Ден пети

х. Мургана – х. Планински извори

25.07.2012

Събудихме се сутринта в уречения час. Със свито сърце огледахме кутрето на десния крак на Пешо. Имаше развитие в положителна посока и той реши да продължим. Станахме и приготвихме багажа. Закусихме картофено пюре. Реших да оставим на хижарката бульоните, понеже до този момент никой не беше проявил интерес към тях. Само ги мъкнех. По късно малко ни беше яд, че не оставихме няколко, ама не беше някаква драма. А и все пак това бе и някаква благодарност за вкусния боб вчера. Апропо – жената спеше и аз ги оставих на масата в столовата, където цяла нощ се бяха сушили изпраните дрехи.

IMG_0095

След бърза снимка на терасата пред входа (виждате масата на която предния ден бяхме вечеряли), поехме по маркировката.

Вчера като слизахме към хижата, голяма мъка ни гризеше за изгубената височина. Но днес се оказа, че се върнахме на пътеката почти без катерене нагоре. Просто от другата страна на хижата тя губеше височина слизайки към Златишки проход. Е, не че нямаше катерене след прохода към връх Свищиплаз… че и то не много безобидно катерене. Така че, това удоволствие не ни беше спестено. Към билото ни пресрещна и доста силен вятър. Пешо се опита да направи номера с полягане на вятъра, но нещо не се получи. И тъй като определено Пешо не беше натежал, по бих търсил вината за този неуспех във вятъра. Макар и да ни духаше сериозно, хилавичък беше за такава отговорна работа.

IMG_0099

И тука не мога да не поместя една снимка от място на билото, което за първи път от пътуването ни даде визуална представа за мащаба на разстоянията покривани от нас за ден. Искам само да обърна внимание, че върха в далечината е връх Баба (онзи, който е много в далечината), покрай който минахме преди има-няма ден. Аз лично никак не бях подготвен да възприема този мащаб. Някак, когато сверяваш трасето по карта или GPS губиш реалното измерение. Почваш да гледаш на него като някакви сантиметри от картата до опредена точка от маршрута. Свикваш да ги прехвърляш в часове ходене.. но реалното разстояние, лично за мен до този момент се губеше. Това беше мястото, където за първи път го осъзнах. Мисля, че и при Пешо беше така. Поне на това място и двамата споделяхме това усещане.

IMG_0112

Днес наша цел беше изоставената хижа Планински извори. Бяхме решени да спим там на палатка. Това до колкото знаехме е най-високата хижа в България. Тъжната новина бе, че е изоставена и силно занемарена. Реално не знаехме какво да очакваме там, но тъй като бяхме автономна система, единственото за което се притеснявахме беше водата. Според мнението на хора минавали от там, местността е много красива и да си призная с нетърпение очаквах това спане.

Вървейки по билото в кратките почивки вадехме картите и гадаехме дали там ще има течаща вода. Нали си бяхме наплашени… Затова решихме да действаме на сигурно и звъннахме на Боян за справка. Обаждането на приятел свърши работа. Той бързо се справи с поставената задача и скоро на СМС получих телефона на Екатерина Дончева.

Тази дама се е нагърбила с изключително тежката задача да възстанови хижата. Искрено и се възхищавам на куража и явно несломимия дух. Набрах телефона и макар че я хванах извън България, тя се отнесе изключително любезно с моето ненадейно за.нея питане относно водата. Като резултат получих телефона на един местен човек, който явно с не по-малко дръзновение движеше нещата на място. Името му е Дончо Петров. Звъннах и защо ли не се изненадах, след като отново бях “посрещнат” приветливо. В разговора получихме информация, че чешмата на хижата е пресъхнала но на около половин километър от нея има голяма чешма със силен дебит. Даже би трябвало да има и пейки и маса. Повече от това не сме и очаквали ! Благодарих сърдечно на човека. До края на тази одисея, щяхме да го безпокоим отново, но за това по-късно.

Пътя към х. Планински извори беше открит. Обнадеждени от получената информация, забързахме по пътеката към избраната цел. Настроението видимо се повиши. А и реално пътя тука е доста красив и въздушен

На това място искам да спомена и още нещо, което ни правеше впечатление с Пешо. Като изключим организираната група на БТС, по пътя не срещнахме никакви туристи. Единствените живи люде, които срещахме бяха групи мургави наши съграждани неуморно събиращи боровинки. Те като диви кози пълзяха по склоновете. За да бъда честен, с тях доста дружелюбно се заговаряхме. Ние им се чудехме на издръжливостта, те на нас – как ги мъкнем тези раници.

Основния проблем, който ги вълнуваше, беше числеността и местонахождението на конкурентните групи берачи, които бяхме срещали по пътя. Определено конкуренцията хич не е малка. Другият основен въпрос беше, дали има боровинки по местата от където идваме. За наше съжаление с отговора си на последния безусловно ги разочаровахме. Дали поради слаба боровинкова година или поради сериозните усилия на техните колеги (а най-вероятно на комбинация от двата фактора), почти не бяхме срещнали боровинки. Само единични бройки маломерни индивиди, които не си заслужаваха навеждането.

За мен тази липса на туристи в началото беше потискаща. По принцип съм привикнал на къде по-оживените Рила и Пирин. Но постепенно свикнахме да сме сами по пътеката и това започна да ни носи и удоволствие. Някак така преживяването става и по-лично. Знам ли.

Освен това този ден разписахме и първото си качване над 2000 метра. Пътеката ни отведе на в. Косица където естествено не пропуснахме да се снимаме на триангулачната точка.

IMG_0117

Като цяло прехода не беше от кратките, но след като набрахме височина беше доста приятен и наситен с хубави панорамни гледки. Така привечер преминавайки през връх Паскал, от връх Картала видяхме в широката долина под нас хижата Планински извори. От далече изглеждаше все едно само ни очаква да слезем от високото и да се подслоним в нея.

IMG_0119

Уви – вече знаехме печалната истина. Когато минахме покрай нея видяхме пресъхналата чешма и цялата околност превърната в обор. Но в този момент дори и не подозирахме как изглежда отвътре. Направи ми впечатление, че за толкова дълго изоставена постройка в такива не много дружелюбни условия, сградата изглежда доста добре. Покрива е в сравнително добро състояние а фасадата се нуждае от нова дограма и частично на първо време измазване (по мое непрофесионално любителско-домашно-майсторско мнение). Като цяло крещяща е нуждата от врата с която да се затвори и да не влизат животни вътре. Ако се добавят дограми и едно сериозно изчистване, то би станала годна за обитаване от първопроходците, дръзнали да продължат с работата по нейното възстановяване.

Странното тука беше, че докато се приближавахме към хижата чухме тайнствено думкане. Заоглеждахме се притеснено, но скоро разбрахме че някоя от тенекиите на покрива на пристройката думка при поривите на вятъра. Отдъхнахме се. Явно срещата с планинските духове се размина и този път.

IMG_0120

Чевръсто подминахме хижата решени да.намерим първо водата и устроим бивака. Водата намерихме лесно. Просто чешмата е 20 мин по пътеката. Няма начин да я пропуснете. Чешмата е с пет чучура даващи сериозен и неочакван поне за мене дебит. Освен това водата е изключително студена. Направо.ми изби всички мисли за бърза баня. Пейките бяха там. Едната не в особен добро здраве, но това по бих го отдал на метрологичните условия, отколкото на вандализъм. А маса изобщо не видях. И на чешмата, и на пейките ще пусна снимки в началото на следващия ден.

Оставихме раниците до тях и веднага напълнихме вода в бутилките. Нашата беше топла. След кратка почивка започнахме  да търсим място за патката. Проблемите бяха два. Мястото беше като цяло осеяно от конски изпражнения а и от тъпкане на копита тревата беше на жилави туфи. След дълъг оглед набелязахме едно тревисто петно и дори извадихме палатката. Тогава забелязахме неприятни облаци пълзящи от север гонени от не много кроткия вятър. След кратка справка с поддържащата метрологична информационна система в лицето на Краси Гюров (приятел от София), разбрахме че прогнозата не е много розова. Като цяло бяхме на високо и голо място, кошмарно при гръмотевична буря. Притеснението ни обхвана и след кратък съвет решихме да се преместим близо до хижата и в случай на гръмотевици да се скрием в нея. Събрахме багажа и се върнахме при хижата. Там забелязахме на входа кротко да ни чака мургав берач на къпини, незнайно как и кога появил се в околията. Поздравихме учтиво и споделихме плана си. Той ни обясни как бил изчистил една стая и тя ставала за спане. Влязохме да разгледаме.

Боже… апокалиптична картина. Вътре хижата беше обърната на обор. Тонове фъшкии и адска смрад. Не можах да си обясня как се бяха изхитрили да докарат до това състояние и втория етаж. Покъртителна гледка и ужасна миризма. Почистената стая беше нещо, с една идея по-добро. Но само идея. Нямаше начин човек да я предпочете пред гръмотевична буря. Гледахме стъписани и занемели.

След първоначалния шок само се спогледахме с Пешо и решително се отправихме навън. Все пак решихме да опънем някъде в околията, та ако нещата загрубеят съвсем, да се крием под някой от външните навеси. Е да, ама не, както беше казал един май останал в миналото политик. Имахме подготвени две изненади. Първо – ако смятахме, че терена около чешмата е осеян от конски фъшкии, то тук биологичното замърсяване беше тотално. Но това беше по-малкото гайле. Мургавия берач на къпини се забоде в нас като кърлеж на дупе. Мъъъка.. Започна да ни обяснява, как нямал нищо за ядене и трябвало (забележете – трябвало) да го нахраним.

Божей… Мнооого мразя някой да ми вменява задължения. Не е истина колко мразя – направо побеснявам.

Освен това ние разполагахме с ограничен хранителен ресурс, който кротко и стоически си носехме от 150 км. Направо се видяхме в чудо. Накрая почти без да говорим единодушно решихме да се върнем при чешмата. Изпитахме сериозно облекчение, като разбрахме, че мургавия индивид няма намерение да напусне хижата. Леко притеснение будеше и 20 сантиметровия нож препасан на колана му. Аз не споделих с Пешо притесненията си, но по-късно обсъждайки случката разбрах, че и той ги е имал. За свое успокоение изтъквах пред себе си, че и на моя колан имаше нож, който макар и по-малък със сигурност беше доста по-добър и остър. А и бяхме двама.

Все пак планина беше – дадохме на досадника повече от половината си  хляб и с облекчение се върнахме към чешмата. Бързичко се заехме с опъване на палатката на отнапред избраното място, че вечерта идваше. След като подредихме багажа вътре, аз се заех да топя вода за да приготвя храната. И в този момент Пешо извърши истински героизъм. Изми си краката на чешмата. Аз с интерес го наблюдавах, очаквайки всеки момент да почнат да му капят нотите от студ. Но той беше железен и издържа, макар и с измъчена на лицето усмивка. Аз взех мъдрото от моя гледна точка решение, хигиенизирането ми да приключи с внимателно измиване на зъбите вечерта.

Вечерята беше много вкусна и гарнирана с прекрасна гледка. И тук на смрачаване звъннах отново на Дончо Петров. Просто бяхме доста притеснени за гръмотевична буря и реших да се допитаме до мнението на някой местен, който познава климата на района. Сигурно вдигнахме човек от масата (а може и вече и да си беше легнал да почива). Въпреки това, този факт никак не се отрази на неговото дружелюбно отношение. Той ни успокои и сподели, че според него няма опасност. И тук е момента да поднеса извиненията си на този добър човек за моя късен телефонен терор.

Дончо, благодаря много и извинявай !

Двамата хвърлихме последен изпитателен поглед на северния хоризонт и влязохме в палатката.

Хубавата вест беше, че при огледа преди лягане краката на Пешо бяха в сравнително добро състояние, и това на пук на не малкия преход за деня. И в този момент идеята за неуспех ни напусна напълно, или поне мен със сигурност.

Така приключи един от хубавите от моя гледна точка дни на прехода. Най-хубавия обаче, все още предстоеше. 

 


Разказа на Пешо :

х. Мургана – х. Планински извори

6.30 – 19.30

Със ставането решението е взето „Продължава ме“. Хижата спи, вън е тъмно, слънцето все още не е изгряло, събираме багажа на бързо, мятаме раниците и тръгваме. Междувременно Мишо е оставил бульоните и малка част от сухите супи на жената от хижата в знак на благодарност. Следва връщане към билото, след което слизане към Златишки проход и ново изкачване към билото.

Объркваме на два пъти пътеката, но накрая влизаме в правилното направление на движение и целта ни е хижа Планински извори – най-високата старопланинска хижа, която за съжаление е неработеща. В момента има подписка в интернет за нейното възстановяване. Междувременно се свързахме с жената която води кампания за възстановяване на хижата за да получим информация за наличието на вода. Парен каша духа след като бяхме близо ден без достатъчно вода около връх Мургаш. Тя от своя странна ни дава телефона на местен човек от селцата долу който е по добре запознат. Оказва се че вода има, чешмата „Петте чучура“ работи и лесно ще я открием.

Пътят върви по билото и е сравнително лесен, въпрос на 10-12 часа местене, т.е. на достатъчно упоритост и твърдоглавие. Срещаме основно „боровинковци“ – ромско население което се броди по билото на Стара планина с кофи и едно такова особенно устройство за бране на боровинки. Двама от „боровинковците“ срещаме докато почиваме на връх Г… Ние проявяваме интерес към тях, от къде са, откъде са се качили, сами ли са, оказва се че са от село в подножието на планината и са се качили по пътека право към билото. Те пък проявяват интерес от нас, от къде идваме и на къде отиваме. Вземаме си довиждане и кой на където му е пътя.

Със преваляне на върха преди хижата пред нас се отваря едно обширно плато в средата на което се вижда постройка на хижата. Приближавайки, чуваме странен звук за момент след което се изгубва, спираме ослушваме се, звукът идва от хижата, после пак този звук. Нали защото знаехме, че хижата не е действаща, но комбинацията със свистящия вятър и странния звук хижата изглеждаше призрачна и това което будеше беше страх. Оказа се, че звукът идва от играта на вятъра и ламарините от покрива на хижата, въпреки това мястото продължаваше да бъде призрачно. По средата на обширното плато цъфнала една изоставена постройка на над 2000 метра надморска височина. Навсякъде около хижата имаше лайна от крави, минавайки покрай самата хижа видяхме, че и тя самата е превърната в говедарник. Но сградата е запазена, изглежда покривът не тече. Ние се отправихме към посочената ни чешма, която по думите на gps-a се намира в насрещния край на платото. Рано е все още, слънцето топли силно.

Чешмата е уникална за това място, наистина пет чучура бликат силни струи вода. Как може на такава надморска височина да има такъв дебит на вода, но важното е че има. Слънцето бързо пада и от север се събират тъмни буреносни облаци. „Нали няма да има гръмотевици, а ние сме кажи речи на билото“. Прогнозата за времето е днес вечерта да има дъжд и гръмотевици по планините, Валя също изпрати подобна прогноза. Лоша работа, събираме раниците и тръгваме към хижата да разгледаме, какво е положението вътре и да разпънем лагера (сега когато имаме вода) в нейната близост за да сме на сигурно ако се наложи.

Стигайки, т.е връщайки се до хижата, се оказва, че на входа й ни чака, седнал циганин. Обут в гумени ботуши и работен панталон и курка, той ни вика при него. Обяснява ни, че можем да приспим в хижата, иска вода, посочвайки че е гладен и добре, че сме дошли да похапнем заедно. Обикаляме хижата – вътре е в окаяно състояние, очевидно е, че не може да се нощува, както на първия етаж така и на втория. Навсякъде е осрано от животни, всичко е изпотрошено. Циганинът ни следва по петите и обяснява, че всичко е идеално място за спане. За момент се оказва пред мен, в следствие на което се вижда ножът на кръста му, не малък нож. Съмнение и страх ме завладява за момент. Хижата е все така призрачна, а сега има и циганин които ни лъжи защо е тук с нож. Той би могъл да бъде всеки, издирван или човек готов да направи всичко защото така е решил. Обикаляме около хижата, неотменно следване от циганина, след което решаваме, че по добре е да се върнем при чешмата, приемайки че няма да има гръмотевици тази нощ или ако има ще бягаме към хижата въпреки далечното разстояние. Даваме на циганина всичкия хляб, няколко филии с които разполагаме носени от връх Ком и изоставяме за пореден път изоставената и призрачна хижа. В съзнанието ми е Хичкок и циганина с ножа. Странно, но човек е възможно да вижда и невидими неща или поне такива които биха биле възможни за него.

Хапваме вкусна лиофилизирана храна и се приютяваме в палатката, с надеждата да не вали и гърми тази нощ. Положението с краката ми е по добро, антибиотичния крем безсъмнено помага на малкия ми пръст на крака да спре да се влошава, даже има и известно подобрение. Останалата болка в краката си е на лице, но без нея, болката в коляното и безграничната умора не би могло да има път. Пътят е все по-труден, твърде дълъг всеки ден, а тялото всячески се опитва да ни откаже.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=48

9 коментара

Skip to comment form

  1. Това не е краят, нали? 🙂
    Кога ще мога да прочета продължението? 🙂

    1. Радвам се, че освен нас участниците има поне още някой, който чете преживелиците.
      Ми малко мързелив си падам. То и този ден подлежи на дописване и сресване. Реално го писах от телефона в автобуса на път за София.
      Но засрамен ще седна тази вечер да го преработя и обещавам да погледна по-сериозно на дописване на сагата.
      Като цяло искам да опиша всички 19 дни, както накрая да дам и GPS тракове и информация, която събрах като катерица преди тръгването.
      Така може да е от полза на някой последовател, който реши да стъпи на пътеката.

  2. По тази тема пътеписите не са чак толкова много, че да останеш без читатели 🙂
    Аз самата съм стигнала до втория ден, така че ако това може да те успокои има по-мързеливи и от теб 😉

    Леко писане и още по- леко ходене по планините! 🙂

    1. Да бе …
      Да забелязваш някой друг наоколо ?
      Иначе можеш да ме потупаш по рамото – не само пренаписах ден 5, но и пуснах ден 6-ти.

      Относно ходенето по планини – закътал съм едни снимки тука от едно прекрасно еднодневно ходене до Мальовица в което осъществих отдавнашна идея да се върна по Урдина река, ама знам ли … Може би все някога ще види свят.

      А майтапа е , че идеята за този блог тръгна от един разказ за едно прасе, който много исках да напиша… Та той трябваше да е първата публикация, ама .. Не че не беше готов преди Ком – Емине, ама ..
      Май ще трябва да изчака ден 19-ти.

      Апропо има и подготвени едни записки от ходенето ми до Непал в далечната 1993 (божей.. как лети времето) ама чака да сканирам негативите някъде, че без снимки някак постно идва.

      Хайде – приятно четене …

      1. Хахахаха, българския чукча не писател, той читател 😉
        Просто никой не коментира, не че някой не чете. Нали се сещаш, че който реши да тръгне по Пътеката, първата му работа ще е да се зарови в Чичко Гугъл да търси информация и в никакъв случай няма да пропусне пътепис като твоя.

        Позволих си да пусна линк към блога ти в темата за Ком- Емине на форума planina e-psylon? Аз като се готвих именно там открих много полезна информация.

        П.П. Кое е по-лесно – ходенето или писането? 😉

        1. Ми знам ли … 🙂
          Но определено май ходенето ще се окаже по-кратко. 🙂

  3. Браво, така преработен този ден наистина ти се е получил добре 🙂
    Само върха с циментовата грозотия не е Косица, а Паскал. Косица е непосредствено преди него и не е обозначен с нищо.
    Този връх, от който си снимал х. Планински извори може да е Картала, но не съм сигурна. Не си спомням откъде за пръв път се вижда хижата, но от Паскал със сигурност не, много е далече…

    1. Така.. За Картала си права.
      Като за сефте в Стара планина ми беше трудно да се ориентирам във върховете много, много..
      А и трудно по принцип ги помня. И из Рила, като почнат едни хора да ми ги цитират един след друг … Глътвам си езика направо.
      Така, че там го оправих.
      За Паскал и Косица – хич не бях сигурен и затова когато го писах взех помощ от клуба :
      http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?t=2473
      Явно е спор, който се води отдавна.
      Ако има неопревержими доказатеслтва, че пирамидата е на Паскал и това ще коригирам.

      1. Да, сега и аз се разрових – вярно пирамидата е на Косица 🙂
        Първия път бях там с група и изобщо не се усъмних като ми казаха че е това е Паскал. Така ми е и останало, даже това лято като минах оттам пак не съм разбрала кое е Паскал 🙂
        Явно ще трябва да се ходи пак! 😉

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!