумерна – Изворите на Луда Камчия

02.08.2012

Започвам разказа за този фатален по номер в похода ни ден с описание на нашите терзания относно разчета на дневния пробег.Пешо, явно окрилен от необясним за мен оптимизъм, изрази плахото предложение да се набележим като крайна точка за днес гр. Котел. Още вечерта, пиейки бира открехнах картата и замерих разстоянието. Педя и половина. Меко казано доста амбициозно. Имали сме силните си дни в похода, ама сега да се изхвърляме толкова…

Относно целеполагането – то минахме през разни етапи. Първоначално надъхани и със самочувствие се целехме в 14-15 дневен преход. После в първите няколко дни, пътеката ни отрезви. Видяхме, че колкото и да сме “печени”, определено се надценяваме. Постепенно се нагодихме към един наш ритъм. Освен това, по взаимно съгласие приехме, че това не е състезание. Не искахме да тичаме, а да ходим и възприемаме нещата около нас.

И на фона на това наше почти дзен-разбиране за прехода, изведнъж Пешо го пернаха едни яки амбиции… Бях поизненадан, но мистерията ми се разкри постепенно. Пешо беше свършил цигарите.. или почти. А най близкия запасителен пункт беше Котел. То народа е казал – всяка крушка си има и опашка. Но това да си призная, остана дълго време скрито от моя и без това не много проницателен поглед.

Та с няколко думи след тези словоизлияния – днешния ден го започнахме с нагласата да стигнем изворите на Луда Камчия и да решаваме после какво ще правим.

Естествено, като част от подготовката за евентуален пешеходен подвиг, станахме рано и се приготвихме чевръсто. Хижата блажено си спеше, когато ние се изсулихме навън. Намерихме маркировката и попаднахме на една много подла табела. В едната посока връх Чумерна, в другата – пряк път.

Да.. Който я е сложил, определено е бил подмолна душа. Първоначално ние бяхме твърди като скала – връх Чумерна. Посоката я избрахме почти без замисляне. Тръгнахме нагоре, но някъде в първите няколко стотин метра замислянето ни застигна. Спряхме, спогледахме се и по мое предложение единодушно решихме, че никой от нас не е закопнял да види тоз връх от близо. Обърнахме се кръгом и тръгнахме по прекия път. Ех… тази табела ….

Прекия път ни отведе в гората и така не след дълго попаднахме на широк, кален дърварски път. И тук се натъкнахме на голямо сечище. Както споменах и предишния ден, в тази част на Стара Планина се сече яко. По моему – безогледно. Не съм специалист – може и да не съм прав. Но за мен това бе апокалиптична картина. Земята бе изровена от багери за да се прокарат широки пътища за тежките камиони, които да извозват отсеченото. Имаше и доста техника, спяща и очакваща да поднови поредния ден на разруха.

Преди малко приключих с четенето на последната книга на любимият си автор Георги Данаилов – “Цената на безсмислието”. В нея той е засегнал проблема, като се базира на наблюденията си в Родопите. Пише хубаво и далеч по умно от мен. Но също толкова тъжно. Прочетете я. Няма да съжалите.

А сега ще поместя няколко снимки, които нито искам, нито бих могъл да коментирам. Знам, че те няма да променят нищо. Струва ми се, че нещата са обречени. Нищо не може да спре алчността и наглостта. Страх ме е, че тя е обречена да властва. А това значи, че и ние.

20120802_062505

20120802_062803

20120802_063050

За късмет накрая стигнахме нещо като кръгово, където явно камионите въртят и обръщат. След кратко търсене намерихме пътеката и се отзовахме отново в хубавата утринна гора, оставяйки раната отворена в нея зад гърбовете си. Почувствахме се значително по добре. Но лично аз си зададох въпроса – дали тази гора ще е тук и следващата година ?

И започна едно хубаво горско ходене … Сега гледам на картата че това е било Темната гора. Е.. за нас си беше приветлива и хладна. Изпъстрена с красиви и причудливи гледки и дървета. като примерно това дърво мравуняк.

IMG_0024

или това странно и интересно гъбесто дърво. Гъбите бяха като стълби – сякаш те канят да те отведат до върха му, някъде там горе във висините.

IMG_0025

Да.. Това определено беше една доста гостоприемна и красива гора.

Пътеката вървеше преминавайки през хълмове (не бих ги назовал върхове) и седловини. От време на време изскачахме на красиви поляни, за да влезем отново в хладната гора. И при изкачването на поредния хълм се натъкнахме на една симпатична крава, която ни изгледа с крайно любопитство.

IMG_0027

Скоро след това, стигайки до една поляна решихме да приседнем и починем. Според GPS-а тук някъде надолу имаше чешма. Докато обмислях дали задоволяването на изследователския ми дух си заслужава слизането с последващо качване от няколкостотин метра, от срещуположната на нас посока се появи един човек. Заговорихме се и той попита дали сме виждали една крава. Потвърдихме, като даже му дадохме доста детайлно описани на мястото, където я срещнахме. След още малко приказки в които той потвърди наличието на вода на посоченото място и така реши моята дилема, се разделихме. За наша изненада човека се обърна и тръгна в посоката от която беше дошъл. Явно съдбата на кравата не го вълнуваше много, много. Или от друга страна ни вярваше безрезервно и я беше отбелязал като налична при обедната инвентаризация на добитъка. Знам ли. Все пак ни изненада.

Тук ще поместя и още една снимка на причудливо дърво с която ни възнагради гората.

IMG_0028

Така неусетно ходейки изскочихме на Агликина поляна. Тук е бил сборния пункт на оцелелите от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа след битката при Бузлуджа. До това място според паметника се добират 14 човека, очаквайки помощ. Е.. помощ не е имало. Според историческите сведения попадайки тук четниците убиват пасяща сърна и по шума от изстрела са разкрити от турски отряд. След това правят фатална грешка да убият водача им, докато той им предлага да се предадат. На това място остатъка от четата се разцепва. Причината е проста и крайно човешка. Дрязги между двама души оспорващи си воеводското място. Естествено турците след загубата на командира си хич не са били приятелски настроени и скоро пленяват всички. Пленените отнасят як пердах. Няколко човека са обесени а останалите довършват дните си из затворите в Диарбекир.

Тъжен завършек на една благородна идея.

С Пешо се снимахме на паметника и запалихме свещ в параклиса в единия ъгъл на поляната.

IMG_0029

Е.. Вече бяхме на един хвърлей от прохода Вратник.

И тук е времето да споделя за следващите натрапчиви идеи, обзели съзнанието на Пешо. През голяма част от пътя през този ден, той щастливо развиваше тезата за за наличието на кръчма или поне магазинче на прохода – подобни на тези на Прохода на републиката. Плахите ми съмнения отминаваше със скептична усмивка. Скоро изскочихме на прохода и … намерихме път. В ляво път и в дясно път. Попадаме на една заключена вила и западнало заключено заведение. Мечтите на Пешо бяха толкова близко до действителността.. и същевременно толкова далече… Изгледахме затворената кръчма тъжно и потърсихме пътеката към прохода Железни врата. И тук Пешо заяви убедено, че на прохода Железни врата няма начин да няма някоя и друга баба продаваща сладко. Ама .. просто – няма никакъв начин. Опитах се отново плахо да го убедя, че най-вероятно ние сме единствените живи двуноги в околията, но той беше непреклонен. Даже настоя да ходим по пътя вместо по пътеката за да не изтървем въпросната баба. Така завой след завой той очакваше да зърне силуета на седящата на пътя баба, но уви .. завой след завой него го нямаше. Само минаваха тежки камиони натоварени с дърва. Най накрая той съкрушено се убеди в невъзможността да има баба скрита с буркан сладко някъде наоколо и ние се измъкнахме от пътя в посока пътеката. Пешо беше разбит. Тъжно се умълча като вяло крачеше напред.

Така стигнахме до гората с извора на Луда Камчия. В горната част има каменна постройка като заслон. Но имаше и някакви коли и хора, които си правеха пикника. Ние свалихме раниците в гората и отидохме да се напием и напълним бутилките с вода. Из гората хора (най-вероятно ловци съдейки по останалите гилзи) бяха организирали няколко бивака с огнища. Единия беше застлан и с клонки. Имаше и голям пън като маса. Избрахме него и извадихме картите. Беше рано – около 18:00ч. и имахме още време за ходене. Обаче след кратка справка и съпоставяйки темпото на придвижване, стигнахме до извода че в Котел ще бъдем не по рано от полунощ. Това определено не ми се видя добра идея. Нито знаехме къде ще спим, нито щеше да има къде да хапнем. А и не бяхме на състезание. След кратък размисъл решихме да преспим тук. Така се оформи първия бивак на открито. И тъй като бяхме изгладнели, решихме да си направим една от единичните порции лиофилизирана храна за следобедна закуска. Бяха някакви постни спагети. Хапнахме ги с апетит и обзети от нетърпение за вечерята се излегнахме да починем. Аз подремнах сладко.

По някое време хората пикникуващи горе до постройката се раздвижиха, явно проявявайки признаци на подготовка за тръгване. Из гората се пръсна банда англоговорящи деца. Първоначално не схванахме идеята на това оживление, но когато отидох на чешмата да измия канчето и забелязах почти до самата нея прясно изпражнение, разбрах и побеснях. Тръгнах да се карам с родителите, ама после се спрях. Една разправия би ми развалила целия ден. Ядосан се върнах и затрупах човешкото деяние с една сериозна купчина камъни – да не дразни и тези след нас, които ще дойдат да пият вода.

В това време народа се изнесе и ние качихме багажа в горната част на гората. В тлеещото огнище беше оставен куп боклук, включително и пластмасови бутилки. Ако се запалеха, какво хубаво пожарче биха спретнали с помощта на вятъра.. не е истина. Ние дето си носим всичко на гърба си носехме и боклука, а тези с колите не могат да си го вземат. А и с какъв акъл се оставя неугаснал огън в гора. Ама какво се чудя и аз. Угасихме огъня с вода. Избрахме си място за лагеруване и оставихме раниците. Тук Пешо ме е заснел седнал на земята, докато се опитвам да видя нещо в интернет. Но както може да се очаква, Глобул почти не пускаха и байт да мине.

IMG_0031

Освен това искам да ви дам и лека представа за гората около нас. Тя е сравнително рядка и от големи дървета. Тогава не обърнахме внимание на силните пориви на вятъра, които не се спираха от нищо. Но поне когато избирахме място за лагеруване, го избрахме с едно дърво, което хем да е пейка, хем да пази малко от вятъра.

IMG_0033

В това време по горския път над нас мина огромен камион претоварен от дърва. Някъде там се сечеше усилено. Тъжно.

След като решихме мястото с бивака, тръгнахме да огледаме каменната постройка. Явно тя е била заслон, но сега е обърната в обор. Не, че не може да се преспи и вътре, но ако ви се наложи, ползвайте бившите тоалетни на постройката. Те са в страни и също са обърнати на обори (а може би по точното име е конюшня), но са доста по чисти и с малко преобразуване и разместване на сламата биха станали. Жалко за хубавата постройка. Дано някой някога я превърне пак в заслон.

IMG_0034

Върнахме се обратно при бивака. Напълнихме пак вода от извора и запалихме огън в огнището. Сготвихме си една от двойните лиофилизирани храни. Не помня коя точно беше, но те всичките бяха много вкусни. Хапнахме и приседнахме на дървото загледани в горящия огън. Започна да се свечерява. Гората тук е много красива, особено в лъчите на залязващото слънце и събуждащата се нощ. Седяхме и гледахме горящите дърва и нещо ни липсваше. Скоро се усетих какво – една бутилка хубаво червено вино. То би направило момента перфектен.

IMG_0037

Постепенно огъна догоря и ние започнахме да се подготвяме за сън. Докато хапвахме, вятъра, който духаше привечер стихна. Предложих на Пешо да легне между огъня и дървото с пейката. То бе най закътаното място. Все пак Пешо не разполагаше с почти нищо за бивакуване, като изключим шалтето.

Аз извадих моето и го разпънах до огъня от страната от която е направена горната снимка. Извадих си спалния чувал и дъждобрана. Последния, както е навит в торбичката ползвах за възглавница. Останах по панталон и полар. Пешо навлече всичките си дрехи. Якето си го беше оставил на Беклемето. Изгледах го критично и извадих моето от раницата. Освен това му дадох идея отгоре да сложи и дъждобрана – пазеше от вятър.Така пакетиран легна на шалтето и се приготви за сън. Аз навих телефона да ни събуди и скочих в моя спален чувал. След като се заципих добре, положих дъждобрана удобно под главата си и заспах.

По някое време в просъница чух че се надигна вятър. Беше пълнолуние и духаше сериозно. Обаче в спалния чувал ми беше добре. Наместих качулката да не ми блести луната и заспах. При следващото събуждане с намерението да пия вода, забелязах една голяма сянка да броди из лагера. Слава Богу не беше мечка. Беше Пешо. Явно вятъра пробиваше защитата на дрехите му и му беше студено. Тогава се сетих за дъждобрана, който ползвах за възглавница. Дадох му го да се увие и с него, а след като пих вода, наместих бутилката под главата си и пак заспах.

После Пешо сподели, че дъждобрана му е помогнал и е поспал до сутринта. Е.. не смятам, че му е било много комфортно. Така че нека горната история ви накара да се замислите когато се разделяте с части от багажа си. Ако носите нещо излишно, това е най-разумната стратегия, но не прекалявайте. Обмисляйте нещата.

Така завърши за нас този 13-ти фатален ден.

Или беше фатален само за Пешо – ни кръчма, ни баба със сладко.. а и кофти нощ.

Поне има какво да разказва.

 


Разказа на Пешо :

х. Чумерна – пр. Железни врата

 

Ставане ранно, всички спят, измиваме се, прескачаме хапването и напред, очакванията са деня да е дълъг или по-къс в зависимост от това докъде ще стигнем – прохода Железни врата или гр. Котел. До Железни врата е 7-8 часа, до гр. Котел е 15-16 часа. Часът е 18.00 (тук грешката на Пешо е явна. Идея нямам колко е бил часа, който е имал предвид. бел.ред.), а ние вече сме на път. Поемаме.

Стигаме табела вр. Чумерна и пряк път към прохода Железни врата. Тръгваме към върха, но скоро размисляме, че това не е от върховете които държим да сме изкачили. Мишо предлага да се върнем, и се връщаме, оказва се добър ход – печелим време и денивелация. Следва много ходене, гладко, монотонно с малки слизания и изкачвания. Проблемът е че нямаме много храна. Отново подценявам положението след като всеки път гледайки картата решавам че е по близко отколкото в действителност е. Оказва се че имам непоправим „оптимизъм“ , винаги смятайки че имаме 3 часа при положение, че пътя е 6 часа. Още искам бързо да мина Пътят, но част от пътят е самия път и търпението да бъде изминат в болка, най вече на краката, лишения и неудобства. Когато вече наближаваме прохода, си мечтая за баба която продава конфитюр, ще вземем не едно да две бурканчета, едното от малини а другото от ягоди, или все едно важното е да има въглехидрати. Другата ми надежда е на този проход както на прохода на републиката да има магазинче и нещо за хапване. Стигаме прохода оказва се че има вила в която не можем да преспим и остатък от заведение което е затворено. Все още подхранвам надеждите на Железни врата да има баба продаваща сладко или пък място устроено за хапване на тираджии и такива като нас. Но уви, нищо подобно… ни баба, ни помен от заведение за хапване. Всичко се разпадна, насред вековна букова гора сме, намираме изворче, поне имаме вода. Това не е просто изворче, а това са Изворите на Камчия.

Мишо смята че нямаме възможността да слезем до Котел днес и ще трябва да преспим тук. Не настоявам за съжаление е напълно прав – 6 часа преход и почивките прави 10 часа което означава че в Котел ще сме между 22.00 и 24.00 ако изобщо стигнем както сме уморени.

Мястото е уникално, буковите дървета са вековни и по своему много спокойни. Като големи стражи бдят на билото на Железни врата. Оказваме се в близост до постройка, на която има пикник на хора с деца, надеждата ни е да си тръгнат привечер за да можем да преспим там, и ако се наложи да сме защитени от постройката, която се оказва заслон, престроен на обор. За наш късмет хората си тръгват и ние с Мишо оглеждаме за добро място за приспиване, по скоро Мишо избира мястото.

Предлагам да изяден единичната разфасовка на храната, която имаме а двойната за вечеря. Хапваме по половин порция от храната с която разполагаме и се лягаме да почиваме по земята на припека на залязващото слънце. Продължавам да съм гладен, бабата със сладкото продължава да ми е в главата, слизам малко по надолу към пътя да я търся, не я откривам. Окончателно се предавам, че няма баба няма и сладко.

Обикаляме отново в търсене на подходящото място за спане под звездите или поне под вековните букове. Дърветата са толкова големи че под тях няма растителност поради това че спират светлината, което е добре. Мишо открива идеалното място където има огнище и няколко събрани съчки да огън и няколко големи сухи паднали дървета които идеално могат да бъдат ползвани за пейка край огъня. Палим малък огън, около който похапваме и от време на време стъкваме. Еххх колко добре би било да има червено вино или чаша уиски или поне една мастика…

Идва време за спане, Мишо е в спален чувал и шалте, докато аз оставих своя спален чувал на прохода Беклемето и очаквано ще спя на шалте облечен в какво ли не, Мишо ми даде неговото яке без което сигурно бих бил окончателно загубен, допълнително се увивам в един или два дъждобрана които имаме. Нощта е дълга, студена и пълна с пронизващ вятър и мисълта за полазващи ме насекоми.

Ставаме в 6.00, закусваме супа, кафе и поемаме към Котел. Мисълта и на двама ни е че там ще е друго, цивилизация, хапване, вино (както Мишо предложи) … очакваме прехода да е лек около 6 – 7 часа и да възстановим изгубените си сили и енергия, след което натам към морето ще е още по-леко. Надеждите ни са, че с преминалата средата, минали сме и най-трудното.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=309

Ден дванадесети

хижа Химик – хижа Чумерна

01.08.2012

Станахме рано сутринта. Явно хората спяха, защото не видяхме жива душа. След стандартна процедура по закуска и събиране, излязохме от хижата. Вчера, поради дъжда и бягството от него не направих никакви снимки, затова сега преди да тръгнем наваксах с фотографския материал.

IMG_0001

Може би горе не се вижда добре, но деня беше мрачничък. Предната вечер и нощта беше валяло и сега всичко беше мокро. От земята се вдигаха изпарения. Тръгнахме към Прохода на републиката. В такова време, в ранна утрин природата разкрива много красиви картини. Не се сдържах и спрях да поснимам.

IMG_0004

Призрачно, нали.

От Химик до прохода нямахме никакви проблеми. Пътя е приятен, а и разстоянието е сравнително малко. На прохода има доста прилична, поне от вън хижа – Предела. Ако не беше вчерашния дъжд, за мен това би било логичното място за спане. Така за следващия ден могат да се спечелят още 30 мин преднина.

На самия проход има кафене и магазинче. Тук наляхме и вода. Аз напълних до горе. Според карта и GPS-а трябваше да има чешма по трасето, ама реших да не залагам на това. От кафенето си купихме и обикновени вафли, към които бяхме започнали да се пристрастяваме. След като наместихме водата в раниците, пресякохме и се снимахме на мемориалния камък (нещо езика не ми се обръща да каже паметник).

IMG_0009Слава богу, че само се снимах а не съм бил от народа, строил прохода. Голям късмет.

Тъжната вест бе, че от тук започваше изкачване по една ливада. Тревата беше абсолютно мокра. Бързо панталоните ни бяха напълно мокри до хълбоците, а всякакви клони и храсти изсипваха пороен дъжд върху главите ни. За сметка на това, подлата пътеката не спираше да се провира из тях.

И тук е мястото да спомена за проблемите на Пешо с обувките. Той няколко месеца преди похода си купи нови обувки. Бяхме в магазина заедно. Мери дълго и тъжно. Разхожда се напред – назад и накрая избра. Въпросните обувки ги тествахме няколкократно на нощни изкачвания на Черни връх и то без никакви оплаквания. Тук обаче, започнаха тегобите още от втория ден. Всички проблеми описани до тук по кутрета и стъпала бяха предизвикани от тези подли обувки. Естествено, той си носеше и старите изпитани в бой планинарски маратонки, но те пък имаха няколко недостатъка. Основният бе, наличието на сериозни вентилационни отвори от горната страна на свивките при пръстите. И не само там. Това си бяха стари, бойни обувки и бяха видели не малко неща. Ако можеха да разказват, сигурно щяхме да чуем славни планинарски истории, но уви експлоатирани по-сериозно заплашваха да не стигнат изобщо до Емине. Друго, крайно неприятно следствие от въпросните придобити вентилационни отвори бе тяхната абсолютна водопроницаемост. Като резултат Пешо беше усвоил тактиката при признаци на дъжд бързо да сменя обувките. Това именно трябваше да направи и сега на прохода, обаче и двамата се разсеяхме. Като резултат, скоро обувките му джвакаха весело. Той походи малко така чудейки се дали да ги сменя или не. В крайна сметка, реши да сложи новите, когато се измъкнем от мокрите треви и храсталаци, че поне да не ги мокри сериозно и тях.

Скоро стигнахме гората. И тук осъзнах, че за тези доста дни от началото не бяхме се снимали на Ком-Емине-йска табелка. Веднага се заехме да поправим този сериозен пропуск, като подбрахме една табелка в сравнително добър вид.

IMG_0013

Като гледам, тук Пешо все още е с въпросните обувки, така че сигурно някъде след този кадър трябва да ги е сменил. Виждат се и леко мокрите крачоли. За наш късмет бяхме с панталони от бързосъхнещи материи. Това е страшно удобство. Моите бяха абсолютно мокри до средата на бедрата а изсъхнаха за нула бройки. Много полезно нещо са тези хайтек материи .

Ходенето тук е през една много приятна гора. От време на време човек излиза на някоя и друга полянка, след което пак гора. Като цяло ходехме и разговаряхме, държейки под око маркировката. То, това с маркировката се превръщаше във втора природа. Понякога, когато се бяхме заговорили по някоя интересна тема с Пешо, изведнъж се сепвах с въпроса :

– Абе, ти от кога не си виждал маркировка ?

След което и двамата започвахме смутено и подозрително да се оглеждаме.

И така вървейки, изведнъж изскочихме на един много симпатичен заслон. Сега, когато гледам картата виждам че е Караиваново хорище. Абе, ще се опитам да му запомня името, ама до колкото се познавам… няма да е за дълго.

IMG_0018

Та въпросния заслон ми направи много приятно впечатление. От вън е много симпатичен. Естествено не устоях на порива и влязох да го разгледам. С отварянето на вратата видях два прилепа кротко да си висят от тавана. Единия веднага ме надуши и отлетя в комина на огнището. Другия, явно по-приятелски настроен, позира за една снимка и се изнесе след събрата си.

IMG_0017

Вътре заслона също не беше в лошо състояние. Сравнително чист. Определено при нужда може да се преспи. Има си и огнище, което до колкото си спомням беше малко разбутано, но можеше да се ползва. Така че при тегава ситуация може да се разчита на него.

Когато излязохме навън, забелязах комина на огнището и веднага го документирах на снимка. Много ми хареса. Абе, личи си че е бил строен мераклийската.

IMG_0019

На поляната пред заслона намерихме един камък да приседнем. Беше изсъхнал. Починахме, огледахме картата. Освен това махнахме обувките и дадохме на краката заслужен отдих и вентилация. Огледахме и за нови щети, като лепнахме тук-там по някой лейкопласт.

Но уви, почивката свърши и отново започнахме да напредваме през гората. Като цяло деня е едно приятно горско ходене, но явно предишния беше доста изтощителен, защото започнах да чувствам натрупаната умора. И тук се случи нещо, което може би е трудно да повярвате, ама си е чиста истина – започнах да заспивам докато ходя. На няколко пъти се сепвах от дрямката, която ме налягаше. Споделих с Пешо и предложих да спрем да починем малко. Приседнахме на една изсушена вече трева до пътя и тук ми хрумна да направя по един чай. Като любител, носех няколко пликчета Earl Grey. Изпихме по канче дъхав чай, който определено ме съживи. Така преоткрихме тази забравена при похода напитка и с удоволствие си я правехме в следващите дни при някоя от дневните почивки.

Така стигнахме хижа Буковец. До хижата не ходихме по няколко причини. Имаше доста необитаем за момента вид, имахме си цел за достигане, а тя определено ни оставаше леко в страни и на последно място, един пес ни лаеше от нея доста недружелюбно. А Пешо нещо хич не се долюбваше с тоз животински вид.

Обаче не пропуснахме да спрем на старата сграда на ловното стопанство Буковец. Тази сравнително малка сграда много ми хареса.

IMG_0020

Погледнах вътре и забелязах, че тече ремонт. Зарадвах се, че сградата не е оставена на произвола на времето. През прозореца се виждаше и мемориална плоча, хвърляща светлина на произхода и. И понеже ме впечатли, веднага я снимах и сега я помествам тук на вашето внимание, като ценен документ.

IMG_0023

Мисля, че се чете идеално. Не знам за вас, но лично на мен ми навя много носталгични чувства.

И докато аз се въртях около сградата да я гледам и снимам, Пешо приседна на една маса за да разгледа пораженията по краката. Реално по-голямата част от деня ходи с неудобните обувки. И понеже беше много сладка гледка – не се сдържах да не го снимам, а сега още по малко ще се сдържа да не го публикувам.

IMG_0021

След като Пешо залепи поредната порция лейкопласт, тръгнахме да търсим Твърдишкия проход. То това добре, ама беше вече ранен следобед и по традиция, времето почна да се смръчква. Тъкмо бяхме стигнали до една вила, където многолюдна компания под съпровода на мастита чалга въртеше скара и унищожаваше салати и ракии, когато започна да вали. Толкова ми беше писнало вече от този номер, че даже не се замислих да се забързам. А и опциите не бяха много. Да се връщаме към стария ловен дом нямаше смисъл. Да се опитаме да се скрием при компанията .. ми някак не беше добра идея. Затова с Пешо само въздъхнахме и извадихме дъждобраните. Тъкмо на време. След малко валеше доста сериозно. Скоро изскочихме на прохода. Той беше представен от един доста опърпан асфалтов път. Погледнах GPS-а и видях, че пътя минава успоредно на пътеката. Стигнахме до идеята да повървим в дъжда по пътя, а после когато дъжда намалее да я засечем в ляво. Освен това след някой и друг километър, той се доближаваше доста до нея. Според мен, това беше добро решение, защото след малко дъжда чувствително се засили. Така по пътя минахме покрай Горски дом Твърдица. Мога да кажа, че ни се стори едно доста приятно място, като със завист изгледахме хората щуращи се под навесите..

И тук, на пътя ни размина един препълнен камион с трупи. От хижа Буковец нататък мога да кажа, че сечта в Балкана беше поголовна. Тази тема, неминуемо ще присъства следващите дни в моя разказ. Уви.

Междувременно дъжда намаля и накрая престана. Свалихме дъждобраните, изтръскахме ги криво ляво и ги закачихме на капаците на раниците. Щяхме да ги сушим в хижата. Намерихме пътеката и продължихме към хижа Чумерна. Отново се движехме през гората. Ако не бяхме толкова уморени, ходенето щеше да е много приятно. Лошо че Пешо пак го боляха пръстите на краката. В един момент, излизайки на една поляна видяхме бяла постройка. След кратко взиране, разбрахме, че сме излезли на хижата. Най после – почивка и храна.

Приседнахме на стълбите да вземем дъх. След това влязохме вътре да потърсим хижарката. Посрещна ни една доста приятна дама, за която освен да се крие от вперените мъжки погледи на тази хижа, не сетих за друга причина да я стопанисва. Макар че имаше и някаква група младежи, явно беше, че места ще има. Поръчахме си и вечеря, че да има време да я приготвят. Кюфтета, пържени картофи и салатка. И бира …Някой да спомена думата нирвана ?..

Излязох да просна дъждобраните да съхнат на простора. И тук ме догони работата, за която щастливо бях забравил тези много дни в планината. Телефона ми иззвъня. Поглеждайки екрана, разбрах, че не е някой, който да ме пита дали бирата е студена. Вдигнах с натежало сърце. Лошите ми усещания се потвърдиха. За зла участ беше гръмнал рутер. Не, че нямаше топъл резерв, ама се нуждаеше от лека конфигурация. И се почнаха едни въпроси … :

– А сега какво виждаш на екрана ?

– Аха… отиди на следващото меню, влез вътре и търси …

– И тука трябва да въведеш…

Тези от вас, които не са го правили – няма да ме разберат. А тези на които им се е случвало, знаят на какъв огън се печах. Но всичко свърши повече от успешно. Рутера зацъка като машинка и аз опиянен от явната си гениалност се завтекох към отегчения Пешо и студената бира. Бях си я заработил. Салатката също беше готова и много вкусна. Скоро стана и вечерята, а както се установи – студените бири за наша радост си имаха и сестрички.

Уморени и доволни хапвахме дълго. Извадихме картите и се заехме с планиране на следващите етапи. То така на маса най-добре става.

След това последва стандартната баня с пране.

Не оставихме леглата да ни чакат прекалено дълго.

 


Разказа на Пешо :

х. Химик – пр. На републиката – х. Чумерна

 

Отново се изнасяме със закуска супа и кафе, стопанинът спи. Времето е лошо, има облаци, за наш късмет през нощта не можа да се извали както очаквахме. Тръгваме със свити сърца. От хижата до прохода на републиката са 30-35 минути, където спираме да налеем вода и купуваме отново вафли „Боровец“ и отново напред. Всичко е подгизнало с вода, подгизвам и аз, мисля си това е нашия мокър ден. Със закъснение сменям обувките но е късно, краката ми са подгизнали също което задълбочава проблемите, но няма време за спиране, целта по план график е х. Чумерна. Преди това хижа Буковец. Крачим бързо и монотонно, спираме на заслон Хайдушка песен (тук Пешо е объркал името на заслона – бел. ред.), оказва се в добро състояние, човек би могъл да приспи макар и в малко спартански условия. Вътре срещаме два прилепа единия от които няма нищо против на фото сесията на Мишо. Лепим лепенки на болните пръсти на краката и напред. На Мишо му се доспива, неочаквано, явно умората взема предел над нас, правим почивка и прием по един черен чай Earl Grey, ободрени продължаваме.

Стигаме хижа Буковец, неприветливо и агресивно ни посреща куче на хижата, порода много лоша. Решаваме да не търсим стопанина и продължаваме. Малко по долу откриваме група хора излезли на вила на пикник, чалгата се лее така че решаваме да отминем мирно и кротко незабелязани от компанията. Завалява ни, този път по сериозно макар и за кратко което ни кара да изкараме най-накрая дъждобраните. Следват 11 км. до х. Чумерна, надеждата е да стигнем бързо, но стигаме бавно и болезнено особено за моите крака, но така е по пътя. Стигаме хижата и ни посрещат с новините, че има топла вода и храна, плюс бира. Повече от това не може и не бива човек да се надява, това е всичко което искаш. Мишо решава възникнал проблем със сървър дистанционно, което прави още по сладка почивката.

Правим планове за следващия преход до железни врата. Аз смятам, че няма начин да няма къде да приспим, замъглен от случващото се до момента и от присъщия ми невинаги оправдан оптимизъм, но съм и отчел възможността да спим под открито небе. Нещо повече приемам възможността още утре да стигнем гр. Котел, което по всички пътеписи си е 15-16 часов преход, Мишо разсъдливо се съмнява във нашите възможности но въпреки това решаваме да тръгнем разно за да пробваме, или по скоро да видим как ще се движим а на Железни врата ще решим.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=283

Ден единадесети

хижа Бузлуджа – хижа Химик

31.07.2012

На Бузлуджа спахме добре.

Станахме в заплануваното време. Изпълнихме тихо ритуала по миене и събиране на багажа и също толкова тихо слязохме долу. В трапезарията подготвихме закуска и хапнахме. Е.. май вече бяхме готови да потегляме.

Излязохме навън, а там мъгла….

Затворихме вратата на хижата зад гърба си. Успяхме да се измъкнем без да будим гостоприемните си хазяйки. Много приятни жени бяха. Тръгнахме към пътеката, а зад нас мъглата бавно погълна хижата.

Знаехме че вървим към вятърните генератори, които от няколко дни гледахме и снимахме, ама пустo време .. как да разбереш къде са.

IMG_0271

И така крачейки по един черен път (не този от снимката горе), стигнахме до пространство оформено като черен паркинг. Имаше някоя и друга строителна машина паркирана там, но главната атракция беше едно информационно табло описващо обекта с ветрогенераторите. Като любопитни туристи ние внимателно я изчетохме и започнахме да я обсъждаме. В това време от фургона на охраната излезе човек и ни приближи. Изглеждаше дълбоко неприветливо, но ние виждайки жива душа, приближена до ветрогенераторния парк, веднага го нападнахме с камара въпроси. Като резултат той задоволи любопитството ни, до колкото му беше по силите, а и накрая ни изпрати почти с усмивка. Не пропусна да ни напомни да не се доближаваме много до генераторите, че е опасно.

За това също ни напомняха на много места и табелките приканващи да се пазим от падащ лед. Слава богу, че не беше зима. И тук, с Пешо се заслушахме в едно странно пулсиращо свистене идващо някъде от мъглите над нас. С доста голямо закъснение се усетихме, че това е звука от въртяща се над главите ни перка. Беше адски призрачен момент, чак тръпки да те побият. Звука беше като на чудовище, което очаквахме всеки момент да зърнем някъде в мъглата.

Продължихме напред и скоро звука затихна, но само за да чуем друг идващ пред нас. Разбрахме, че реално ходим между перките, но мъглата ги крие. Постепенно с изкачването нагоре, тя за наше щастие започна да се разкъсва. И изведнъж в една отворила се пролука видях идващо към мен огромно витло. Занемях взрян в нереалната картина. След това трескаво се заех да измъквам фотоапарата, но уви мига отмина. Мъглата се разкъса още и този призрачен момент свърши. Нищо, все пак снимах.

IMG_0274

Горната снимка вече е при почти разкъсана мъгла. Въпреки това и тя изглежда доста призрачно. А следващата е като за реклама на вятърния парк.

IMG_0278

За наш късмет небето се изчисти и ние видяхме пътя си пред нас, очертан от останалите ветрогенератори.  

IMG_0279

Зад Пешо ясно се вижда от къде предстоеше да минем. И имено приближавайки тези хубавци зад гърба му, бяхме стреснати от пронизително и тягостно стържене. Оказа се, че няколко генератора, когато се завъртат в посока срещу вятъра издава ужасяващи (поне нас) стържещи стонове. Идея нямам дали това е нормално, но определено е доста смразяващо кръвта на случайния наблюдател.

Бас ловя, че почти всеки минал от тук, неминуемо прави аналогия с Дон Кихот. И няма как да е по друг начин. Определено сходството между тези стенещи гиганти и приказните страховити създания виждани от идалгото е голямо. Но вече сме 21-ти век и уви, няма Дон Кихот-овци устремили се към тях в неравна схватка. Дори и Дулцинея я няма, или поне аз не я видях. И тук ми хрумва една любима мен песен, като бих си позволи да цитирам част от нея :

Тангра – Дон Кихот 

. . .

А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.

   

   И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътят към надеждата
и свършва кръстопътят на умората?

Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.

 

Постепенно подминахме и последната перка. Определено бях впечатлен.

След края на ветрогенераторния парк започнахме едно плавно спускане. Следващата ни цел беше хижа Българка. Скоро попаднахме на чешма в гората. Не, че нямах вода в раницата, ама това пътуване ме беше научило да я ценя. Така че не пропуснах чешмата и хубаво се напих. От тук нататък, чешмите щяха да стават все по-често срещано явление, което да радва взор и морно тяло.

Така без особени перипетии стигнахме до хижата. Изглеждаше симпатично. Реално в нея хора няма, но има телефон за контакт и ако човек иска да преспи там, трябва да се обади.

IMG_0282

Приседнахме на една от дървените маси да починем, похапнем и пийнем вода. Мястото като цяло беше доста симпатично. Тревата около хижата имаше вид на поддържана. Освен това една чешма с два чучура направени от дърво доста ме заинтригува. Интересно, почти инженерно решение.

IMG_0283

Малко ръката ми пречи ясно да се види, но реално и двата чепа (т.е. този, който съм хванал и този към лакътя ми) са чучури и от тях тече вода, а тръбата е добре скрита в дървото. Хитро.

Отпочинали, отново поехме на път.

И тук е момента да споделя, че вече напредвахме към една магнетична за Пешо цел – Гара Кръстец. Тя беше влязла в главата му от няколко дни. Може би вече сте забравили, но някъде в първите дни от своя разказ ви запознах с пристрастеността на Пешо към хоремаците. Тази страст, според мен възпламенена в село Лакатник и тляла през целия поход, тук избухна със страшна сила. Пешо, почти бълнуваше в будно състояние за един истински хоремаг, опушен от цигарен дим с мърлявки маси и още по мърляв съдържател. И най-вече бленуваше за това, как ще си вземем по мастичка в този пригаров хоремаг и той с най-голямо удоволствие ще припали цигарка. Акцента беше, че се надяваше от него да се сдобие с въпросната цигарка, тъй като запасите му бяха занулени. Това видение го пришпорваше все по силно към заветната цел. Така че от хижа Българка напредвахме в доста добро темпо. Пътя не беше труден и ние трепетно очаквахме хоремага.

Така замечтани, изскочихме в едно от най-призрачните места в които съм попадал. Както ни се стори, май беше някакво изоставено миньорско селище. Изключително потискащо място. Толкова унило и угнетено с тези полуразрушени сгради, надписите по стените, отдавна забравени и изличени от дъждовете, че дори и не помислих да вадя фотоапарата и да снимам. Не само това, ами той си остана в калъфа до края на деня. Така че повече снимков материал от този ден няма да има и остава само моя разказ.

Странното беше, че както имаше почти порутени сгради, така и в ляво от пътя имаше едни сталински по вид блокчета на по 3-4 етажа, които бяха все едно напуснати преди една-две години. Стъклата все още бяха цели, вратите затворени. Имаш чувството, че всеки момент някой ще излезе. В моите представи, така трябва да изглежда Припят. Особено тягостно ни подейства една стая, която Пешо забеляза. Тя беше някъде на горен етаж. Явно е била на някое детенце, защото имаше голяма детска рисунка върху стъклото, а зад нея зееше празната стая. Крайно мрачно въздействие.

Въобще ходейки имах усещането че съм персонажа на братя Стругатски от Сталкер. Определено всичко около мен приличаше удивително на “зоната” описана там.

А върха беше напускането на това място. Вървейки по пътя стигнахме една все още сравнително крепяща се бариера с караулка до нея. Прекрачвайки, се обърнах да видя табелата закачена на средата и. Пишеше “Влизането строго забранено”.

А излизането ?

Забързахме към гарата. Релсите се виждаха през дърветата, а тя направо си се подушваше. Нали знаете тази миризма на нагрети от слънцето траверси. След малко излязохме и на самата гара. И какво беше първото нещо което направихме … Ми… заоглеждахме се за хоремаг. Стигнахме вече перона, а никакво оживление, каквото неминуемо би предизвикал всеки уважаващ себе си хоремаг не се забелязваше. Тъжно почти в последния момент забелязахме остатъците от това така важно за социализацията място, леко обгорено с изпочупени прозорци и обрасло с бурени, тъжно сгушило се до самата гара.

Меко казано е, че Пешо се почувства измамен. Направо посърна. Бих казал, че фундаментални принципи в живота му рухнаха, като например идеята за хоремага. Към това се добави и изпарилата се възможност да запълни нулевия си тютюнев запас. И както често се случва в такива случаи, мозъка отказа да приеме загубата. Оставихме раниците до една пейка на перона на която аз морно приседнах, а той се хвърли към чакалнята да разпитва хората от къде може да се купят цигари или нещо друго. Оказа се, че за най-близкото място трябва да се хване влака …. Седнахме разбити на пейката и започнахме да разглеждаме картата. Явно скоро се очакваше влак, защото имаше няколко пътника чакащи на перона. Ние определено бяхме днешната атракция за хората, защото ни зяпаха с нескрит интерес. В това време дойде влака, пътниците се качиха и той невъзмутимо продължи по железния си път. Ние тъжно го изгледахме, въздъхнахме и нарамили раниците продължихме по нашият си път.

Пресякохме и последни релси и поехме по пътеката в гората. Започнахме да се изкачваме. Не бяхме изненадани. Но ходенето беше приятно. Гората тука е хубава, пази от слънцето. Постепенно напреднахме. Маркировката се следеше сравнително лесно. Освен това висяха някакви ленти от дърветата, явно според мен, някой беше маркирал за велосипедни състезания. Но определено лентите бяха по лесни за следене. Така в разговори стигнахме до едно място, където пътеката се разклоняваше. И на ляво, червена маркировка, и на дясно също. Само липсваше табелката от приказките – ако тръгнеш по левия път ще стигнеш къщата на човекоядеца, ако тръгнеш по десния.. “ тука бях забравил какво щеше да ме чака, но определено пак нямаше да е нещо приятно. И тъй, като явно човек е устроен да тръгва към неизвестното неприятно, надявайки се измамно, че може да е по-малко неприятно от известното, след кратко колебаене избрахме десния път.

Че беше лъкатушен, беше. Че маркировката се следеше по-трудно, също беше истина. Но не ни създаде някакви затруднения. Духа ни поддържаше и явната наличност на новопоставена маркировка. След определено, неизвестно и незапомнено от мен време прекарано в ходене от ляво ни дойде другата пътека и пак станаха едно. Успокоихме се.

Постепенно гората започна да свърша. Но както ви казах, избирайки десния път тръгнахме към неизвестното зло, и то естествено не закъсня. Времето започна прогресивно да се разваля. И то не на шега. Запълзяха едни черни облаци. Скоро започнахме да чуваме далечен тътен на гръмотевици. Притеснени забързахме. Пак ли щяхме да бягаме от буря…

Явно !

Така излязохме на една огромна ливада. Пътя лъкатушеше по нея изкачвайки се към един хълм. Според картата хижите бяха някъде след хълма надолу в гората. А нещата не изглеждаха никак розови. Вече гърмеше близо до нас. Въздуха миришеше на озон. А в тази ливада с нашите раници си бяхме като подвижни гръмоотводи. И за зла беда, пътя минаваше близо до една мачта с антени. Чувствах се като попаднал на оръдеен полигон, щуращ се между мишените. Очаквах всеки момент някой да даде заповед за стрелба и да се окажа в епицентъра на пукотевицата. С Пешо се спогледахме и без изобщо да го мислим преминахме в полутръс. Според GPS-а тук някъде до пътя под върха на хълма трябваше да има чешма. Бях решил да проверя, дали е така, но всички тези благородни мисли бързо ми избягаха от главата. Единственото, което остана там беше, мисълта да се добера до хижата. По план бяхме решили да спим в Химик. Навсякъде, където бях чел я описваха като по хубавата и поддържана хижа. Даже бяхме звъннали по телефона да питаме дали работят, така че принципно би трябвало да ни очакват.

Прехвърлихме хълма, а небето беше вече потъмняло зловещо. Започнахме спускането, като почти бягахме по пътеката. Така в бесен ритъм стигнахме до хижа Грамадлива. Да си призная името и в този момент ни звучеше Гръм-адлива…. Вече падаха първите рехави капки дъжд. Извадих GPS-а и видях, че Химик е съвсем наблизо. Погледнах Пешо и почти без думи го убедих да рискуваме. Имахме поне 10-ина минути преди да се разрази бурята. Затичахме се надолу. Да си призная, не си спомням колко време ни отне, но ясно си спомням облекчението, когато видяхме хижата между дърветата. Малко преди да я стигнем, дъжда започна. Ние обаче успяхме да се шмугнем под стрехата съвсем леко мокри. След миг небето се отвори. От него започна да се излива порой, а мрака беше раздиран от светкавици. Докато дишахме тежко под стрехата, вратата се отвори и излезе един човек. Оказа се, че с него бяхме говорили. Каза, че ни е чакал и малко се притеснил за нас, като видял какво идва.

Уф.. Пак бяхме щастливо избягали на поредната буря. Почна да ни става навик. Не от хубавите …

След като успокоихме дишането, вкарахме багажа и се настанихме. Хижата прави приятно впечатление. Чиста е, стаите са комфортни, леглата – нови и удобни. Разхвърлихме багажа и докато навън се лееше пороя, решихме да се изкъпем и изперем. Имаше и топла вода, колкото му иска на човек душата (в рамките на един бойлер).

Докато се хигиенизираме, бурята поотмина. Проснахме опъвайки въже в една беседка до хижата.

И тук е мястото да дам леко описание на самата хижата. Определено си личи, че скоро е ремонтирана. Състои се от две основни сгради. Горната е доста по голяма и с просто око се вижда, че вътре е и по луксозна. Има много симпатична градинка около нея с дървени маси за хапване.

Долната постройка в която бяхме ние, беше по малка. Имаше оборудвана кухня с трапезария и няколко стаи с по-няколко двуетажни легла. А, да не забравя и банята с топла вода. Докато се щурахме навън след бурята и зяпахме наоколо, от горната част до нас достигна апетитен аромат на гозба. Имаше и някакво оживление. По някое време нашия човек се появи и ние разбрахме, че освен нас има и една двойка японци, които са били редовни гости. Като гледам суетнята, си бяха явни ВИП-ове, а не прошляци като нас. Дори се опитаха да им застелят една от масите навън с бяла покривка за да хапват на тиферич, ама краткотрайните превалявания, отгласи от бурята ги отказаха. Аз си направих устата, тъй и тъй като явно готвят – дали не могат да ни нахранят и нас с тази гозбица. Ще си платим каквото трябва…

Обаче ударих на камък…. Не мина номера.

Е.. Важното е, че нашия човек само при споменаването на думата бира, изчезна и се върна с две студени бутилки. А още по-хубавото беше, че повтори този фокус още няколко пъти. Храна си имахме в раницата, така че стоплихме вода и си приготвихме вкусничка вечеря. Е, сигурно не е била толкова гурме, както гозбата горе, ама си беше много добра.

Уморени и нахранени, легнахме да спим.

 


 

Разказа на Пешо :

х. Бузлуджа – х. Грамадлива – х Химик

Ставане рано, закуска – супа, кафе и по пътя. Двете жени още спят, така и казаха вчера.

Пътя е лек в първата си част, с леко изкачване. Стигаме „вятърните мелници“ (така им викаме с Мишо, весло генераторите на ток), които гледаме по билото още от х. Тъжа. Срещаме табела „Внимание падащи парчета лед“, зачудваме се, но в последствие осъзнаваме, че това е за „вятърните мелници". Мъглата е на всякъде, „вятърните мелници“ се виждат само в моментите в които вятъра разкъсва мъглата. Но присъствието им е постоянно, ориентираме се по звука. Странен звук на свистене на перки, прорязван на моменти с пронизващо скърцане на метал. Усещането е че си в едно далечно бъдеще, време на „вятърните мелници“ и роботи където хората не са потребни, а техниката и природата сама върши своята работа. И всичко това обгърнато в мъгла. Мисля си „а какво би правил Дон Кихот с тези причудливи, модерни, загадъчни, но все пак вятърни мелници". Прикапва някоя капка дъжд, но това няма значение важното е да не гърми. Продължаваме, Подминаваме „вятърните мелници“ и продължаваме да вървим, разделяйки се със смесени чувства с въртящите се перки.

Следва дълго и трудно ходене, постепенно слизане следвано от изкачване и постепенно преминаване от южния дял на планината, към северния. Изглежда отново надвисват проблемите, събрат се облаци точно над билото, към която семе се отправели. В далечината пригърмява, тъмен облак се сгъстява точно над нас. Гърми, Мишо отброява 10 секунди, значи на километър. Ускоряваме крачка, отново адреналина помага да надвием умората и отново бягаме от предстоящата буря. Вече сме на билото а около нас гърми, преминаваме го и влизаме надолу по склона в гора с високи дървета. Това ни успокоява, но запазваме темпото. Стигаме х. Грамадлива, сигурно това и е името защото много гърми по тези места си мислим, продължаваме, която както пишеше във форумите е доста запусната, следва х. Химик която е на максимум 10-15 минути. Бягайки х. Химик ни посреща с очарователна градина от цветя (личи си човешката намеса) и спасителната прегръдка от рукналия отново дъжд. Хижарят буквално отваря вратата с нашето пристигане, изглежда все едно ние е чакал на прозореца. Казва, че наистина ни е чакал тъй като се обадихме по телефона. Хижата е частна има пълни удобства само липсва храна, но пък се намери бира. Добър човек, скромен, добър, но го боли коремът и не е точно хижар, а по-скоро стопанин на частната хижа. Какво му трябва на човека – подслон, сигурност, топла вода, храна и бира.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=262

Ден десети

пр. Шипка – хижа Бузлуджа

30.07.2012

Мислех, че ще мога да спя спокойно до по късно, но тренинга си каза думата. Към 7 вече бях се ококорил и реших да хвана по-ранния автобус. То нямаше какво да правя в Габрово преди 10:00, когато отварят повечето нормални магазини. Все пак реших да се поразходя, разгледам града и да пия някъде кафе с вкусна закусчица.

За нула бройки си измих зъбите, нахлузих чисти дрехи (другите съхнеха на прозореца) и след като обух прокъсаните си обувки се забързах към спирката, Ако не се брои едно опърпано куче, аз бях единствената жива душа на прохода.

И започнах кротичко да си чакам. Появиха се първи сънени съдържатели на капанчета. А аз си чаках. Направо живота аха-аха да закипи, а от моя автобус ни следа. Тъжно. След 30 мин. чакане към мен се приближи един човек и каза, че той отдавна е минал. Помня, че бях точно на време на спирката. Какъв карък. В цялата страна сигурно само един единствен автобус не е закъснявал този ден, че даже минал по рано и точно на мене да се падне. Не ми остана нищо друго, освен да взема следващия в 9 и нещо. Е, отпадна мотането из града, но поне щях да хвана отварянето на магазините.

Изядох едно кисело мляко от преди малко отворило капанче и се затътрих към хотела. Оказа се, че и Пешо е станал и решихме да слезем долу в градината да пийнем кафе и да хапнем нещо за закуска. Скоро кафето димеше на масата. Да си призная, какво си взех за хапване въобще не помня. Май бяха бъркани яйца, ама знам ли …

Така мързеливо дочаках времето за автобуса. Казах чао на Пешо и завиждайки му за почивката се отправих към спирката 15-тина минути по-рано. Този път попаднах в автобуса. Той се виеше по пътя надолу така приспивно, че не се удържах и почти целия път го продремах. Когато влязохме в Габрово се зачудих къде да сляза. Взех мъдрото решение да е на автогарата. Тя си беше направо в центъра. Направих едно кръгче наоколо но никъде не видях маркировка с табелка “МОЛ”. Явно трябваше да питам някой от месните. Избрах си един по-възрастен мъж с приятно интелигентно излъчване и усмихнат подкупващо го попитах :

– Извинете, дали може за малко? Бихте ли ми казали къде се намира МОЛ-а ?

Той ме погледна и веднага ме контрира с въпроса :

– Кой от двата ?

Ха сега… Съвсем бях изключил, че моловете могат да бъдат повече от един. Явно съм изглеждал доста смутен и объркан, защото човека добави

– Единия е на излаза от града а другия в центъра.

Бях спасен. Веднага уточних, че по интересен ми е този в центъра и получил ценните указания и посока, решително закрачих натам. Е.. Не го намерих веднага. Даже ако трябва да бъда честен доста се полутах преди да попадна на него. И аха-аха да почна да избирам нова жертва, която да питам и го съзрях в далечината. Преминах през вратата с делова стъпка и започнах да го обикалям търсейки магазина Спорт Депо. Видях го май на втория етаж и зарадван се отправих натам. Пътьом минах през щанда за чорапи грабнах един чифт за ходене и се закотвих на стелажа с планинарските обувки. Имаше 7-8 модела. Веднага си харесах едни, но като се загледах установих, че няма моя номер. В това време към мен се приближи симпатична девойка и ми предложи помощта си. Давах си сметка, че с моето облеклото силно се отличавам от гражданството. Освен това бях и единствения клиент по това време, така че сигурно бях някакво разнообразие за персонала.

След кратко замисляне смених тактиката. Извадих всички кутии на които пишеше 44 и 45 номер. С извинителен поглед погледнах девойката но тя ме посрещна с усмивка и ми предложи да отида да седна на пейката за мерене а тя ще донесе кутиите.  Душа не ми даде да я оставя да ги влачи всичките – бяха 5. Награбих колкото можех, За нея май остана една. Така се добрах до въпросната пейка, сложих си новия чифт чорапи и започна едно мерене. Не си е работа.

Най-скъпите веднага отпаднаха. Изглеждаха много добре и професионално, и почти бях сигурен че ще са те. И това беше само до момента в който ги сложих на краката си. По неудобна обувка не бях обувал. На глезена и петата стояха добре и солидно, но само да опиташ да ходиш с тях, образуваха една гадна гънка на пръстите, която направо болезнено ги притискаше. Веднага ги махнах. Така… 1/3 от кандидатите в конкурса бяха елиминирани. Оставаха ми едни на същата фирма – доста по евтин модел и едни кожени намиращи се ценово в средата някъде. И тук направо се отече. Извиних се на девойката притеснено и заобяснявах как идвам от планината и как ще ми трябват за много ходене и с две думи ще се поразходя из магазина с тях поне 10-тина минути. Пак получих лъчезарна усмивка подплатена с уверенията да не се притеснявам. Ако трябва да бъда честен, щурах се из магазина повече от 45 мин. сменяйки обувките и чудейки се замислено. Определено моите обувки бяха кожените. И тук дойде мъката. 44-ти или 45–ти номер. 44-ти ми беше точно, но след 20 мин ходене напред назад почнаха леко да ме притесняват. Затова след още 10-15 мин ходене с 45-ти номер хванах старите обувки, кутията и без да се събувам отидох към касата. Пътьом пак минах през чорапите и взех един чифт за Пешо. Да попълня загубите от забравяне.

Девойката ме придружи до касата и за да ми маркира обувките. Сподели, че брат и бил ловец и също си взел такива обувки и бил много доволен. Платих ги с карта и поемайки големия плик със старите благодарих сърдечно. Помолих ги да изхвърлят кутията – не ми трябваше. Разделихме се с усмивка. Много ми се иска да мога да благодаря на това момиче за помощта, търпението и позитивизма през целия процес на избор на обувки. Крайния резултат беше изстрел в десетката, но все още не го знаех. Дано някога, някак си попадне на това разказче и прочете за моята благодарност.

Излязох навън и крачейки с новите обувки се вслушвах в усещанията на краката си на всяка крачка. След 10-15 мин. си казах – до тук добре.

Следващата важна точка беше да изтегля пари, че бяхме останали на дребни стотинки. И с това се справих успешно. Пешо непредпазливо ми беше дал и неговата карта барабар с пина, ама пусто нали съм честен .. не му я изпразних. Будала.

Извадих списъка с неща за пазар. Основното беше Диклак и лейкопласт. А .. и Пешо се беше заразил от ентусиазма с който се бръснех всеки 2-3 дни и беше заръчал самобръсначка. И тук изникна проблем. В Габрово нравите си бяха чисто испански. Всички възможни аптеки бяха върли привърженици на сиестата. Затваряха си по обед за поне 2 часа без да им мигне окото. Ми сега.. Макар, че не бяхме говорили за хранителни запаси, след като забелязах на хоризонта една Била, реших да взема нещо сладичко. Освен него, ние и двамата отчаяно се нуждаехме от крем за устни с висок УВ фактор. Мажехме ръцете и лицата си с УВ-30, но за устните бяхме забравили. И на двамата ни бяха изгорели и страдахме доста. Моите се бяха нацепили и подули доста неприятно и болезнено. От предишен опит знам, че в масовите малки аптеки продават разни стикове за устни с неясен УВ фактор. За сметка на това в Била има на Nivea SOS, който макар и по-скъп е много добър. И ясно си пише УВ фактор 15.

В магазина, докато се чудех какво да взема от щанда с бисквити и вафли, погледа ми попадна на пакетите с обикновени вафли. Идеалният за нас избор. Нямат нищо, което да се разтопи от слънцето а са вкусни. Награбих няколко пакета. Взех и едни медени тънки вафлички. Към това добавих 2 парчета сушено месо, хляб и две тубички крем за устни. Не забравих и самобръсначката за Пешо. Платих и на път към автогарата купих от една отворена аптека останалите неща.

Жегата в Габрово по обед беше сериозна. Почнах да оценявам колко по приятно е времето горе в планината. Искаше ми се да се върна там възможно най-бързо. На автогарата пристигнах плувнал  в пот. Бях късметлия, защото чаках най-много 20 мин докато се появи автобус за прохода. Пак седнах и този път не задрямах, а гледах пътя и гледките които ми предоставяше.

С пухтене автобуса стигна прохода. Когато слязох установих, колко приятно хладно е тук, за разлика от горещината в низината. Даже подухваше доста хладничък вятър. Не му се сърдех. Предпочитах го пред градската жега.

Намерих Пешо в хотела. Стегнахме багажа, благодарихме за гостоприемството и се отправихме към мемориала на върха. В душата на Пешо се прокрадна еретична мисъл и той почти невинно попита дали е нужно да се качваме по всичките тези стъпала до горе. Но аз бях непреклонен. Как така да не минем през върха. Срамота. А и имах кеш за намиране… Съкрушен от отказа ми, той закрачи тъжно след мен по стълбите. Това не му попречи по късно да позира героично за снимка.

IMG_0246

Е.. позадъхани леко, вече бяхме горе на паметника. Духаше доста силно. Около нас имаше доста хора и май нито един българин. Дали това е показателно .. Знам ли.

Реших да не мъча Пешо и го оставих на една пейка да припали цигара а аз се спуснах към Орлово гнездо да си търся кеша. Намерих го сравнително лесно. За днес имах план да намеря три. И тук прилагам един автопортрет от Орлово гнездо. Както се вижда – никакви турци наоколо.

20120730_162125

Нямам много усмихнат вид, нали ? Да си призная обиколките в града по жегата си бяха доста уморително занимание. Връщайки се обратно видях един изразителен кадър, който моментално реализирах. Бих го нарекъл – “Под прицел” или може би “Презареждане”. А може и – “Кофти опит, ще почваме отново”.

IMG_0248

Пътеката от върха слизаше леко надолу към позицията на оръдията пазещи подстъпа от долината. Там ни заля патриотична вълна и си направихме няколко войнствени снимки. Ще поместя една, показваща стръвен четник хванал на мушка Сюлейман паша. Определено последния не беше за завиждане.

IMG_0253

След тези така заредени с барут снимки, решихме че все пак е желателно днес да стигнем да хижа Бузлуджа. Така че стегнахме крачка. Постепенно паметника на Бузлуджа започна да се приближава към нас. Ходехме през една приятна гора, която ни пазеше от вятъра и слънцето. Улисани в разговор постепенно излязохме на пътя през ливадите водещ към хижата. Стигнахме до паметника от който започва пътеката към мемориала, или по точно, към това което беше останало от него. И май тука някъде с Пешо оценихме прекрасния избор, който бях направил с обикновените вафли. Уж да хапнем по една, а то приключихме с пакета. От тук до края им бяхме върли фенове.

Пешо имаше проблеми с краката и затова реши да остане да ме почака долу. Аз много исках да видя мемориала от близо. Никога не бях ходил. Е.. и другата причина бе, че горе до него имаше и още един кеш. Така че оставих Пешо с раниците да почива и се заизкачвах. Реално бяхме един ден след края на събора и да си призная беше сравнително доста добре почистено. Очаквах да тъне в боклук, но такъв имаше само на едно уширение на пътя в близост до паметника долу. Явно някой му беше писнало да събира или беше оставил чувал, разпилян в последствие от вятъра.

Тръгнах по павираната пътека нагоре. Да чукна на дърво се чувствах много добре в новите обувки и си крачех с удоволствие. А летящата чиния се приближаваше все повече и повече.

IMG_0260

Не мога да не призная, че според мен монумента изглежда доста впечатляващо. За съжаление, това ми усещане намаляваше право пропорционално на намаляването на разстоянието помежду ни. А отблизо беше направо тъжна гледка. По заповед на Областния управител на Стара Загора, достъпа вътре е забранен – т.е. вратите са блокирани от един доста сериозен метален прът. Така, че не можах да влезна вътре и да видя разрухата и това което е останало. Гледал съм снимки в нета, но от опит знам, че те не предават точно нещата. Дано измислят какво да правят с тази огромна структура,че е много тъжно да се гледа как се разпада. Лично аз, не вярвам някой да се наеме да я разруши, извози отломките и възстанови ландшафта. Така че по-добре да се измисли някакво предназначение и да се възстанови така, че да има някаква полезна функция.

Лично мнение.

Любопитството не беше единствената причина за устрема ми към върха. В близост както казах имаше и кеш. Намерих го без проблем, като дори взех една доста красива пътешественическа монета. Деня се развиваше добре – вече втори кеш, а до хижата ме чакаше и трети. Направих една снимка на ветрогенераторния парк пред мен и заслизах надолу, доволен от себе си.

IMG_0261

Долу заварих Пешо, блажено излегнат до раниците. Беше си събул обувките и даваше заслужен отдих на изстрадалите си крака. Прекъснах му медитацията и след като си потегнахме багажа, продължихме към хижата.

След има-няма 20 минути бяхме там. Долу преди хижата има една голяма чешма. Напихме се със студена вода и се заизкачвахме към входа. Оставихме раниците на една дървена маса и таман да тръгнем към вратата, когато тя се отвори и от там излезе една жена. Толкова искрено ни се зарадва, че чак се смутих. Попита ни от къде идваме и след като отговорихме че вървим по Ком-Емине, тя се засмя и подвикна към стаята :

– Нали ти казах, че днес ще мине някой по Ком-Емине.

Ние внимателно надникнахме вътре и видяхме на масата седнала нейната приятелка. Седеше широко усмихната до една салатка от домати с краставици. Жените веднага ни поканиха вътре да си починем, но ние искахме да отидем по светло да видим гроба на Хаджи Димитър. По принцип доста се спори дали е точно тук. Но за мене това не е важно. Неоспоримата истината е, че тук е разбита четата му. От боя малцина оцеляват и с много мъки и перипетии се добират до Агликина поляна, където естествено обещаната подкрепа не ги е чакала. Така че или биват пленени, или убити. Колко тъжно. 

Освен това искахме да видим паметника бележещ мястото  на Бузлуджанския конгрес, дал възможност на Димитър Благоев да основе социалистическото движение, което от своя страна прераснало в комунистическо и станала тя една… Дето и сърбаме цял живот попарата. Но да не мрънкам много. Можех и да се родя негър в ЮАР по време на апартейда.

От хижата тръгват добре оформени пътеки, покрай които някога е имало лампи. Сега бяха останали само остатъци. Защо ли не съм изненадан. Преди е бил хубав и поддържан парк. Сега все още е хубав, макар и доста запуснат. Стигнахме до паметника на Хаджи Димитър. В нозете на войводата имаше доста цветя, поднесени от социалистите от събора. Добре, че се провежда този събор тук, че да има кой и на този паметник да донесе цветя. Иначе дали някой би се сетил ? За съжаление в околията не се виждаше нито едно диво цветенце, с което бихме могли да добавим и своя принос. Уви, всички снимките от тук се оказаха доста размазани, така че с мъка се въздържах да сложа някоя.

След това се прехвърлихме към обетованата за социалистите земя. Пред паметника на Димитър Благоев и сие компания се мъдреха сума венци. Изчетохме панделките повече от любопитство. Направихме си по една снимка и сега като ги гледам – са си идеални на фокус. Е да, ама пък от злоба няма да ги публикувам.

След това се запретнах да търся последния кеш. Жената от хижата, която услужливо ни придружаваше, се заинтересува от моите действия. Обясних и в какво се състои работата, но тя явно взе идеята за съкровището доста буквално. Започна да разправя за карти и скрити иманета. Така и не можа да разбере снизходителната ми усмивка. Уж ровя за съкровища, съм такъв скептик. Рових, рових ама пусти кеш го няма. Народа се отегчи да ме гледа и след малко решиха да си ходят в хижата. Ама аз нали съм упорит инат – ровя. Почна да става тъмно.

IMG_0270

Този факт обаче не смути моята иманярска душа, също така, като не я смутиха и шеговитите разкази за мечки наминаващи в района с които моите спътници ме изоставиха. Подготвен извадих челника и го запалих. След което взех помощ от приятел. Звъннах на Боян и той прегледа снимката в сайта. Определено този го нямаше. Не беше успял да преживее събора на социалистите.

Жалко. Омърлушен се отправих към хижата.

Там другите ме чакаха вътре седнали на масата. Жените ни предложиха супа, като ни увериха, че е хубава. Сипаха ни по една чиния и ние засърбахме. Определено не бяха прави. Супата беше много хубава.

Хапнахме с кеф. След което хазяйките предложиха и по една ракийка за добре дошли с малко салатка.

Какво страхотно гостоприемство. Пийнахме, мезнахме и увлечени в приятния разговор не усетихме как времето напредна.

Ставайки, предложихме да си оправим финансите, че да не ги будим в ранна утрин. Предложението беше възприето почти радостно и след като се разплатихме, благодарихме сърдечно и се оттеглихме към леглата. Последва стандартната вечерна процедура от къпане и пране с по-следващо простиране.

Вече можеше и да легнем.

Не му мислехме много.

 


Разказа на Пешо :

пр. Шипка (хотел Шипка) – х. Бузлуджа

 

След завръщането на Мишо с новите обувки взети точно от „спорт депо“ подемаме сравнително кратък преход с изкачването на паметника Шипка към връх Бузлуджа и х. Бузлуджа. Не е за учудване, но на паметника Шипка има повече чужденци отколкото българи. Интересно е да се отбележи, че прохода Шипка е доста пресичано място от каравани, които спират или да заредят с вода или да пренощуват на паркинга. Има и няколко крайпътни заведения за хапване в допълнение на споменатия хотел Шипка. И така след половин ден почивка за мен и ден в търсене на новите обувки отново тръгваме на пътят. Ходенето е тежко, отново имам проблеми с краката и едвам се движим. Стигаме до паметника на връх Бузлуджа и Мишо отлита да го посети заедно с един „кеш“ което е в негова близост. Оставам в подножието на социалистическия символ, установих, че под нас е гр. Казанлък и вероятно замисълът на сградата на върха е бил да се вижда повелително от града долу. След около още 20 минути стигаме х. Бузлуджа. Следвам Мишо с мисълта за болезнени обувки, но в момента, в който той стига хижата чувам жизнерадостна приказка и женски смях от хижата с думите „хайде бе, вече сипахме по една ракия, решихме че никои няма да дойде днес по пътя от Ком“. Оказва се, че хижата се стопанисва от две жени, доста жизнерадостни, веднага ни развеждат и ни настаняват, обясняват, че има топла вода и баня. Идеално това е нашата мечта, даже споменават за наличието на супа. Питаме за мястото, където Димитър Благоев е основал социалистическата партия и едната жена на минутата е готова да ни отведе. Личи си, че мястото е специално или поне е било специално по начена по които е подържано в миналото, въпреки че в момента малко е занемарено, почети като парк. Хапваме сладка супа в хижата, пийваме почерпени по една ракия е хижата, разплащаме се, за да не будим хижарките с ранното си ставане и запиваме окрилени от надеждата, че оттук нататък както каза едната жена е по-леко, движиш се по път хапваш джанки, круши и ябълки и така до морето.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=249

Ден девети

х. Мандрата (х. Тъжа) – пр. Шипка

29.07.2012

Спахме като къпани (каквито строго погледнато си и бяхме).

Този път бяхме решили да станем малко по-късно. Все пак бяхме минали ключов етап от похода и си заслужавахме наградата. Не помня вече в колко точно се надигнахме, но беше вече светло. Предполагам, че около 7-7:30. Докато си миехме зъбите и събирахме багажа, забелязахме че хижара е буден и разтребва остатъците от предишната буйна вечер в трапезарията. Попитахме го за закуска и той сподели, че не готви закуски, но може да ни направи нещо за хапване – саламчета, кашкавалче и такива работи. Аз лично не си падам по подобни неща, но Ком-Емине не е мястото за кулинарни глезотии, така че се съгласих и с Пешо си поръчахме по една порция и по едно кафе. Изнесохме багажа и се настанихме на припек на същата пейка, на която вечеряме предната вечер. След малко човека донесе закуската. Всеки получи голяма чиния пълна с разни вкуснички неща и няколко препечени филийки. Имаше масълце, конфитюр, поне два вида салам, кашкавалчета. Към това, като прибавим и чашите уханно кафе … Ми почувствахме се прекрасно.

Хапнахме сладко и с пълни коремчета, напечени от слънцето, нещо хич не ни се тръгваше. Но уви, трябваше да сложим край на мързела и да действаме. Влязохме вътре да си платим и да върнем празните чинии и чаши. Нали сме добри деца. И тук висеше пластмасова 3D карта на България с нанесени маршрути. Загледахме я, смятайки къде сме и колко още имахме да вървим.

Да… Имаше още доста. И нещеш ли, се загледахме, че нанесен на картата освен маршрут Е3 беше и някакъв си маршрут Е4. Хъм… Спогледахме се се с Пешо и пак вперихме очи в картата.

Гледай ти .. Та значи от къде точно се тръгва по този маршрут ??… Но хайде стига. То ние щото вече бяхме минали по Е3 та за Е4 си точехме зъбите.

Излязохме, нарамихме раниците и потеглихме. По Е3. Хижара ни изпрати и пожела късмет. Хубав човек.

Поехме покрай реката и скоро намерихме къде пътеката се отклонява и се заизкачва в гората. Постепенно набрахме височина и излязохме на открити ливади. Обърнах се, а под нас се виждаха двете хижи.

IMG_0227

Онова по далечното е хижа тъжа а това по близкото и продълговатото е хижа Мандрата. Хубава хижа и симпатични хора.

Вървейки по ливадата забелязахме един фургон от който смело и заплашително ни лаеха две кучета. Смелостта им обаче трая само до момента в който им се скарах да млъкнат и тръгнах решително към фургона. Веднага свиха учите и се чудеха как да се измъкнат зад него. Все неща от живота… Я да се правя на страшен, пък може и да мине.

Малко по в страни забелязахме паметник и любопитно го доближихме. Оказа се паметника на дядо Фильо. Сигурен съм, че няма преминаващ, който да пропусне да се увековечи до паметника. Естествено, ние нямахме никакво намерени е да правим изключение и се фотнахме взаимно. Този път, за да покажа, че не съм безнадежден егоист ще поместя Пешовата снимка.

IMG_0229

И тук някъде забелязахме, че пред нас се извисява един огромен конус. Със свити сърца направихме справка с картата – връх Голям Кадемлия. Дали е кадемлия идея нямам, ама определено е голям. След още една справка с картите се оказа, че пък ние сме голям късметлия. Пътя минаваше под върха. Отдъхнахме.

И така стигнахме до Пеещите скали. Има пътека по ръба и ние решихме да я следваме. В един момент се отплеснахме и се оказахме подсичащи по склона в ляво, но след кратко размишление решихме да не си прецакваме хубавото ходене и се върнахме отново към ръба. Направихме го по метода на директното изкачване, газейки в едни клекове. Препъвайки се и пухтейки в жегата намерихме пътеката и продължихме напред. Ходенето е много красиво. Малко ми напомни Кръстците но в по-нисък вариант. И тук пак нещо взех че се отнесох и като резултат имам само две снимки. Но хубавите гледки дори и на две снимки пак са си хубави.

IMG_0230

IMG_0231

Така неусетно стигнахме края на масива и заслизахме към хижа Мазалат. Бях верен на традицията – да хапвам на всяка хижа по нещо. А тук бях решил да си изпия Диклака и за целта трябваше да си подложа. Оказа се, че хижа Мазалат има сериозен проблем с водата. Човека готвеше, но явно си я носи или и идея нямам от къде я взема. Това за пореден път постави на изпитание нашите водни запаси. Разбрахме, че има чешма надолу по една пътека, но кой иска да губи височина ?

Взех си една пилешка супа и филийка хляб. Хем пиеш, хем ядеш.

Пешо в това време беше завзел стратегическо място под един навес с барбекю. Почваше да става горещо и на сянка беше по-добре. До нас едни хора си печаха кюфтета на барбекюто и скоро се разговорихме. Последва дежурния въпрос – момчета, вие от къде идвате. Последва и обичайната реакция на повдигнати вежди, след като отговорихме с усмивка. Веднага станахме обект на интерес. Заразпитваха ни за трудностите, за това какво ядем и дали си носим вода. Като разбраха, че имаме проблем, те сами казаха, че водата е много долу за да ходим и ни дадоха около два литра. На въпросите отговорих искрено, как и колко храна носим, как спим по хижи, на палатка и как сега и само на чували. Освен това им обясних за логистиката. Реално как човек точно трябва да си сметне с колко пари ходи и кой ще е следващия пункт от който може да презареди финансии. Ходенето с голяма сума в джоба из дивите земи не ми се вижда много разумно, но от друга страна храната и спането по хижите, както и бирата струваха пари. И за пример дадох, как именно в момента свършваме наличните и искрено се надяваме на пр. Шипка да има от къде да изтеглим, защото иначе лошо. Т.е. идеята ми бе да обясня, че в едно такова начинание, човек трябва да решава и планира ред неща, за които понякога първоначално не се и сеща.

След края на обясненията ми, хората ни гледаха топло, приятелски, съчувствено. Взеха по едно голямо кюфте от скарата и с по една филийка хляб и ни ги подадоха с думите :

– Абе ние пари нямаме да ви дадем, ама вземете да хапнете нещо.

В първия момент се стъписах, защото разказа ми целеше само да им обрисува картината на проблемите с които се сблъсквахме на пътя. В следващия момент се трогнах искрено и дълбоко. Поех филийката с кюфтето и благодарих. Дано да са живи и здрави тези хора. Имаха много добри сърца и лично аз няма да забравя жеста им. Благодарни сме им много както за водата и кюфтетата, така и за добротата. Разделихме се сърдечно и с раници на гръб, гризейки хляб с кюфте продължихме към Емине.

Постепенно пътеката стигна една гора и започна да се промъква през дърветата. Лично на мен много ми хареса в този участък. Гората беше хубава и много приятна. Ходенето беше удоволствие. Само ни се стори много странно че някой безумник беше замазвал табелките със синя боя. Божей.. Луди хора много на този свят.

Плавно изкачвайки се, пътеката постепенно започна да върви по ръба на гората и съседните ливади. И именно тук попаднахме на една вълшебна врата, най вероятно поставена от горските духове да отсяват досадниците от посветените,

IMG_0233

Със свито сърце пристъпих напред. Но с Пешо успяхме да преминем. Явно бяхме в отбора на посветените. Самочувствието ни видимо се повдигна.

Доста добре. Постепенно пътеката ни отведе до една чешма, където напълнихме бутилките със студена вода и се напихме до насита. Там се засякохме с група планинари-ветерани вървящи в обратната посока. Беше доста жегаво и  те взеха вярното решение да приседнат в сенките на близките дървета да похапнат и починат. Е.. ние не можехме да си позволим този лукс. Тук пътеката тръгваше по черен път и според разкази и описание би трябвало да върви през вековна гора. Е, да.. Обаче гора нямаше. Някой я беше окастрил яко. Почнахме да се притесняваме, че и дърветата с маркировката са паднали в борбата. Но да бъдем честни, намирахме оцелели. Тук срещнахме и една двойка вървяща по пътя. Разговорихме се и стигнахме до темата за сечта. Оказа, че те двамата сериозно спорят по нея. Дамата се възмущаваше на сечта, докато мъжът изтъкваше довода за икономическата страна на горите и тяхната устойчива експлоатация. Как след 10-20 г. тук отново ще е гора. Не мога да съдя кой е прав и кой крив. Само знам, че за да бъде тук пак вековна гора трябват най-малко 100г, и то ако някой не се изхитри пак да я осече междувременно.

Но от тук нататък трябваше да свикваме все повече с такива гледки. Уви.

С равномерно ходене пътя ни доведе до хижа Партизанска песен. Реално първо чухме хижата, а след това я видяхме. Гърмеше музика и някакви младежи вдигаха голяма патардия. Всичко това обаче се случваше в едно барче, което ни привлече като магнит. Приседнахме под сянката на едно голямо дърво на маса в стил бар. Веднага се почерпихме с по две коли и май вафли, ако не ме лъже паметта. Махнахме обувки, проснахме потни чорапи да съхнат и се отдадохме на блаженство.

За мен то трая до момента в който реших да си слагам обувките. Вярно, че от известно време насам, вървейки по черните пътища основно заслани с камъчета, чувствах определен дискомфорт в краката. Започвах да усещам все повече и повече почти всяко камъче по което стъпвах. Тази загадка се изясни, след като открих, че вече цели парчета от грайферите на стъпалата ми липсват. Доста притеснително. Но алтернативата беше да ходя бос и хич не ми хареса.

Обух куците си обувки и решен да продължа самоотвержено напред, грабнах раницата. Следващата точка по маршрута беше хижа Узана. Този район си е доста туристически и се ходеше основно по пътища. Попаднахме на състезания за младежи и девойки по вело-ориентиране. Много им се зарадвах. Беше ми приятно да гледам съсредоточените детски лица заковали очи в планшетите закачени на велосипедите. Много хубава инициатива. И доста масова.

Така стигнахме до хижата. Това е една доста голяма и внушителна каменна сграда. Свалихме раниците и я огледахме с интерес. В това време излезе една жена и ни заговори. Оказа се хижарката Мария. От две думи хванахме, че е жена от нашата порода. От тези хижари, за които човек винаги си спомня с топлота и усмивка. Като разбра че сме Ком-Еминейци, много ни се зарадва. Обясни ни, че от тук минала и организираната група и се наложило да спят в хижата. Заради събора на БСП не е имало места на Шипка и хижа Бузлуджа. На другия ден ги извозили с бусчето, че изоставали от графика. Е.. това не го разбирам много. То така, ако излязат по сериозно от графика и влак ще хванат. Но всеки сам си знае, какво и защо прави.

Положението с обувките ми беше станало доста критично. По черните пътища пристъпвах като нестинар по жарава. Постепенно стъпалата започнаха да ми се подбиват. Трябваше да измисля нещо. Тук напрегнах инженерния си ум. Реших да намеря някакво парче пластмаса и да го подложа под стелките. Започнах да ровя боклуците около хижата и след като жената разбра какъв ми е проблема, изчезна вътре в хижата и тя да търси. Появи се с един капак от нещо си, който щеше да свърши работа. В това време и аз намерих пластмасова кутия от сирене и от дъното и изрязах и парче и за другия крак. Не че обувките станаха като нови, но поне се ходеше.

Наляхме вода, казахме си довиждане с жената и се отправихме към заветната крайна точка за деня – прохода Шипка. Пътьом подминахме една табела за вода и започнахме едно дълго изкачване … не си е работа. Бавно изпълзяхме горе и задъхани спряхме да поемем въздух и да се насладим на гледката към Шипка и вятърния парк около Бузлуджа.

IMG_0235

Вървейки по пътеката си блъсках главата, какво да правя с моите обувки. Беше ясно, че с тях не само не мога да стигна до Емине, ами под въпрос е и стигането до прохода. Единственото решение за мен беше да се добера до Шипка. Там да спим в хотела и на другия ден да хвана автобуса до Габрово и да купя някакви обувки. Друга възможност не виждах. Е, поне имах цел и план. Пешо ме подкрепи и така мъчението с черните пътища стана поне една идея по-поносимо. Опитвах се да ходя където е възможно по тревата, ама възможностите не бяха много

Тук някъде срещнахме и един мъж, който разхождаше овчарката си. И с него се заприказвахме и от дума на дума стигнахме до маркировката. Той обясни как крадели коловете и как той е слагал където може, ползвайки подръчни средства. Обсъдихме и мотоциклетистите ползващи пътеката за офроуд трасе… Да си призная не особено в ласкави тонове. И наистина, на места тя беше така изровена от гумите, че беше трудно да се минава.

Човека се оказа че стопанисва базата на Арсенал. Много услужливо ни покани да преспим при него. Легла имало в изобилие, но нямало топла вода. Засмяхме се, но учтиво му отказахме. Имаше си хотел и не искахме да притесняваме никого. А и как да се откажем от топла баня и пране в човешки условия. Няма начин …

Устремени към благата на цивилизацията, крачехме устремено по пътя. Стигнахме до Шипка на смрачаване. Излязохме от към задната страна на хотела и тя хич не ни очарова. Доста ошмулен вид имаше. Но като заобиколихме от към парадната страна, нещата си дойдоха на мястото. Снимахме се на паметника отпред и се отправихме да търсим рецепцията.

IMG_0240

Намерихме жената на рецепцията, или по точно тя намери нас. Взехме си стаята и се хвърлихме да се къпем. Аз успях да се шмугна първи и вместо да чакам Пешо да свърши в стаята, излязох навън и приседнах на удобните кресла в градината. Кеф. То цивилизацията не било лошо нещо.

И в този момент видях своя кадър на паметника. Изтичах стремително в стаята, грабнах фотоапарата и след трескаво кадриране се получи това :

IMG_0245

Незнам за вас, ама аз много си я харесвам тази снимка.

Така .. Пешо дойде и ние пристъпихме плахо към кръчмата. Плахо, защото освен светлината – вътре не се виждаха следи от разумен живот. Но притесненията ни се оказаха безпочвени. В момента в който влязохме, една жена се материализира зад бара и ни се усмихна. На въпроса какво има за хапване, жената съвместяваща сервитьорка и готвачка в едно ни изреди цялата гама неща на скара, яйца, чушки бюрек и салати. Аз се спрях с кеф на голяма овчарска салата с мастичка и скара с пържени картофки. С Пешо си избрахме една от плетените маси с онези удобни плетени кресла. Нещата за хапване дойдоха и чуквайки се с мастичките, се поздравихме с поредния етапен успех.

От жената се осведомих и за автобусите към Габрово сутринта. Имаше един в 7 и нещо и следващия към 9:30 или нещо такова. Не помня вече. Направих справка в интернета и се оказа, че има МОЛ, а в МОЛ-а има Спорт Депо. Там топло се надявах да се намират и моите нови обувки. Хапнахме и уморени се прибрахме да спим. Преди лягане намазах обилно натъртените си стъпала с крем Бочко. Ако трябва да бъда точен – ние всичко мажехме с него и той безотказно помагаше. Честно – вече никъде не тръгвам без крем Бочко в раницата.

И така завърши и този ден.

Лека нощ

 


Разказа на Пешо :

х. Тъжа (Мандрата) – х. Мазалат – х. Узана – пр. Шипка (хотел Шипка)

8.00 – 20.30

Голямото ходене, но този път по черен път, което си е направо удоволствие. Сега вече пейзажът се сменя, колкото се изнасяме по на изток, слизаме по на ниско и въздушния преход се сменя с все повече гори. В далечината се вижда Бузлуджа и вятърните мелници, които сме забелязали още от връх Вежен.

Стигаме х. Мазалат оказа се че няма вода. Заговаряме се с хората, които когато разбраха от къде идваме настояха да вземем по едно печено кюфте с две филии хляб, както и ни дадоха около 2 литра вода, за всичко което много им благодарим от сърце. Заредени от приятната изненада продължаваме на пред.

Хижарката на Узана Мария е добра жена готова да помогне въпреки че няма да пренощуваме там. Подметките на обувките на Мишо са в критично състояние, не може да се ходи с тях. Мишо ги ремонтира като им слага една пластмаса която да ги заздрави поне малко и в 18.00 часа тръгваме от хижата.

Целта ни е хотела на прохода, хапване, а на другия ден Мишо да слезе до Габрово да вземе нови обувки, малко провизии и от там към Бузлуджа. Малко преди прохода Шипка срещнахме човек с немска овчарка, по всичко изглеждайки че това е нормалното им място за разходка. Оказа се стопанина на база Арсенал на Шипка, който с готовност ни предложи да спим в базата, пояснявайки, че за съжаление преди месец е изгорял бойлера и няма топла вода. Благодарим за предложения подслон, но решаваме че наистина се нуждаем от хотела на Шипка, с топла вода, храна и всички чудеса на цивилизацията. Разделяме се с човека и хубавата немска овчарка.

Хотелът който търсехме, погледнат от външна страна е почети разрушаваща се сграда, но за наша най-голяма изненада вътре е хотел с всички удобства на цивилизацията – топла вода, баня, чисти чаршафи, телевизор и добра храна, с добри места за отмора. Хотелът ни посреща като 5 звезден хотел – нас които досега хижите бяха равностойността на 3 звездни хотели, всичко това сега направо си беше разточителство в лукса.

За първи път седнахме на ресторант, с гледка към връх Шипка, хапване, мастика и чаша вино, решавайки на следващия ден да направим малък преход до х. Бузлуджа, като Мишо открие своите нови обувки в Габрово, където без съмнение ще има мол, надавайки се и на „спорт депо“.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=234

Ден осми

х. Добрила – х. Мандрата (х. Тъжа)

28.07.2012

Станахме рано. Доооста рано.

Отново бяхме преди профитата, а за профаните .. не си и мислехме даже.

Постарахме се да се изнижем от стаята тихо и без да будим съкафезниците, Е, поне се надявахме да е така.

Докато приготвяхме закуската и си пиехме кафето се появиха и профитата… Поединично започнаха да пристигат хора с мътни погледи и заспали физиономии. Изгледахме ги с превъзходството на люде, вече минали през тези фази и започнахме да си стягаме багажа. Събрахме прането от оградата навън и го навързахме по раниците. Заприказвахме се с вече разбудената група. Оказа се, че и те ще ходят към връх Ботев. След кратък и приятен разговор си пожелахме взаимно успех и нарамихме раниците. Вън си беше почти тъмно. След кратко чудене, видяхме от къде тръгва пътеката и поехме по нея.

Така започна този ден, който лично аз очаквах с интерес а Пешо с лек респект и притеснение. Т.е. аз бях споходен от спокойствието и безгрижието на незнаещия… Бях слушал много за връх Ботев, но за прехода като цяло тънех в неведение. Усещах че е ключов в нашето начинание. Май щяхме да вървим над и по границата на двете хиляди метра през почти целия ден, по труден и дълъг маршрут. На туй отгоре – сравнително безводен. А водата си ми беше станала фикс-идея. Няма да пояснявам, че бях налял всичко което можех.

Въртяха ни се мисли да направим един почивен ден, но да си призная лично аз не го възприемах сериозно. Притесняваха ни болките в десните глезени, но Диклака свърши прекрасна работа. Лично при моя глезен отока намаляваше. Болката, когато я имаше, беше напълно приемлива и най-важното – затихваше с всеки ден.

Вървяхме по пътеката, която защо ли, се изкачваше нагоре през една гора. Беше мъгливо и студено. Не след дълго излязохме над горския пояс и пред нас се ширна склона на връх Амбарица. Ако трябва да бъда честен, гледайки от долу какво трябва да се качи… Ми гледката беше леко обезсърчаваща. Спряхме, спогледахме се, свихме ушите и тръгнахме бавно нагоре. Тук пак приложих схемата с монотонно ходене и гледане на краката. Сработи. Така някак загубвам чувство за времето при ходене и почти не усетих, кога склона започна да се изравнява. Бяхме горе.

IMG_0181

Свалихме раниците на мемориалната плоча и облякохме почти всички дрехи които имахме. Беше студено и духаше вятър. Връх Амбарица е наречен още и  Васил Левски. Да си призная, питая респект от Апостола, но този връх си го възприемам като Амбарица. Не виждам нещо героично в прекръщаването на върховете и опита да се подменят имената дадени им от хората преди това.

IMG_0184

Естествено, направихме си по една снимка с металната къщичка горе и аз се запретнах да търся кеша на върха. През това време Пешо се зае с хобито си да увеличава каменните купчинки и да реализира върху тях сложни архитектурни проекти.

IMG_0182

На преден план добре се вижда раницата с накиченото пране за съхнене.

Кеша го намерих бързо, Беше прогизнал, но нямах време да го суша. Починахме малко, направихме по още някоя и друга снимка и тръгнахме. Бяхме късметлии. Докато се качвахме небето се изчисти и както се вижда горе ни посрещна син хоризонт. Много се радвах, защото тайния ми страх беше, че може да ни се наложи да минаваме този участък в мрачно време и така да се лишим от красивите гледки, които предлага. Бяхме късметлии.

Тръгнахме към Малък и Голям Купен. Тук Пешо ме осведоми, че връх Голям Купен е най трудния за изкачване Старопланински връх. Добре де.. ама щом е толкова труден за качване и преодолим едва ли не само с алпийска техника .. какво правеше тази банда коне на него.. Някак не си ги представях да търсят с копита стъпки и хватки по скалите ….

IMG_0187

Странна работа….

Е, поне скоро щяхме да разузнаем нещата от близо. Пътеката беше много приятна и откриваше красиви гледки във всички посоки. Минахме покрай Малък Купен и започнахме изкачваме големия. Не беше лесно ходене, но не е и някаква драма. Но някак е обезсърчително да преодоляваш последните метри под леко ехидните конски погледи, които внимателно те следят отгоре. Как после да обясняваме на притихналите слушатели, как сме катерили с последни сили и всеки повей на вятъра се е стремил да ни хвърли в пропастта, но ние героично сме удържали и покорили върха.

Никакъв шанс…

Отиде ни хубавата раздувка.

IMG_0188

Освен това тези добичета бяха крайно нахални. Аз излязох първи горе а те се бяха струпали около кутията с книгата и само ме гледаха и хич и не мислеха да помръдват. Наложи се да плесна леко най-близкия по задните части и да се развикам за да задействам инстинкта им да изчезнат от там. Цялата банда меланхолично се затича по северния тревист ръб и се поразпръсна по него, отново минавайки в режим на пасене. Пешо още не беше дошъл, така че изпусна този мой вероломен за конете акт и реши, че те са просто едни доста плашливи животни. Да беше видял само как нагло ме гледаха в началото …

Гледката от тук беше зашеметяваща и аз искрено се наслаждавах на всеки миг. Толкова се прехласнах, че забравих да снимам. Така че тук ще пусна една снимка по-късно. Просто за идеята.

IMG_0189

Отворихме металната кутия, взехме книгата и се записахме. По документи там също трябваше да има кеш, но намерих само остатъци от него. Реших, че името ми в книгата е достатъчно за да го отметна като намерен. И тук едно нещо ме издразни страхотно. Незнам какви хора минават от тук. Пътя не е лесен и определено трябва да си мотивиран и да обичаш планината за да се отзовеш на това място. При това положение за мен остана пълна загадка отговора на въпроса, какъв човек трябва да си, за да си изхвърлиш боклука в кутията с книгата. Намерих резервен плик и извадих всичко от нея. Имаше стари вестници, бъркалки за кафе, пликчета от захарчета, обвивки от вафли или морени.. Другите боклуци не си ги спомням вече. Пликчето се понапълни. Върнах книгата и нещата останали от кеша в кутията. Много ми се иска да вярвам, че следващия път когато мина от тук, тя няма да е пълна пак с боклуци. Макар че .. Едва ли.

След кратка почивка продължихме нататък. Слизането също изискваше внимание. Стараех се лично да не се ловя много за металното въже. Повече гледах на него като застраховка. По ми е по лесно да търся естествените места за стъпване и хващане.

В добро настроение се оказахме под върха отново на ръба на билото. Очакваха ни Кръстците. Слънцето вече беше се надигнало но студения вятър ни предпазваше от жегата. Почти през цялото време си останах с полар. Като резултат от  това и разхода на питейна вода беше по-слаб от очакваното. Лошо няма, по добре да нося някое кило повече, отколкото да умирам от жажда.

Ходенето по Кръстците е дълго и много красиво. Пътеката е много въздушна, даваща простор и на очите, и на душата. Гледките са прекрасни и завладяващи.

IMG_0205

И тук някъде се разминахме с едни от малцината туристи, които срещнахме по пътя си до този момент. Срещу нас се подаде група от една девойка с двама младежи облечени с ПСС-арски якета. Идваха от заслон Ботев където бяха изкарали чудесно. Поговорихме малко и се разделихме. Всеки пое в своята си посока.

Малко по късно, изкачвайки един от склоновете попаднах на една мързелива крава – алпийка. Идея нямам как се беше добрала до тук, но явно тя беше стара печена алпийска крава. Какво знаят за живота тези глезли – швейцарските крави. Я да дойдат и те тук, да им гледаме сеира. Аз бръкнах веднага за фотоапарата и за радост кравата хич и не се смути от насочения към нея обектив.

Печена крава ви казвам …

IMG_0208

Въобще не усетих, кога минахме по целия ръб. Ходенето до тук ми достави голямо удоволствие. По едно време обаче, земята под краката ни започна да се разширява и разбрах, че бяхме минали през Кръстците. Пред нас се виждаше връх Ботев а някъде долу зад тази грамада през която или трябваше да минем или да заобиколим се намираше заслона. Решихме да наберем малко височина и да подсечем от дясно докато намерим пътеката към заслона.

IMG_0210Груба грешка.

Склона е тревист и няма проблеми с ходенето, но наклона при подсичането ни се падаше страничен и това много товареше глезените, особено десния. Скоро започнах да изпитвам доста сериозни болки в контузения крак. Ядосах си се на глупавия акъл и казах на Пешо, че той може да подсича колкото му душа иска, но аз ще драпам право нагоре до пътеката и ще сляза по нея. Тъй или иначе ще се срещнем на пътя. Съдейки по липсата на сериозни възражения и това, че скоро и той се ориентира в моята посока смятам, че и неговия глезен не е бил от най-щастливите. Стигнахме маркировката и заслизахме към заслона. Беше обедно време и както се вижда на снимката, облаците започнаха да се събират и сгъстяват. Почна да ми писва от това, всеки следобед да ни преследва дъжд. Гледахме мрачно и крачехме надолу. В крайна сметка стигнахме заслона.

Заслон е мека дума за това което видях. Това си е направо малка хижа в най-добрия смисъл на тези думи. Хубава столова, готвени вкусни гозби, симпатични хижари. До колкото знам преди заслона е бил пълна гробница. В разговора ни с тях, те ни казаха, че е бил като заслон Маринка, а него сме щели да го видим на слизане от другата страна. За радост не се оказаха съвсем прави, но това е друга история. Докато хапвахме в заслона заваля силен, но за щастие краткотраен дъжд. Пак късметлийски му се измъкнахме. Само притичахме да си внесем раниците за да не се измокрят. След дъжда излязохме малко навън. Пешо да дръпне една цигара а аз да се пошматкам по ливадата. Там се заговорих с един човек, който се занимаваше с конете и беше ходил да търси някакъв кон точно в дъжда. Доста го беше измокрил. Но той най-много съжаляваше за изпраните бели чаршафи, които били почти изсъхнали … Излишно е да споменавам, че сега бяха доста далеч от това си състояние. Направих си устата ако може да изхвърля боклука, който бях събрал от Голям Купен, че го носех в ластиците отзад на раницата и много изнервящо ми шумолеше. Както очаквах, получих доста негативна реакция на въпроса си. Плахо се опитах да обясня, че не е мой и че съм го събрал от там, от високото.. но уви. Не срещнах разбиране.

– Като си бил глупак да го събереш, сега ще си го носиш …

Тези думи ме лишиха от всякакви други възможни аргументи. Излишно е да споменавам, че ми стана доста неприятно, но реално беше така. Глупак бях и щях да си го нося. Но определено не съжалявах за това. За протокола – донесох си го съвсем чинно до хижа Тъжа, където го изхвърлих в боклука.

След почивката се отправихме по депресиращия склон на връх Ботев. Крачехме бавно и равномерно. И тук пак си доказах, че в такива случаи респекта от гледката е по страшен от самото усилие. Просто човек трябва да тръгне и да не го мисли. Захапахме склона и неотклонно се закатерихме нагоре. Разминахме се с едни слизащи хора, които ни упътиха към по плавно изкачващата се пътека, за което сме им доста благодарни. Освен това, тя поддържаше посока към тази част на върха, към която питаех интерес заради един кеш. Тук отново започна да пръска дъжд, но изкара точно толкова, колкото да ни накара да извадим дъждобрани и да ги сложим. Щом свършихме това, той веднага злорадо спря и ни остави да се потим в тях. Накрая трябваше пак да спираме за да ги сваляме.

Така постепенно стигнахме горе. Тук се разбрахме аз да ида да си намеря кеша, а Пешо да отиде до метеорологичната станция да пита професионалистите какво ще бъде времето … Плахо си припомних за известният виц с Охо Бохо метеоролог на индианците, но се постарах да прогоня аналогиите между вица и ситуацията. Разбрахме се да се видим при станцията. Преди да се разделим се снимахме на фона на постройките. Чисто егоистично ще поместя моята снимка.

IMG_0213

Кеша не ме измъчи много и успях да го намеря бързичко. След което поех към постройките на станцията. Там заварих група младежи, а от Пешо ни следа. Успокоих се като видях раницата му подпряна на стената. След малко се появи и той, щастливо усмихнат. Хубаво щяло да бъде времето. Нямало предпоставки за гръмотевични бури следващите няколко дни…

Прекрасно, но дали то (времето) знаеше за това ? Хъм… Щем –нещем щяхме да установим сами.

Направихме си и задължителната почти за всички преминаващи снимка до табелата върху метеорологичната станция. Един от младежите беше така учтив да ни снима и с негова помощ се сдобихме с една от малкото снимки на която сме и двамата.

IMG_0215

Да си призная, с риск да бъда заклеймен от множеството, връх Ботев не ми хареса като връх. Някак ми е груб, огромен и заоблен. Като огромен хълм. Старото име Юмрукчал според мен му лепне много точно. Падам си повече по алпийския стил върхове. Но не мога да скрия че бях дълбоко респектиран от това, което хората бяха успели да построят на него. Ретранслаторната телевизионна станция изглежда солидно и добре поддържана. Наистина съм силно впечатлен. Трябва и само една нова боя тук и там и си става за корица на кое да е списание за комуникации. Не се майтапя.

IMG_0217

На върха не се помайвахме много, защото все още доста път ни чакаше. А и духаше. Не особено силно, но не може да се каже че и много приятно. Така че .. тръгнахме надолу. Очаквах слизането да е по-стръмно, но се оказа, че пътеката (тук вече направо почти под формата на черен път) слиза сравнително плавно. Отдъхнах си.  Много ги мразя слизанията, особено стръмните. Ходехме и от височината на която се намирахме, ясно виждахме пътеката по която трябваше да вървим. Все пак по едно време приседнахме за по глътка вода и сверка на картите до един паметник.

IMG_0222

Вече подкрепени и от документални доказателства, че сме на правилния път продължихме надолу. Пътьом се разминахме с едни дами на възраст, които уверено напредваха към върха. Поздравихме се и разменихме шеги относно темповете на придвижване.

И тук в края слизането забелязахме още една малка група да върви срещу нас. Бяха две момчета и едно момиче. Когато се изравнихме поспряхме да се поздравим. Докато девойката спазматично поемаше въздух, единия от младежите ни застреля с въпроса :

– На колко часа от тука е хижа Тъжа.

Ние зяпнахме. В първия момент не можахме да реагираме, а следващия аз успях да изтърся само :

– Ми тя е в другата посока….

Изказването ми беше посрещнато с дълбоко недоверие. Реално тези сладури се намираха на 40-50 мин. ходене от върха, объркали тотално посоките. За да не споря свалих раницата, извадих картата и като я осеверих на склона им показах накъде се движат. Фактите победиха недоверието. Оказа се че те идват, до колкото мога сега да си спомня, от Калофер. Излезли са на билото и вместо да хванат на дясно към х.Тъжа са хванали на ляво към в.Ботев. Казах им, че от мястото където се намираме до Тъжа е поне 3-4 часа сериозно ходене. Това направо ги разби. Попитаха ни, ако продължат към върха дали има къде да спят. Обяснихме, че с нормално темпо до час най-много могат да са на върха. Предположихме, че ако много се примолят на метеоролозите – ще ги приютят, но че е по-разумно да слязат до заслона. Там определено щяха да изкарат много добре, а вероятно и доста весело. Спомнихме си групата, която беше тръгнала малко след нас от Добрила натам. Бяха веселяци, така че определено щеше да стане вечер в заслона. След доста кратко мислене те приеха нашия план. Дано да са изкарали добре. По време на разговора бяха споменали, че реално не са планирали да спят в хижа Тъжа а в съседна, която се казвала Мандрата. Имали резервация. Тогава тази информация ми мина покрай ушите и макар че не и обърнах много внимание, предвидливо я запомних. А защо предвидливо, ще стане ясно по-нататък.

Разделихме се с групата. Девойката почти беше започнала да диша нормално. Махнахме им на раздяла и закрачихме. Имахме доста път още, а деня преваляше.

Небето пак се изчисти и посиня. Единствено силния хладен вятър ни тормозеше на моменти, но не много сериозно. Ходенето беше приятно. Стигнахме заслон Маринка. От разкази и от споделеното от хижарa на заслон Ботев очаквах апокалиптична картина. От вън обаче заслона си изглеждаше доста прилично. Като любопитни люде се отбихме от пътеката и се приближихме към него. В този момент от страни се появиха двама яки младежа покрити със стряскащи поне мен татуировки. Благоприличието с труд ми попречи да се зазяпам в едрите надписи по вратове и гърди, така че тяхното съдържание ми убягна, но като цяло лъхаше на национализъм или поне в мен се загнезди такова чувство.

Усмихнахме се и обяснихме, че сме чували за заслона и неговото състояние и ни е любопитно да го видим. Младежите се разговориха на темата охотно и споделиха, че от няколко години го чистят всяка пролет и поправят каквото могат. Казаха, че влагали лични средства. Помолихме да погледнем вътре. Нямаха нищо против и въпреки че смутихме леко една девойка, хвърлихме поглед. Изглеждаше доста прилично и не беше никакъв проблем човек да пренощува в него ако му се наложи. В случай че казваха истината, а нямах причина да се съмнявам, бяха свършили една доста добра работа. Дано да продължат в същия дух, че и последователи да намерят.

Разделихме се с тях и някъде тук по тревите, в момент в който бяхме поседнали да си починем, Пешо се взря в подметката на обувката ми и каза, че нещо се е закъсала. Веднага ги свалих и двете. Пред мен се откри нелицеприятна картина. Цели парчета от грайферите се бяха закъсали. Изтръпнах. Под закъсаните грайфери се виждаше някаква материя след което следваха тънките стелки и краката ми… Въздъхнах мрачно. Но и да се тръшкам и да не се тръшкам – факт. Реших да ходя и да не се тровя, За момента не го бях усетил -  значи не беше проблем. Да се надявам, че така щеше да продължава.

Подминахме връх Юрушка Грамада. Не че е някакво сериозно качване, ама деня беше дълъг и нещо нямахме ентусиазъм. След което започнахме слизането към хижа Тъжа. Ходенето в онзи клек доста ми хареса, Щураш се из туфичките на клека, а от тук и там наднича по някоя и друга крава. Небето беше чисто, слънцето още грееше, а зад гърба ни луната беше изгряла и подканящо ни гледаше.

IMG_0225

В долната част на слизането клека стана доста висок и малко ни затрудни, но се справихме и скоро излязохме на поляните преди реката…

Питам се, кой зъл човек е построил тази хижа толкова високо на другия бряг ? Намерихме мостчето, преминахме и съкрушено заизкачвахме баира. Това бе последното изпитание за тялото и душата за деня, или поне ние така си мислехме.

Стоварихме раниците до хижата и се хвърлихме вътре да намерим нещо за хапване. Столовата беше претъпкана с хора, мръсна и доста неприветлива. Заразпитвах от къде може да си вземем нещо за хапване и така стигнах до един индивид с мръсен потник, който се оказа хижара. Стана от една също толкова мърлява маса на която пиеше с още няколко индивида. Каза, че има леща и ние с радост си взехме по една. Излязохме вън, където беше далеч по приятно и чисто и седнахме на една голяма дървена маса да хапваме. По безвкусна леща, трябва да си призная, не бях ял. Но още в казармата бях открил, че почти всичко може да се изяде с достатъчно оцет и хляб. Приложих тази техника върху лещата и скоро я погълнах. За да не звуча предубедено, трябва да спомена, че Пешо споделяше изцяло мнението ми. Решихме да видим къде ще спим. Вече знаех към кого да се обърна. За да бъда обективен, хижара не беше неуслужлив човек. Стана веднага от въпросната маса и ни заведе в някакво помещение с ред двуетажни легла. Бяха останали няколко на горния етаж и той ни каза да си избираме. Приближихме и се вгледахме в мърлявките одеяла и аз ясно изпитах желанието да бягам. Плахо попитах за баня, а човека се изсмя. То вода за пиене нямало, аз баня съм искал… Ако в предишния ми порив беше имало някакви нотки на колебание, то те сега се изпариха мигновено. Предпочитах да спя на шалтето със спалния чувал на ливадата и да се изкъпя в реката, но не и да остана в тази хижа. Излязохме мрачни и мълчаливи навън. Вече беше почнало да се смрачава. Спогледаме се и без думи се разбрахме, че не искаме да оставаме тук. Според мен името на хижата лепнеше прекрасно на мястото. Много тъжна работа. Четейки разни разкази на хора забелязвам, че те споменават хижара свойски по малко име, с топлота. Съжалявам, но аз не мога да изпитам нито капка от тези благородни чувства, спомняйки си за хижа Тъжа.

Седнахме вън и се замислихме какво да правим. Изведнъж завършека на този толкова хубав ден започна да се очертава в мрачни краски. Единственото хубаво според мен на хижата е безплатния интернет. Извадих телефона и попитах гугъла за места за спане около хижа Тъжа. Така на екрана изскочиха думите – хижа Мандрата. Веднага си спомних за тримата сладури тръгнали в обратна посока и отзовали се почти на връх Ботев. Без затруднение издирих страницата на хижата. Там имаше мобилен телефон и снимка. По снимката локализирахме сградата. Тя беше точно пред нас. Опитах се да звънна. Ядец. И трите телефона нямаха покритие. Без да губя присъствие на духа пуснах скайпа. Там намерих Боян – наш приятел и поддръжник. Помолих го да пробва да звънне той от София. Пак ударихме на камък. Ако те си бяха с този телефон в хижата.. нямахме шанс.

В този момент почувствах, че има нужда от бързи и решителни действия. Казах, че ще отида да проверя на място. Разбрахме се да взема по-малката раница на Пешо, че ако има места да не се връщам до тук. Вече си беше доста смрачено. От тъмнината ни делеше съвсем малко време.

Нарамих раницата и се затичах по склона, който бяхме катерили само преди около час, час и нещо. Подтичвайки, задъхан стигнах до въпросното място. Да се сравнява хижа Мандрата с хижа Тъжа въобще няма да е коректно. Разликата е … абе … голяма.  Влязох да търся хижар и хижата от вътре също ми направи доста приятно впечатление. С питане попаднах на един симпатичен мъж. Обясних му как сме стигнали до хижа Тъжа и как въобще не си представяме да спим там. Човека се усмихна и каза, че няма никакви места.

– Чакам още една група Калофер, ама нещо закъсняват. – каза той.

Тук беше момента и аз да се усмихна.

– Две момчета и едно момиче, нали ? – контрирах.

Забелязах че попаднах в целта. Обясних му да не ги чака и му разказах цялата история от нашата среща под връх Ботев. Той се ухили широко и каза да носим раниците. Камък ми падна от душата. Хукнах да си вкарам раницата в стаята да не би някой да я вземе. Но хижара ме спря с въпрос :

– А момичето хубаво ли беше ?

– Ми до колкото си спомням, въпреки зачервеното и изкривено от усилия лице и тежкото дишане беше красива девойка. – смутено отговорих аз.

– А.. просто питам – отвърна хижара -  Ако вземат да дойдат, някой от вас ще трябва да спи с нея, защото леглата са четири. Та затова.

Тук и двамата се изсмяхме и аз домъкнах раницата си в стаята. Но се появи комуникационен проблем. Не можех да звънна на Пешо. Как да го вика без да ходя пак до там. Трескаво започнах да ровя раницата му за челника, но си спомних, че неговия беше останал в джоба на полара с който беше облечен. А моя беше в джоба на раницата, която от своя страна беше останала в Тъжа. Попитах хижара дали няма силен фенер, но нямаше. И тук ми просветна идеята за светкавицата на телефона. Моя е снабден с един диод светещ като боен армейски фар. Изтичах в тъмното в посока Тъжа, пуснах светкавицата на телефона и се размахах в мрака като вятърна мелница. Продължих по пътя към Тъжа, чудейки се дали ме е видял, но скоро с облекчение забелязах светлината на челник слизаща надолу по стръмнината. Продължих напред да пресрещна Пешо, че вече знаех пътя  щеше да е по-лесно. Срещнахме се при реката и бодро закрачихме към Мандрата. Пътьом му разказах развоя на събитията.

Бяхме решили да си направим една от лиофилизираните храни, но аз не издържах на внимателния въпрос на хижара – дали искаме нещо за вечеря и поръчах една домашна кълцана наденица. А с какъв кеф си поръчахме по бира … Не е истина. Настанихме се на една от хубавите дървени маси на двора и докато чакахме водата за храната да се стопли установихме, че въпреки хладното време, бирата някак си се беше изхитрила да се изпари доста бързо от бутилките … Кофти работа.

В този момент дойде и наденицата, която се оказа едно доста сериозно по размер и с приятно ухание парче. Как да не вземеш по още една бира…

Хапнахме сладко, допихме си бирата и се прибрахме да се перем и къпем. На всеки който мине през Мандрата препоръчвам да си вземе наденица от домашната. Много е вкусна. Не се колебайте – няма да съжалявате.

Онези симпатяги, чиято стая бяхме превзели,  бяха направили резервация за единствената стая, която си нямаше собствена баня. Но лошо няма – имаше баня на етажа. И ние я нападнахме. Кеф. Да се къпеш с топла вода – то ясно че е кеф. Но какъв кеф е да переш също с топла вода …

Проснахме на простора навън, където даже имаше и щипки.

Цивилизация.

Чисти, нахранени и на две бири щастливо легнахме в леглата.

Така завърши най-хубавия за мен ден на похода.

Ходенето в този участък по билото беше въздушно, красиво, изпъстрено със гледки, които те карат да не искаш да мърдаш от мястото си. Времето също беше изключително благосклонно към нас, давайки ни възможност да се насладим на всеки един миг от пътуването.

Кой заспа първи – не помня.

Сигурно аз.

 

 


Разказа на Пешо :

х. Добрила – вр. Левски (Амбарица) – вр. Голям Купен – Кръсците – заслон Ботев – вр. Ботев – х. Тъжа (Мандрата)

6.00 – 21.15

 

От вчерашния ден имаме колебанието нали да не направим почивен ден на хижа Добрила, но последно решаваме, че все още не сме на средата на пътя и въпреки проблемите с пръстите на краката, колене, глезените и натрупалата се умора все още имаме какво да изцедим от силите си. Ставане в 6.00 хижата спи и за пореден път се изнизваме тайно от хижите.

Тръгваме със страх – нали ще е добро времето, тъй като се силен вятър носи облаци на връх Левски и Купените. Преходът и денят ще е труден, пътя е въздушен и дълъг до хижа Тъжа има над 12 часа ходене, което с почивките прави 16 часа. Вятърът ни принуждава да сложим якета.

Оказа се че прехода в този ден е изключително красив. Въздушни гледки на върхове, всичко е под теб ти си на билото близо до облаците. На връх Левски (Амбарица) има метална къщичка – заслон, който би спасил положението при гръмотевична буря вече оценяваме тези неща след случилото се около хижа Козя стена.

На връх Голям Купен който е един от малкото алпийски върхове във Стара планина, от двете му страни са сложени метални въжета за сигурност на изкачващите се и слизащите ни чакат дузина коня. Да дузина коня които са изправени и гледат гордо или доволно към полето на юг, изкачили се на тази локално най-висока точка и разхлаждани от изгарящото слънце със силния вятър. Защо едни животни ще се качат тук? Може би им харесва гледката, може би търсят прохладата или просто са алпинисти в светът на конете. Когато с ние стъпваме на върха те бясно се спускат по един стръмен склон надолу избягвайки нашата компания. Записваме се в тетрадката на Голям Купен и продължаваме към Кръстците, заслон Ботев и връх Ботев. Кръстците вероятно се наричат така тъй като пътеката е по билото и непрекъснато го пресича като кръст.

В далечината виждаме връх Ботев, величествено прав, голям колкото голяма каменна купа, а някъде на върха му или по-скоро на билото стоят впечатляващо сградите на метеоролозите и военните и две предавателни кули. Движим се към заслон Ботев с много подсичане. Пътя върви каменист със силно слизане, което отново засили болките в краката и коленете. На заслона, който е точно в подножието преди изкачването връх Ботев отново се изправи още по висок и величествен пред нас. Заслон Ботев си е хижа има всички удобства. Оказва се че съдържателя му е от Бургас, какво прави морски човек тук, развил заслона от нищо до хижа. Хапваме мълчаливо на заслона, пестейки всяко усилие и затаили дъх в очакване на предстоящото изкачване и пътя към хижа Тъжа след това. На вън превалява набързо. Измолвам си една цигара, разменяме някоя дума, аз пуша сладко цигарата, а той се захваща с търсенето на малко конче, което се дели от останалите. Цигарата е изпушена сега вече можем да тръгваме…

Местим бавно нагоре, избирайки пътека която прави по голяма серпентина с цел облекчаване на изкачването. Отново превалява но за кратко. Стигаме горе величествено е всичко на около, Мишо е изключително впечатлен от сградите. Мишо минава да отхвърли един кеш аз се качвам в синоптичната станция и питам за прогнозата за времето „Няма да има гръмотевични бури следващите три дни, след което може да има ден два в които може да има гръмотевици.“ Прогнозата е повече от добра, за три дни ще сме минали средата на пътя. Изчакам Мишо, снимаме се пред табелата на връх Ботев и тръгваме към хижа Тъжа. Уморени но доволни, че сме стигнали до тук и продължаваме към крайната точка за деня. Шегуваме се че сме като римски пехотинци „дай ни провинция тръгваме и утре сме там“.

Откриваме проблем с обувките на Мишо, каменистия път към връх Ботев или по Кръстците подметките не са издържали – отлепят се и са се поокъсали отдолу. След съмненията че можем да спрем около хижа Мургана заради моя пръст, сега това е втория случай който постави на изпитание прехода. Решаваме, че ще въдим развитието на проблема следващите дни, но той ще трябва да бъде решен по един или друг начин. Следва дълго и мъчително особено за коленната ни слизане към хижа Тъжа.

Уморени и доволни изпращаме този ден. Оказва се, че старата хижа Тъжа в съботната вечер беше пълна и се бе превърната в запивачница на хора от околността. Сменяме я с хижа Тъжа-Мандрата, където доволно разпускаме, радвайки се на уникалния преход, легло, топла вода, нашата лиофилизираните храна приготвена на primus-a и по две бири на човек. Днешния ден с всички височини, върхове и гледки безспорно се оказа най-впечатляващия до момента, същевременно имайки предвид, че оттук нататък планината ще става все по ниска и полегата това е най-забележителния преход от туристическа гледна точка.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=216

Ден седми

х. Козя стена – х. Добрила

27.07.2012

Лично аз, сутринта се събудих със свито сърце. Явно бурята беше се изляла през нощта и сега небето беше ведро и чисто. Този факт нямаше как да не ми повдигне бойния дух.

Това с духа добре, обаче вчерашното спъване в корен не се бе разминало безнаказано. Десният ми глезен беше подут. Болката – приемлива. Предположих, че като се раздвижа ще утихне. Дано.

Докато миехме зъби и подреждахме багажа, хазяите също се раздвижиха. Стана ясно, че ще имаме топло истинско кафе а не традиционното “3 в 1” с което се бяхме навикнали сутрин. Аромата идващ от печката изгони последните остатъци от сън по лицата ни с които студената вода не бе успяла да се справи.

Освен кафето получихме и топла закуска.

Познайте …

Да.. Точно така – паница боб.

Явно тука много ни вървеше на боб. Но не се оплаквахме. Лошо няма а пък и беше вкусно.

Нахранени сложихме раниците и тръгнахме. Хазяите излязоха да ни изпратят. Топло се разделихме с тези мили хора, посрещнали ни така гостоприемно.

IMG_0170

Хижата доста ни хареса и в нея се чувствахме уютно. Но километрите ни чакаха и нямаше място за разтакаване. Това обаче не попречи на Пешо да хвърли раницата и да позира за героична снимка на терасата на хижата. Не може да се отрече, че от там се открива прекрасна гледка. Само мога да си представя удоволствието, човек да посрещне на нея залеза с чаша хубаво вино в ръка.

Ех…. Мечти ….

IMG_0169

Днес беше важен ден за нашата експедиция. Пешо беше уговорил един свой приятел да ни качи на Беклемето храна и разни други дреболии, които се оказа че или не сме взели, или свършваме. Най-жизнено важно от които беше лейкопласта. Краката ни се възстановяваха благодарение на неговата чудодейна помощ. И тук в Пешо се зароди една идея, която изцяло промени стила на нашия поход. Той искаше максимално да олекоти багажа си и мислейки в тази посока, реши да остави всички бивачни съоръжения. Водихме дълъг спор и за мой късмет успях да го убедя да не се разделя поне с матрака и да не връщаме газовия котлон. То при котлона основния проблем беше патрона с газта. Ако трябва да бъдем откровени, можехме да минем с далеч по малък такъв.

Както се забелязва от горната снимка, от хижата тръгнахме в прекрасно слънчево време. По късно постепенно нагазихме в една мъгла, която ни държа до след Беклемето. Пътьом разписах кеша на Козя стена и доволен от себе си продължих напред. Така вървейки попаднахме на паметника на двамата съветски летци разбили се тука през 1945г. Тъй като съм голям авиофен реших да пусна и снимка от паметника. Хем да се види мъглата в която ходехме през този участък, хем все пак някакъв почит към тези две момчета, загинали тук. Не ми се пише за политика, Съветски окупационни войски и т.н. Просто знам, че тези двамата само са искали войната най-накрая да свърши и да се приберат при семействата си, но уви – не са имали този шанс.

Тъжно.

IMG_0172

Наближавайки Беклемето мъглата дори се и посгъсти малко. Предния ден бях наблюдавал от далечината паметника, стоящ като огромна порта, а днес когато символично щях да премина през нея, дори не можах да го зърна. Така в стегнат ритъм и забързана походка стигнахме пътя. Бързахме, за да не караме хората да ни чакат. Нестига че ни караха багаж, ами и да висят там в мъглата.. Нямаше да е хубаво от наша страна.

Стъпвайки на асфалта се изправихме пред сериозен проблем. Срещата беше на паметника, а него хич и не го виждахме. Как да се доберем до там ? Погледнах на GPS-а каква е посоката и хванахме едно обещаващо асфалтово пътче. Така стигнахме до една ливада и решихме да се заложим там и да чакаме. Вятъра бодро духаше кълба мъгла около нас. Скоро се отзовахме мрачни до раниците си, навлекли всички възможни дрехи, които носехме. Само където дъждобраните не бяхме сложили.

Пешо започна да се притеснява, че нещо сме се разминали и реши да се върне към главния път и да чака там. Аз останах при багажа. Пешо изчезна в мъглата но само след 5 мин. дочух шум на двигател и нашите ятаци се появиха. Така срещата беше осъществена успешно. След като се поздравихме топло и аз се запознах с хората – те извадиха багажа, който ни носеха. Освен лиофилизираните храни имаше и човешки добавки като суджук, хляб и тоалетна хартия. Но за Пешо най-важната придобивка бяха няколкото кутии цигари. Въздъхнах тъжно.. Къде ли беше изчезнал онзи младеж, обещаващ целия поход една цигара да не запали ?

След като разгледахме придобивките, започнахме да вадим ненужен багаж и да пълним новите неща. Да си призная със свито сърце извадих палатката от раницата си. Аз съм малко сбъркан. Влача като магаре и ми стига да знам, че си я имам и като ми потрябва ще е там. С друго бивачно съоръжение не се разделих. Фаталистично гледах как Пешо сдаде спалния си чувал и една камара други неща. Зарадвах се все пак, когато остави бутилката с газ. Канчето и горелката бяха в моята раница и аз щастливо ги наместих между другите багажи. Сравнително бързо подредихме нещата и се разделихме сърдечно с тези добри хора. Имахме доста път, а и ни беше доста студено. Видяхме колата да изчезва в мъглата, вдигнахме раниците и поехме напред. От тук до края щяхме да разчитаме само на нас си и това което носехме или предлагаше пътеката. С повече ятаци не разполагахме.

Днешната цел беше хижа Добрила.

След прохода започнахме да набираме височина и мъглата започна да се разкъсва. Не след дълго вече крачехме под ярко слънце. Отдавна бяхме натикали всички навлечени дрехи обратно в раницата. Наближавахме заслон Орлово гнездо и аз имах да търся кеш там. Пешо с готовност погледна на перспективата да си почине на припек слънце, докато аз се щурам по баира.

И тук е мястото да обясня за нашите методи за сушене на прането от предната вечер. Естествено, на температурите в планината през нощта е наивно да се вярва, че сутрин го намирахме сухо. Така че след като стегнехме раниците отгоре им опъвахме мократа фланелка и кърпа, а чорапите връзвахме за страничните ленти. Това добре, но така вързани чорапите съхнеха много бавно. Затова обикновено по някое време през деня ги вземахме по един в ръка и ходейки те се вееха в ръцете ни. Изсъхването беше магическо – за 20 –30 минути си бяха почти готови. И имено по пътеката към заслона се заехме с изсушаването на поредните чорапи. И също така тук решихме да заснемем този иновативен метод за сушене. Ще поместя снимката на Пешо по две причини. Първата е, че определено е по добрата и втората, че тук за последен път се виждат тези чорапи, които той вее в ръцете си. Те бедничките останаха безпризорни, тъжно забравени на пейката в заслона. Дано ги е намерил някой добър човек.

IMG_0174

И така бодро веейки чорапи стигнахме до заслон Орлово гнездо. Заслона прави много приятно впечатление. Поддържан, направен и чист. Както Пешо забеляза – направо си е една малка хижичка. Имаше и хубава чешма от където пихме вода и напълнихме бутилките. Оставих го на една пейка да разглежда картата и тръгнах да търся кеша.

IMG_0178

А той, гадта беше на един склон точно срещу заслона. Бая височина имах да изгубя. Ама какво да се прави, хоби. Заслизах мрачно надолу.  Е.. бях възнаграден. Като се изкатерих до отсрещните скали се откри хубава гледка и аз и се насладих кацнал на един камък, докато логвах кеша. Както забелязах после, Пешо не бе пропуснал да ме увековечи в това ми начинание.

IMG_0177

Ей онова петно в средата до големия камък почти на ръба съм аз. То не се разбира, ама аз си го знам.

Прибрах се на заслона малко запъхтян, пих една студена вода и грабнахме раниците. От тук до хижа Дерменка е сравнително не много път. Докато ходехме пак започна леко да се заоблачава, но ние простодушно бяхме решили, че дъжда се е извалял нощес. А традиционната прогноза да заоблачаване в следобедните часове с преваляване и пригърмяване си ни беше станала ежедневие.

Стигнахме хижата, която се оказа доста симпатична, с много мераклийски оформени масички отпред. Решихме, че не може така да не хапнем нещо на това хубаво място. А и мен десния глезен започна да ме наболява осезателно. Жената която ни посрещна вътре беше много приятна и ние след кратък съвет решихме да си вземем кисело мляко. Жената услужливо ни предложи да ни сипе вътре боровинково сладко и както се казва, с една дума ни нави.

Ауууу… Страхотно мляко. Препоръчвам на всеки минаващ в района да не го пропуска. Наистина страхотно ! Който не ми вярва – да отиде да пробва. И сега пишейки тези редове, само при спомена примляснах от задоволство.

Направи ни впечатление, че в хижата и около нея е необичайно оживено. И докато хапвахме вкусното мляко се заговорихме с дамите от съседната маса. Оказа се, че вечерта ще има конкурс по народно пеене. Жените започнаха да ни убеждават да останем. Ставал голям купон (в последното и за миг не се усъмних) и било жалко да го пропуснем. И на двамата с Пешо ни се искаше да вземем участие, но уви. На другия ден имахме сериозен преход. Предстоеше ни връх Ботев и слизане до хижа Тъжа, така че целта си оставаше хижа Добрила.

И понеже бяхме поогладнели, решихме да вземе по една късна закусчица под формата на по кебапче с филийка хляб. Поръчахме и докато ги чакахме да станат готови се заехме да обгрижваме краката. Като оставим настрана болките в глезена, в последния час бях започнал да изпитвам и болки по пръстите. Сега оглеждах мрачно и лепях лейкопласт на всяко подозрително място. Лошото бе, че щом само сложех обувките, отново започвах да усещам болки. Накрая, достигнал до убеждението, че нямам какво повече да направя за тях ги оставих да протестират в обувките. Кебапчетата ни станаха готови, но заедно с това и времето отиваше на все по-зле. Почна да ни писва от това да бягаме към края на деня от поредния дъжд. Стегнахме обувките, метнахме раниците и увихме филиите хляб около кебапчетата. Намерихме пътеката и започнахме да хапваме ходешком импровизирания хотдог. Трябва да призная, че и кебапчетата, които първоначално ни изненадаха с големия си размера, бяха много вкусни. Въобще тази хижа Дерменка, мога само да си я спомням с топли чувства и лека тъга за изпуснатия шанс да участваме в всенародното народно пеене. Но ако трябва да бъда обективен, това бе за добро на участниците. Току виж се бях почувствал изкушен и аз да запея и тогава щях да ги разгоня всичките и да разтуря безславно конкурса.

Крачехме бързо по пътеката предъвквайки и гледахме небето. Явно бяхме късметлии, защото постепенно нещата се поуспокоиха. И днес ни се размина. Болките в пръстите ми ме караха няколко пъти да спирам за да стягам и оттягам обувките. Най-накрая явно намерих правилния баланс и болката затихна. Остана само глезена, който си ме болеше неприятно и все по-настойчиво.

През цялото време Пешо ми обясняваше, как хижа Добрила си е направо хотел. Даже звъннахме да си запазим места, притеснени от факта че е петък и много хора може да решат да прекарат почивните дни там. Увериха ни че и в хижата и в хотелската част има места. Така че на здрачаване пристигайки към хижата очаквах да видя нещо в стил най-малко Боровец, да не кажем и Банско. Бях приятно изненадан да видя една симпатична хижа с ниски пристройки към нея. И уви, скелета на далеч по-голям изоставен строеж, стоеше като кръпка на цялото място. Дано някой измисли да го направи нещо.

Влязохме в хижата и говорихме с хазяите. Опциите се бяха свили доста. В хотелската част нямаше места. Настъпи лек смут като казахме, че сме се обаждали, но това не промени нещата. За сметка на това в хижата имаше свободни легла, а на нас това ни и трябваше. Качихме раниците и припряно се хвърлихме на банята и прането. Като краен резултат декорирахме оградата на хижата със сериозно количество мокри дрехи. Изпълнили задължителната програма, дойде ред на удоволствията под формата на салатки с мастичка, скаричка, супички, бири и други такива глезотийки, които предлага цивилизацията.

Аз реших да изпия и един Диклак, защото засилващата се болка в десния глезен започна не на шега да ме притеснява. Дано на сутринта нещата да изглеждат по-розови.

Хапвахме отпуснати в топлината на хижата и крояхме планове за следващия ден. Щяхме да минем през места, за които само бях чувал но най-накрая се надявах и да видя. Молех се за хубаво време, без мъгла и с добра видимост. Привършихме и с последната храна и сити се прибрахме да спим. В стаята при нас имаше и една двойка младежи, които вече спяха. Изгледахме ги със съжаление и аз навих алармата на телефона си за 05 ч.

Заспахме като покосени тръстики.

 


Разказа на Пешо :

х. Козя стена – пр. Беклементо – заслон Орлово гнездо – х. Дерменка – х. Добрила

6.00 – 19.30

Събуждайки се първото нещо което ни вълнуваше беше, как е времето. Оказа се, както предната вечер беше предположил стопанина „Ще се извали тази нощ и утре ще е добре“. Почети слънчево е. Хапваме на бързо един боб и пийваме едно кафе и тръгваме рано. Не ми се тръгва, незнам защо може би защото се спасихме от гръмотевиците и поройния дъжда през нощта. Вземаме си довиждане с хижара и неговата жена и тръгваме, пожелаваме си всичко най-добро, хижарят казва че ще се справим с прехода и се смее. Поемаме към срещата в 11.00 часа на прохода Беклемето с прател който ще донесе нови провизии.

Рано е и мъглата е на всякъде, крачим в мъглата, нямаме цел – имам се предвид видима цел, но разстоянието бързо минава и стигам на уреченото място, прегръщаме се със Станимир и баща му, получаваме малко храна. По мое настояваме се разделяме с палатката и моя спален чувал, за мен е изключително важно да намаля теглото на раницата за да увелича шанса да мина прехода. Разделяме се с тях, Станимир ми пъха половин кутия цигари и ние потъваме в мъглата.

Оттук до заслон „Орлово гнездо“ е около час, мъглата се е разпръснала и слънцето силно напича отново. Заслонът е много хубав, един вид е малка хижа, много добре подържан и много красиво място. Мишо отново прави един кеш и потегляме към хижа Дерменка, отново притеснени от събиращите се облаци в ранния следобед. Прогнозата отново е за облачност във втората половина на деня и гръмотевици в планинските райони. Оказва се че съм забравил чифт чорапи които сушах на заслона, не мога да се връщам по пътя не трябва да се връща човек.

По пътя в далечината виждаме хижа Мъка, ама че име за хижа. Стигаме хижата Дерменка където прииждат хора които ще вземат участие в предстоящия вечерта конкурс по народно пеене. Изяждаме по едно изключително кисело мляко с боровинки, грабваме по две кебапчета в две филии хляб и въпреки че не ни се тръгва, умората надделява, желанието тялото да се отпусне също намираме сили и потегляме към хижа Добрила малко притеснени от отново събиращите се облаци, а прогнозата от Валя е пак да се разваля времето по планините. Оглеждаме пораженията по краката и двамата лепим лепенки, грижейки се с надеждата да се образуват твърди мазоли и да не ни болят вече.

Разминаваме се с валежите и малко преди да се стъмни стигаме хижа Добрила, където има всичко за което може да си мечтае човек, подслон, храна, бира, топла вода.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=187

Ден шести

х. Планински извори – х. Козя стена

26.07.2012

Телефона ми ни събуди рано. Имахме дълъг преход плануван за днес.

Показвайки се от палатката ни посрещна сюрреалистичен пейзаж. Под нас хижата беше потънала в рехава мъгла а през премките между върховете, облаците преливаха като вода.

IMG_0122

Станахме и след един смразяващ тоалет на чешмата се заехме със закуската. Не е лошо, човек да има удобства като пейки, например. Не се налага да се клечиш неудобно около примуса (тревата сутрин е много мокра и не предразполага посядване).

За наше щастие отървахме бурята нощес. В просъница чувах далечни прогърмявания, но слава богу те не се придвижиха към нас. Събрахме багажа, изтръсках влагата от палатката и бяхме готови за тръгване. Преди да напуснем бивака заснех чешмата и пейките.

IMG_0128

Както виждате дебита на водата е сериозен. Единствения чучур, който не тече като хората е от зад и не се вижда на снимката. Може и да е позапушен нещо.

На следващата снимка са въпросните пейки. Едната беше полегнала на тревата, но ние я понадигнахме и наместихме. Е.. мен нямаше да ме издържи ако бях приседнал, но като масичка на примуса беше идеална.

IMG_0130

След тези снимки, сложихме раниците и тръгнахме нагоре по пътеката. Виждате на горната снимка мъглата зад Пешо. Пробивайки я над нас блесна синьо небе. Вече се усещаше, че сме във високата част на Стара планина. Билото, ясно изразено, имаше доста алпийски характер.

Обърнахме се назад – хижата беше изчезнала в един пухест облак.

IMG_0133

Продължихме нагоре по склона на връх Тетевенска баба. Когато излязохме на другият му хребет, планината ни награди с фантастична гледка. Море от облаци преливаха през премките между върховете от север на юг. Спряхме да съзерцаваме тази красота. Много често приятели или разни други хора са ме питали, от какъв зор ходя по тези баири. Знам ли.. но за мен тези моменти, в които планината ми показва най-красивата си страна, определено си заслужават цялата пролята пот.

IMG_0140

Прогнозите за деня бяха за сравнително устойчиво време до обяд, след което нарастване на облачността и превалявания с гръмотевични бури. Тръгвайки сутринта, Пешо изрази горещото си желание, да успеем да преминем Кончето преди времето да се скапе. Познавайки неговия брат от Пирин и правейки дори и бегла аналогия не можех да не се съглася с тази идея. Затова напредвахме със стегнато темпо. Постепенно на хоризонта видяхме старопланинското Конче. Поуспокоих се, когато отчетох, че макар да има видима прилика между двете кончета, това определено беше по-леко за преминаване. А и времето изглеждаше устойчиво и стабилно. Постепенно се отпуснахме и започнахме да се наслаждаваме на красотите около нас. Така неусетно се оказахме в началото на Кончето. Тук определено разбрах, че името си освен с видимата прилика със седло, този ръб е заслужил и с наличието на доста коне. Та с няколко думи – снимах коне на Кончето.

IMG_0155

Когато минавахме покрай тях, конете ни изгледаха равнодушно, след което продължиха да пасат напълно игнорирайки факта че ние бодро нагазихме по ръба на техния събрат. Като цяло въпросният ръб е дълъг и не-много лесен за ходене. Е.. не се виси на въжета както в Пирин, но определено трябва да си внимаваш в краката и да не се захласваш по красотите около теб. Това последното поне за мен беше доста трудно. Пътеката е доста въздушна и аз все се озъртах на ляво или на дясно като ветропоказател, но поне бях достатъчно дисциплиниран да спирам на място в това време, а не да вървя като муха без глава напред. След като на Пешо му отпадна основния страх за деня, видимо се отпусна. Може да се каже че и двамата се кефихме максимално на това преминаване.

Постепенно ръбът ни отвеждаше към пирамидата на Вежен. Лично аз нямам почти никакви ходения в Стара планина. В този поход, освен достигането от Ком до Емине, аз в персонален план откривах и една нова за себе си планина. Единствено за Вежен това не можеше да се каже. С този връх имах вземане даване на два пъти последните 10 години. И двата пъти се качвахме до хижата от с.Рибарица, и двата пъти в момента в който стигахме до нея, иначе прекрасния и безоблачен ден се смръчкваше, вятъра започваше да духа и се скупчваха тъмни дъждоносни облаци. В момента в който решавахме да бягаме, обикновено чувахме и първите гръмотевични гърмежи. И в двата пъти, вместо спокойно слизане ни се налагаше да се спасяваме с бягство в буквалния смисъл на думата.

Като лична статистика – два пъти бях стигал до хижата, два пъти бях се взирал надвисналият над мен конус на върха и два пъти си бях си тръгвал. Дали този път щеше да се случи същото или съдбата най-после щеше да ми позволи да стъпя на този връх ?

Излизайки от кончето и напредвайки по пирамидата нагоре, не виждах какво би могло да ме спре. Времето беше слънчево и хубаво, а и с Пешо се чувствахме добре и напредвахме стабилно. Качването не е малко, но тука някъде май си изработих следната тактика за изкачване на подобни височини. Подхващах за упора дъното на раницата си с две ръце зад гърба, навеждах глава надолу и забивах поглед в краката. Единствената ми мисъл беше да правя крачка след крачка, без да гледам напред към крайната цел и да се вайкам, колко много още има. Глава вдигах само да се огледам и насладя на панорамите в страни от мен, но и не да фиксирам мястото което трябваше да изкача. Така съвсем неусетно се оказваше в един момент, че съм почти до крайната цел.

Прилагайки тази тактика, в един момент забелязах, че наклона под краката ми намаля и когато вдигнах поглед осъзнах, че вече сме почти горе. Връх Вежен е странен връх. Много е голям. Не само в смисъл висок, А голям. Основата му е голяма. Ливадата на върха е също голяма. Отгоре можеш да се загубиш, търсейки пирамидата на върха. Добре, че картата помогна и не след дълго бяхме до най-високата точка.

Не е истина. Най после стъпих на този почти митичен за мен връх. Как да не се увековеча ?

IMG_0159

Ще поместя и една снимка на Пешо, защото това според мен е основна точка от преминаването на маршрута Ком – Емине.

IMG_0157

Тук направихме една заслужена почивка и ако трябва да бъда честен – доста се снимахме в различни героични пози. След като свършиха минутите за нарцисизъм, сложихме раниците и започнахме да слизаме от върха към Рибаришки проход.  Както бях споменал по-напред в разказа си, още в периода на подготовка една позната ми беше казала, че масовката по пътеката е до в. Вежен. Някъде там народа масово се спасявал по пътеките водещи към с. Рибарица. Надявам се същата тази дама да прочете тези мои редове. След колебанията около пръста на крака на Пешо, тези изречени почти на шега думи се бяха загнездили, като тънка предателска мисъл в главата ми. С пресичането на Рибаришки проход приключих напълно с нея. Имам предвид не с познатата, а с мисълта. Сега знаех, че някъде на изток ни очаква само нос Емине и ние вървим неотклонно натам.

Постепенно започнахме да наближаваме хижа Ехо. Позагубили височина започвахме да изпитваме ударите на страхотна жега. Главата ми така се напече дори и през шапката, че даже започна да ми се вие свят. Все по често спирахме да пием вода. Едвам се дишаше. На една крайпътна чешма си намокрих обилно шапката със студена вода и това донесе някакво облекчение. Тук пътеката минаваше между някакви клекове. Аз вървях първи и в унеса от жегата нещо не прецених една от крачките си и единия ми крак се закачи в един корен. Политнах да падам в клека, но инстинктивно насилих този си крак, който все още имаше досег с земята и отскочих миг преди да падна. Приземих се добре, но явно пренапрегнах левия си крак и за миг усетих парваща болка в глезена. По добре да бях се оставил да тупна в клека. Спряхме и аз направих основен преглед на глезена си. Можех да го движа свободно и за мое щастие не се подуваше с темповете с които ми се е подувал при други такива тежки травми. Имах лека затихваща болка, но от опит знаех, че тези неща се разбират, чак след като ставата поизстине малко. На пръв поглед нямаше сериозен проблем. Продължихме към хижата.

Малко преди нея има интересен параклис, където спряхме. Хем аз да намеря един кеш, хем да разгледаме параклиса. А това бе и причина да отдъхнем малко от жегата и да пийнем вода.

IMG_0163

От параклиса до хижата пътя е малко.

Оставихме багажа от вън на една маса и решихме да хапнем нещо за всеки случай. Влязохме вътре и там ни посрещна симпатична млада жена. Поговорихме си. Естествено организираната група беше минала преди нас и за ядене нямаше почти нищо. Все пак жената измисли две порции пилешка супа от предния ден и салатка с домати и краставици, както и хляб. Супата не беше никак лоша. Седнахме на масата отвън, махнахме обувки и чорапи и започнахме сладко да си хапваме. Времето беше добро, напредвахме бързо и бяхме сравнително близо до крайната цел. Гледахме в далечината забуления с облаци връх Вежен и самодоволно обсъждахме как сме се измъкнали на скапващото се време. С две думи, по наше мнение заслужено се помотавахме малко. Ако се бяхме напрегнали да разчетем сигналите, които природата ни даваше, нямаше да стоим така безметежно а щяхме да стегнем раниците и да вървим час по скоро. Ама на.. пусто бяхме глухи и слепи.

Когато си върнахме приборите в хижата, пак се заприказвахме с жената и от дума на дума стана ясно, че крайната ни цел е хижа Козя Стена. Тя ни предупреди, че хижарите там били крайно неприятни хора. Гонели посетителите, карали се с тях, спирали водата и не им давали нищо за ядене. Абе с две думи направо описа апокалиптична картина. Накрая настоя да ни даде храна за из път за всеки случай – ако не ни дадат нищо там за ядене. До колкото си спомням бяха домати и хляб.

Направо ми се сви сърцето. Името на хижата звучеше толкова жизнерадостно, че направо очаквах да стигна там. А сега почнах да си представям хижари – зверове, гледащи с подозрение към всеки приближаващ. С Пешо обсъдихме притеснено информацията, но бяхме тръгнали натам и решихме да не си променяме целта.

Огледахме преди път краката, лепнахме по още някое парче лейкопласт и нахлузихме обувките. Пътеката след хижата се изкачва към едни скали и там моя телефон хвана покритие. Реших да се възползвам от този факт и да звъннах до Надето, наша приятелка в София. Целта беше да уредя голям букет цветя за рождения ден на жена ми, който беше на следващия ден. Само да споделя, че Надето се справи прекрасно с поставената задача, за което сърдечно и благодаря. Към края на разговора тя ме попита за времето, защото в София било гадно. Аз и обясних какво слънце е при нас и каква жега ни мори, и как всичко е прекрасно. Така приключихме разговора и затворих телефона. В момента в който го прибирах се обърнах и изстинах. Само за 15-тина минути зад нас беше започнал да се надига мрачен черен облак. С Пешо се спогледахме, грабнахме раниците и с бърза крачка закрачихме напред. Времето се разваляше с доста бързи темпове и ние осъзнахме, че никак не сме близо да крайната цел. Хижата се виждаше пред нас доста близко и ако умеехме да летим нямаше да имаме никакъв проблем, но реално пътеката описваше доста дълбока дъга следвайки основното било водещо натам. Кофтито в цялата работа е, че вървиш, вървиш и все едно не се приближаваш изобщо. Тук някъде пътеката навлиза в гора, но прекрасно знаех, че последната най-малко една трета върви на открито, почти по ръба на един скалист хребет. Прекрасно място за гръмотевици. В гората се разминахме и с едни хора, отиващи към хижа Ехо. В няколкото думи които си разменихме с тях, и те потвърдиха мисълта ни, че в гората сме в безопасност, но стигнем ли ръба трябва да сме много бързи. Продължихме напред с все по-бързо темпо. Вече чувахме от ляво някъде зад скалите приглушено бумтене на гръмотевици. Успокоявах се, че не са близо. По лошото бе, че по петите ни се надигаха черни, мрачни облаци. Постепенно освен зад нас те започнаха да се хлъзгат и в долината до нас. За нула бройки в долината притъмня и започна да гърми вече и в дясно до нас. Този път не така приглушено, а гръмотевиците направо си ги виждахме. Реално ние се движехме в нещо като фуния от гадни облаци.

В този момент ни перна адреналина. Изчезна и умора, и болки в краката. Само се спогледахме и си спомням че казах на Пешо – давай да тичаме. Също така си спомням, че не ми се наложи да го увещавам. Направо хукнахме по пътеката. Тъчахме колкото можем с багажа и само се ослушвахме къде гърми. А то вече гърмеше зад и до нас. Така не съм тичал да си призная никога. По едно време стигнахме до едно място, където на основната пътека имаше сложени табели за опасност и в дясно тръгваше друга, по-прясно маркирана пътека. Спряхме за малко и погледнах картата на GPS-а. Тази пътека явно заобикаляше опасния участък, но правеше доста сериозно ухо, а на нас времето ни изтичаше. Черния облак почти ни беше застигнал. С един поглед се разбрахме и решавайки, че това надали е по-голяма опасност от тази, движеща се след нас се втурнахме напред. Така тичайки с доста добро темпо видяхме пред нас хижата. Боже.. как и се зарадвах. Не е истина. Реално излязохме на заравнената част на която е хижата от противоположната на вратата страна. Докато се суетихме да видим от къде се влиза, усетихме ударите на първите тежки капки дъжд. Осъзнах, че буквално за минути бяхме успели да се изплъзнем на бурята. В момента в който се вмъкнахме под козирката на входа заваля проливен дъжд. В дерето ехтяха гръмотевици, но ние бяхме на сигурно скрити под покрив.

Под козирката на входа имаше маса с пейки и там ни очакваха хижарите. Възрастна двойка която ни посрещна приветливо и с усмивка. Нашите свити сърца малко се поотпуснаха, но знаехме ли какво ще последва. Оставихме раниците на пейката и си опитахме да върнем дишането и пулса в нормалните граници. Лично аз бях напълно мокър от пот. Като разтръсках глава, от ниско подстриганата ми коса започнаха да хвърчат капки пот. По фланелката нямах никакво сухо място, а от панталона ми сухи бяха само крачолите. То си беше направо все едно дъжд ни е валял.

Хората ни се усмихваха дружелюбно, докато разказвахме патилата си и как сме търчали като луди към тях. След като поговорихме малко, предпазливо попитахме, дали има вода да се изперем и изкъпем. Очаквахме най-лошото. Но се оказа не само, че има вода, но и че хижаря ще запали котела за да ни я стопли. Какво по прекрасно посрещане от това.

Искам да кажа няколко думи за хижата. Лично на мен много ми допадна. Спретната е и е хубаво поддържана. Е, на последния етаж във фоайето малко капеше от тавана, но да не бъдем максималисти. Иначе стаите са чисти и хубави. Човека ни избра една по-голяма стая с повечко легла но както се оказа – избора е бил добър. Леглата бяха много удобни. Закачихме да зареждаме телефоните и се стрелнахме към банята. Е, тя беше една и трябваше да влезем един след друг. Първи беше Пешо, и аз се възползвах от времето докато чаках, за да направя няколко снимки на долината до нас улавяйки последната дневна светлина.

IMG_0165

След като се изкъпах и изпрах – простряхме дрехите на балкона на фоайето на нашия етаж. Дъжда беше попреминал, и ние решихме, че с това ни се е разминало. Колко наивно.

Покрай разговора за водата бяхме успели да подпитаме и за храна и се оказа, че има боб. Че как няма да хапнем по един боб …

Едвам изкъпали се, прегладнели от бягането започнахме да се увъртаме около столовата. Скоро хижарите се появиха и ние получихме по една паница с боб и по няколко филийки с хляб. С Пешо се захванахме здраво за лъжиците, и след не много време, паничките ни бяха празни. Помислихме, помислихме пък си поръчахме по още един боб. Така хапнахме сладко и уморени от бягането решихме да си лягаме. Преди да влезем в леглата изнесохме на балкона обувките да се проветряват.

Не е нужно да ви обяснявам колко бързо заспахме. Да, но по някое време се събудих от грохота на гръмотевици. А дъжда шурти, все едно хижата се намира под водопад. Трескаво започнах да търся челника. Запалих го и скочих на крака. Гледам и Пешо се измъкваше от леглото. Втурнахме се към балкона. Прането ни беше вир вода блъскано от проливния дъжд. Награбихме го и започнахме да го изстискваме. Една от фланелките на Пешо беше избрала свободата и явно беше някъде в мрака долу. Той философски реши, че ще я намери на другия ден. Определено щеше да е доста сериозно изпрана. Слава богу дойдохме на време преди дъжда да наводни обувките. Простряхме прането по перилата на стълбището.

Не е истина каква буря се изви тази нощ. Истински късмет беше, че бяхме под покрив. Дадох си сметка, че ако тази нощ бяхме спали на палатка, определено щяхме да имаме ред трудности и неприятни преживявания.

Прибрахме се отново с кеф в леглата и кротичко заспахме.

 


Разказа на Пешо :

х. Планински извори – вр. Вежен – х. Ехо – х. Козя стена

6.30 – 19.30

За наш късмет, минахме без гръмотевична буря и само малко дъжд през нощта. Бърза закуска, с любуване на гледката на поглъщаната в мъгла хижа в далечината от преиздалите от север облаци и бързо към връх Вежен и хижа Козя стена. Бързаме не за друго, а защото прогнозата за времето отново е рискова, „образуване на купеста дъждовност и гръмотевични бури в следобедните часове на деня по планините“. Това с хубавото време сутрин и на обяд и влошаването му в следобедните часове го наблюдаваме вече втори ден. Затова бързаме, да изпреварим времето. Нек имаме късмет.

Пътя минава по „Кончето“ на Стара планина, където ни посрещнаха стадо коне, последва ядене на боровинки, пропуснати от „боровинковците“ и качване на връх Вежен. Много разлят връх повече от връх Ботев, но за щастие пътеката ни минава през самия връх. От там се вижда хижа Ехо, по права линия е на не повече от 7 км., но пътеката минава по една голяма дъга. Чувството следващите 4 часа е че хижата е близко, но всеки път ни се изплъзва и следва едно безкрайно ходене към една бягаща напред цел. Малко преди хижата, температурата е като в казан, въздухът е неподвижен и нажежен. Тогава този факт нищо не ни подсказваше но се оказа че идва голяма буря и голям дъжд. Малко преди хижата спряхме, Мишо да отметне поредния геокеш по пътя ни, след което стигнахме в следобедното време за обяд на хижата. Стопанката ни нагости с останала от предния ден пилешка супа и салата от краставици и домати и малко сирене. Коментирайки, че възнамеряваме да приспим на хижа Козя Стена, тя настоя да ни даде малко храна „да имате, че не се знае как ще ви посрещнат там, ще има ли храна или не“.

Хапнахме, хвърлихме малко храна в раниците, проверихме състоянието на раните по краката, направихме нужните промени на лепенки и тръгнахме към крайната цел за деня. В далечината връх Вежен вече беше обвит в гъсти и тъмни облаци. Мисловно и двамата отдъхнахме, че сме избягали на бурята. Поехме по пътя, към отново видимата цел на отсрещния хребет като трябваше да направим още една голяма дъга. Предчувствайки успешния завършек на деня подехме на там.

Стигайки на около част от хижата, в далечината на юг, не достатъчно далеч, вече се виждаше голям черен облак. Усещането и на двама ни беше, че ще има буря. Тогава, въздухът се разцепи от светкавица, последвана от силна гръмотевица. Гъсти облаци се събираха и на нашето било, а пътеката минава в ляво и дясно на билото. Гръмотевиците отсреща зачестиха виждаше се стълб от изливащ се дъжд. Всичко беше въпрос на време да започне бурята и при нас. Въпреки над 10 часовия преход, окрилени от нахлулия адреналин във вените ни, започнахме буквално да бягаме по пътеката. Нямаше умора, нямаше болка, благодарение на завладелият ни адреналин, това състояние трябваше да бъде използвано, знаехме че ако не стигнем хижата скоро адреналинът ще бъде изчерпан и ще стане още по трудно и опасно. Вече падаха единични гръмотевици и по нашия хребет, както и първите капки дъжд, но ние бягахме по пътеката, дори надписа „Опасен участък! Внимание опасност от падане“ не ни караше да намалим темпото. Тогава се съзря покрива на хижата и в момента в който пороен дъжд започна да се изсипва ние бяхме на входа на хижата. Вече сме на сигурно, можехме да си отдъхнем. Още със влизането ни посрещнаха хижарят и неговата жена, възрасни хора на пенсионна възраст, но много позитивни и усмихнати. Хижата е голяма, на три етажа, подържана и хубава. Гостоприемно банята щеше да бъде затоплена само за нас двамата. Взехме по един душ, изпрахме малко дрехи и слязохме при стопаните да хапнем по една боб чорба и да разменим някоя дума с тези мили хора. Хапнахме една чорба, после още една и доволни, че сме на сигурно място и нахранени се отправяме към леглата. През нощта се събудих от трясък на гръмотевица и силен шум нападаща вода. Подобен шум на падаща вода от дъжд никога през живота си не съм и предполагал че може да има. Това, че сме на сигурно място беше достатъчно да се почувстваме като най-големите късметлии на света. Мисълта, можехме да сме на палатка в такова време беше ужасяваща.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=171

Ден пети

х. Мургана – х. Планински извори

25.07.2012

Събудихме се сутринта в уречения час. Със свито сърце огледахме кутрето на десния крак на Пешо. Имаше развитие в положителна посока и той реши да продължим. Станахме и приготвихме багажа. Закусихме картофено пюре. Реших да оставим на хижарката бульоните, понеже до този момент никой не беше проявил интерес към тях. Само ги мъкнех. По късно малко ни беше яд, че не оставихме няколко, ама не беше някаква драма. А и все пак това бе и някаква благодарност за вкусния боб вчера. Апропо – жената спеше и аз ги оставих на масата в столовата, където цяла нощ се бяха сушили изпраните дрехи.

IMG_0095

След бърза снимка на терасата пред входа (виждате масата на която предния ден бяхме вечеряли), поехме по маркировката.

Вчера като слизахме към хижата, голяма мъка ни гризеше за изгубената височина. Но днес се оказа, че се върнахме на пътеката почти без катерене нагоре. Просто от другата страна на хижата тя губеше височина слизайки към Златишки проход. Е, не че нямаше катерене след прохода към връх Свищиплаз… че и то не много безобидно катерене. Така че, това удоволствие не ни беше спестено. Към билото ни пресрещна и доста силен вятър. Пешо се опита да направи номера с полягане на вятъра, но нещо не се получи. И тъй като определено Пешо не беше натежал, по бих търсил вината за този неуспех във вятъра. Макар и да ни духаше сериозно, хилавичък беше за такава отговорна работа.

IMG_0099

И тука не мога да не поместя една снимка от място на билото, което за първи път от пътуването ни даде визуална представа за мащаба на разстоянията покривани от нас за ден. Искам само да обърна внимание, че върха в далечината е връх Баба (онзи, който е много в далечината), покрай който минахме преди има-няма ден. Аз лично никак не бях подготвен да възприема този мащаб. Някак, когато сверяваш трасето по карта или GPS губиш реалното измерение. Почваш да гледаш на него като някакви сантиметри от картата до опредена точка от маршрута. Свикваш да ги прехвърляш в часове ходене.. но реалното разстояние, лично за мен до този момент се губеше. Това беше мястото, където за първи път го осъзнах. Мисля, че и при Пешо беше така. Поне на това място и двамата споделяхме това усещане.

IMG_0112

Днес наша цел беше изоставената хижа Планински извори. Бяхме решени да спим там на палатка. Това до колкото знаехме е най-високата хижа в България. Тъжната новина бе, че е изоставена и силно занемарена. Реално не знаехме какво да очакваме там, но тъй като бяхме автономна система, единственото за което се притеснявахме беше водата. Според мнението на хора минавали от там, местността е много красива и да си призная с нетърпение очаквах това спане.

Вървейки по билото в кратките почивки вадехме картите и гадаехме дали там ще има течаща вода. Нали си бяхме наплашени… Затова решихме да действаме на сигурно и звъннахме на Боян за справка. Обаждането на приятел свърши работа. Той бързо се справи с поставената задача и скоро на СМС получих телефона на Екатерина Дончева.

Тази дама се е нагърбила с изключително тежката задача да възстанови хижата. Искрено и се възхищавам на куража и явно несломимия дух. Набрах телефона и макар че я хванах извън България, тя се отнесе изключително любезно с моето ненадейно за.нея питане относно водата. Като резултат получих телефона на един местен човек, който явно с не по-малко дръзновение движеше нещата на място. Името му е Дончо Петров. Звъннах и защо ли не се изненадах, след като отново бях “посрещнат” приветливо. В разговора получихме информация, че чешмата на хижата е пресъхнала но на около половин километър от нея има голяма чешма със силен дебит. Даже би трябвало да има и пейки и маса. Повече от това не сме и очаквали ! Благодарих сърдечно на човека. До края на тази одисея, щяхме да го безпокоим отново, но за това по-късно.

Пътя към х. Планински извори беше открит. Обнадеждени от получената информация, забързахме по пътеката към избраната цел. Настроението видимо се повиши. А и реално пътя тука е доста красив и въздушен

На това място искам да спомена и още нещо, което ни правеше впечатление с Пешо. Като изключим организираната група на БТС, по пътя не срещнахме никакви туристи. Единствените живи люде, които срещахме бяха групи мургави наши съграждани неуморно събиращи боровинки. Те като диви кози пълзяха по склоновете. За да бъда честен, с тях доста дружелюбно се заговаряхме. Ние им се чудехме на издръжливостта, те на нас – как ги мъкнем тези раници.

Основния проблем, който ги вълнуваше, беше числеността и местонахождението на конкурентните групи берачи, които бяхме срещали по пътя. Определено конкуренцията хич не е малка. Другият основен въпрос беше, дали има боровинки по местата от където идваме. За наше съжаление с отговора си на последния безусловно ги разочаровахме. Дали поради слаба боровинкова година или поради сериозните усилия на техните колеги (а най-вероятно на комбинация от двата фактора), почти не бяхме срещнали боровинки. Само единични бройки маломерни индивиди, които не си заслужаваха навеждането.

За мен тази липса на туристи в началото беше потискаща. По принцип съм привикнал на къде по-оживените Рила и Пирин. Но постепенно свикнахме да сме сами по пътеката и това започна да ни носи и удоволствие. Някак така преживяването става и по-лично. Знам ли.

Освен това този ден разписахме и първото си качване над 2000 метра. Пътеката ни отведе на в. Косица където естествено не пропуснахме да се снимаме на триангулачната точка.

IMG_0117

Като цяло прехода не беше от кратките, но след като набрахме височина беше доста приятен и наситен с хубави панорамни гледки. Така привечер преминавайки през връх Паскал, от връх Картала видяхме в широката долина под нас хижата Планински извори. От далече изглеждаше все едно само ни очаква да слезем от високото и да се подслоним в нея.

IMG_0119

Уви – вече знаехме печалната истина. Когато минахме покрай нея видяхме пресъхналата чешма и цялата околност превърната в обор. Но в този момент дори и не подозирахме как изглежда отвътре. Направи ми впечатление, че за толкова дълго изоставена постройка в такива не много дружелюбни условия, сградата изглежда доста добре. Покрива е в сравнително добро състояние а фасадата се нуждае от нова дограма и частично на първо време измазване (по мое непрофесионално любителско-домашно-майсторско мнение). Като цяло крещяща е нуждата от врата с която да се затвори и да не влизат животни вътре. Ако се добавят дограми и едно сериозно изчистване, то би станала годна за обитаване от първопроходците, дръзнали да продължат с работата по нейното възстановяване.

Странното тука беше, че докато се приближавахме към хижата чухме тайнствено думкане. Заоглеждахме се притеснено, но скоро разбрахме че някоя от тенекиите на покрива на пристройката думка при поривите на вятъра. Отдъхнахме се. Явно срещата с планинските духове се размина и този път.

IMG_0120

Чевръсто подминахме хижата решени да.намерим първо водата и устроим бивака. Водата намерихме лесно. Просто чешмата е 20 мин по пътеката. Няма начин да я пропуснете. Чешмата е с пет чучура даващи сериозен и неочакван поне за мене дебит. Освен това водата е изключително студена. Направо.ми изби всички мисли за бърза баня. Пейките бяха там. Едната не в особен добро здраве, но това по бих го отдал на метрологичните условия, отколкото на вандализъм. А маса изобщо не видях. И на чешмата, и на пейките ще пусна снимки в началото на следващия ден.

Оставихме раниците до тях и веднага напълнихме вода в бутилките. Нашата беше топла. След кратка почивка започнахме  да търсим място за патката. Проблемите бяха два. Мястото беше като цяло осеяно от конски изпражнения а и от тъпкане на копита тревата беше на жилави туфи. След дълъг оглед набелязахме едно тревисто петно и дори извадихме палатката. Тогава забелязахме неприятни облаци пълзящи от север гонени от не много кроткия вятър. След кратка справка с поддържащата метрологична информационна система в лицето на Краси Гюров (приятел от София), разбрахме че прогнозата не е много розова. Като цяло бяхме на високо и голо място, кошмарно при гръмотевична буря. Притеснението ни обхвана и след кратък съвет решихме да се преместим близо до хижата и в случай на гръмотевици да се скрием в нея. Събрахме багажа и се върнахме при хижата. Там забелязахме на входа кротко да ни чака мургав берач на къпини, незнайно как и кога появил се в околията. Поздравихме учтиво и споделихме плана си. Той ни обясни как бил изчистил една стая и тя ставала за спане. Влязохме да разгледаме.

Боже… апокалиптична картина. Вътре хижата беше обърната на обор. Тонове фъшкии и адска смрад. Не можах да си обясня как се бяха изхитрили да докарат до това състояние и втория етаж. Покъртителна гледка и ужасна миризма. Почистената стая беше нещо, с една идея по-добро. Но само идея. Нямаше начин човек да я предпочете пред гръмотевична буря. Гледахме стъписани и занемели.

След първоначалния шок само се спогледахме с Пешо и решително се отправихме навън. Все пак решихме да опънем някъде в околията, та ако нещата загрубеят съвсем, да се крием под някой от външните навеси. Е да, ама не, както беше казал един май останал в миналото политик. Имахме подготвени две изненади. Първо – ако смятахме, че терена около чешмата е осеян от конски фъшкии, то тук биологичното замърсяване беше тотално. Но това беше по-малкото гайле. Мургавия берач на къпини се забоде в нас като кърлеж на дупе. Мъъъка.. Започна да ни обяснява, как нямал нищо за ядене и трябвало (забележете – трябвало) да го нахраним.

Божей… Мнооого мразя някой да ми вменява задължения. Не е истина колко мразя – направо побеснявам.

Освен това ние разполагахме с ограничен хранителен ресурс, който кротко и стоически си носехме от 150 км. Направо се видяхме в чудо. Накрая почти без да говорим единодушно решихме да се върнем при чешмата. Изпитахме сериозно облекчение, като разбрахме, че мургавия индивид няма намерение да напусне хижата. Леко притеснение будеше и 20 сантиметровия нож препасан на колана му. Аз не споделих с Пешо притесненията си, но по-късно обсъждайки случката разбрах, че и той ги е имал. За свое успокоение изтъквах пред себе си, че и на моя колан имаше нож, който макар и по-малък със сигурност беше доста по-добър и остър. А и бяхме двама.

Все пак планина беше – дадохме на досадника повече от половината си  хляб и с облекчение се върнахме към чешмата. Бързичко се заехме с опъване на палатката на отнапред избраното място, че вечерта идваше. След като подредихме багажа вътре, аз се заех да топя вода за да приготвя храната. И в този момент Пешо извърши истински героизъм. Изми си краката на чешмата. Аз с интерес го наблюдавах, очаквайки всеки момент да почнат да му капят нотите от студ. Но той беше железен и издържа, макар и с измъчена на лицето усмивка. Аз взех мъдрото от моя гледна точка решение, хигиенизирането ми да приключи с внимателно измиване на зъбите вечерта.

Вечерята беше много вкусна и гарнирана с прекрасна гледка. И тук на смрачаване звъннах отново на Дончо Петров. Просто бяхме доста притеснени за гръмотевична буря и реших да се допитаме до мнението на някой местен, който познава климата на района. Сигурно вдигнахме човек от масата (а може и вече и да си беше легнал да почива). Въпреки това, този факт никак не се отрази на неговото дружелюбно отношение. Той ни успокои и сподели, че според него няма опасност. И тук е момента да поднеса извиненията си на този добър човек за моя късен телефонен терор.

Дончо, благодаря много и извинявай !

Двамата хвърлихме последен изпитателен поглед на северния хоризонт и влязохме в палатката.

Хубавата вест беше, че при огледа преди лягане краката на Пешо бяха в сравнително добро състояние, и това на пук на не малкия преход за деня. И в този момент идеята за неуспех ни напусна напълно, или поне мен със сигурност.

Така приключи един от хубавите от моя гледна точка дни на прехода. Най-хубавия обаче, все още предстоеше. 

 


Разказа на Пешо :

х. Мургана – х. Планински извори

6.30 – 19.30

Със ставането решението е взето „Продължава ме“. Хижата спи, вън е тъмно, слънцето все още не е изгряло, събираме багажа на бързо, мятаме раниците и тръгваме. Междувременно Мишо е оставил бульоните и малка част от сухите супи на жената от хижата в знак на благодарност. Следва връщане към билото, след което слизане към Златишки проход и ново изкачване към билото.

Объркваме на два пъти пътеката, но накрая влизаме в правилното направление на движение и целта ни е хижа Планински извори – най-високата старопланинска хижа, която за съжаление е неработеща. В момента има подписка в интернет за нейното възстановяване. Междувременно се свързахме с жената която води кампания за възстановяване на хижата за да получим информация за наличието на вода. Парен каша духа след като бяхме близо ден без достатъчно вода около връх Мургаш. Тя от своя странна ни дава телефона на местен човек от селцата долу който е по добре запознат. Оказва се че вода има, чешмата „Петте чучура“ работи и лесно ще я открием.

Пътят върви по билото и е сравнително лесен, въпрос на 10-12 часа местене, т.е. на достатъчно упоритост и твърдоглавие. Срещаме основно „боровинковци“ – ромско население което се броди по билото на Стара планина с кофи и едно такова особенно устройство за бране на боровинки. Двама от „боровинковците“ срещаме докато почиваме на връх Г… Ние проявяваме интерес към тях, от къде са, откъде са се качили, сами ли са, оказва се че са от село в подножието на планината и са се качили по пътека право към билото. Те пък проявяват интерес от нас, от къде идваме и на къде отиваме. Вземаме си довиждане и кой на където му е пътя.

Със преваляне на върха преди хижата пред нас се отваря едно обширно плато в средата на което се вижда постройка на хижата. Приближавайки, чуваме странен звук за момент след което се изгубва, спираме ослушваме се, звукът идва от хижата, после пак този звук. Нали защото знаехме, че хижата не е действаща, но комбинацията със свистящия вятър и странния звук хижата изглеждаше призрачна и това което будеше беше страх. Оказа се, че звукът идва от играта на вятъра и ламарините от покрива на хижата, въпреки това мястото продължаваше да бъде призрачно. По средата на обширното плато цъфнала една изоставена постройка на над 2000 метра надморска височина. Навсякъде около хижата имаше лайна от крави, минавайки покрай самата хижа видяхме, че и тя самата е превърната в говедарник. Но сградата е запазена, изглежда покривът не тече. Ние се отправихме към посочената ни чешма, която по думите на gps-a се намира в насрещния край на платото. Рано е все още, слънцето топли силно.

Чешмата е уникална за това място, наистина пет чучура бликат силни струи вода. Как може на такава надморска височина да има такъв дебит на вода, но важното е че има. Слънцето бързо пада и от север се събират тъмни буреносни облаци. „Нали няма да има гръмотевици, а ние сме кажи речи на билото“. Прогнозата за времето е днес вечерта да има дъжд и гръмотевици по планините, Валя също изпрати подобна прогноза. Лоша работа, събираме раниците и тръгваме към хижата да разгледаме, какво е положението вътре и да разпънем лагера (сега когато имаме вода) в нейната близост за да сме на сигурно ако се наложи.

Стигайки, т.е връщайки се до хижата, се оказва, че на входа й ни чака, седнал циганин. Обут в гумени ботуши и работен панталон и курка, той ни вика при него. Обяснява ни, че можем да приспим в хижата, иска вода, посочвайки че е гладен и добре, че сме дошли да похапнем заедно. Обикаляме хижата – вътре е в окаяно състояние, очевидно е, че не може да се нощува, както на първия етаж така и на втория. Навсякъде е осрано от животни, всичко е изпотрошено. Циганинът ни следва по петите и обяснява, че всичко е идеално място за спане. За момент се оказва пред мен, в следствие на което се вижда ножът на кръста му, не малък нож. Съмнение и страх ме завладява за момент. Хижата е все така призрачна, а сега има и циганин които ни лъжи защо е тук с нож. Той би могъл да бъде всеки, издирван или човек готов да направи всичко защото така е решил. Обикаляме около хижата, неотменно следване от циганина, след което решаваме, че по добре е да се върнем при чешмата, приемайки че няма да има гръмотевици тази нощ или ако има ще бягаме към хижата въпреки далечното разстояние. Даваме на циганина всичкия хляб, няколко филии с които разполагаме носени от връх Ком и изоставяме за пореден път изоставената и призрачна хижа. В съзнанието ми е Хичкок и циганина с ножа. Странно, но човек е възможно да вижда и невидими неща или поне такива които биха биле възможни за него.

Хапваме вкусна лиофилизирана храна и се приютяваме в палатката, с надеждата да не вали и гърми тази нощ. Положението с краката ми е по добро, антибиотичния крем безсъмнено помага на малкия ми пръст на крака да спре да се влошава, даже има и известно подобрение. Останалата болка в краката си е на лице, но без нея, болката в коляното и безграничната умора не би могло да има път. Пътят е все по-труден, твърде дълъг всеки ден, а тялото всячески се опитва да ни откаже.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=48

Ден четвърти

Витиня – хижа Мургана

24.07.2012

 

След мастиката и нормалното легло спахме идеално. Планът беше да станем сравнително по-късно. Бяхме напълно на ясно, че нито до чешмата можехме да се доберем, нито до тоалетната. Естествено шума на ставащата група, подготвяща се за тръгване ни поразбуди, ама си беше приятно в унеса на дрямката да чуваш как някой друг се суети с багажа. От това блажено състояние ни извади силно настойчиво чукане по вратата на стаята. Абе, направо думкане си беше. Скочих мрачно от леглото, нахлузих панталона и отворих. На вратата стоеше стария планински вълк, който ни отстъпи стаята.

– Тичайте да видите кое пране е вашето на въжетата, че ще ви го вземат – каза той.

Не чаках да ме подканва а изхвърчах навън. Водачката обираше всички останали неща от въжетата, които в пълния си обем бяха нашите дрехи. Беше ги взела за забравени. Божей… съвсем за хора ни нямаха тези … Спасихме чорапи, гащи и фланелки. Направо щяхме да си останем без дрехи. Добре, че човека ни събуди. Дано да е завършил успешно похода.

Вече разбудени, решихме да дочакаме заминаването на групата. Накрая някак си се справиха с изнурителните сутрешни задължения и най-после потеглиха. Не е истина какви камари багаж бяха оставили да бъдат натоварени на съпътстващия бус .. Един пич беше споделил че си носи 20 фланелки – за всеки ден по една. Подозирам че и при чорапите бройката е била същата. Ама с тази камара, някои от девойките сигурно са си носели и гардероба заедно и с дървенията.

Измихме се кротичко, събрахме багажа и отидохме в кръчмата на бензиностанцията да прихапнем. Съдържателя на кръчмата беше много симпатичен и ни нахрани с много вкусна курбан-чорба. Беше от нашата кръв и доста приятно си поговорихме за маршрута, пътеките и ходенето. Определено беше човек с опит. Приказката стана много сладка. С мъка взехме раниците и решихме да тръгнем. Топло се разделихме с него и поехме по пътеката. Преди това на Пешо му хрумна гениалната идея да купи 10 лукчета на които искрено се радвахме следващите дни. Много добро попадение.

IMG_0065

Бяхме решили да изостанем от организираната група с цел да не делим ограничените хранителни и водни ресурси на хижите в които попадахме, защото това определено не беше в наша полза.

След кратко разискване определихме нашата цел – хижа Мургана. По-краткия преход имаше и за цел да отслаби натиска върху изранените ни крака. След вчерашното дълго и тъжно слизане имахме по няколко пръста в критично състояние, които обгрижвахме много внимателно. Лейкопласта които бях взел свърши магическа работа.

За междинна точка бяхме избрали хижа Чавдар. Идеята ни беше там да хапнем нещо вкусничко за подсилване.

Както може да предложите, бяхме добре запасени с вода. Първоначално тръгнахме по асфалтовия път до мястото където се пресича с пътеката. Така поддържахме по-висока скорост. След като уцелихме маркировката, тръгнахме по нея. Плавно започнахме да набираме височина. Времето беше хладно и мъгливо. Така в сравнително добро темпо стигнахме прохода Араба Конак (Ботевградски). Тук въпреки вятъра поспряхме на паметника и направихме по някоя и друга снимка.

20120724_101617

Така успешно преминахме Ботевградския проход и се отправихме към следващия – Етрополски. Колко прохода ни очакваха още… не е истина.

Ходенето до х. Чавдар си беше нормално. По едно време навлязохме в една призрачна гора. Пътя се виеше сред високи дървета и постепенно срещу нас се надигна мъгла, която сякаш течеше по пътя. Отново се заослушвахме за горските духове, троли и всякакви други митични горски същества, които определено ни следваха в близост до пътеките. Лично аз се чувствах като герой от някоя феерична приказка. Много странно усещане беше.

IMG_0074

Етрополския проход се пресича сравнително без загуба на височина и не сериозен проблем.

От време на време спирахме за да се грижим за пръстите на краката. До края на похода, доста често и двамата с Пешо присядахме така до пътя за да поизсушим чорапи и да позволим на краката ни да подишат. Освен това те бяха щателно и внимателно проверявани за нови пришки и протърквания.

IMG_0071

Така, сравнително в приличен ритъм стигнахме до х. Чавдар. Много симпатична и спретната хижа. Влязохме вътре и след като поздравихме човека бодро го попитахме, какво има да ни гости. Той бедния се сконфузи и заобяснява, как нямало почти нищо, очаквал зареждане и т.н. Но като истински хижар, въпреки нашите протести извади една половин чиния салата домати и краставици и една чиния печени саламчета и едно две парчета сланинка. Ние не можахме да устоим на салатата и я изядохме с хляб, като срамежливо си взехме по едно саламче. Не устояхме и на по едно парченце печена сланинка.

Младежа беше много симпатичен, а и хижата е много приятна. Освен това се оказа, че той не е хижара титуляр, а само го замества докато той си пече тялото някъде по морето и най вероятно го охлажда с хубави порции бира. Излязохме на терасата на хижата и си поговорихме 15-20 мин. Бихме останали и повече, ама времето напредваше.  Снимахме се и решихме да тръгваме.

IMG_0080

Отидохме при раниците оставени на дървената маса в двора. Преди да продължим попълнихме запасите си от вода на една много сладурска чешма.

IMG_0083

 

Най-накрая тръгнахме към х. Мургана. Определено трябва да преразгледам очакванията си за храна в хижите на Стара планина.

От тук започнахме едно стръмно изкачване към билото. Краката ни с многобройните поражения от предишните дни тихичко си страдаха. Честичко присядахме до пътя да лепнем по още едно парченце лейкопласт. На билото ни посрещна лека мъгла. Излязохме сравнително близко да връх Баба. Той стърчеше обезкуражаващо пред нас, но с облекчение установихме, че пътеката минава покрай него. В далечината се виждаше паметника в подножието, но нещо партизанската идея не ни вдъхнови до там, че да отидем да го видим. Направих една снимка от далече, но не смятам за нужно да я споделям с вас. По бих предпочел да ви предложа една снимка на самия връх :

IMG_0086

Ясно се вижда пътя по който вървяхме, набирайки височина. И двамата бяхме в доста вяло разположение на духа. След доста ходене, заобиколихме в. Баба. Пътя продължаваше надолу, но пътеката явно вървеше в ляво от него по ръба на скалите. Аз реших да я намеря и да продължа по нея. Качих се нагоре през ливадата и след малко попаднах на маркировката. Реално тя минава по Етрополските зъбери, като от страната на Етрополе си е направо пропаст завършваща в открития рудник Елаците. За първи път попаднах в място напомнящо ми на високите части на Рила – любима моя планина. Пътеката се виеше през типична ливада осеяна с камъни и скали. Изведнъж настроението ми се подобри. Ходенето по този ръб ми достави голямо удоволствие. В един момент надигащата се вълна от мъгла от север се разкъса за мих и успях да видя рудника. Неистинска гледка, която лично мен както ме смая с размерите си, така и ме потисна с вида си. Но това трая миг, след което двата края на разкъсалата се пелена на мъглата пак се съединиха и рудника отново изчезна. Опитах се да го снимам, но на снимките почти нищо не се вижда. Затова по-добре да ви покажа гледката на Етрополските зъбери.

IMG_0089

Звъннах на Пешо, защото от мята гледна точка пътя сякаш тръгваше в друга посока. Той сподели същите опасения и се разбрахме да се качи до пътеката. След малко се появи. Показах му рудника, но той нямаше моя късмет да го зърне почти целия отгоре. За негово голямо неудоволствие, само след няколкостотин метра пътеката стръмно слезе и се вля в пътя.  Съжалих,че му се обадих, но поне успя да се наслади на тази хубава гледка от близо.

Постепенно стигнахме до мястото, от където се отделяше пътеката към хижа Мургана. Опарени от горчивия опит с х.Мургаш, ние бяхме звъннали да проверим дали работи и да предупредим да ни очакват. Сега, взирайки се в посока на хижата с безпокойство установихме, че трябва да слезем доста надолу. След бърза справка с картата обаче, се поуспокоих като забелязах, че пътеката за връщане на билото е друга и реално изкачването ще е малко, защото и билото се снишава малко след разклона. Въздъхнахме и тръгнахме надолу.

В хижата ни посрещна една доста симпатична жена. Хижата е спретната и разполага с прилични бани и топла вода в изобилие. Да си признаем ние бяхме единствените посетители. След като установихме къде ще спим, с Пешо зададохме плахо въпроса :

– А дали предлагате нещо за хапване ?

Не се изненадахме, когато жената леко се сконфузи, но каза, че може да ни предложи само боб. Не бил много хубав, ама тя не готвела добре. Но ние направо си се зарадвахме много. Особено като каза, че няма проблем и с хляба…

Избрахме да седнем на една маса отвън, защото деня беше хубав, а и тук в по-ниското не беше хладно. Хижарката веднага тръгна да ни носи покривка и въпреки нашата крехка съпротива ни застла масата. След малко донесе две чинии с един от най-странните бобове, които съм виждал. Беше сготвен по интересна рецепта – стоеше крайно сух. Яхнията на неговия фон изглежда като супа. Да си призная, почнах да вземам думите на жената за чиста монета. Може би пък, наистина никак не я бива в готвенето ???…

Но душевните ми терзания траяха само до първата хапка. Боба си беше повече от вкусен. Страшно ни хареса. Извадихме и един останал суджук и след като го нарязах на парченца, живота започна да ни се вижда повече от добър (това беше само защото още не си бяхме махнали обувките).

Бавно и с наслада изядохме вкусния боб гарниран със суджук. Ако не ме беше срам – щях да си поискам още. Ама пусто ядяхме храната на хижарката, а на туй и отгоре тя не искаше да и я платим. След кратко убеждение ние спечелихме словесната схватка и и оставихме някакви пари. Получихме и порция едри сладки джанки за десерт.

Добре заситени качихме багажа в стаята и се подготвихме да се къпем и перем. Свалихме обувките и чорапите и огледахме краката. Да си призная положението беше плачевно. На Пешо кутрето на десния крак беше в доста тежко състояние. Аз имах проблем с отлепения нокът на десния крак, както и по-малки проблеми с кутрето на същия. Но при Пешо нещата бяха притеснителни. Не на шега помислих, че може и да не можем да продължим.

Пешо пръв влезе да се къпе и пере. В това време звънна арх. Джеджев за да ни чуе дали сме живи и как напредваме. Поговорихме си и аз не на шега му споделих, че е голям шанса да си слезем на другия ден. Неговото обаждане беше една много осезаема приятелска подкрепа в един от най трудните моменти на прехода.

След като Пешо свърши дойде моя ред да се хигиенизирам. След като се прибрах в стаята, огледахме внимателно пръста на Пешо. Лоша картинка. Това което ми дойде на ум беше да му сложим обилно антибиотичен крем за да прекъснем евентуални инфекции. Извадих аптечката и двамата внимателно го обработихме, след което му сложихме стандартни лепенки за да може да диша.

И тук сериозно заговорихме за прекъсване на похода. В крайна сметка не отивахме на война – не беше нужно да продължим на всяка цена. Щяхме да запишем опит, да натрупаме такъв и догодина да се върнем отново. Въпреки че взехме решение да изчакаме да видим какво ще е положението сутринта, аз си легнах с усещането, че това ми е последното спане в планината.

Още в периода на подготовка, когато обсъждах идеята с всички хора около мен, една позната каза, че то масовката била до преди в. Вежен. От там народа масово се спасявал към Рибарица. Малцина продължавали. А ние май дори и до там нямаше да изкараме.

Заситени от вкусната хана, но и доста притеснени заспахме.

 


Разказа на Пешо :

пр. Витиня – х. Чавдар – х. Мургана

8.30 – 19.30

Още от предишния ден краката ни все повече трупаха критична болка и рани, въпреки нашите усилия да ги им обгрижваме, като им слагаме лепенки. Ставането беше в 7.00 с цел да съберем сили от изтощителните първи три дни, както и да пропуснем групата на БТС.

Пътя ни минава на обяд през хижа Чавдар. Хижата се оказва изключително красива, хижарят е на море, а на негово място ни посреща притеснителен младеж. Питаме можем ли да хапнем нещо в хижата, а младежа най-гостоприемно ни предлага салата и печен салам и сланина останали от предходния ден. Не искаме да сме в тежест на младежа, но и да не го обидим похапваме от салатата, вземаме едно парче салам, след което благодарим за гостоприемството и тръгваме по пътя. Целта е хижа Мургана, където по данни от интернет има вътрешни и външни бани.

Следва тежко изкачване, имайки предвид състоянието на краката ни и тялото което всячески се съпротивлява да продължи напред. Знаем, че първите 4-5 дни са критични от похода и се надяваме да ги издържим и продължим.

От ляво връх Баба, но той не е в списъкът с първостепенните върхове за изкачване и ние го пропускаме

. Набрали височина за първи път усещаме, че сме в същинска стара планина, прехода изведнъж става въздушен от дясно е селцето Антон и южна България, от ляво са красивите Етрополски зъбери, мина и северна България обвита в облаци. Билото играе естествена преграда за облаците от север където не се вижда нищо, а от юг е чисто спокойно и слънчево.

Болките в пръстите на краката ми се увеличават, но нищо неможе да се направи критичните места са привързани с лейкопласт единствено можем да се надяваме да нямаме нови поражения.

Последва силно слизане до хижа Мургана където се загуби значителна височина, но в крайна сметка се оказа, че хижата е добро решение имайки се предвид че ни нагостиха с боб на фурна и имаше топла вода в изобилие.

Оказа се, че има възникнал критичен проблем, малкия пръст на десния крак се е възпалил, има течност както и гной и кръв. Положението е много лошо, за първи път и за щастие последен път дискутираме с Мишо предложението му ако реша аз да слезем и да прекратим похода. Моментът както каза той е „подходящ за бягство“ загубили сме достатъчно височина и сме близко до населено място. Третираме възпаления пръст с антибиотичен крем. И решаваме да вземем (т.е. взема решението аз утре сутринта, преценявайки какво е състоянието на пръста и на краката като цяло. Дълбоко в мен не знам ще мога ли да продължа, или поне до къде, но съм по-скоро настроен да продължим, а ако се наложи да търсим бягство то ще е на прохода Троян-Карнаре (прохода Беклемето). Със свито сърце вярвам и знам че утре ще продължим, но оставяме решението за сутринта, когато ще станем в 5.30. Всичко в мен изисква почивка, всяка частица и всеки атом, единствената ми цел за цялата ми същност е да легна и да спя. Това чувство продължава от началото на нашия път и единствено това е важно, всепоглъщащо, заспивам в момента в който всече съм легнал.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=46

Ден трети

поляните след х. Лескова – Витиня

23.07.2012

 

Деня като цяло може да се охарактеризира само с една дума – безводие.

Напук на липсата на вода и лекия дъжд превалял през нощта, спахме добре. Станахме доста по рано от предния ден. Първо, имахме сравнително дълъг преход и второ – искахме да ходим по-дълго в хладно време за да пестим вода.  Хапнахме една супичка, събрахме лагера и потеглихме. Палатката беше мокра от нощния дъжд, така че не трябваше да забравям вечерта да я извадя да изсъхне.

Отворих скътаната бутилка вода и я разделих по равно (а не по братски) в смукалките. С Пешо мрачно гледахме колко нищожно изглеждаше количеството на водните ни наличности. Но нищо не можеше да се направи на този етап. Тръгнахме напред с бърза стъпка. Естествено се ослушвахме за вода на всеки метър. Вървяхме през една доста странна и интересна гора. Направо си очаквахме някой горски дух да изскочи из зад дърветата … Много особено усещане беше.

IMG_0045

Стараехме се да не пием много вода. И тук някъде към края на гората поспряхме да починем. Приседнал на високия скат на пътя изведнъж съзрях до себе си пълна поокаляна половин литрова бутилка минерална вода Банкя. Взех я със съмнение, но след това забелязах, че не е отваряна. Направо не повярвах на късмета си. Поизчистих тапата и гърлото с една мокра кърпа и бавно отворих капачката. Чу се характерния звук на късаща се капачка на минерална вода. Страшно и се зарадвах. През цялото това време Пешо ме гледаше с явно съмнение. Според него трябваше да я изхвърлим.

Боже… Как се изхвърля половин литър вода в това безводие ? Да си призная, хич и не ми мина подобна идея в главата. Започнах стръвно да душа гърлото на бутилката. Ми… миришеше си на минерална вода. Предпазливо отпих малка глътка и я зажабурках в устата. Ми … пак минерална вода. Завих внимателно капачката и я прибрах в раницата си с ясното съзнание, че ще я изпия. Поолекна ми – имах половин литър екстра вода, като твърдия отказ на Пешо да пие от нея я направи изцяло мое притежание.

Уви … В този момент хич и не подозирах, че това ще е един от няколкото твърди отказа, които Пешо щеше да раздаде с пъна убеденост този ден, само и само за да ги наруши малко по-късно. Сложихме раниците и продължихме напред. Жаждата започна да ни мъчи все повече и повече. Към обяд стигнахме местността Белия камък. Хранехме някаква плаха надежда, че там ще намерим вода, но уви. Нито капчица. Аз вече бях свършил водата в смукалката и кротичко си пиех от намерената минерална вода. Пешо също беше свършил своята вода, но стоически понасяше жегата и жаждата аристократично отказващ да пие захвърлени минерални води… Но след като стана ясно,че и тук няма вода, най-сетне капитулира – помоли за бутилката с вода и плахо отпи няколко глътки.

Намирайки се под връх Мургаш имахме 3 възможности. Първата да подсечем от ляво върха и да засечем пътеката идваща от горе. Сравнително близо по тази пътека имаше вода отбелязана на картата. Втората възможност бе да продължим по пътеката водеща директно по стръмния склон към върха. Третата възможност бе да минем през хижа Мургаш.

Да подсечем върха да си призная, не ни мина и за миг сериозно през ума. Водата сравнително близо беше изкушаващ фактор, но да направиш Ком-Емине без да минеш през първенеца на западна Стара планина ми се виждаше някак доста неестествено. След кратък размисъл избрахме да минем през хижа Мургаш. В някаква степен този избор беше грешка. Не бяхме разбрали, че хижата е необитаема и хранехме надежди не само да налеем там вода, но и да хапнем нещо. Каква заблуда. От друга страна това си е класическия маршрут и ние като видни класици беше естествено да изберем него.

Тръгнахме по пътеката към хижата. Почти веднага маркировката се изгуби и с труд я намерихме отново. Това трябваше да ни подскаже, че не много хора минават по нея. След като отново попаднахме на пътеката закрачихме към хижата. След няколкостотин метра попаднахме на планински поток. Вадя картата и гледам че извира сравнително близко нагоре по склона. Как и се зарадвах на тази вода .. Студена, вкусна .. Извадих бутилката, напълних я и приседнах отстрани. Старая се да пия по малко но пуста жажда. Пия, допълвам бутилката  и пак пия … Напих се като хората. А Пешо пи малко и отново каза, че от такива открито течащи води няма да пие. Да де, ама защо лековерно му повярвах и като тръгвахме не налях и двете бутилки, а само едната … не мога да кажа. Но факт. Продължихме нагоре. А слънцето грее… Жаждата в мен започна пак да се обажда.

При Пешо положението трябва да е било доста по-сериозно, защото поради консерватизма си беше погълнал значително по-малко вода. Да видите само как пропи вода от потока … не е истина. Ама какво ли не прави жаждата – направо руши принципи като булдозер. Скромната ми еднолитрова бутилка започна да намалява. Същевременно потоците от които можехме да налеем останаха далеч зад гърба ни. Но нищо, мисълта за вода в хижата ни крепеше. По едно време излязохме на един път, а от двете му страни сериозни малинаци. И понеже тук явно туристи не ходят, и малините си бяха там. Като започнахме да пасем… удържане няма. Хем хапваме, хем малините поутоляват жаждата. Само напредващото време ни откъсна от тях. Продължихме, макар и поспирайки за да откъснем и по някоя и друга примамлива малина почти в движение.

И тук имахме една интересна среща. Вървим си значи по пътеката. Аз съм напред, а Пешо забавил се малко за да опасе привлекателна туфа малини 5-6 метра зад мен. Изведнъж гледам напред на пътя тромавото дупе на някаква животина. Забавих и извадих фотоапарата. Махнах на Пешо да се движи тихо и започнах да снимам и да се приближавам. От по близо – гледам язовец. Трябва да са били семейство, защото в малинака се чуваше шум и от други. Сладура така сладко мляскаше малините, че хич даже и не ни чу да се приближаваме. Не се шегувам. Едно такова сладко и шумно мляскане примесено с кротки изсумтявания….

Приближихме се на около метър и половина и спряхме да го гледаме. Аз зачаках да се обърне за да го снимам. По едно време разбойника се поусети, че става нещо, обърна се и беше толкова явно изненадан от къде са се взели тези двама примати зад гърба му . Направо замръзна. Минаха няколко секунди докато се освести и побягна през малинака. Понеже бях с нов фотоапарат, не успях да нацеля хубавия кадър, ама и този който сполучих не е лош. Онзи от по-близкото разстояние е размазан, уви…

IMG_0054

Развеселени от този лакомник, ние продължихме към хижата. Пътеката макар и със стара и олющена маркировка вече не се губеше така, както в началото.

Добрахме се до хижата и тук наивните ни въжделения я за бобче, я за лещичка направо се разбиха. Постройката беше напълно изоставена. С нов покрив и тук и там сменена пластмасова дограма явно беше подготвена за някоя от формите на разбойническа приватизация и смяна на предназначението от хижа към хотел. Е, ако заплющеше дъжд или гръмотевици, човек може и да се скрие вътре. Даже имаше и една стая с легла и дюшеци и следи от живот. Но като цяло тъжна гледка. Не снимах. Нямах никакво желание да вадя фотоапарата.

Приседнахме на една маса навън и хапнахме сухоежбинката която носехме в раниците – суджук, кашкавал и хляб. Пийнахме малко вода от все по-празната бутилка. Около хижата търсихме чешма но не можахме да намерим. После метеоролозите от върха ни казаха къде е била чешмата. Ама така е, като няма човек предварителна информация. Та за тези, които решат да се залутат по онези места – чешмата е била напред през онова празно пространство подобно на паркинг. Има черен път тръгващ някъде надолу май и там някъде до пътя е чешмата. Споделям това, което ми казаха. Аз лично не съм я виждал.

Скръбно събрахме багажа и заизкачвахме пътеката към върха. От тук не е стръмно, Нагоре задуха силно. А и водата за кой ли път свърши. Крачехме мрачно и почти без да говорим. Толкова бях омърлушен, че забравих да потърся и първия геокеш по трасето.

Бавно излязохме на върха. Стоварихме раниците до оградата на метеорологичната станция. Пешо отиде да проси вода. Със свито сърце очаквахме да ни навикат като досадни натрапници. Метеоролозите обаче се оказаха страшно хубави хора. Веднага ни влязоха в положението и ни дадоха една 3 литрова бутилка с вода, макар че и те си я носят от един извор под върха. Боже.. как хубаво се напихме.

И тука искам да изразя най топлите си чувства към тези хора посрещнали ни на върха. Макар и да не се познавахме, лично аз веднага ги почувствах като приятели. Това, за което съжалявам е, че не ги снимахме за да може и вие да ги видите. Бях толкова унил, че даже и не ми дойде на ум да вадя фотоапарата. Поговорихме си много приятно. Хората ни дадоха професионалния си съвет да бързаме да слезем на ниско, че до няколко часа времето горе щяло да се развали. Как да не им вярваш. С усмивка споделиха опита си как по това време на годината са спасявали такива като нас тръгнали към Емине от буря миналата година. И ако подобен разказ не ободри човек ? Обясниха ни и да търсим чешма на Зла поляна. Там да питаме овчарите. Разделихме се топло и приятелски. От тази среща ни остана едно много хубаво чувство. И все ми се иска някой от тях да прочете тези редове и да разбере, колко сме им благодарни.

Благодарим ви приятели !

Естествено, с подобни перспективи пред нас не се бавихме много на върха. Най сетне извадих фотоапарата и щракнах по една снимка за да увековеча нашето присъствие на там, както и един едър и ленив черен котарак.

IMG_0056

Грабнахме раниците и заслизахме припряно надолу. Преди да се разделим с метеоролозите ги питахме дали някой друг е минавал днес през върха. Оказахме се единствените. Явно организираната група аристократично е подрязала върха. Е.. те си знаят.

От тук ни чакаше дълго слизане. В сравнително стегнато темпо гонени от вятър и облаци стигнахме въпросната Зла поляна. По принцип голямата и част прилича на обор. Почнахме да търсим овчари, които да питаме за чешмата.. Обаче ни овчари, ни добитък. Само мухи и тор… А .. и смрад. Абе.. зла работа…

Оставихме раниците на едно по-приветливо място и се зачудихме къде да търсим чешмата. Извадих аз телефона и пуснах любимата ни руска военна карта. Огледахме, огледахме и решихме, че е един маркиран на нея извор. Тъжната част е, че бяхме минали вече покрай това място и сега трябваше да се слиза няколкостотин метра надолу като се загубят поне 50м. денивелация. Забелязахме, че докато сме се щурали, там някъде долу е спряло и някакво превозно средство. Чуваха се хора. Пешо взе смукалката си и трилитровата бутилка от метеоролозите и тръгна надолу да търси. Аз останах да се ослушвам на място за някой, когото бих могъл да питам. Разбрахме се при успех да се чуем по телефона.

Очаквайки позвъняване от Пешо, забелязах една странна фигура да се опитва да се приближи към мен от другия край на поляната. А се опитваше, защото беше придружена от едно четириного дългоухо създание, чиято последна идея беше да върви напред. Ако трябва да бъдем точни, те основно стояха на едно място като от време на време нарушаваха това си статично състояние с по някоя и друга крачка.

Аз бодро закрачих към тази странна двойка.

Вече от близко разстояние установих, че това е симпатична дама на неопределена възраст – суха и жилава. Трябва да е била определено под 30-те. До нея кротичко стоеше симпатично магаре, което хич и не искаше да промени устойчивото си състояние на покой. Аз се усмихнах широко и попитах девойката за вода. Тя почна да ми отговаря на развален български, че долу имало много хубав извор. Къде долу – беше и трудно да обясни. Поне показа посоката. За моя радост съвпадаше с посоката на извора към който беше тръгнал Пешо.

Акцента на жената ми беше познат. Тренираното ми ухо усети полската нотка в него. Усмихнах се още по широко и изстрелях въпроса си :

– Вие случайно да не сте полякиня ?

Удар в десетката. Жената ми обясни на същия развален български, че и тя била тръгнала с магарето от Емине към Ком. Била с мъжа си, който пък пътувал с някакъв много вироглав катър. В момента го бил гонел. Явно магарето компенсираше необуздания нрав на събрата си с направо летаргичен темперамент. Помръдваше само ако му дадат бучка захар или някаква вкуснотийка и то само с по метър два. Голям образ беше. А полякинята се опитваше да го убеди да се размърда с разговори и молби .. И така до следващото лакомство и следващите два метра. Ако беше тръгнала от Емине, в което абсолютно се съмнявах, то това би трябвало да е станало преди няколко години, защото с подобна скорост, няма как да е било тази. А и липсата на какъвто и да било багаж потвърждаваха моите съмнения

.Благодарих за информацията и и казах довиждане на сносен полски. Закрачих към раниците, като я оставих насаме със своя дългоух спътник.

Стигайки там видях Пешо щастливо да се носи от долу с пълна смукалка и три литрова бутилка вода. Разделихме я по бутилки. Аз извадих моята смукалка и останалата ми празна бутилка и тръгнах към извора да ги напълня. Пешо се опита да ме разколебае изтъквайки, че имаме достатъчно вода, ама аз вече се бях нажадувал този ден и твърдо бях решен да напълня всички възможни съдове с вода.

IMG_0063

По Пешовото описание лесно попаднах на извора, който иначе не е лесен за намиране. Там с една УАЗ-ка се бяха качили и разположили на бивак симпатична група цигани – дървари. Възрастно семейство и един младеж мрачно гонещ катър, който хитроумно поддържаше 20-30 метра разстояние. Имаше много вироглав вид. Аналогията с персонажа в разказа на полякинята беше очевидна. Събрах две и две и прозрях, че най вероятно това е въпросния съпруг, а нос Емине е виждала само на снимка. Другата възможност бе, да е тръгнала от там, но да е стигнала до циганския катун. Лошо няма. Щом младите се харесват… Точно тези мургави наши събратя си бяха много симпатични хора. Имаха и много хубаво и гледано куче, с което не пропуснах да си поиграя. Освен това, те най-отзивчиво ме донасочиха към водата. Напълних и със стегната крачка се върнах при раниците. Трябваше да бързаме, че тук загубихме доста време.

Тръгнахме по пътеката, която пресичаше поляната и отново минахме покрай полякинята. Да си призная честно, не ми се виждаше с магарето да са се приближили особено към крайната цел. Стояха си почти на същото място. С няколко по сериозни плесника с ръка по задника на магарето го приведох в движение, но като се обърнах след 10-тина метра то отново беше спряло, явно усетило отдалечаването на желязната ръка в мое лице. Хитра животина …

Та така. Напуснахме тази зла поляна и закрачихме устремно по пътя.

Започнахме едно дълго слизане към Витиня. И за да не ни е лежерно и лениво по време на слизането, времето прояви всички признаци на скапване. Задуха вятър, замириса на озон. Крачехме бързо и мрачно и се ослушвахме от къде ли ще ни връхлети. И тук бързайки надолу, пренебрегнах малката предателска болка, която усетих във върха на показалеца на десния си крак. Бързах да слизаме и реших, че няма време да спираме. Не е толкова сериозно – ще изтърпя. Да, ама не.. Това тъпо решение можеше да ми коства целия поход. Когато най-накрая реших да спра за да си разгледам крака, положението беше лошо. Нокътя ми беше белезникав и воднист. Под него се беше образувал мазол и се беше спукал. Изтръпнах. Подсуших го и го намазах с магическия мехлем Бочко. Увих го добре с лейкопласт и надянах пак обувката надявайки се някак да ми се размине.

Продължихме надолу. По едно време пътя се превърна в река от прах. Не е истина .. имаше слой от няколко сантиметра ситна пухкава прах върху пътя. Обувките потъваха в нея като във вода, вдигайки облачета на всяка стъпка. Направо целите се покрихме с тази всепроникваща прах.

Съдейки по шума от коли наближавахме към прохода. GPS-а показваше същото. За радост и бурята ни размина. Излязохме върху един от тунелите на магистралата. Тук по описание спането става в туристическа спалня. Излязохме на стария път точно срещу една бензиностанция. И там щастливо окупирала почти цялото налично пространство се бе разположила организираната група от БТС. Те подсичайки връх Мургаш ни бяха изпреварили. Реално ние застигнахме последните от групата точно на пътя. Побързахме към бараките, където видни активисти ни обясниха, колко лоши били условията и по добре било да спим на палатка на плаца в съседство. Подозрение пробуди факта, че въпросния активист хич и не се канеше да разпъва палатка. Отидох да огледам плаца и установих, че почти всички удобни места вече са заети от палатките на групата.

Върнах се и с Пешо решихме да се опитаме да се пласираме вътре. Той отиде и води преговори с една възрастна жена – хазяйка на така наречената туристическа спалня. В крайна сметка един много печен и готин стар вълк от групата ни отстъпи една двойна стая и отиде да спи на палатка. По късно си поговорихме доста с него. Симпатяга беше. Кръстосвал планините години наред. Нееднократно преминавал по Ком-Емине. Малко като ни убеждаваше, че само организираните мероприятия са сериозно подготвени, не ми допадна на вкуса, но всеки има правото на гледна точка и лични убеждения. Аз не ги споделях, но и не исках да споря.

Групата като цяло беше почти без изключения куцаща. Махнахме нашите обувки, и аз по сандали а Пешо по маратонки се присъединихме към всеобщото куцане. Някакви печени мацки на бензиностанцията си киснеха краката в топла вода със смрадлика. Твърдяха, че страхотно помагало. Може и да е така, на сне ни поканиха да се покиснем…. Имаше и един пич, който имаше сериозни проблеми с коляното. Обещах му таблетка Диклак и по късно му я занесохме. Дано да му е помогнала.

Решили въпроса със спането имахме да решим няколко други сериозни въпроса – храна, къпане и пране. Последното беше ясно – пред бараката имаше чешма. Бързо преценихме ситуацията. Единствената храна извън раниците ни беше в кръчмата на бензиностанцията, а тя беше превзета от хората от групата – т.е. храната прогресивно намаляваше. Така че приоритет за нас стана нашето включване в нейното изяждане. Така че ако не си спомням как куцукахме, щях да напиша, че сме се хвърлили към кръчмата… Голата истина е, че бавничко докуцукахме до там. Но .. там.. ни чакаха кюфтета, салатки и мастики. Благодат. Дори и имаше останала една порция пържени картофи за Пешо. Първата малка мастичка направо вля сили в нас. Аз бях взел няколко газирани води да и партнират, утолявайки вече хроничната ми жажда. Хапнахме с кеф. Пийнахме и по още една малка мастичка за добър сън.

Бяхме си извадили една маса навън. Понеже точно тогава бензиностанцията затвори, бяхме си я сложили почти до колонката. Голям майтап. Тази бензиностанция, носеща белезите от славното минало на Петрол от преди 20-тина и кусур години и заедно с изоставения и поразбит път, някога основна пътна артерия навяваше носталгична аналогия с Route 66. Направо си беше българския му вариант. Много странно чувство беше.

След като свършихме с мастичките забелязахме, че оживлението около чешмата е намаляло почти до нула и се завтекохме да се перем. Изпрахме всичко и го проснахме на простора. Даже имаше и щипки. Направо лукс. Аз извадих и палатката от багажа и я проснах да съхне на един стол оставен насред поляната пред бараката. По принцип в бензиностанцията имаше баня, но тя беше окупирана и от вън чакаше сериозна опашка. Е.. ние се изкъпахме на чешмата около 22ч. със студена вода. Сефте. Бяхме готови и с кеф скочихме в леглата. Чистотата на стаята беше под сериозно съмнение, но аз проснах на леглото си спалния чувал и въобще не се замислих за нищо друго.

След кратко умуване, решихме на другата сутрин да станем малко по-късно. 30-40 мин след групата (предвидливо бяхме питали кога стават). Беше ясно, че докато не заминат нямаше шанс да се доберем до чешма и тоалетна. Поне да спим. Леглата бяха удобни и с Пешо заспахме като къпани, каквито обективно си и бяхме.

 


Разказа на Пешо :

на три часа преди в. Муграш – х. Мургаш – вр. Мургаш – пр. Витиня

6.15 – 20.30

Жаден ден. Ставаме жадни, супа, толкова вода ни се полага и бързо към хижа Мургаш където ще налеем нужната ни спасителна течност. Или поне такива са първоначалните планово. Пътя е добре маркиран и минава през стара гора, която през деня е много по-красива отколкото нощем съдейки от късното ходене на предния ден.

Към обяд водата е свършила, а се намираме в подножието на връх Мургаш и хижа Мургаш. По пътя намираме половин литър неразпечатана бутилка минерална вода „Горна баня“, Мишо допълнително налива вода от планински извор, аз отказвам да пия тази вода с коментара „че може да е замърсена“. След няма и час се примирявам и пия от водата както от бутилката така и от водата от реката.

Правим малка почивка за малини, които са в изобилие, вкусни са не само на нас, а и на животинчето което в захлас хрупаше малини и така и неразбра кога се приближихме на два метра от него. После учудено вдигна поглед и втрещено замръзна от учудване, че е позволило да се доближим толкова близко, след което скочи в храстите – малините. Стигнахме до хижа Мургаш, която се оказа неработеща и където не открихме вода, въпреки, че имало. Бързо подехме към връх Мургаш, където мили и добри хора метеоролози ни дадоха 3 литра, която те носят на ръце от водата която не открихме на хижата. С това се спаси положението. Обясниха ни за водата на „Зли дол“, разказаха ни за гръмотевичната буря миналата година и спасителната операция на група тръгнала по пътя Ком-Емине.

Времето се разваляше и въпреки хубавата гледка към източния дял на Стара планина, бързо напуснахме върха и се оправихме в търсене на вода в „Зли дол“ и крайната ни цел за ценя беше прохода Витиня. Благодарение на gps-a, руската карта и цигани дървосекачи открихме водата „Зли дол“, заредихме провизиите този път здраво. Там срещнахме и полякиня която диалектически убеждаваше магаре да ходи давайки му по едно кубче захар и водейки преговори с него, магарето съответно правеше няколко крачки и отново спираше в очакване на новото си захарно кубче и спокойно изслушвайки доводите на полякинята си. Странно.

Следва слизане към прохода Витиня, пътя се оказа най-прашния път който може да съществува, на места прахът достигаше около 20-25 см. и се пръскаше като избухнал кратер всеки път когато стъпвахме върху него.

Мястото където минава Пътя на Ком-Емине с прохода Витиня, стария път на прохода е уникално, рядко минават коли, изглежда както от по филмите Road 66. Изникнало в нищото, но където можеш да заредиш с бензин и с храна. За нас храната и подслона бяха в основата и същността ни където да намерим сили и почивка, след последните няколко трудни, жадни и критични дни. Там се оказаха нашите приятели от групата на БТС, които вече вкусваха бира и разменяха сладка приказка. Мястото и туристическа спалния е изключително примамливо място особено след прехода които имахме последните два дни и рязкото скъсване с лукса на цивилизацията. Малко след като се настанихме и хапнахме извършихме задължителните „баня на чешмата“ и „пране“. Радвахме се на спане в легло и решихме за пореден път да пропуснем приятелите от организираната група напред. На следващия ден ставането беше не особено ранно, хапнахме по една курбан чорба и продължихме натам.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=44

Ден втори

с. Лакатник – накъде по поляните след х. Лескова

22.07.2012

 

За да смекчим последствията от първия ударен ден по пътеката си позволяваме глезотийка. Мобилния ми телефон ни буди в 7:00. Какво излежаване само, а ?

Станахме и след утринния тоалет на чешмата, си приготвихме закуска пред палатката. След това решихме да съберем лагера и да занесем раниците на пейката срещу чешмата и там да се изперем. Само мятаме мокрите дрехи върху раницата и потегляме. Следващата снимка показва пешо, почти натъпкал целият си инвентар в раницата

 

IMG_0024

Тук е мястото да споделя странния подход на прибиране на багажа в раницата, който Пешо упражняваше през по голяма част от времето. Идея нямам по какъв критерий прибираше нещата вътре, но като резултат се получаваше едно леко килнато нещо с ясно изразени ръбове подсказващи къде точно са обувките, газовата бутилка и ред други незнайни за мен инвентари. За да бъда обективен и честен, трябва да спомена, че с напредване на похода, раницата започна да добива все по-добре нареден и строен вид.

И така, аха да се метнем да перем на чешмата и хоп – по пътя се задава тълпа туристи – организираната група на БТС за преход Ком – Емине. Кофти късмет. Как се нацелихме точно с тях. Трябваше да ги изчакаме да се измият, напият, напълнят бутилки и голяма част от тях и да заклекнат за наше възмущение в дървета над палатката. Не, че и ние не го направихме там, ама..   

Та късно ставане, събиране на багаж, пране… Тръгнахме късно… 8:00. Излишно е да споменавам за неизбежния ни утринен ритуал с облепяне на пострадалите места по краката с лейкопласт. Не случайно хората го наричат – втора кожа. И така. Потеглихме и скоро се отзовахме в центъра на с. Лакатник. Стори ни се доста симпатично. Без това усетихме, че трябва да дозалепим още малко лейкопласт на някой и друг пръст. Приседнахме на масата пред затворения все още хоремаг. От там е и снимката на центъра на селото.

20120722_084029

В далечината се вижда част от групата на БТС почиваща на автобусната спирка. Освен това, седейки пред въпросния хоремаг, аз въобще не подозирах, че в тези безметежни минути в душата на Пешо избуява една нова страст, а именно – страстта към хоремаците. Тя дълго преживяваше латентен период в който 100% си е пробивала труден път от неговото подсъзнание докато един прекрасен ден изригна като фойерверк. Но в този съдбоносен момент смятам, че дори и той не си е давал точна сметка за случващото се.

До хижата стигнахме бързо. Групата, която задминахме ни догони почти там. Ние ходихме по хубавия отъпкан път за да щадим краката, а те предвождани от водача си цепиха през пътеките подрязващи завоите. Както и да е, пристигнахме почти заедно. Ние имахме малка преднина от около 5 мин, което ми позволи да поръчам двете коли за нас без никаква опашка. Бях обещал на Пешо да го черпя. Хижарката беше крайно мила и приветлива жена. Малко съжалих, че предната вечер не можахме да се доберем навреме до тук. Определено щяхме да бъдем посрещнати гостоприемно. С нейна помощ и благословия успях да се пласирам на два свободни контакта и да включа батериите ни да се зареждат.

Може би сега е момента да поясня с какво комуникационно оборудване разполагахме и как го обезпечавахме енергийно. Имахме по един телефон на всеки оператор. Пешо носеше своя боен и видял какво ли не в живота си Alcatel с карта на МТел (повярвайте, в ръцете на Пешо, той наистина беше преживял много и беше оцелял). Аз бях с новия си Samsung Galaxy с карта на Глобул. Той беше и основния ни GPS. Като подсигуровка носех и стария си верен ASUS P750 с карта на Виваком. Той беше и резервния GPS оборудван със същите карти, които бяха и в Galaxy-то. Като външен енергиен източник носехме две допълнителни батерии за Asus-а и две външни батерии от по 9800 mAh. Реално те свършиха страхотна работа. Всяка една осигуряваше поне 2,5 пълни зареждания на Galaxy-то, а за Alcatel-а .. доста повече. бях взел и външен соларен панел, но правилно преценихме, че реално ще се ходи малко по открито а повече сред клони и храсталаци. В такъв терен той не беше особено ефективен а и се закачаше много по клоните. Върнахме го с обувките ми на  г. Лакатник и за момент не съжалихме за това. Ще е прекрасен аксесоар за продължителен престой на палатки или при многодневни велосипедни преходи на открито, но за пътеката по която бяхме тръгнали не е най-удачното решение.

Изпихме колата, събрахме си позаредените батерии и през един масив питомни малини поехме по пътеката. Групата я изгубихме на чешмата след масива с малини. Спряха да наливат вода. Ние бяхме заредили в хижата.

След като набрахме височина и стигнахме билото, пътеката пак стана изключително приятна за ходене. Решителността извираше от сърцата ни. Това може да го олицетвори следната моя снимка :

IMG_0031

Така неусетно и в приятен разговор времето и километрите минаха и се отзовахме в района на х. Лескова. Бяхме на живописен път през ливадите по билото, а хижата гледахме, гледахме .. някъде надолу. Не ни се слиза… Свалихме раниците, махнахме обувки и чорапи за да дадем на краката си заслужен отдих и изсъхване и се излегнахме на туфите трева между коловозите на пътя. Следващата снимка на Пешо е някъде от този район. Помествам я за да се добие представа за ландшафта в който взехме едно от най-грешните си решения по време на похода.

IMG_0033

И така .. Лежим ние в тревата подпрели глави на раниците и мислим как да дръпнем напред и да спим на палатка. Физически се чувствахме прекрасно. Все още беше ранен следобед. Единствен проблем беше водата. Направихме баланс на водните наличности. Аз бях сравнително добре, но Пешо беше поспестил наливания с цел да носи по малко. То лошо няма, ама … сега какво щяхме да правим. Пуснах GPS-а и на един от траковете имаше сведения за изворче на Белева поляна на около 4-5 километра. Имахме време да стигнем без проблем. Да, ама нещо ме глождеше… На 7-те карти го нямаше маркирано. Отворих програмата с руските военни карти. Там го имаше дадено като начало на поток. Почесахме се, помислихме..  В това време дойдоха 3-4 младежа от групата на БТС. Решили да отворят крачка се бяха откъснали от основната група. Големи симпатяги бяха. Споделихме идеята си с тях и обсъдихме възможността от наличие на вода напред. Те също извадиха GPS-и, гледаха, цъкаха с език но и те няма никаква информация за вода. Разделихме се с усмивки и те заслизаха към хижата.

Ние се спогледахме и хазартното в нас взе връх. Решихме да рискуваме.

Станахме, метнахме раниците и се хвърлихме с твърда крачка напред. Никога за целия поход не съм се чувствал толкова несигурен в правилността на решението си, како тогава. И с право.

Включили в режим на пестене на вода, напредвахме. В един момент достигнахме до един стръмен хълм. В този момент Пешо започна един от многобройните си телефонни разговори. Аз приседнах и направих справка с руските военни карти. Оказа се, че хълма трябва да го качим за да го слезем от другата страна. Колко тъпо. Обаче някакви скали пречеха на подрязването му.

IMG_0038

На снимката изглежда далеч по-миловидно от колкото в действителност. Поседях, почаках Пешо да свърши да говори, пък реших да се кача горе. Тъй или иначе нямаше къде другаде да се дене. Поне горе бяхме възнаградени от красив изглед. Свалихме раниците и се загледахме в далечината.

IMG_0042

Някъде пред нас трябваше да бъде и въпросната полянка с извора. Сложихме раниците и продължихме към него. След поредната височина я видяхме пред себе си. Пуснах GPS-а и започнах да следя намаляващото разстояние до отбелязаните координати.Те бяха отбелязани че са на 70 м. от извора. Оставихме раници и се разтърсихме. Пуснах и руските военни карти и най накрая Пешо попадна на него. Или по-точно на локвата останала от извора. Определено в нормална година от там тече вода. Но в тази суша, че и в края на Юли беше останала само кална локва около иначе оградения с камъни извор. В калта личаха множество стъпки на животни но течаща вода нямаше. Сбъднаха се лошите ни страхове. Следващата вода беше някъде след Белия Камък под в. Мургаш. Седнахме мрачно да анализираме положението. Налагаше се да се справим с наличностите.

След кратко обсъждане Пешо възприе предложената от мен идея да вървим максимално напред и да напреднем колкото е възможно за този ден. Имахме още около 2ч. светлина. Направих справка с любимите си вече руски военни карти. Имахме още две поляни пред нас преди да се почне дълъг преход в гориста местност. На една от двете трябваше да спим. Оклюмали сложихме раниците и поехме напред. Оглеждахме се във всички посоки и за най-малката следа от вода, но никакъв шанс.

Така стигнахме до последната поляна. Първоначално бяхме избрали да спим на едно равно място на върха на един хълм. Но вятъра, на моменти със сини пориви ни притесни. Аз отидох да проверя един възможен извор маркиран на руските карти. Но уви – и той беше пресъхнал. Горчивата истина беше една – безводие. Поне намерих доста по-заветно място. С Пешо пренесохме багажа там и опънахме палатката.

Направихме разбор на наличните водни запаси. Картинката не беше хич розова. Аз имах около 1л. вода в смукалката. При Пешо беше около половин. Имах една пълна еднолитрова бутилка вода и в другата около 300-400 мл. В Пешовата бутилка имаше някъде около половин литър. Пълната еднолитрова бутилка веднага прибрах в раницата за другия ден. Не исках даже да я гледаме. Все едно я нямаше. Бях ядосан на минималистичния подход на Пешо при носенето на вода. Но нещата бяха факт и трябваше да се справяме с наличните ресурси. Ядосването нямаше да помогне с нищо, затова се постарах бързо да го забравя.

Трябваше да решим какво да вечеряме. Не можехме да караме на сухоежбина. Първо, карахме така от предишния ден и мен вече беше почнал да ме мъчи несвойствен за моето тяло запек. Второ, трябваше да погълнем някаква влага с храната. От лиофилизираните храни избрах две единични порции, които се готвеха с по 350 мл. вода всяка. Нямаше други, изискващи по-малко вода. Внимателно отмерих дозите вода, заврях ги и приготвихме храната. Беше вкусна и това малко повдигна духа. Нощта започна да се взема връх над сумрака. На челници разпределихме оставащата вода – по половин литър в смукалките. Всеки можеше да си я ползва както иска – да си пази за утре или да си я изпие нощес. И двамата обаче чинно си я изсмукахме през нощта. Тялото си иска възстановяване на изгубената влага.

Легнахме, дръпнахме циповете на палатката и заспахме.

 


Разказа на Пешо :

Преди с. Лакатник – х. Трастеня – х. Лескова – на три часа преди в. Муграш

8.00 – 21.30

Не толкова рано сутринта, както бяхме решили, станахме в 7.00 с цел тръгване в 8.00, закусихме топло кафе и супа, който приготвихме на primus-a. В момента в който бяхме готови да тръгнем съзряхме, че на чешмата до нас се събират хора, оказа се че това е организираната от БТС групата за прехода Ком-Емине. Всички спираха на селската чешма до нас за кратък отдих и събиране на групата. Решихме да ги изчакахме да се съберат, а междувременно се заехме с „пране“ на чорапите си, след което тръгнахме и ние. Първата цел за деня село Лакатник се оказа китно селце, много слънчево и приветливо селце в което поради ранния час или друга причина освен нашите приятели от групата на БТС нямаше жива душа. Селския хоримаг ни посрещна приветливо, където направихме кратка почивка за проверка на състоянието на краката ни, които вече отново бяха болезнени.

Устремени напред, решени да наваксаме изоставането от предишния ден бързо се разделихме със селцето. Все още уморени от предишния ден, местихме сравнително бавно, и след два часа се озовахме пред хижа Трастеня отново настигнати от групата на БТС. Изпихме по една кола и право на горе през плантацията от малини, на която пишеше „Хапнете си от нашите малини, но не прекалявайте“, към хижа Лескова както сочеше картата.

В късния следобед се оказахме до пътеката за хижата която слиза от пътеката на билото. Полегнах ме на пътя и започнахме да разсъждаваме струва ли си слизането и пренощуването на хижа Лескова, първо изглежда, че губим височина, отклоняваме се от пътя, второ имахме още време преди смръкването както и още сили които да изцедим в този ден, а и нали наваксвахме спрямо първоначалните планове според които този ден трябваше да приспим на хижа Мургаш.

Оценявайки водата с която разполагахме, която не беше много решихме, да тръгнем до следващия извор маркиран на gps трака с които разполагаше Мишо и на картите на пътя Ком-Емине на БТС. И така взехме решение да рискуваме и стигнем до извора, който се оказа пресъхнал. След кратко объркване, поемаме към следващото подходящо място за спане с мисълта да намерим вода. Но вода няма.

Мишо прави равносметка на водата, количество за сготвяне вечерта, и запас от 600 милилитра за следващия ден. Хапваме и заспиваме. През нощта превалява, но така и не наливаме никаква вода от дъжда.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=42

Ден първи

х. Ком–с. Лакатник

21.07.2012

 

Надъхани ставаме рано – 4:00.
Знам, че който ме познава – няма да повярва, ама факт. След подготовка и събиране на багаж в 5:00 сме на пътеката. Специално за Боян – искам да отбележа, че бяхме дори преди профитата.

Тръгнахме по очевидната пътека, но само след 100-200 м. стана очевидно, че не е това. Върнахме се обратно до хижата и след внимателен оглед напипахме накъде отива истинската пътека. Внимателно следейки за маркировката започнахме да набираме височина. Решихме да направим малко отклонение и да се отбием да видим старата хижа. Видя ни се доста симпатична. Даже малко съжалихме, че не се качихме да преспим в нея предния ден. От там пътеката беше ясна. Продължихме към върха. Започна да развиделява. Пред очите ни се разкри прекрасна гледка към низината и към Вратцата, до какъвто извод стигнахме с Пешо след кратък размисъл.

IMG_0003

   

Точно когато излязохме на билото водещо към Ком, слънцето изгря. Решихме първо да качим върха и след това да седнем да закусим.  Поехме в дясно покрай билото а Ком се открояваше на синьото небе. Вървяхме към началната точка на маршрута. Колко пъти бях гледал задължителните снимки на всеки пътешественик от тази точка. А ето, само след по-малко от половин час с Пешо щяхме да стъпим на нея и да започнем дълго мисленото приключение. Гледката към планинските вериги на запад, голяма част от които в Сърбия, беше прекрасна. Окъпани в лъчите на изгряващото слънце и покрити със зеленина мамеха човек да се залута из тях. А и от тази височина непредубедения наблюдател никога не би предположил, че някъде там минава граница деляща хората. А аз си спомням и миналото, когато тя делеше хората по един доста жесток начин. Но както и да е. Нашата цел беше за гърба ни и ние изгаряхме от нетърпение да стъпим там. Ето натам вървяхме :

 

IMG_0013

 

Накрая се отзовахме на самия връх. Оставихме раниците на земята и се огледахме. Вече бяхме на кота 0. Направихме задължителните снимки на паметника на Иван Вазов и на пирамидката бележеща най високата точка. След което всеки започна да си търси своите две камъчета. Нали така повелява традицията, и макар че една известна реклама обясняваше, че традициите не са това което бяха, ние решихме да я спазим. Аз избрах своите две камъчета и ги скътах на сигурно място във вътрешния джоб на раницата. Пешо също се справи успешно с тази задача. И в този момент ми мина предателската мисъл – а дали ще успеем да хвърлим едното в морето ? Единствения начин да разбера, беше да се обърнем и да тръгнем по пътеката. Някъде там мнооого далече ни чакаше Емине. А щяхме ли да го стигнем или не в крайна сметка май не е толкова важно. Както много пътешественици са споделяли, истината не е в крайната цел, а в пътя и в хората които срещаш вървейки по него. А на нас това ни предстоеше.

Сложихме раниците и всеки от нас направи своята първа малка крачка по дългата пътека водеща към нос Емине. Тук е и мястото да поместя задължителната в такива случаи снимка от върха. Това е и една от малкото снимки на които ние с Пешо присъстваме и двамата. Обикновено докато единия стои пред апарата, другия се намира зад него.

  
20120721_063506

      

След като поехме надолу по пътеката по която се бяхме качили, започнахме да се оглеждаме за място където да приседнем и за закусим. Никотиновия глад караше Пешо да си мечтае за кафенце с цигара. Явно героичните идеи за отказване на цигарите по време на похода бяха останали в миналото. Подбрахме си удобно място, свалихме раниците и се заехме със закуската. Да се движиш като костенурка носейки всичко необходимо да живееш на гърба си, освен явните недостатъци като тегло и размер на раницата си има и някои положителни страни. Една от тях бе, че след 15-тина минути седяхме с по канче горещо кафе в ръка и кротко закусвахме насред една дива ливада. Наскоро изгрялото слънце ни топлеше и живота изглеждаше ако не прекрасен, то поне многообещаващ.

Заситени от закуската и ободрени от кафето заслизахме към прохода Петрохан. Спускането е приятно. Пътем проверих една, две чешми. Пред да тръгнем от различните тракове и описания се опитах да събера на едно място координатите на всички водни източници по трасето. В момента нямахме недостиг на вода, но така проверих достоверността на информацията, а и подменихме позатоплилата се вече вода с прясна и студена.

Тук е мястото да спомена с какви обеми за вода разполагахме. И двамата имахме смукалки в раниците си с вместимост 2 литра. Освен това аз носех две пластмасови бутилки от бира във външните джобове на раницата си – една от Пиринско с обем 1,2 литра и една от Ариана Радлер с обем 1 литър. Пешо се задоволи с една от минерала вода от 1,5 литра. От опита ни от следващите дни искам да споделя изключителното удобство на смукалките. Малко по-трудно се пълнят, но вътре в раницата водата остава по-дълго време студена. По лесно се пие – не е нужно да се сваля раницата за да се вземе бутилката или да молиш някой да ти я подаде и после прибере в джоба. Единственото с което трябва да се внимава е, когато се слага пълната смукалка в раницата да е добре затворена и излизащия от нея маркуч да не се е поизвадил. Иначе рискувате да удавите раницата си с по някой и друг литър вода. Като цяло обемите с вода които можехме да налеем бяха достатъчни за преминаването на един ден дори в безводен район. Необходимо условие е обаче те да бъдат налети, както по късно сами с горчивина щяхме да установим. Но за това после.

Слизането към Петрохан не беше някакъв проблем. Пътьом разминахме двама младежи тръгнали към Ком, които очакваха свой приятел с велосипед да ги догони. Е.. ние до прохода тъй и не се разминахме с велосипедиста. Дано приятелите му да не са го чакали много самоотвержено, защото иначе би трябвало да са замръкнали на мястото, където ги срещнахме. Друга интересна среща, която имахме беше с една усойница, панически бързаща да се изнесе по асфалта на пътчето малко преди да стигнем прохода.

Накрая в добро разположение на духа се отзовахме на Петрохан. Верни на принципа, който бяхме решили да възприемем още в София – където има възможност да се яде – да ядем, приседнахме в крайпътното заведение. Поръчахме си две курбан-чорби с хляб. Имаше страхотно вкусно изглеждащо домашно кисело мляко в глинени делвички. Проблема беше, че една делвичка беше 1кг. мляко. Просто не можехме да го изядем, а нямаше и как да носим делвичката в багажа. На по малки порции не го предлагаха. Колко тъжно. Но все някога ще мина от там с кола и ще си купя ! Знам си аз.

IMG_0016

Почивката на по супа използвахме за да отворим първата от емблематичните карти на маршрута и да огледаме как се движим до момента. Бяхме си поставили за цел да стигнем хижа Тръстеная. Приключихме с хапването, метнахме раниците и продължихме нататък. 

Пътеката след прохода Петрохан е много приятна за ходене. Върви по билото осигурява прекрасна гледка във всички посоки.

IMG_0017

Чувствахме се добре и ходенето по пътя който виждате по-горе си е направо удоволствие. В един момент на хоризонта видяхме черен пушек. Тревата и боровете под билото горяха. Като наближихме, видяхме пожарна кола и група пожарникари, които понесли торби с вода на гръб отиваха да гасят горящите борове по скалите. Жегата беше сериозна. Представям си как са се чувствали в специалните дрехи, като и към това се добави жегата от пожара. Възхитихме им се искрено. А и те бяха така добри да ни върнат от грешния път и да ни обяснят, че пътеката от това място започва да слиза надолу. Ако не бяха те, с Пешо щяхме да продължим по билото и така кой знае до кога.

IMG_0021

Въпросната пътека слизаше сравнително стръмно надолу. Минаваше точно през средата на пожарището. Всичко беше черно и всяка наша стъпка вдигаше облаче черна пепел. Тук там се виждаше и лек дим от още тлеещи огнища. Доста потискаща гледка. С облекчение се добрахме до зеленината на края на пожара. И от тук започна едно дълго слизане към гара Лакатник… не ти е работа. И с въпросното слизане започнаха и нашите проблеми. Удобните до този момент обувки, изведнъж започнаха да изтезават краката ни сериозно. Появиха се първи пришки. Докато се усетим, нещата бяха почнали да стават сериозни. Спряхме веднага и започнахме да слагаме левкопласт по засегнатите места. Обаче беше късно. При мен беше сравнително по добре, но кутрето на десния крак на Пешо не беше никак приятна гледка. От този момент нататък, левкопластът стана наш най-добър приятел. Скоро установих, че шанса ми да продължа с тези обувки и да стигна до крайната цел е точно никакъв. Започнах трескаво да мисля. Сетих се да се обадя на Таня в София с молба да ми донесе едни други стари, охлузени бойни обувки. Излишно е да обяснявам, че хич не ми се зарадва. Последва доста изнервена телефонна комуникация, като крайния ефект бе, че тя стигна до Лакатник доста преди да слезем ние. Нервността стигна доста крайни предели, което наложи да метна въпросните обувки в раницата, да нахлузя сандалите и изоставяйки Пешо да хукна надолу по пътя. Не искам да си спомням за това слизане. Първо беше гадно, второ – запотен с бутилка вряла вода в ръка въпреки тежката си раница почти тичах надолу. Най-накрая се добрах до главния път в гара Лакатник, подминавайки групата на БТС, която блажено беше цопнала в един вир на рекичката вървяща до пътя и с радостни възгласи се плацикаше. Завидях им искрено и дълбоко. По малка част от нея предпочитаха със страдалческо изражение да се доберат до крайната точка. Както малко по късно установихме, това беше поляната до кръчмата с пещерата, където щяха да спят на палатка. Реално те бяха ни изпреварили, защото на Ком се бяха качили предния ден, а в този просто го бяха подрязали.

Аз се затичах по пътя към въпросната кръчма, където жена ми вече крайно изнервена ме очакваше. Тръшнах се на масата и поръчах на сервитьорите които направо си затваряха кръчмата по един таратор и по един айран за нас с Пешо. Започнах да си сърбам таратора, след като го уведомих къде точно го чакам. Междувременно поизмих краката си на водата в съседство (от сандалите направо си стават зверски мръсни), след което нахлузих старите си бойни обувки. Друго казва. Но и усетих многото нанесени щети от дългото спускане. Мъка. Тук искам да благодаря на жена си, въпреки многото нерви които това струва и на двете страни, за намесата по доставката на екипировка. Без смяна на обувките трудно щях да продължа. За всеки който тръгва на подобно начинание бих искал да си позволя да дам следния съвет : никога не тръгвайте с обувки, с които не сте направили поне един два прехода от минимум 2 дни. Това е бомба със закъснител. Аз подготвях в тренировъчни ходения един друг чифт обувки, но понеже при последното ходене малко ги почувствах некомфортно, реших да ги сменя с един нов чифт който просто ми лепнеше на краката. И лепнеше така 2/3 от деня, но на дългото и стръмно слизане нещата се обърнаха коренно.

Междувременно Пешо дойде и след като изсърбахме таратора и айрана решихме да тръгваме. Възползвахме се от колата и Tаня за да ни хвърлят до гарата с цел да не ходим по главния път. Макар че беше наблизо, много мразя да ходя по главни пътища, където винаги те грози опасност някой ненормалник да те измете с колата си от него. Слизайки от Сузукито на Таня разбрахме какво изкачване ни очаква. Не беше истина. След кратка справка с картата и часовника, осъзнахме че нямаме никакъв шанс да се доберем в нормално време до х. Тръстеная. Както и да го оглеждахме – нямахме шанс. А драпането беше сериозно. Така ни липсваха тези 2 часа, които можехме да имаме, ако бяхме спали на палатка под връх Ком. Ако не бях толкова уморен, крачейки по стръмното нагоре, може би бих изпитвал вина за закъснението си при тръгване от София предишния ден.

По пътя срещнахме една жена с двете си деца слизаща надолу по пътеката. Тя ни каза, че на входа на село Лакатник има чешма и че най-вероятно в нея има и вода. Веднага това стана наша цел. Все някъде наоколо имаше къде да опънем палатка. Важното е да има вода, където да се измием, изперем а и да пием. Мисълта за тази чешма ни подкрепяше докато набирахме височина. Постепенно деня започна да си отива. Слава богу по светло около 21:30 се добрахме до началото на селото. Намерихме чешмата, а и с облекчение установихме наличието на вода. Точно срещу нея имаше голяма прясно окосена ливада, където веднага се заехме да опъваме палатката. Преди да мръкне съвсем, бяхме готови.

IMG_0023

Аз изтичах да се изкъпя на чешмата, поливайки се с една от бутилките за вода. Доста ми беше студено, но като цяло процедурата е доста освежаваща и смъкна част от умората от тялото ми заедно с мръсотията. След това, приседнал пред палатката изчаках и Пешо да се хигиенизира. За пране и двамата бяхме много уморени. Решихме да го направим сутринта. Груба грешка. Но затова пак после. Седнали пред палатката решихме да хапнем сухоежбина. Първо бяхме доста уморени за да готвим и второ – бяхме насред окосена ливада със суха трева и купи суха слама. Притеснявах се колкото и да внимаваме да не подпалим нещо с газовия примус. Затова хапнахме хляб, кашкавал и суджук. След което легнахме и направо умряхме.

С това първият ни ден на пътеката приключи.

 


Разказа на Пешо :

x. Ком – Гара Лакатник – с. Лакатник

5.00 – 21.30

Пътя ни започна със ставане в 4.30. Изпълнени с ентусиазъм тръгнахме още преди първите лъчи на слънцето. Желанието да се движим ни донесе кратко объркване още с излизане от новата хижа Ком и кратко объркване докато намерим пътеката към старата хижа Ком. Нищо след 15-на минути намерихме пътя и подкарахме по пътят от Ком за Емине. Главната забележителност днес щеше да бъде връх Ком.

С първите слънчеви лъчи вече почти бяхме стигнали билото и пред нас се отвори невероятна гледка на долината към Монтана. Изцъкахме с език и Мишо хвана фотоапарата да отснеме мига. Следваща спирка връх Ком, снимки за спомен, камъчета в раниците и двамата с чувството „хайде почна се, да видим докъде ще можем да ги отнесем. Но докъдето до там.“ Важното е че сме по Пътя.

Не след дълго слязохме на асфалтовия път към прохода Петрохан. Мишо видя, пепелянка която пъргаво се опиваше да избяга в храсталака. Истински се надявам да е последната, но невярвам на това, при положение, че толкова скоро видяхме първата змея. На прохода Петрохан, направихме бързо хапване по една супа. Лакомо огледахме големите еднолитрови разфасовки на кисело мляко, такова няма в София, това е домашно, но няма място за него в без това тежките ни раници. Един литър е много, а път ни чака.

На Мишо се появиха проблеми с обувките и трябваше бързо да организира доставка на друг чифт планински обувки от София на единственото възможно място Гара Лакатник. Високо на билото видяхме, че има пожар в далечината. По късно се появиха и две пожарни коли, на върха на билото. Да странно е, но пожарните коли бяха там. Хора с раници пълни с вода се оправяха крачейки бавно към димящото било на близкия хребет. Поздравихме се. Пътят продължи през скоро опожареното стърнище и откривайки пред нас надолу в далечината Искърското дефиле. Каменистият път все повече засилваше болката в краката. Последвалото яко ходене, за първи път направи място на мисълта, че картите с които разполагахме в мащаб 1:100 000 изглеждат доста по-оптимистично от реалността.

Тъй като Таня вече беше пристигнала в Гара Лакатник, а мен зверски ме боляха краката в новите обувки, които бях тествал три пъти до Черни връх, Мишо с бърза стъпка се отправи надолу, а аз останаха да бързам доколкото мога. По пътя хапнах няколко зелени джанки.

Срещнах момче и момиче които казаха, че по надолу има кучета, лоши кучета около вилите. Страхът от кучета ме накара да приготвя пиратките. Оттук криво ляво в ужас от предстоящата среща с кучетата слязох в Гара Лакатник където Мишо и Таня ме чакаха с поръчан айран и таратор. Оттам с много труд в 21.30 стигнахме малко преди село Лакатник, където на поляната до една чешма направихме първия бивак на похода. Нямахме сили за повече. Краката ни боляха. Нощта падаше, а целта ни село Лакатник или хижа Трастеня се оказаха невъзможна цел. Прехода беше посече от 16 часа с почивките всичко ни болеше, бяхме изцедили и последната сила и единственото което искахме бе полегнем и спим. Това чувство щеше да се запази и засили още повече през следващите дни и седмици, желанието за спане и почивка. Въпреки това събрахме силите в себе си опънахме палатката, хапнахме, след което аз заспах като талпа.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=40

И така… Почна.се….

София – х. Ком

20.07.2012

 

Идеята за ходенето по пътеката Ком-Емине ме глождеше от много години. Исках много да се пробвам, но както повечето идеи в моя живот (нямам представа, как е при вас) и тази беше някак .. как да кажа – латентна. Беше си там, човъркаше ме по малко от време на време ама … нищо повече. В такива моменти подпитвах познатите си в търсене на съмишленик в това начинание, но най доброто до което се добирах беше снизходителна усмивка. За да бъда честен ще споделя, че по честата реакция беше притеснение за душевното ми състояние.

Последната година попаднах на различни форуми в които разни героични от моя гледна точка люде разказваха патилата си по пътеката. В тази връзка искам да благодаря на сайта на МТБ-БГ. С разказите на Борката и сие компания съм осъмвал не една нощ на клавиатурата. От неговия разказ попаднах и на разказа на Мечо Пух. Възхитих му се дълбоко и след като за още една серия безсънни нощи го изчетох и него, идеята вече мира не ми даваше. Той ме вдъхнови, че дори и сам човек би могъл да се справи добре. То аз по душа съм си самотник, та само такава искра ми трябваше.

Започнах да трупам информация и да препрочитам разказите на успелите вече с аналитичен поглед. Записвах ценни съвети, идеи, места на които имаше вода. Водата беше основно мое притеснение и не без основание, както се оказа по-късно.

Постепенно тази идея ме обземаше все повече. Появилата се директория в компютъра ми с името “Ком-Емине” започна да набъбва. Тъй като това ме вълнуваше доста, все повече започна да се прокрадва в разговорите ми с другите хора. И така, един прекрасен ден (да си призная откровено хич не си спомням кога точно)  се заговорих с Пешо по въпроса. Почти съм 100% сигурен, че трябва да е било на няколко халби бира. Те тогава почват да се водят такива разговори. За моя голяма радост той реагира ентусиазирано и така … взехме, че станахме двама.

Зимата се точеше. И за да бъда откровен, хич не бях недоволен. Предполагам, че всички скиори и бордисти ме разбират прекрасно. В това време, четях разказите на преминалите и търсих нови. Попаднах и на няколко GPS трака, които по-късно помогнаха много.  Един вече пролетен ден, откраднах от работата си някой и друг час и се появих в книжарницата (ако мога така да я нарека) в подлеза пред БСФС. След като закупих емблематичните 7 карти нещата вече придобиха сериозен характер. Да си призная, веднага седнах в градинката и започнах да ги разлиствам замечтано.

С Пешо започнахме да правим списъци на нужната екипировка, набелязвахме храна, обсъждахме стратегии на придвижване. Аз подготвях и описание на аптечката, която смятах да носим. Към този въпрос се отнасях доста сериозно. Ежедневието и работата правеха времето да лети. Бяхме решили да тръгнем някъде края на юли или началото на август. Когато времето позволи. Юли дойде неусетно. И изведнъж се оказа, че трябва да започнем да действаме на високи обороти. Купувахме набелязаната екипировка и снабдявахме храната, която бяхме решили да носим. Естествено в такива случаи по закона на всемирната гадост и служебните проблеми започват да се роят като скакалци. Поне при мене е така. Една седмица в средата на Юли Пешо дойде при мен и каза :

– Давай да тръгваме в понеделник.

Аз изстинах. Къде ще тръгваме.. Имах толкова работа за тази седмица ! Замислих се и смотолевих нещо от рода че няма да мога, че съм много натоварен и т.н. Но ясно си давах сметка, че затишие няма и да дойде, ако не избягам сам. Решихме и заковахме деня петък 20 юли 2012г. Трескаво се заехме да подготвяме багажа. Идеята беше да се доберем вечерта до връх Ком и да спим на палатка под него. Добра идея и много жалко, че не я осъществихме за което бях виновен единствено и само аз.

Петъка дойде. Подготвих багажа си в сряда вечер и по екип хвърлил раницата в багажника на верния Сеат се хвърлих да решавам за последен ден преди пътуването ИТ проблемите на хората с които работех. Е.. да … ама … така се закучи точно този ден… че вместо да съм готов в около 15ч.. в 18 още се борех с един сървър. За всеобща вече радост – успешно. И така .. Пътя беше открит.

Като заговорих за пътя, трябва да спомена, че и това беше малък проблем. Трябваше да намерим някой да ни закара. Тук е момента да споделя и голямата си благодарност към един човек, който макар и да е мой клиент стана и мой добър приятел, за което винаги ще му се чудя искрено. Но света е пълен с мистерии, та една повече…

Да.. Говоря за Краси Джеджев. В момента в който го попитах полу-шеговито дали не иска да се разходи до хижа Ком, той започна да осмисля идеята. Малко по късно получих обаждане по телефона с което той пое ангажимента да ни повлече крак, като ни закара до отправната ни точка. Малко е виното на този свят с което мога да му се отблагодаря за тази услуга. Но обещавам да пробвам да направя каквото мога с наличното.

Наистина обещавам !

След като грабнах пътем Пешо, ние се появихме на мястото на срещата с архитекта Джеджев. Когато колата му се появи с радост забелязах на предната седалка и жена му Ваня. Пътуването започваше добре. Седнали на задната седалка с Пешо, най-накрая се оказахме на път. Трябваше ми малко време за да се отпусна и да оставя всички служебни въпроси и проблеми някъде на изхода на София. Колата се заизвива покрай множеството дупки на пътя София-Лом. Но това беше някак далеч. Важното е, че мечтата, идеята започна да придобива формата на реално приключение.

След успешната и благородна намеса на архитектите Джеджеви с Пешо стигнахме хижа Ком. Е.. Естествено не стана по план, ама… Нали си ме знаете…. Беше късно и идеята за спане на върха повехна. Разделихме се топло със семейство Джеджеви. Заехме стая в хижата, хвърлихме багажа в нея и започнахме да се ослушваме за хапване. Забелязахме голяма организирана група от хора, но никак не заподозряхме, че сме се сблъскали с организирана група на БТС за преминаване по маршрута. Но за това по-късно.

Тук помествам снимката на Пешо пред хижата малко след като пристигнахме. Все пак да ви убедим, че не раздуваме.

         

20120720_213110

В следващите редове ще се опитам да опиша нашето преживяване максимално достоверно. Но ако мога да се позова на една прекрасна книга на любим писател, а именно Георги Данаилов с романа си “До колкото си спомням”, това ще е истината – но моята истина. Т.е. това са събитията, преживяванията, случките … до колкото аз си ги спомням. И понеже всеки от нас носи своята реалност вътре в себе си – смятам че е невъзможно да и избяга. Затова като контрапункт, ще поместя и разказа на Пешо за съответния ден. Така ще видите реалността през очите на моя спътник, или по точно – до колкото си я спомня той.

И сега да се върнем пак на поляната пред хижа Ком. Хапнахме първия боб за пътуването, който беше декориран с наденица, пийнахме по бира и отидохме да спим. Чакаше ни ранно ставане и връх Ком. Както и над 700 км до крайната цел. Но както далеч по умен човек от мен е казал (с леко перифразиране за да пасне към нашия случай) :

Пътешествието от 700 км. започва с една малка стъпка.

Е.. на нас ни предстоеше да я направим утре.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=37