Е4 – Ден четвърти

хижа Седемте езера – заслон Кобилино бранище

25.08.2013 г.

 

Станах доста рано. Имах дълъг ден пред себе си и доста се притеснявах от времето след вчерашната буря. Вън беше мръчкаво. Нищо успокояващо.

Хубавата новина беше, че и хижарите бяха станали рано. Нямаше да губя време за закуска. Скоро щастливо се разположих на масата отвън с чашка димящо кафе и няколко вафли. Закусих спокойно. Плана беше да налея вода на Бъбрека. От там нататък не беше ясно къде ми е следващата питейна вода. Решението за втората част на деня го оставих когато стигна връх Мальовица.

Апропо заговорих за вода и е хубаво да спомена за това, че водата в езерото пред хижата не е много питейна. Има една табела сочеща към чешма някъде към отсрещния бряг. Разпитвах хижарите къде е тази чешма, но нещо получих доста уклончиви отговори. Ходих да я търся, но явно съм доста застрелян, защото така и не я намерих на разумно разстояние от хижата.. Може пък и да не съм отишъл достатъчно далеч. Поради тази причина, предната вечер философски си налях от мястото където езерото се изтича.. Все пак там оттока е най-силен. Е.. не пих много от тази вода, но все пак пих. Но това не е добър опит за подражание, така че най-добре е да се постараете да намерите чешмата.

Когато тръгнах нагоре, над главата си вече имах синьо небе, но билото тънеше в рехави (а дали ? ) облаци.

IMG_0145

Бях сам, но вече си бях свикнал да съм в подобно положение. Пътеката много ми хареса. С набирането на височина, постепенно преминавах покрай голяма част от езерата. Всяко едно от тях първо изскачаше пред мен на нивото на очите, след което бавно се изкачвах и получавах поглед към него отвисоко. За първи път минавах от тук и тази гледка искрено ме вълнуваше.

IMG_0156

А облаците и слънцето рисуваха много красиви картини, които се опитвах да уловя с обектива на фотоапарата.

IMG_0159

Скоро стигнах и подминах Бъбрека. Тук трябваше да внимавам за чешмата. Това беше много важна точка от днешния план. То от много внимаване нямаше нужда. Тя, чешмата се оказа на пътеката. Имаше силен дебит от буйна студена и вкусна вода. Свалих раницата и напълних смукалката и всички бутилки. Също така се напих до насита. Това пестеше вода по пътя. Щях да ожаднея след доста време. И спрял на това място не се сдържах да не направя една снимка на това емблематично езеро. От по високо направих и по-панорамни снимки, но тази си я харесах повече, затова смятам да споделя нея.

IMG_0161

Ясно се вижда колко красиво и въздушно минава пътеката покрай брега.

Следващото езеро бе Окото. След като набрах достатъчно височина над него, попаднах на заравнено място изпъстрено с странни конструкции от камъни.. Това според мен би трябвало да е било Езерния връх. Конструкциите бяха толкова странни и весели, че не се стърпях да не сложа и моите няколко камъчета върху някои от тях, след което се отдалечих да ги снимам.

IMG_0165

След Езерния връх, пътеката слиза леко към последното езеро – Сълзата.

Описанието на този ден, ще бъде явно изпъстрено с много снимки, но все пак ще се постарая да не прекалявам. Затова с изключение на Бъбрека, няма да публикувам снимки на различните езера. Има цели купчини такива в интернет. Естествено, и аз имам доста от тях, но реших те да си останат за мен. Всяка от приложените до тук снимки показва, някакъв мой поглед, който ми е харесал, впечатлил или възторгнал.

Затова и следващата снимка е моят поглед към Сълзата.

IMG_0180

От тук пътеката се качва на Раздела. Когато стигнах пилона с камбаните мъглата беше осезателна. Духаше силен студен вятър, което ме принуди да си сложа якето. Във време като това, човек разбира доста по-добре значението на камбаните на това място.

IMG_0182

Вече бях на билото и пътеката го следваше в посока към връх Мальовица. Мъглата ме обгръщаше на талази, но силния вятър я разкъсваше от време на време и аз спечелвах по някой поглед към съседните върхове и масиви, но като цяло за доста кратко, след което те потъваха отново в бялата пелена. Постепенно явно късмета каца на рамото ми…. Мъглата се разкъса и се появи синьо късче небе, което сякаш вървеше над мен. Не смеех да повярвам…

Така стигнах до едно място идеално за бивакуване на билото. Някъде по средата между Раздела и Додов връх. Има чешма в малка падинка, където могат да се опънат палатки позаслонени от вятъра. Водата не тече от чучурите, но избива долу под постамента, където се е образувала чиста локва и според мен може да се налее без проблеми. Така че това е едно не лошо място за бивак.

IMG_0185

IMG_0186

Продължих нататък и мъглата започна да ми открива все по далечни хоризонти. Късмета май продължаваше да стои на рамото ми.

IMG_0187

И така ходейки си по билото, започнах да дочувам гласове пред себе си. Скоро забелязах цветни точки на пътеката пред мен. Поддържах добро темпо и не след дълго ги настигнах. Оказа се че e малка група, спала на палатки на така споменатото по-горе от мен място. Попитах ги как са преживели бурята и те споделиха, че една от двете палатки е издържала и всички са се били събрали в нея. Споменаха за някакви младежи, които са бягали от бурята и са се крили из улеите от гръмотевиците и градушката. Чудеха се до къде ли са я докарали. Споделих, че са слезли успешно до хижата и всички са добре. Разменихме още няколко думи и се разделихме. Аз се върнах към темпото си и продължих напред.

  

IMG_0189

В ляво под себе си видях Урдините езера. Те ми навяха спомени за едно хубаво ходене през есента след КЕ. Толкова малини и боровинки изядохме тогава…

Не след дълго стигнах и на Додов връх.

IMG_0192

От тук пътеката е много въздушна и красива, а и вече Мальовица е на обозримо разстояние. Мъглата ту леко се сгъстяваше, ту отстъпваше, но като цяло губеше май битката със синьото късче над главата ми. Дали ми се струваше или бе истина, но според мен то май си увеличаваше размера. Скоро стигнах до един много красив за ходене ръб.

IMG_0194

Както се вижда, пред мен имаше още доста облаци, но като чели слънцето започна да се налага. След като преминах ръба и се огледах, забелязах хижата Мальовица окъпана в слънчева светлинна.

IMG_0196

Така радвайки се на въздушните гледки стигнах връх Мальовица. Там имаше хора, които помолих да ми направят поредната снимка от ключова за маршрута точка. Така че, ето ме мен на върха.

IMG_0203

И тук предстоеше да реша какво да правя нататък. Дръпнах се леко в страни, събух обувки и чорапи за да си почиват краката на свежата трева и извадих карти и документация. Сърцето ме влечеше към Орловец и пътеката по върховете. Погледнах натам.

IMG_0200

Това ми предстоеше…

Притеснявах се. Бях сам и не познавах пътеката. Но от друга страна времето явно се поправяше. Бях с прекрасен времеви разчет. Беше точно 12:00 на обед. А и най-важното – сърцето ме теглеше натам.

Така че, не ми трябваше много време да реша. И в този момент всички съмнения отпаднаха.

Може би на хората минавали често по тази пътека да им е смешно като четат тези редове, но нека си спомнят първото си минаване и да си представят, че са били сами и то с тежка раница…

Обух обувките, сложих раницата, погледнах отново от върха за довиждане и поех по пътеката. Скоро слизането към хижа Мальовица беше зад гърба ми. Нагазих непознати за мен треви.

Тръгвайки по пътеката веднага се изхитрих да се объркам. Вървях по очевидната следа и изведнъж стигнах до място, където тя просто не продължаваше. Мисля, че така стъпих на Еленин връх, който по принцип би трябвало да ми остане от дясно.

Върнах се и вече внимателно следейки терена открих къде съм изпуснал правилната посока. Поучен от опита си започнах да следя терена с доста по-голямо внимание. Това не ми пречеше обаче пак да въртя глава като ветропоказател, ловейки прекрасните гледки от всички страни. Е, стараех се в миговете в които се отдавах на това занимание да спирам, че да не стане някой сакатлък. Това ми позволяваше и да вадя доста често фотоапарата. При едно такова спиране се обърнах назад и погледнах към Мальовица.

IMG_0208

Нима това беше върха на който бях стоял само преди час и нещо ?

Явно.

Продължих напред с леко свито сърце. Предварителната информация по въпроса казваше, че ме очаква стъпалото на Орловец. Реших че ще го мисля като стигна там и си наложих да се отпусна и наслаждавам на пътеката, а тя красиво се виеше покрай скалите.

IMG_0223

Като на места си беше живо приключение.

IMG_0224

Тук някъде по Петлите (ако не ме лъже ориентацията в имената) срещнах една групичка от трима души идващи срещу мен. Тъкмо бяха излезли по един отвес и бяха седнали да почиват. Аз се отклоних малко над тях и приседнах да си поговорим. Разпитах ги за трасето нататък и те с тон на професионалисти ме утешиха в стил – “Абе ако си добър, ще се оправиш”, което никак не доведе до спокойствие в моята душа. И тъй като стоях близо до ръба, погледнах през него, а от другата страна си беше яка пропаст.

– От тук ли трябва да се мине – възкликнах съвсем спонтанно.

– Да – ми отговориха профитата със снизходителна усмивка и станаха да продължат пътя си.

Изчаках ги малко да отминат и слязох на пътеката. Оказа се, че тя потъва надолу по един винкел по който нямаше никакъв проблем да се слезе. Нищо общо с пропастта два метра нагоре. Смъкнах се успешно долу. От дясно се виждаше Двуглав и естествено извадих фотоапарата. Пак ще ви предложа фрагмента от картината, който ми грабна обектива.

IMG_0227

Така постепенно пътеката ме отведе до въпросното стъпало на Орловец. Изправен пред него с тежичката раница на гръб, започнах да оглеждам за преминаване. Първо пробвах в средата където естествено отвежда подхода от пътеката, но нещо не ми допадна. По един перваз минах максимално в дясно, но и там нещо не беше моето минаване. Предпазливо се върнах в средата и реших да пробвам как е минаването най-вляво. Реално над първите 3-4 метра започват две камини нагоре. Ако се мине през средата или дясно се влиза в дясната, която е по-широка и по-логична. Аз обаче избрах качването от ляво, което най ми пасна, с надежда че нагоре двете камини се съединяват. Така и беше. Въоръжен със съответната доза внимание преминах скалния пасаж и скоро пътя към върха беше свободен.

Изкачвайки се щастливо, дочух гласове отгоре. И когато излязох на върха, заварих трима симпатични мъже и едно детенце, почти бебе. Единия си го носеше на раничка. Искрено се възхитих на родителския подход. Веднага се поздравихме и заговорихме. Помолих ги да ме снимат, като в замяна предложих и своите услуги – да си имат и те снимка в комплект. Така че прилагам снимката си от поредния основен пункт на това пътешествие – връх Орловец.

IMG_0233

Тази снимка носи за мен и много сантиментална стойност, защото на нея съм за последен път с любимата си шапка, споделяла стотици километри и много вълнуващи преживявания с мен. За съжаление, поради лична немарливост следващия час тя ме напусна, уви май завинаги. Но така става в планината. За да получиш нещо, трябва и ти да оставиш нещо.

Докато бащата, свалил малкия сладур от раницата си играеше с него по тревата, аз се заговорих с единия мъж. Той се оказа модератора на planina.e-psylon.net с ник Ристо Туристо. Бях чел доста негови материали и определено ми харесваше как пише. Така че се зарадвах доста на тази среща. Скоро те натовариха младежа на раничката му, взеха си багажа и след като си пожелахме успех, тръгнаха надолу към Страшното езеро. Аз се пощурах още малко по върха. Откриваха се прекрасни гледки във всички посоки от които беше трудно да се откъсне човек.

Но в крайна сметка, не можех да нощувам тук, а и ме чакаше дълъг път. Така че се наложи да си взема раницата и да продължа. Групата вече се беше изгубила от погледа ми и само чувах в далечината техните гласовете. Така че тръгнах и аз надолу по пътеката. И тук преминах покрай една доста голяма пряспа сняг, която за 25-ти август си изглеждаше екзотично.

IMG_0235

Пътеката мина през седловината от където се виждаше слизането към Страшното езеро и започна да набира височина. Аз бодро се заизкачвах, докато в един момент тя просто свърши ето тук :

IMG_0237

Явно се очакваше човек да продължи нагоре. Тук усетих, че пак съм объркал конците някъде. Свалих раницата, приседнах и започнах да листя карти на на хартия и GPS. В този момент над стеничката се появи младеж слизащ отгоре.

Проведохме приблизително следния диалог :

-Здравейте, това ли е пътеката ? – попитах аз.

– Да – отговори младежа – ако ще се качвате на Злия зъб.

Тук настана кратко мълчание. Аз определено в този момент не горях от подобна амбиция.

– А от къде минава пътеката към Кобилино бранище – зададох аз въпроса със свито сърце.

И тук младежа обясни, че реално се хваща пътеката слизаща към Страшното езеро, но след това се държи в дясно по сипея, като се подсича Злия зъб и се излиза на ръба от другата му страна. Започнахме да обсъждаме качването и слизането и младежа сподели, че и той като мен предишния път стигнал по пътеката до под върха, но сега се върнал амбициран да го качи. Е, явно беше успял. Слизането обаче беше по трудничко. Попита ме дали нямам въже. За тъга – нямах. Той въздъхна и започна бавно да слиза с катерене. Аз, съвсем в стил на герой на Джером К. Джером, не се стърпях и започнах да му помагам. Започнах да му давам съвети и информация за стъпки, които не виждаше. Искрено се надявам да съм му бил полезен. Но както и да е, въпреки моите съвети младежа слезе невредим до долу, след което заедно тръгнахме обратно по пътеката. На слизането си поговорихме още малко, след което аз вече трябваше да се отделя в моята си посока. Казахме си довиждане и аз отново бях сам.

И тук направих сериозна грешка. От страната на каменния сипей беше завет и ми стана жега. Свалих си шапката и вместо да я вържа на раницата, там където винаги съм я връзвал години на ред, я подпъхнах под презрамката. Нали след малко щях да я слагам. Е.. да.. Ама беше сериозна грешка. Излизайки горе вече не духаше толкова силно и аз не си я сложих, а я забравих да си седи подпъхната.

В този участък, пътеката продължава красиво да се провира покрай ръба на билото. 

IMG_0241

IMG_0242

А като се обърнах назад, видях Мальовица, която вече съвсем се криеше в далечината.

IMG_0243

Освен това пътеката мина покрай едни внушителни отвесни стени страховито слизащи в пропастта под мен. Тук спрях и свалих раницата – хем да почина, хем да ги погледам, хем да направя някоя снимка. И най вероятно тук някъде кротко е изпаднала шапката ми. Уви..

IMG_0250

Така ходейки, най-накрая стигнах един плосък разлят връх под който виждах пътеката идваща от Страшното езеро. Оставаше ми само да сляза до нея. Оставих раницата, извадих картата и след кратко мъдрене разбрах, че съм на Голяма попова капа. Долу беше Поповокапския превал с трите Поповокапски езера, от които разчитах да черпя вода, а и бях набелязал за резервен бивак, ако нямаше време да стигна до Кобилино бранище.

Пред мен се откриваше и страхотна гледка, както към крайната ми цел, така и към връх Мусала.

IMG_0255

И тук установих липсата на шапката. Адски се ядосах. Скочих на крака, прибрах извадения багаж и скътах раницата на място, което щях да намеря. Хукнах назад с отчаяната надежда да си открия шапката някъде. Върнах се повече от 40 минути назад, но от нея ни следа. Да се връщам повече беше неразумно. Вече почваше леко да се смрачава. Осъзнах, че от деня не е останало много и трябва бързо да продължа по маршрута.

Тъжно свих рамене и тръгнах обратно към раницата. Може би ако някой чете тези редове ще се чуди защо толкова се тръшкам за една шапка и сигурно ще бъде прав. Но аз съм си такъв. Свиквам с нещата, които ми вършат работа и се привързвам към тях. Затова и толкова ми бе мъчно от тази загуба.

Успях да си намеря раницата и чевръсто започнах да слизам надолу. Слизането обаче хич не се оказа лесно. Пътеката, до колкото в тази част можеше да се нарече така, минаваше през море от камъни. Беше маркирана от каменни пирамидки, които ставаха все по редки. В един момент направо си ги загубих и реших да се уповавам на собствената преценка. Заслизах внимателно, като си избирах маршрута в нарастващия сумрак. Залязващото слънце красиво оцветяваше облаците и върховете в далечината.

IMG_0260

Небето все още светлееше, но около мен си беше сумрак. Най-накрая преодолях последния пояс камъни и излязох на най-горното Поповокапсо езеро. Намерих пътеката и видях къде потока се влива в езерото. Бях останал със съвсем малко вода, така че налях една бутилка и я опитах. Имаше не много приятен вкус, но какво да правя. Налях и втората. Реших, че ще ги сменя нататък, ако намеря по хубава вода.

От там пътеката минава през един много хубав и тучен тревист склон. И тук разбрах защо местността носи името Кобилино бранище.

IMG_0261

Терена беше равен и това позволи да вдигна скорост. По принцип целия склон е нарязан от потоци вода, но проблема е, че четирикопитните го бяха превзели напълно. Като резултат, навсякъде беше осяно с крайния продукт на тяхната паша. Притеснявах се да не би водата да е замърсена, но най-накрая подбрах един доста буен поток и го опитах. Водата беше много по вкусна от тази, която бях налял. Това реши въпроса в полза на потока. Излях бутилките и напълних всичко. До колкото знаех, на заслона нямаше вода.

Запасен и доволен продължих пътя си във все по засилващ се мрак. Крачех бързо и понеже все още можех да следя пътеката не извадих челник. За завършек на този прекрасен ден планината ми подари поредния красив залез.

IMG_0263

Така по тъмно се добрах до заслона. Изправяйки се пред вратата дочух гласове отвътре. Явно нямаше да бъда сам. Хванах вратата и тръгнах да я отварям. И тук устремът ми беше спрян. Беше подпряна с нещо от вътре. Докато се окопитвах от изненадата, от вътре настана паника. Аз веднага побързах да я успокоя. Поздравих и обясних, че съм турист и искам да преспя в заслона. Не след дълго врата се открехна и една сянка ме пусна да вляза вътре.

Оказа се, че ще деля заслона със сърцата група от 3 туристки на средна възраст около 70 г. Аз бях предизвикал поредното сътресения в тяхната вечер. Часът беше към 21:45 и те вече си бяха легнали да спят след тежко сражение с една мишка. От разказите по-късно установих, че явно става дума за съсел, който се е изнесъл на тавана. А аз напирайки да вляза, за миг бях придобил образа на похотливия овчар от съседния овчарник, дошъл да търси плътски наслади в тази чаровна компания.

След като духовете се успокоиха, аз си разпънах спалния чувал и постелката на горния нар, преоблякох се и с челник на глава се заех да си готвя вечерята. С дамите се завърза интересен разговор. Те отиваха към Рилския манастир. Въпреки че аз си светех добре с челника, най-активната от трите, не преставаше да ми предлага свещ. Накрая приех. Челника даваше светлина, запалената свещ освен светлина внасяше и уют.

Скоро водата ми вече се топлеше на примуса и аз се чудех каква храна да си избера. Накрая хванах един плик и реших да бъде той. Дамите веднага ми предложиха хляб и се заизвиняваха, че нямат друго да ми дадат за хапване. Явно ме съжаляваха, като ме гледаха как си бъркам лиофилизираната храна. Колкото и да им обяснявах, че тя е много хубава и вкусна, така и не ми повярваха.

В разговора стана ясно, че те са качили в заслона и 3 –4 чисто нови одеяла – швейцарски, както уточни една от тях. Възхитих им се. Това показваше един доста сериозен планинарски дух. Даже малко се засрамих. За тъга трябва да призная, че изобщо не би ми хрумнало да направя подобно нещо. Явно трябва да поработя над себе си.

След като хапнах, най-накрая положих измореното си тяло в спалния чувал. Беше минал един много дълъг и хубав ден. Мога с чисто сърце да кажа е това ми беше най-хубавия ден от това ходене. Имах и още силни дни. Имах и ден изпълнен със срам и яд.. Но това си остана най-хубавия измежду всички.

Пожелахме си лека нощ с моите съзаслоннички и след като уверих едната от тях, че в случай на враждебни действия от страна на мишката ще се включа на драго сърце в нейна защита, заспах като къпан, какъвто не бях.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=663

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!