хижа Вихрен – хижа Горски Рай (до хижа Пирин)
30.08.2013 г.
Сутринта станахме пак рано – към 6:30. Излязох да си измия зъбите и попаднах на прекрасен изгрев. Веднага изтичах назад за фотоапарата.
Последва тихичко събиране на багажа – да не разбудим другите спящи в стаята. След като бяхме готови, смъкнахме раниците долу и влязохме в столовата да закусим. Направиха ни много вкусни панирани филийки и кафе. Като никога, тази закуска не ми беше самотно-мълчалива. С Фабиан обсъждахме деня и хвърляхме по око на картите. Но не се залисахме, а гледахме да хапваме експедитивно и да бягаме по трасето.
Залутахме се с намирането на началото на пътеката. Аз си спомнях къде започва, но французина настоя да я търси при многото табели от където започваха пътеките към Вихрен. Не ми се спореше, а пък и защо да не му доставя това удоволствие. Така че го изчаках да се начуди достатъчно, след което го помъкнах към мястото от което си спомням, че тръгваше маркировката. Скоро я видяхме и уверено закрачихме по пътеката.
Изкачването нагоре не е много стръмно и определено е приятно. Очаквах да излезем на първите езера и изгледа към синята водна повърхност, лично мен не ме изненада, Фабиан обаче и се кефеше много. А и да си призная, колкото и да си подготвен, такава гледка винаги гали очите.
Изгряващото слънце си играеше с отблясъците по водата и околните масиви и правеше гледките почти приказни.
Вървяхме мълчаливо и всеки се оглеждаше и възприемаше околната картина по своему. Преди близо две години бяхме слизали по този маршрут с Пешо и Боян и си го спомнях доста ясно. Така че сега знаех какво да очаквам и се радвах на всяка една гледка. Но освен добре запомнените картини, изскачаха детайли, които правят всяко едно ходене уникално и със собствен привкус. Примерно нещо от рода на това …
Подминахме езерата и започнахме да се катерим към Башлийска порта. Постепенно набрахме височина и сменихме перспективата към местата, които бяхме подминали по-рано.
И тук, от високото, забелязахме къде поляците си бяха опънали палатката. Бяха избрали най-доброто място на Дългото Бъндеришко езеро. Видяхме ги ясно как събират багажа и се подготвят за тръгване. Наближавайки портата, забелязахме, че те вече са на пътеката и дърпат здраво нагоре.
Времето, макар и ясно в ранните сутрешни часове, започна да се заоблачава. Това направи гледките към околните върхове доста величествени и съвсем лекичко плашещи.
Наслаждавайки се на картините около нас, постепенно се изкачихме на портата. Пред нас лежеше масива, по който предстоеше да вървим. С Фабиан поогледахме и обсъдихме картата и взехме решение твърдо да се придържаме към билния ръб без да подсичаме нищо.
Получи се едно доста хубаво и приятно ходене. Не пропуснахме връх в тази отсечка. Да си призная, наслаждавах се искрено на преминаването . Деня се очертаваше като поредния хубав и силен ден в прехода. Ходенето беше много въздушно и напълно потвърди спомените ми от предишното минаване от тук. Само че сега бях в обратната посока.
Напредвайки по ръба, забелязахме, че поляците все повече ни скъсяваха дистанцията. Сериозен тандем бяха тези двамата. Но и ние с французина ходехме с доста добро темпо, което явно беше идеално и за двама ни. Ето, може да ни видите :
А и не мога да се сдържа да не споделя една снимка, моя поглед към трасето тук. Бих искал да я нарека – Маркировка.
Така в дружеска атмосфера стигнахме до превала преди Тевно езеро. Тук реших да махна обувките и да се излегна на усмихналото се за кратко слънце, оставяйки чорапи и крака да изсъхнат. Фабиан каза, че ще продължи към заслона и ще ме чака там. Лошо няма. Блажено опънах голите си стъпала и се излегнах на раницата си. Абе.. Почти нирвана.
Така отпускайки, съзерцавах панорамните гледки отворили се пред очите ми. Пълно безвремие, което ти се иска да продължи дълго. Но трябваше да вървя. След като починах достатъчно, станах и нарамих раницата. Поляците бяха съкратили дистанцията много и вече ги виждах, как наближават и те към превала. Освободих им мястото и закрачих към заслона. Пътеката подсичаше сравнително равно склона в ляво и постепенно ме отведе до Тевно езеро. Заслона беше пред мен. Там ме очакваше един французин и храна. Така че пълен напред.
Скоро вече седях в заслона и си избирах какво да хапвам. Фабиан беше си поръчал леща и кюфтета. Аз кюфтетата си ги спомням, като едни доста странно миришещи произведения от кайма и реших да ги пропусна. Така че си взех само леща и след кратко мислене си взех кисело мляко със сладко от боровинки. Това се оказа доста успешен ход.
След кратко чакане дойде лещата и ние с Фабиан започнахме да си я хапваме. Абе.. не беше върха на кулинарното изкуство, но и не беше лоша. Ставаше за ядене. Скоро дойдоха кюфтетата на французина и аз забавлявайки се гледах първите му опити да ги изяде. Да си призная, те завършиха още преди първото от тях да бъде преполовено. Беше интересно да се наблюдава как се сменят израженията на лицето му.. От глад и надежда, към изненада, след което определено озадачение и отказ от консумация. Ако бяхме дошли заедно щях да мога да го предупредя, ама.. той вече ги бе поръчал преди мен.
В този момент нахлуха поляците. Явно изгладнели и те скочиха на кюфтета и леща. Но първо, в движение забодоха по една бира. Сериозни хора, сериозна девойка. Обсъдихме тяхната поръчка и им предложихме да опитат кюфтетата на Фабиан.. Хем щяха да си мезят. Опитването доведе до още едни озадачени изражения и бърз отказ на вече поръчаните такива. Не ги виня. В това време обаче дойде моето мляко, което беше страхотно и веднага ги спечели за идеята. Така в приятен разговор си хапвахме кротичко. След като всичко беше изядено, си поговорихме още малко и решихме да ходим. С Фабиан поиска да вземе недоядените кюфтета – според мен с идеята да нахраним някое животно по трасето. Извадих найлонов плик от раницата и ги прибрахме в него.
Първоначално идеята на французина беше да стигне до тук и да остане на заслона. Но тук взе очакваното от мен решение да продължим заедно до хижа Пирин и от там да гравитира към Мелник. Така че си казахме чао с поляците и тръгнахме. Бяхме с ясното съзнание, че те ще ни догонят по трасето и ще продължим заедно четиримата до хижа Пирин. Това беше и тяхната цел за днес.
Излязохме от хижата и започнахме да катерим към Краледворска порта. Абе катерехме, ама лично аз доста вяло и омърлушено. Тази пуста храна тегнеше като камък в корема ми. Затова мразя да хапвам през деня. Направо обяда може да убие човек за няколко часа.. По добре е хубава закуска и след това направо вечеря. А между тях един активен ден. Но както и да е. Та, катерех аз нагоре и дишах на пресекулки. По едно време реших, че трябва да споделя мъката си с Фабиан. Оказа се, че и той има проблеми от подобен характер. Поблазнихме се да спрем и да починем, но в крайна сметка решихме да го направим горе на портата. Цел трябва да има. Но засрамено трябва да си призная, че той настоя за това. Ако зависеше от мен, щях да се срутя веднага на място и да започна активно да храносмилам, ама …
С голямо облекчение излазихме горе и се тръшнахме на раниците. Голям кеф.
Решихме да храносмиламе поне 15 мин.
Тъкмо бяхме решили да продължим и от долу дойдоха поляците. Те имаха същия проблем подсилен и от ефекта на изпитата бира, така че им освободихме местата за храносмилане и тръгнахме напред.
От тука пътеката слиза стръмно надолу. Фабиан извади щеките и затича надолу. Изцъках завистливо с език и за пореден път си обещах да преразгледам концепцията си със щеките.
Потънал в тези мисли, заслизах към една прекрасна зелена долина, намираща се някъде долу под нас.
След като слязох от високото, постепенно доближих зелените петна първо на мъховете покрай стичащата се вода, а след това и до първата зелена и тучна трева.
А нагазвайки зелените ливади на горната снимка видях, че те са изпъстрени с красиви лилави цветя създаващи един много красив килим от ярки цветове, контрастно очертаващи се на фона на белите камъни.
А колкото по надолу слизах, толкова зеленото ставаше по наситено и контрастно.
Удоволствието от това слизане беше много голямо. Зеленината радваше очите ми, а и слънцето се усмихваше все по често из зад разкъсващите се облаци. Така ходейки, зяпайки и не на последно място снимайки се натъкнах на Фабиан, щастливо изпънат на припек слънце върху един голям камък.
Аз свалих раницата, събух обувки и махнах чорапи. Нямам думи и фантазия да опиша удоволствието да се ходи бос по тази хубава тучна трева. Ходех, мърдах с пръсти на крака и се кефех. Страшно приятно беше. Но времето минаваше. Така че тръгнахме надолу. Май ми личи, че съм доста щастлив.
И тук някъде поляците ни настигнаха. Реално се движехме с много добро време до тук, така че можехме да си позволим да намалим темпото и да продължим да ходим лежерно в тази толкова красива долина. Скоро се натъкнахме и на първите признаци на живот, които ни изгледаха меланхолично и продължиха да преживят.
С напредването по пътеката, признаците за живот се увеличиха доста, като дори попаднахме на тази трогателна гледка – майка любвеобилно облизваща младото поколение.
Вече увлечени в приятен разговор, крачехме по добре очертаната от хора и животни пътека. А тя ни предлагаше ред красиви и интересни гледки. Като примерно тези боровинки. Може ли някой да ми обясни, как са се изхитрили да растат на това място ? Че и като гледам, доста добре се развиваха…
Не много далеч от този пън, попаднахме и на едно много интересно и странно дърво. Поддавайки се на известната ви вече моя дървестна слабост, не само го снимах, но и смятам да го споделя с вас. Лично аз много му се кефя.
Слизайки по пътеката скоро засякох мястото където утре трябваше да поема по една много неясна и по описанието доста губеща се пътека. Със свито сърце изгледах иначе хубавата и ясна маркировка, която знаех, че скоро ще изчезне. Безпокойството започна да гризе душата ми, но се постарах да го изгоня от себе си и да го отложа до утре. Тогава щеше да има предостатъчно врем да се вихри. Сега се съсредоточих към това да се доберем до хижата и да хапнем. Пътеката заслиза през една гора и не след дълго зърнахме хижа Пирин през стволовете на дърветата. За нула бройки хвърлихме раниците на масата от вън и с французина се запътихме да вземе животоспасяващи бири за всички.
От вън хижа Пирин има доста приятен вид, но като влязохме вътре обстановката ни подейства доста потискащо. Повече от мизерна. Взехме по една бира и аз по молба на поляците се осведомих, дали могат да разпънат палатка на поляната пред хижата. Получих любезен утвърдителен отговор и с добрата новина излязохме навън, внимавайки да не изтървем бирите.
Скоро първите глътки бяха отпити. Народа разтършува и извади от раниците разни недоядени мезета. Нали и тримата се точеха за утре на мелнишко вино и мръвки. Така че щастливо мезехме и сръбвахме от бирата. С Фабиан обсъдихме идеята да спим в хижата и почти веднага решихме да потърсим другата, за която ми бяха казали хората на хижа Вихрен. Заслизахме към едно мостче в края на ливадата и няма и след 100 метра бяхме пред нея. Доста спретната с чадърчета и двама вечерящи индивида под тях. Заприказвахме ги и се оказаха немци. Идвали тук за пореден сезон и много доволни от тази хижа. Казваше се Горски рай. Освен това пред нея имаше прекрасна равна ливада, идеална за палатката на поляците.
Скоро се появи и хижара и се заехме да преговаряме. Места имаше и с Фабиан получихме доста прилична стая. Нямаше проблем поляците да спят на моравата отпред, а за вечеря щяха да ни приготвят салати и кюфтета. Какво повече му трябва на човек ?
А.. Забравих.. И бира..
Ние се завтекохме нагоре да вземем раниците и поляците. Те определено се зарадваха на много по-добрите условия за опъване на платка. Докато те си организираха бивака, ние с французина си прибрахме багажа в стаята, Скоро всички се събрахме на масите отпред. Поговорихме малко с немеца. Той отиваше към хижа Вихрен и ме помоли да му направя резервация по телефона. Малко се поборих да намеря точка с покритие, но не след дълго той щастливо имаше запазено място за спане следващата нощ. Скоро обаче, той се оттегли да спи. Разговора потече като бирата и също като нея ни се услади. Поляка се оказа голям екземпляр. Краен екстремист. Заразказва ни история след история.. Обикалял една камара планини с почти никакъв бюджет. Разказа много весели приключения от Италия и Румъния.
Така улисани в приказки, изядохме кюфтета и салатите и допихме поредната бира. Отдавна вече се беше стъмнило.. Умората постепенно започна да ни преборва, Скоро станахме с единодушното решение, че трябва да се спи.
След като си измихме зъбите със зверски студената вода течаща от една чешма се отпуснахме в удобните легла и лично аз почти моментално заспах. Така завърши поредния хубав и единствения за мен, социален ден от това ходене .