Е4 – Ден пети

заслон Кобилино бранище – хижа Македония

26.08.2013 г.

Събудих се сутринта от приглушения шум на приготвящите се за тръгване съквартирантки. Те се стараеха да не са шумни – с променлив успех. За да не ги притеснявам, останах в спалния чувал докато се приготвят за тръгване, след което се надигнах. Най-после се видяхме на светлина. Бях трогнат от няколкото оставени за мен яйца за закуска. Изпратих ги с пожелания за успешно прибиране. Разделихме се сърдечно.

Сега вече беше моя ред да се приготвям за тръгване. Приготвих си утринното кафе, супа и картофено пюре. Хапнах и събрах багажа. Изнесох го навън, след което се запретнах да подредя заслона. На излизане внимателно се постарах да премета, колкото бе възможно. Залостих вратата и с раница на гръб поех по пътеката. Съселите можеха да си отдъхнат. Заслона оставаше отново изцяло техен.

Започнах изкачването към връх Водния Чал. Изкачването е дълго, но в никой случай не мога да кажа – неприятно. Пътеката се вие доста живописно между клековете.

Малко бях притеснен, че не разполагах с много вода, но се надявах да налея като сляза до река Маринковица.

IMG_0264

На върха спрях да поема въздух и почина малко. Отпих от скромния си воден запас и възползвайки се от появилото се покритие на Глобул звъннах на Пешо. Поговорихме малко. Разказах сбито за случките от предишния ден. След като приключих разговора с него, телефона ми иззвъня и се оказа че е Боян. Споделих с него за плана си да достигна хижа Македония и той като ми заизрежда, колко върхове имам да кача и сляза след Рибните езера, направо ми се изви свят. Реших да го мисля, като стигна там. Сега нямаше защо да си тормозя фантазията.

От горе се откри хубава гледка към езерата под мен. Сега гледайки картата мисля, че това би трябвало да е горното от Водничалските езера.

IMG_0266

От върха пътеката започва да върви почти по билото в източна посока. Направо цветната маркировка си повтаря коловата. На картата го гледах, че маркировката трябва да е по ниско, затова се позалутах, ама бързо се усетих. Тук се разминах с още един самотен турист като мен. Той беше в обратната посока. Разменихме няколко думи и всеки се отправи делово в своята си посока..

Така ходейки по ръба на билото, срещу себе си почти на същата височина, видях Рибните езера с хижата. А трябваше да я изгубя цялата слизайки до реката и след това да се изкатеря отново на почти същото ниво. Приех философски този факт и кротко заслизах към долината на река Маринковица. Там поне щях да налея вода за пиене. Слизането не ми се е запечатало в главата като трудно. Така че без особени препятствия слязох в ниското. Вече в равната част наближавайки реката попаднах на една чешма под формата на метална тръба от която се изливаше вода с добър дебит. Тъкмо бях започнал да обмислям пригодността на водата в реката за пиене.

Без да губя време опитах водата от тръбата. Вкусна и студена. Напълних и вече в по-добро разположение на духа продължих напред. Скоро стигнах реката. Много приятно ме очарова. Много красиво преминава през зелените поляни. А и водата и е доста бистра. Мисля, че не би трябвало да има проблем и да се пие от нея, но под горното не бих се подписал.

IMG_0273

След като намерих от къде да премина без да джапам се захванах с изкачването към хижа Рибни езера. От долу то не се виждаше да е много стръмно. Така че закрачих с нормално темпо. На езерото под хижата забелязах хора. Ловяха риба. Подминах и точно в 13:00 бях на хижата. Темпото ми беше добро и реших да почина и хапна малко. Други хора освен хижарите и техни познати, част от които бяха и рибарите, нямаше.

Попитах за храна и се оказа, че няма проблем. Така че се запретнах да избирам. То гладен човек не бива да поръчва, че става страшно. Скоро се оказах с пилешка супа, салата от домати с лук и сирене и една огромна пържола. Порцийките си бяха големи така че след като изядох супата, реших да хапна и салатката, а широкополата пържола скътах между две филийки в едно пликче за из път.

И тъй като на пълен стомах не се ходи, сложих раницата на подветрената, огряна от слънцето страна на хижата и се излегнах на тревичката ползвайки я за възглавница. Доста приятно беше.

Но като всяко приятно нещо, и излежаването си имаше край. Стана 14 ч. Един час ядене и разтакаване стига. Все пак още път имаше, изпъстрен според описанието на Боян с качване на върхове и слизането от тях.

И тъй като стана дума за изкачване, трябва да отбележа, че това нагоре след езерата беше доста стръмно. Но пък се откриваха красиви гледки към хижата, останала вече някъде там долу, от където не отдавна бях тръгнал.

IMG_0275

Така отмятайки метър след метър денивелация изпълзях накрая на баира пред мен. Взора ми веднага се натъкна на поредното езеро и надникналото измежду облаците слънце поогря пейзажа за следващата снимка.

IMG_0276

Пак поглеждайки картата сега, мисля че на портрета е Синьото Езеро. Въобще мястото е доста хубаво. От тук започваше малко изкачване към първия връх от предстоящите.

Да.. Както споменах – малко…

IMG_0280

Забелязва се и въжето по ръба. Освен да свия ушите и да продължа да набирам височина, нищо друго не ми оставаше. Е, за награда и стимул получавах доста красиви гледки във всички посоки.

IMG_0281

Скоро вече бях на ръба, а върха идваше все по близо и по близо. Изкачването беше приятно и доста въздушно. Не ползвах въжето. На места даже малко ми пречеше. Потта се стичаше по лицето ми и за пореден път си казах, колко ми липсва старата вярна шапка. Но да не отварям темата и да не бъркам с пръст в раната.

IMG_0282

Така стъпка по стъпка се оказах горе на върха. Поспрях за да отдъхна малко. А и беше много красиво. Деня започваше да се очертава като доста приятен. Еуфорията на предишния ден все още ме държеше. Реших, че след като явно на този връх в момента бях единственият човек, не бива да позволявам това да ме лиши от поредната снимка от възлово за маршрута място. Затова просто си направих снимката сам. Е.. нямам най щастливия вид, но това лъже. Наистина изпитвах голямо удоволствие от изкачването.

IMG_0285

Тази гримаса на устата ми би трябвало да е усмивка… Но явно прекалено силно ми блести слънцето в очите. Ех.. Ама няма да я споменавам…

От тук вече трябваше да очаквам нескончаемата поредица от върхове за слизане и качване на Боян. И те не ме разочароваха. Помествам няколко кадъра за потвърждение. Ясно се вижда от къде минава пътеката.

IMG_0287

IMG_0289-R

IMG_0290

Е.. На горната не се виждаше много ясно и аз го подкарах през клековете покрай ръба. То посоката и без това си беше ясна. Не предполагаше объркване. Но освен внушителната гледка към върховете пред мен и за радост увеличаващата се бройка към които можех да погледна и зад гърба си, ходенето по това било ми даваше и незабравими панорами.

IMG_0296

Така стигнах до място, където след връх Пъстри Сап (помня го, защото на него вадих карта да видя какво още предстои, и установих че Боян определено ми е спестил няколко върха в описанието си), планината се заравни и тревяса много приятно за окото. За съжаление тук излезе и доста силен студен вятър и се наложи да вадя якето. Ех,.. да имах и шапка … Ама нямах, та мрачно дигнах качулката. Но красивото тревисто било радваше очите, така че вятъра не ми развали настроението.

IMG_0299

Освен това и гледките в страни бяха не по-малко възхитителни.

IMG_0301

Определено това беше едно много красиво минаване. Тук се възползвах да се обадя по телефона и да съобщя за своето придвижване. Като гледах, как хижа Македония е долу в ниското, шанса до нея да достига мобилна вълна ми се стори нищожен. То горе идваше на тласъци, че долу ли?

Вървейки по билото видях под мен да проблясват красиво водни петна, явно даващи живота на планински поток. За съжаление, снимките, които направих не дават истинска представа за красотата на гледката. Но макар и да не пресъздава точно духа на мястото ви предлагам една от тях.

IMG_0306

Денят напредваше и скоро се отзовах на последния връх преди слизането към хижата. Срещу мен се извисяваше бледия контур на Пирин, който беше следващата ми цел.

IMG_0308

Постепенно деня започва да се оттегля и вечерта ме дари с поредния хубав кадър.

IMG_0309

Така започнах дългото тревно спускане към хижата. Виждах я в краката си, така че нямаше за къде да бързам. Можех щастливо да се наслаждавам на гледките око мен. А и слизайки хълма ме скри от вятъра и с удоволствие махнах якето. Последните лъчи на слънцето идващи от долината огряха хижата много мамещо и гостоприемно.

IMG_0310-R

В края на слизането направо си се влачех. Не че бях уморен, просто ми беше кеф и не бързах.

Хижата се държи от едно много приятно семейство, което ме посрещна много топло и гостоприемно.Веднага се почувствах много уютно. Заговорихме за храна, но аз исках да се изкъпя. На Кобилино бранище нямаше вода за пиене, камо ли за къпане. А бях минал двата си най-интензивни дни досега в похода и бях мръсен и потен като прасе. А и имах дивата нужда да се поизпера.. Имах само една чиста фланелка и чифт чисти чорапи.

Когато изказах това си желание, хазяите се опитаха да го попарят обяснявайки ми, как няма топла вода и е по-разумно да не го правя. Аз, като вироглав по природа човек, все пак настоях на своето и жената ме отведе да се настаня. Хижата е доста ремонтирана и създава много хубаво усещане. А и попаднах в най- луксозната баня, в която някога съм попадал в хижа. Беше доста добре направена, и щеше да е страхотна, ако в нея имаше топла вода. То, жената каза, че ще ми пусне някаква вода, която била съвсем леко отвърната.. Тъй и не разбрах, къде се е отвръщала, ама и не настоях да узная. Скоро ентусиазирано се оказах гол в банята и отвъртях крана на водата. Когато влязох в струята, разбрах какво са се опитвали да ми кажат хазяите. Идея нямам дали водата е била отвърната, но беше зверски студена. Направо мислите ми замръзнаха в главата… Страх ме е да си представа, какво представлява онази – неотвърната.

Последва трескаво сапунисване съпроводено от дълбоко и спазматично дишане. Поемах въздух като компресор и подскачах на място. Сърцето ми спираше само при мисълта че трябва пак да влезна под струята. Но от друга страна, нямаше как да спя със сапуна, така че се наложи да го направя. Поех шумно въздух и се мушнах под водата. А този подъл сапун се отмиваше от мен толкова бавно… Скачах, дишах, виках.. Абе беше си спектакъл. Най-накрая реших, че е достатъчно и се измъкнах все още жив от душа. Малката хавлиена кърпа, която си носех ми се видя направо спасителка.

Това е една от ситуациите в живота ми, която ясно показват че понятието “настиване” е пълна глупост. Ако настиването се получаваше от изстиване, то с нивата до които бях изстинал в момента трябваше да развия мигновено най-малко двойна бронхопневмония. Вместо това обаче, аз делово се облякох и пристъпих към прането. Хората услужливо ми бяха дали един леген, така че задачата ми беше сравнително лесна. Скоро се оказах с легена под мишница в столовата. След кратък съвет стигнахме до решението да си просна прането вън. Пак се беше раздухало и с този вятър имаше шанс да изсъхне сравнително бързо. Бях снабден и с щипки, така че скоро бях готов за спасителна бира и вечеря.

Жената ме попита какво бих искал да хапна. Аз бях подкован от пътеписа на Стефан и Живко и с усмивка казах, че искам от техните известни кюфтета.

– От къде знаете за нашите кюфтета – ме попитаха хазяите с изненадани погледи.

– А… В интернет им се носи славата ! – се засмях аз. – Всички казват че били страхотни и затова искам и аз да ги опитам.

Определено им стана приятно. Докато приготвяха кюфтетата и много вкусната доматена салата, аз кротичко си възстановявах водно-солевия баланс с една бира. В това време дойде още един човек, приятел на хижарите. Оказа се, че и той е бил хижар на хижата преди време. Разприказвахме се за планини и зимата в хижата. Липсата на топла вода обясниха с големите снегове, които смачквали соларните инсталации. Заредиха се спомени за затрупана от сняг хижа с влизане през прозореца на втория етаж. Сега мислеха да направят газов бойлер с бутилка и човек да си плаща за някакво време. Не лоша идея. По късно я видях работеща с изключение на елемента с плащането.

В това време дойдоха кюфтетата и салата заедно с още една бира и аз за известно време станах некомуникативен. Трябва да призная съвсем откровено, че кюфтетата бяха страхотни. Имаха само един недостатък – в онзи момент ми се видяха малки. А може би и съжалих, че не бях увеличил бройката с още едно.

Междувременно започна някакъв мач по телевизора. Аз не си падам много по мачовете, а и бях поуморен, така че след като хапнах, пожелах лека нощ на компанията и се оттеглих в стаята с намерение да се потопя без губене на време в селенията на Морфей.

Така мина още един прекрасен ден от похода. Освен това си дадох сметка, че реално това ми е първото спане в легло от началото. Лошо няма.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=708

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!