Ден деветнадесети и последен

с. Козичино – нос Емине

08.08.2012

Събудихме се рано. Предстоеше ни последната отсечка на нашия път. И макар че, знаех този факт, умът ми отказваше да го приеме. Закуска навън, на масата от макара за кабел. Хапнахме последните супи и след кафенцето, приготвихме багажа за заминаване. Но някак си не се сдържах и филмирах това място. Така заинтересованите ще могат сами да си направят изводите.

Обърнахме гръб на така наречената туристическа спалня и закрачихме към пътеката. Пешо мина през магазина, но както се очакваше, нямаше никой. И нито следа от шапка. Писахме я в графата “Неизбежни загуби”. На излизане от селото минахме покрай една къща, доста добре направена - с дворче, навес. Имаше вид на място, където се дават стаи под наем. Препоръчвам на хората след нас, не че шанса е висок, ама все пак да проверят тази възможност.

Скоро вече крачехме по ливадите извън селото. По едно време малко се притесних да не си прецакам краката баш на последната отсечка и спряхме да си лепна по някой лейкопласт превантивно.

IMG_0149Слава богу, приключвахме похода с крака в доста добро състояние. Спомням си дни, в които много трудно бих повярвал на подобна перспектива.И тук ни завари изгрева на слънцето иззад съседния баир.

IMG_0150

Да си призная, от ходенето до кулата на Погледец много, много спомен нямам. Тревисти открити терени и черни пътища. Още беше рано, но постепенно почна да става жега. Спомням си, че някъде по трасето пресякохме някакъв асфалтов път. Бързо отваряне на картата и справката показа, че това е Дюлинския проход. Ако трябва да бъда откровен, за първи път го чувах. Нямаше обаче значение. Нищо не можеше да помрачи факта, че това бе последния проход по пътя ни към морето. Край.. Никакви вече проходи.

Уви.. Не бяхме забелязали Поморийския проход. Груба грешка. И още как щяхме да го забележим…

На телевизионната кула спряхме да починем и да пийнем вода. Естествено и да се снимаме.

IMG_0154

Макар че часът беше някъде към 09:30, слънцето напичаше и Пешо започна да чувства все по-осезаемо липсата на шапка. Затова тръгвайки надолу приложих един стар трик и пригодих една от фланелките му като кърпа за глава. Не може да отречете, че му стои идеално.

IMG_0158

От тук пътя тръгна надолу покрай едни електрически стълбове и ние закрачихме по него. Скоро се отзовахме на асфалтов път и продължихме меланхолично по него. Беше доста еднообразно ходене, от което ме изтръгваха пейзажи като долния, показващи че заветната цел е все по-близо и по-близо.

IMG_0159

Така потънали в меланхолия и жега стигнахме до едно много странно населено място, състоящо се от полусрутени къщи и нови недостроени обекти. На повечето от последните вятъра поклащаше различни вариации на табела с надпис “For sale” с някакъв мобилен телефон отдолу. Всичко това напомняше на скелет останал от бума с английските заселници уж втурнали се масово към България. Изглеждаше хем тъжно, хем смешно. Абе.. като цялата ни държава. И като апотеоз на всичко описано по-горе е следната снимка, която нямам намерение да коментирам. Оставам това на вас…

IMG_0160

Скоро минахме покрай две възрастни жени седящи на пейка пред къщата си. Това, ако не се брои някое и друго куче, което мярнахме пътьом, бяха единствените живи същества наоколо. Въпросните баби бяха извадени сякаш от снимка от началото на века. А реално и те си принадлежаха на това време. Имах чувството, че сякаш цяла вечност си седят на пейката така пред вратата на двора и обсъждат малкото интересни неща наоколо, като повечето време се отдават на спомени за отминали времена и хора. И мило и тъжно.

Изгледахме се с бабите, усмихнахме се един на друг и продължихме по пътя. В края не селото имах маркирана чешма. Добре че не разчитах на нея, защото като я намерих накрая се оказа, че водата в нея е само спомен. Но този път имахме запаси.

Върнах се на пътя, където ме чакаше Пешо и продължихме да крачим. Скоро ни разминаха два джипа натоварени с явно чужди туристунгери. Гледаха ни като редки животни и направо очаквах да ни подхвърлят нещичко за хапване. Но явно в колите е имало от онези табелки – “Не дразнете животните, не им хвърляйте храна”. Така или иначе джиповете ни разминаха и ние искрено се зачудихме какво търсят тези по места наоколо. Освен да ги водят бедните за оглед на имотите за продан, друго не ни хрумна.

Скоро обаче съзряхме от лявата страна на пътя нещо като конна база. Това обясни една от възможностите пред отминалата група. За друга не се сетихме. Но както и да е. Важното бе, че с всяка крачка морето ставаше все по-близко и близко.

Малко след това село (ако мога така да го нарека) напуснахме асфалта и закрачихме отново по черните пътища. Освен, че ивицата вода в далечината ставаше все по голяма, друго за тази отсечка не си спомням. Но и това хич не беше малко.

IMG_0161

Така от крачка на крачка, от дума на дума стигнахме и въпросния Поморийски проход. Реално, това не е нищо друго а главният път Бургас – Варна. Излязохме сравнително близко до едно ловно стопанство. Вече бяхме свършили почти водата, затова влязохме вътре и помолихме да си налеем. Работниците тъкмо се бяха събрали и обядваха със студена бира. Нямахме проблеми. Показаха ни чешмата и ние напълнихме бутилките. Въпреки че източвахме дълго водата, тя си остана въз топла. Но не и връзвахме кусур. Течност си беше все пак.

Починахме малко и тръгнахме нататък. Разглеждайки картата забелязахме, че имаме няколко километра по пътя. Не много весела перспектива. Освен това забелязахме, че има даден един черен път, който сече завоя по асфалта, но губи сравнително доста височина. След кратък съвет избрахме асфалта пред катеренето. Дали беше умно решение, все още не мога да определя.

И така.. Тръгнахме ние по главния път срещу движението и скоро осъзнахме, че това няма да бъде просто ходене, а битка за оцеляване. В началото имаше малко повече място в страни на мантинелата, но скоро нагазихме в едни гъсти крайпътни насаждения.. Не е работа. Че и бодливи.. Май акации бяха. Техниката на придвижване се състоеше в прибежка докато се чуе звук на идващ автомобил, след което се забождахме в първата възможна дупка в растителността. А тя бодяща.. Че и често не се събирахме двамата, та трябваше да планираме щафетно придвижване. Това общо взето като го пиша звучи забавно, но на място никак не е. Понякога колите и камионите минаваха неприятно близко до нас. Абе направо си имах усещането за оцеляване, а преминаването на тези няколко километра ми се стори цяла вечност.

Като по чудо стигнахме живи мястото от където се отклонява пътеката от пътя. Малко навътре имаше едно голямо дърво, и макар че наоколо имаше доста боклук, с кеф приседнахме да починем в сянката му, радвайки се на късмета си. Пийнахме вода и прихапнахме нещо дребно.

Уф… Най сетне излязохме на финалната права. И скоро гледката в страни напълно доказа мислите ми.

IMG_0162

От тук се движехме по сравнително равен път в рехава горичка. Имаше сенки, но и си беше доста горещо. Помня, че крачехме и от време на време спирахме за по 5 мин да починем в сенките на дърветата.

Така по време на една от почивките, седейки на тревата отстрани на пътя, покрай нас мина една Лада с няколко мургави събратя вътре. Загледаха ни и намалиха, като почти спряха. Поздравихме се и след това чухме поредните весело-радушни подмятания по адрес на нашето начинание. Бяхме свикнали. Разделихме се с усмивки и махане с ръце.

След още незапомнено време ходене попаднахме на няколко цигански катуна в гората около по-големи поляни в близост до пътя. Да си призная бяха организирани перфектно. Места за излягане навън, тентички и всякакви други бивачни работи и глезотийки. Даже си бяха докарали водоноска. Хич не бяха глупави. Вместо да се пържат в жегата на селото или града, си изкарваха прекрасно в хладните сенки на гората. Възхитих им се и мъничко завидях. Бяха цели семейства – жени, деца. Освен това с риск да бъда заклеймен като сексист, искам да споделя, че организацията на живота в лагерите много ми допадна. Докато мъжете се излежаваха и пиеха студена бира, децата играеха а жените шетаха и готвеха. Абе.. Идилична картина ви казвам.

А ние трябваше да ходим. Кой казва, че има справедливост на този свят.

Скоро разпознахме хората от Ладата. Поздравихме се и трябваше да напуснем последния катун под ехидните подмятания от рода – за къде сте се разбързали, спрете починете … Засмяхме се и помахахме с ръце зад гърба си. Малко в стил – о махни се Сатана !

Въпреки изкушенията продължихме с твърда стъпка напред. Все по нервно проверявах разстоянието на GPS-а, а то така бавно намаляваше… Не е истина. Но в крайна сметка пред нас се разкри изглед към Емона. Нима заветната цел вече беше във границите на визуален контакт. Не бяхме ли жертви на мираж…

IMG_0164

Е.. Прилива на сили беше неимоверен. С Пешо вървяхме целеустремени напред. Забравихме умора, прах, жега и жажда. Но някак и двамата сякаш не вярвахме, че стигаме края. Някак това не беше реално.

Така, внимателно избирайки пътя влязохме в Емона. Пред нас беше Емине. Вече не само понятие на табелка, а истински – от камък и трева. Преди време, когато си говорих с нашия ятак и мой приятел архитекта Джеджев, той сподели, че има приятел с къща в Емона. Когато го питали къде се намира къщата му, той отговарял нещо от рода – на последния кол на Ком-Емине. Е.. Прав е бил човека. Наистина е на последния кол на маршрута. Жалко, че не беше там да се запознаем.

Но както и да е. След последния кол безпогрешно попаднахме в единствената май кръчма на Емона. Да си призная стана съвсем спонтанно и напълно естествено. Влязохме вътре и свалихме раниците. Посрещна ни една много симпатична жена и веднага ни разпозна. Колко ли такива като нас бяха минали през главата и. Поговорихме си малко и тя ни черпи по една вафла и една газирана вода. Какво по топло посрещане !

А.. Щях да забравя. Пешо си спечели и две цигари, че познайте.. Пак беше останал без цигари. За негова зла участ в магазина нямаше. Който си е карък, карък си …

Междувременно се обадих на Пенчо, много добър мой приятел, който беше на море на къмпинг Градина. Бяхме се разбрали да дойде да ни прибере. Казах му, че вече сме в Емона. Би трябвало докато стигнем носа и се върнем, че и намерим двата кеша в района, той да стигне. Пенчо се зарадва на новината, че сме стигнали здрави и читави.

След като починахме и се насладихме на гледката решихме че е време да стигнем мястото, от където повече път напред няма. Жената ни предложи да си оставим при нея раниците, но и отказах. С тази раница заедно тръгнахме от Ком. Минахме заедно през какво ли не. Накрая трябваше и заедно да стигнем Емине.

Благодарихме и топло и се разбрахме да ни чака. Определено щяхме да се върнем за по бира.

И така.. Поехме по черния път към военната база.

IMG_0166

Това военните са странни хора. Защо са заградили пътя към фара, така и не мога да го разбера. За групата на БТС специално отварят вратата и сигурно ако не беше пост-социалистическата криза и духов оркестър щяха да докарат. Но ние скромните единични пътешественици трябва да се правим на Рамбовци и да форсираме телените заграждения. На отиване натикахме раниците под един участък, където долната бодлива тел беше по нависоко и в стил морски тюлен пропълзяхме отдолу.

И ето. Вече изкачвахме пътя към фара. Не знам. След толкова дни ходене и толкова километри зад гърба, просто не можех да повярвам, че това е края. Стигнахме фара и го заобиколихме. И тогава вече нямаше къде повече напред. Земята свършваше като отрязана а долу се чуваше рева на морето заглушаван от звука на силния вятър.

IMG_0167

Ето ни с Пешо на края на земята. Зад нас само вода.

IMG_0168

А долу на 60 метра под нас морето се разбиваше в скалите…

IMG_0169

Дойде време за ритуала извършван от всеки един добрал се до тук Ком-Еминеец. Свалихме раниците и всеки отвори онзи таен джоб в тях в който носеше заветните камъчета от връх Ком. Решихме първо Пешо да хвърли своето. Аз го заснех най-прилежно, като помествам най-добрата снимка според мен от цялата серия.

IMG_0178

Ясно личи камъчето, летящо към водните дълбини.

А ето я и моята снимка. Ще се задоволя само със засилка .. Ако се чудите защо – питайте Пешо.

IMG_0185Постояхме на ръба загледани след парченцата от Ком с които току що се бяхме разделили. След това си избрахме и по едно камъче от Емине. Моите си ги прибрах внимателно и през цялото време докато пишех този пътепис, те бяха в чекмеджето до мен. Не еднократно съм ги вадил и държал в ръката си. За вдъхновение. Едно от Ком и едно от Емине.

След това седнахме на тревата и загледахме морето. Не си спомням колко време седяхме така загледани в хоризонта. Но уви, трябваше да ставаме и да тръгваме обратно.

Разгледахме фара. Винаги сградите на фаровете пораждат в мен една особена романтична тръпка. Представа за морски бури, албатроси кръжащи около тях сред пръските на вълните…

IMG_0191

И малко снимки от брега по обратния път. Бодливата тел този път я прекрачихме през място където явно по-често се минава и не пълзяхме.

IMG_0192

IMG_0193

Скоро бяхме на едно заравнено място, което се вижда на първата снимка. Пешо още на идване си го беше харесал като мястото за изпушване на цигарата на победата. На снимката я е скрил, но по блажената усмивка може да го разкриете.

IMG_0194

Слънцето огряваше фара и аз не пропуснах възможността да се увековеча на неговия фон.

IMG_0195

Така с Пешо, мечтателно можехме да си седим цялата вечер, но имах работа да отмятам, т.е. имах два кеша да търся. И докато единия беше на близо, за другия трябваше да попребродя полуострова. Пешо изрази желание да дойде с мен и скоро крачехме през тревата по груб азимут към кеша. Така стигнахме до един дълбок овраг. Няма минаване. Добре че намерихме пътека, която слизаше надолу. След внимателно спускане се лутахме из дъното в търсене на такава извеждаща на другия склон. С късмет я намерихме и по нея се изкачихме горе. Пешо явно беше уморен, а и тогава не беше още запален геокешър, така че го оставих в една ливада да почива заедно с раниците и въоръжен с химикалка поех напред. Скоро уцелих един път, който явно водеше в правилната посока. След 15-20 мин вече бях в района на кеша. Не бе трудно да го намеря, ама си беше на екстремно място на ръба на стръмния бряг. Но какво ли не прави човек за хобитата си. Така че скоро се бях логнал успешно и крачех бързо доволен в обратна посока. Вечерта постепенно идваше и трябваше вече да очакваме Пенчо да дойде. След като знаех вече пътя бързо се върнах до Пешо. С раници на гръб започнахме да търсим маршрут за прибиране в Емона. След яко газене из тревите, най после стигнахме първите къщи. С безпогрешен нюх на хрътки отново нацелихме кръчмата.

След като поздравихме пак жената си взехме по една биричка. Да ама след ходене бяхме и гладни. Поогледах се за нещо за мезене и погледа ми се прикова в консерва Русенско варено. Решението беше взето на мига. Жената ни даде и вилички и по някоя филия. След няколко минути вече пиехме бира и най-аристократично мезихме русенско варно от консервата с вилици в ръка.

Кеф.. Нирвана….

Гледахме носа и някак си не вярвахме, че всичко е свършило. Че няма пак утре да се събудим рано сутринта и да нарамим раниците за поредния ден ходене.

Нима целта беше постигната ?

Нима пътя беше свършил ?

Не можех да повярвам. И именно в такива моменти си доказвам, че магията не е в крайната точка. Истинската магия е в пътя, в неговите случки, в хората които срещах крачейки по него, в промените които настъпват в тебе.. А целта…

Е добре де.. Приятно е да я постигнеш.

Бирата беше изпита, консервата отопена с хляб а вечерта ставаше все по наситена. Скоро видях колата на Пенчо да завива по улицата и да спира пред кръчмата. След миг вече си стискахме ръцете. Реално Пенчо наред с архитекта Джеджев са двама от хората, оказа ли ни най сериозна подкрепа в логистиката на нашето начинание за което искрено съм им благодарен. И в никакъв случай не бива да забравяме приятеля на Пешо, докарал ни провизии на Беклемето.

А и ето и снимка с моя приятел Пенчо на паркинга пред кръчмата.

IMG_0201

От тук нататък нещата потекоха гладко. Качихме се в колата и след дълго тръскане по разбития път стигнахме равен асфалт. Реално Пенчо беше отседнал в Свети Тома до Созопол и ние щяхме да спим при него. Но дните и вечерите се прекарваха на караваната в къмпинга до къмпинг Градина. Сега трябваше да минем да вземем сина му от там и да се приберем в Свети Тома. Пътуването до Градина беше отпускащо и приспивно. Беше вече тъмно, когато стигнахме там. И тъй като в апартаментчето нямаше нищо за ядене, докато той прибираше сина си, ние поръчахме храна в една кръчма пред къмпинга. То гладен да поръчва храна е несериозна работа. Накрая се оказахме с доста повече от необходимото, но по добре да остане, отколкото да не стигне.

Ето го Пешо на масата пред плика с хлебчетата докато очакваме да дойде храната.

20120808_230718

Скоро дойде и тя, а малко по-късно и Пенчо със сина си.

Отново бяхме в колата и пътувахме към Свети Тома. Реално по пътя е близо и докато се усетим вече бяхме там. Апартаментчето беше много приятно, но една от най приятните му черти беше банята с топла вода. Веднага и скочихме.

Вечерта завърши на масата. Пиехме бира, хапвахме и разказвахме объркано патилата си.

Скоро умората си каза думата и не след дълго вече бяхме в леглото

Така завърши нашия път от Ком до Емине.

За мен това беше една многогодишна мечта, добила най-после реални измерения.

Бях щастлив, уморен и малко не вярвах, че се е случило.

Заспах усмихнат.


Разказа на Пешо :

с. Козичене – с. Емона – нос Емине

Закуска – супа, кафе и напускаме Козичене по изгрев слънце. Оказва се че съм забравил бойната си шапка предишния ден в селския хоримаг, вкуса на бирата която си поръчахме е направил така че шапката да избледнее… Малко ми е тъжно, но това са жертвите на пътя дотук равносметката е бойната шапка и два чифта чорапи. Поемаме по последния ден на пътя… напред, към морето мислите са какво ли ще е ако свърши, каква ли ще е гледката на морето, какво ще е чувството на достигнатия набелязан край? Мислите ни са както в онзи филм The way, когато стигнаха края на пътя Сантяго „Това ли беше? А сега какво?“.

Пътя в този участък е лек, в по-голяма част се движим по черен път. Стигаме телевизионната кула която съзряхме още вчера. Със всяка изминала стъпка се приближаваме към морето. За наше голямо учудване все още си е планина, е да не е 2000 метра надморска височина но около 400-600 метра си е от всякъде. Имаме достатъчно вода и пътя се вие във открити участъци и в такива от лека гора, колкото да ни спаси от адски горещия ден.

Минаваме през малко селце, с чудесна гледка към морето и залива на Слънчев бряг и Несебър Селото е по-скоро махала съдейки по гъстотата на къщите, отдалечени на 10 метра една от друга. Няма и помен от хоримаг. Самото селище е странна комбинация от разпадащи се стари къщи, както и няколко чисто нови построени или недовършени къщи-палати на с надпис “For Sale”, наследство от последния икономически бум само от преди няколко години. Единственото което срещаме в селцето са две стари жени седнали на пейка пред къща и навели поглед в земята. Дори когато минаваме покрай тях те не вдигат очи, учудваме се кой им носи хляб и храна в този пущинак, а как им е живота през зимата.

Така или иначе продължаваме и ние. Малко по-късно насреща ни настигат два джипа с английски туристи водени към конната база която видяхме на близо, за които ние сме истинската българска атракция. Стигаме мястото където минава пътя от Бургас за Варна, решаваме да не губим височина и следователно да минем 5-7 км. по този силно оживен, натоварен и асфалтов път. Грешката е налице, чувстваме се като шумкари, които се движат по асфалтовия път надничат от канавката и всеки път когато идва насреща кола се хвърлят отчаяно отново в нея за да избегнат насреща идващите коли, камиони и автобуси. След около час и половина с облекчение отново поемаме по коларски път. Полягаме за почивка в най-голямото следобедно слънце под дърветата, след което продължаваме.

Малко след това срещаме два катуна цигани, които очевидно с най-голямо удоволствие се разполагат в покрайнините на Черноморието и изглаждайки от страни добре си прекарват – мъже, жени и деца изглежда се чувстват у дома си. Нещо повече неочаквано се оказва, че единия катун има и камион с цистерна вода на него,… да по този начин са решили фундаменталния проблем с водата.

В мислите ни е нос Емине, вече се чувства близостта на морето и в този момент морето се разкрива пред нас. Чувството е неописуемо… Единствено бих го сравнил с „чувство на свобода“, незнам защото ще бъдем освободени от това ходене, не знам защото морето винаги буди такива чувства на непокорност, пълнота в природата или защото радостта напита в нас от постигнатото, или пак че ще има хоримаг а там цигари и бира, … истината е че не знам но най-близкото което напира в същността ми е свобода и проливаща радост. Вижда се Емона. Никое селце, глад или място досега не ми е изглеждало толкова светло,окъпано от светлина, бяло… По късно се оказва, че е било гръцко селище на времето, което дава рационално и разумно обяснение за чувството че е много бяло. Но слизайки към това прекрасно място, с болката в краката, умората на тялото които не са ни напускали от дни, мисълта е че това е прекрасно.

Отново в погълнат в абстиненцията на цигарите, съм целеустремен в хоримаг, както беше казал Мишо “Show me the way to the next хоримаг…. If you don’t we must die”. Водени изминатия път досега, веднага попадаме на селския хоримаг, нещо като магазин, плод-зеленчук, бакалия, кафе и малка кръчма но в морски стил. Съответно в него ни чака единствено съдържателката. Питам за цигари, оказва се че няма и възможността е да има на Иракли. Жената ни пита откъде идваме, а ние не без умора и гордост казваме че сме от в. Ком и не сме мислили, че ще успеем да дойдем до тук. Съдържателката мило ни поздравява и предлага да взема цигари от нейните, свити от тютюн, настоява да ни почерпи по една газирана вода и подава по една обикновена вафла, нещо като награда за изминатия път. Вземам две цигари, едната изпушвам с наслада другата запазвам за нос Емине и морето.

Не се бавим и бързо продължаваме, като обещаваме да се върнем за бира при жената.

Стигаме поделението, което е препречило последните метри до нос Емине, трябва да минем някак си през телената мрежа. Единодушни сме, че след 700 км. изминати, дори и цената да бъдем вкарани в ареста е платима. Разбира се знаем, че всеки стигнал до тук по пътя минава и това не е проблем. Намираме малка дупка, повдигаме бодливата тел и се промушваме.

Оттук 15-20 метра до нос Емине, фара и станцията на метерлозите.

Чувството е невъобразимо, момента, цялата болка изчезва и осъзнаваш че усилието си е струвало безкрайно.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=473

4 коментара

Skip to comment form

  1. Честито! И за Емине, и за довършването на разказа 😉
    Туристическата спалня в Козичино беше кошмарно място, вярно е.
    Ходенето по асфалта на Поморийския проход не е било грешка, по-добре отколкото по пътеката.
    Организираната група също не са ги пуснали до фара миналата година, заради атентата. Доколкото са се возили в автобус на няколко пъти, не мисля че са се чувствали ощетени от това.

    Бъркам ли като си мисля, че за в бъдеще има голяма вероятност отново да сте на Пътеката, дори и да не е скоро, но все някога? 😉

    1. Привет !

      То си мина сезона преди да го завърша този разказ…
      Остана само епилога. Надявам се да го приключа скоро.

      Иначе отново по пътеката.. знам ли. Толкова много други пътища чакат да бъдат извървени, че чак се подтискам колко малко ми е времето като се замисля… Но да не се заричам. Ако съдбата ми е подготвила следващо ходене – аз съм там. Няма да се дърпам.

  2. Голяма наслада изпитах докато четях вашият пътепис.
    Изпитвам респект.
    Благодарен съм за предоставената възможност да съпрвживея това приключение.

    Юли

    1. Привет Юли !

      Радвам се, че си харесал нашето с Пешо разказче.
      Радвам се, че и писа тук.
      За съжаление, още се пъна с последните дни на Дурмитор, ама нещо ме напусна желанието..
      Но като виждам, че все още има жив читател, ще взема да го довърша.

      Иначе от Ком-Емине мина доста време. Нещата сигурно са променени и са доста различни. Но приключението си остава. За всеки то е различно.

      Пък като се видим ще си говорим повече..
      То и ти с велосипеда имаш какво да разкажеш.. 🙂

      Поздрав и надявам се до скоро !

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!