Е4 – Зараждането на поредната луда идея

 

Ето 2013 се изниза почти неусетно. Дните отлетяха като песъчинки през пръстите. Дойде 2014 с традиционните очаквания за нещо по добро и успешно. Дано не я изпратим пак традиционно със съжаление и разочарование.

Така че, ще се възползвам от възможността да поздравя малцината четящи тези редове и да им пожелая една успешна, хубава, щастлива и късметлийска година. Дано да им донесе много пътешествия, покорени върхове и завладяващи приключения. Пък знае ли човек. Може и да се случи.

За мен 2013 не премина без осъществено предизвикателство. И макар да си водех този път кратки записки по трасето, дълги месеци се чудех дали да седна пред клавиатурата за да го опиша. Като си спомня какво дълго и тъжно писане хвърлих за нашето приключение с Пешо по пътеката на Ком-Емине….

Но все пак мисълта, че такива неща трябва да бъдат споделени не ми даваше мира и тя е причината в момента да четете тези редове.

Но да се върна към Ком-Емине. Ходенето отмина, емоциите се уталожиха. Историята бе разказана на всички възможни познати, снимките показани хиляди пъти. Разказа ми също започна да се очертава. Но заедно с всичко това се появи и носталгия по тези 18 дни. Правехме еднодневни ходения, но те само май изостряха апетита за някое ново предизвикателство. И като много от Ком-Еминейците от 2012г. и аз обърнах поглед към маршрута Е4. Отначало плахо, постепенно все по сериозно. В нощите след работата по описание на поредния ден от сагата на нашето ходене се заравях с часове е мрежата в търсене на информация. Дори започнах да търся карти и на гръцката част. Доста мащабен замисъл, нали ?

Информацията бавно се трупаше. От майката на Валя, приятелка на много близък мой приятел, се сдобих с заветните картите на Е4. Вече в магазина ги нямаше. Е, не беше пълния комплект, но за радост липсваше само последната карта. Тъй или иначе там маршрута вече е друг, така че не беше драма. Взех си и червените карти на Домино, които свършиха прекрасна работа.

За разлика от Ком-Емине (за кратко ще го споменавам като КЕ), за Е4 почти нямаше информация в мрежата. Попаднах на много приятен фоторазказ на един младеж, направил самотно преминаване. Тези снимки и краткото изложение после изиграха сериозна роля, но за това по-късно.

Идеята бавно придобиваше форма, но и времето напредваше. Годината свърши, другата започна. Дойде пролетта, след нея се зададе лятото. Естествено задачите валяха като градушка и мисълта за приключение беше отстъпила на задна линия. С две думи, сивото ежедневие беше ме погълнало дълбоко.

И някъде в август осъзнах, че просто няма време. Нещата бяха на фаза бегъл план, багажа си стоеше архивиран по шкафове и гардероби. Разбрах, че ако не се задействам веднага, ще пропусна сезона. Това ме накара да проумея, колко много не искам да се случи така. Така че размърдах ленивото си тяло и задействах проект Е4 в съкратени темпове.

Първа точка бе да видя с кого мога да тръгна. Естествено веднага говорих с Пешо, но се оказа че по ред причини не може да дойде с мен. Това много ме натъжи. Някак в главата си имах идеята, че пак ще тръгнем заедно по този маршрут. Питах още един, двама приятели с които бих тръгнал, но навсякъде ударих на камък. Бяха си направили вече плановете хората. Кой ще чака такъв като мен, който редовно осъществява нещата в последния момент.

И тук се замислих. Имах две възможности – да се откажа или да тръгна сам. След кратък размисъл взех решение да тръгна. Много ми помогна онзи фото разказ за който ви споменах по-нагоре. Младежа го беше направил сам, значи и аз можех. Жалко, че сега поглеждайки установих, че снимките вече не са налични в нета.

Трескаво започнах да събирам информация и екипировка. Започнах да подготвям и верния Samsung S3, прекрасно доказал се в сагата ни на КЕ. Заредих карти и информация. Хвърлих и гръцките карти, просто така за всеки случай. Подготвих за бекъп и друг телефон със същите карти и информация, но с карта на Виваком. Моят беше глобулски.

Разпечатах си и примерния план на БТС за преминаване на маршрута през 2013.- да го имам за ориентир. В последния момент попаднах на хубав разказ на Стефан и Живко, току що преминали маршрута. Веднага си го разпечатах и приложих към материалите за носене. Изчетох го внимателно и с лека завист – те вече бяха успели. Ами аз ?

Но време за мислене нямаше. Трябваше да се събира екипировка, храна. Подготвих почвата за моята липса и в служебен план. Поднових аптечката, подготвих дрехите. Направих планинска застраховка и я скътах добре при другите документи. Търсех лека палатка. Накрая се спрях на Ferrino  lightent 2. В нета имаше доста ласкави отзиви за нея. Лека, бързо се разпъва, не прави конденз но за сметка на това доста проветрива. Е.. всичко това се оказаха вярно. Но за това по-късно.

И така в залисия дните се изнизаха. Един ден осъзнах, че в следващото утро трябва да тръгна. Подготвих багажа, стегнах раницата. Измерих я на кантара и сърцето ми се сви. Беше по тежка с някое и друго кило от желаното. Но не можех да махна нищо. От друга страна не беше нещо извън предела на силите ми. Така че не го мислих много. Подредих я до вратата и легнах да спя.

На другия ден приключението започваше.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=499

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!