Ден трети

поляните след х. Лескова – Витиня

23.07.2012

 

Деня като цяло може да се охарактеризира само с една дума – безводие.

Напук на липсата на вода и лекия дъжд превалял през нощта, спахме добре. Станахме доста по рано от предния ден. Първо, имахме сравнително дълъг преход и второ – искахме да ходим по-дълго в хладно време за да пестим вода.  Хапнахме една супичка, събрахме лагера и потеглихме. Палатката беше мокра от нощния дъжд, така че не трябваше да забравям вечерта да я извадя да изсъхне.

Отворих скътаната бутилка вода и я разделих по равно (а не по братски) в смукалките. С Пешо мрачно гледахме колко нищожно изглеждаше количеството на водните ни наличности. Но нищо не можеше да се направи на този етап. Тръгнахме напред с бърза стъпка. Естествено се ослушвахме за вода на всеки метър. Вървяхме през една доста странна и интересна гора. Направо си очаквахме някой горски дух да изскочи из зад дърветата … Много особено усещане беше.

IMG_0045

Стараехме се да не пием много вода. И тук някъде към края на гората поспряхме да починем. Приседнал на високия скат на пътя изведнъж съзрях до себе си пълна поокаляна половин литрова бутилка минерална вода Банкя. Взех я със съмнение, но след това забелязах, че не е отваряна. Направо не повярвах на късмета си. Поизчистих тапата и гърлото с една мокра кърпа и бавно отворих капачката. Чу се характерния звук на късаща се капачка на минерална вода. Страшно и се зарадвах. През цялото това време Пешо ме гледаше с явно съмнение. Според него трябваше да я изхвърлим.

Боже… Как се изхвърля половин литър вода в това безводие ? Да си призная, хич и не ми мина подобна идея в главата. Започнах стръвно да душа гърлото на бутилката. Ми… миришеше си на минерална вода. Предпазливо отпих малка глътка и я зажабурках в устата. Ми … пак минерална вода. Завих внимателно капачката и я прибрах в раницата си с ясното съзнание, че ще я изпия. Поолекна ми – имах половин литър екстра вода, като твърдия отказ на Пешо да пие от нея я направи изцяло мое притежание.

Уви … В този момент хич и не подозирах, че това ще е един от няколкото твърди отказа, които Пешо щеше да раздаде с пъна убеденост този ден, само и само за да ги наруши малко по-късно. Сложихме раниците и продължихме напред. Жаждата започна да ни мъчи все повече и повече. Към обяд стигнахме местността Белия камък. Хранехме някаква плаха надежда, че там ще намерим вода, но уви. Нито капчица. Аз вече бях свършил водата в смукалката и кротичко си пиех от намерената минерална вода. Пешо също беше свършил своята вода, но стоически понасяше жегата и жаждата аристократично отказващ да пие захвърлени минерални води… Но след като стана ясно,че и тук няма вода, най-сетне капитулира – помоли за бутилката с вода и плахо отпи няколко глътки.

Намирайки се под връх Мургаш имахме 3 възможности. Първата да подсечем от ляво върха и да засечем пътеката идваща от горе. Сравнително близо по тази пътека имаше вода отбелязана на картата. Втората възможност бе да продължим по пътеката водеща директно по стръмния склон към върха. Третата възможност бе да минем през хижа Мургаш.

Да подсечем върха да си призная, не ни мина и за миг сериозно през ума. Водата сравнително близо беше изкушаващ фактор, но да направиш Ком-Емине без да минеш през първенеца на западна Стара планина ми се виждаше някак доста неестествено. След кратък размисъл избрахме да минем през хижа Мургаш. В някаква степен този избор беше грешка. Не бяхме разбрали, че хижата е необитаема и хранехме надежди не само да налеем там вода, но и да хапнем нещо. Каква заблуда. От друга страна това си е класическия маршрут и ние като видни класици беше естествено да изберем него.

Тръгнахме по пътеката към хижата. Почти веднага маркировката се изгуби и с труд я намерихме отново. Това трябваше да ни подскаже, че не много хора минават по нея. След като отново попаднахме на пътеката закрачихме към хижата. След няколкостотин метра попаднахме на планински поток. Вадя картата и гледам че извира сравнително близко нагоре по склона. Как и се зарадвах на тази вода .. Студена, вкусна .. Извадих бутилката, напълних я и приседнах отстрани. Старая се да пия по малко но пуста жажда. Пия, допълвам бутилката  и пак пия … Напих се като хората. А Пешо пи малко и отново каза, че от такива открито течащи води няма да пие. Да де, ама защо лековерно му повярвах и като тръгвахме не налях и двете бутилки, а само едната … не мога да кажа. Но факт. Продължихме нагоре. А слънцето грее… Жаждата в мен започна пак да се обажда.

При Пешо положението трябва да е било доста по-сериозно, защото поради консерватизма си беше погълнал значително по-малко вода. Да видите само как пропи вода от потока … не е истина. Ама какво ли не прави жаждата – направо руши принципи като булдозер. Скромната ми еднолитрова бутилка започна да намалява. Същевременно потоците от които можехме да налеем останаха далеч зад гърба ни. Но нищо, мисълта за вода в хижата ни крепеше. По едно време излязохме на един път, а от двете му страни сериозни малинаци. И понеже тук явно туристи не ходят, и малините си бяха там. Като започнахме да пасем… удържане няма. Хем хапваме, хем малините поутоляват жаждата. Само напредващото време ни откъсна от тях. Продължихме, макар и поспирайки за да откъснем и по някоя и друга примамлива малина почти в движение.

И тук имахме една интересна среща. Вървим си значи по пътеката. Аз съм напред, а Пешо забавил се малко за да опасе привлекателна туфа малини 5-6 метра зад мен. Изведнъж гледам напред на пътя тромавото дупе на някаква животина. Забавих и извадих фотоапарата. Махнах на Пешо да се движи тихо и започнах да снимам и да се приближавам. От по близо – гледам язовец. Трябва да са били семейство, защото в малинака се чуваше шум и от други. Сладура така сладко мляскаше малините, че хич даже и не ни чу да се приближаваме. Не се шегувам. Едно такова сладко и шумно мляскане примесено с кротки изсумтявания….

Приближихме се на около метър и половина и спряхме да го гледаме. Аз зачаках да се обърне за да го снимам. По едно време разбойника се поусети, че става нещо, обърна се и беше толкова явно изненадан от къде са се взели тези двама примати зад гърба му . Направо замръзна. Минаха няколко секунди докато се освести и побягна през малинака. Понеже бях с нов фотоапарат, не успях да нацеля хубавия кадър, ама и този който сполучих не е лош. Онзи от по-близкото разстояние е размазан, уви…

IMG_0054

Развеселени от този лакомник, ние продължихме към хижата. Пътеката макар и със стара и олющена маркировка вече не се губеше така, както в началото.

Добрахме се до хижата и тук наивните ни въжделения я за бобче, я за лещичка направо се разбиха. Постройката беше напълно изоставена. С нов покрив и тук и там сменена пластмасова дограма явно беше подготвена за някоя от формите на разбойническа приватизация и смяна на предназначението от хижа към хотел. Е, ако заплющеше дъжд или гръмотевици, човек може и да се скрие вътре. Даже имаше и една стая с легла и дюшеци и следи от живот. Но като цяло тъжна гледка. Не снимах. Нямах никакво желание да вадя фотоапарата.

Приседнахме на една маса навън и хапнахме сухоежбинката която носехме в раниците – суджук, кашкавал и хляб. Пийнахме малко вода от все по-празната бутилка. Около хижата търсихме чешма но не можахме да намерим. После метеоролозите от върха ни казаха къде е била чешмата. Ама така е, като няма човек предварителна информация. Та за тези, които решат да се залутат по онези места – чешмата е била напред през онова празно пространство подобно на паркинг. Има черен път тръгващ някъде надолу май и там някъде до пътя е чешмата. Споделям това, което ми казаха. Аз лично не съм я виждал.

Скръбно събрахме багажа и заизкачвахме пътеката към върха. От тук не е стръмно, Нагоре задуха силно. А и водата за кой ли път свърши. Крачехме мрачно и почти без да говорим. Толкова бях омърлушен, че забравих да потърся и първия геокеш по трасето.

Бавно излязохме на върха. Стоварихме раниците до оградата на метеорологичната станция. Пешо отиде да проси вода. Със свито сърце очаквахме да ни навикат като досадни натрапници. Метеоролозите обаче се оказаха страшно хубави хора. Веднага ни влязоха в положението и ни дадоха една 3 литрова бутилка с вода, макар че и те си я носят от един извор под върха. Боже.. как хубаво се напихме.

И тука искам да изразя най топлите си чувства към тези хора посрещнали ни на върха. Макар и да не се познавахме, лично аз веднага ги почувствах като приятели. Това, за което съжалявам е, че не ги снимахме за да може и вие да ги видите. Бях толкова унил, че даже и не ми дойде на ум да вадя фотоапарата. Поговорихме си много приятно. Хората ни дадоха професионалния си съвет да бързаме да слезем на ниско, че до няколко часа времето горе щяло да се развали. Как да не им вярваш. С усмивка споделиха опита си как по това време на годината са спасявали такива като нас тръгнали към Емине от буря миналата година. И ако подобен разказ не ободри човек ? Обясниха ни и да търсим чешма на Зла поляна. Там да питаме овчарите. Разделихме се топло и приятелски. От тази среща ни остана едно много хубаво чувство. И все ми се иска някой от тях да прочете тези редове и да разбере, колко сме им благодарни.

Благодарим ви приятели !

Естествено, с подобни перспективи пред нас не се бавихме много на върха. Най сетне извадих фотоапарата и щракнах по една снимка за да увековеча нашето присъствие на там, както и един едър и ленив черен котарак.

IMG_0056

Грабнахме раниците и заслизахме припряно надолу. Преди да се разделим с метеоролозите ги питахме дали някой друг е минавал днес през върха. Оказахме се единствените. Явно организираната група аристократично е подрязала върха. Е.. те си знаят.

От тук ни чакаше дълго слизане. В сравнително стегнато темпо гонени от вятър и облаци стигнахме въпросната Зла поляна. По принцип голямата и част прилича на обор. Почнахме да търсим овчари, които да питаме за чешмата.. Обаче ни овчари, ни добитък. Само мухи и тор… А .. и смрад. Абе.. зла работа…

Оставихме раниците на едно по-приветливо място и се зачудихме къде да търсим чешмата. Извадих аз телефона и пуснах любимата ни руска военна карта. Огледахме, огледахме и решихме, че е един маркиран на нея извор. Тъжната част е, че бяхме минали вече покрай това място и сега трябваше да се слиза няколкостотин метра надолу като се загубят поне 50м. денивелация. Забелязахме, че докато сме се щурали, там някъде долу е спряло и някакво превозно средство. Чуваха се хора. Пешо взе смукалката си и трилитровата бутилка от метеоролозите и тръгна надолу да търси. Аз останах да се ослушвам на място за някой, когото бих могъл да питам. Разбрахме се при успех да се чуем по телефона.

Очаквайки позвъняване от Пешо, забелязах една странна фигура да се опитва да се приближи към мен от другия край на поляната. А се опитваше, защото беше придружена от едно четириного дългоухо създание, чиято последна идея беше да върви напред. Ако трябва да бъдем точни, те основно стояха на едно място като от време на време нарушаваха това си статично състояние с по някоя и друга крачка.

Аз бодро закрачих към тази странна двойка.

Вече от близко разстояние установих, че това е симпатична дама на неопределена възраст – суха и жилава. Трябва да е била определено под 30-те. До нея кротичко стоеше симпатично магаре, което хич и не искаше да промени устойчивото си състояние на покой. Аз се усмихнах широко и попитах девойката за вода. Тя почна да ми отговаря на развален български, че долу имало много хубав извор. Къде долу – беше и трудно да обясни. Поне показа посоката. За моя радост съвпадаше с посоката на извора към който беше тръгнал Пешо.

Акцента на жената ми беше познат. Тренираното ми ухо усети полската нотка в него. Усмихнах се още по широко и изстрелях въпроса си :

– Вие случайно да не сте полякиня ?

Удар в десетката. Жената ми обясни на същия развален български, че и тя била тръгнала с магарето от Емине към Ком. Била с мъжа си, който пък пътувал с някакъв много вироглав катър. В момента го бил гонел. Явно магарето компенсираше необуздания нрав на събрата си с направо летаргичен темперамент. Помръдваше само ако му дадат бучка захар или някаква вкуснотийка и то само с по метър два. Голям образ беше. А полякинята се опитваше да го убеди да се размърда с разговори и молби .. И така до следващото лакомство и следващите два метра. Ако беше тръгнала от Емине, в което абсолютно се съмнявах, то това би трябвало да е станало преди няколко години, защото с подобна скорост, няма как да е било тази. А и липсата на какъвто и да било багаж потвърждаваха моите съмнения

.Благодарих за информацията и и казах довиждане на сносен полски. Закрачих към раниците, като я оставих насаме със своя дългоух спътник.

Стигайки там видях Пешо щастливо да се носи от долу с пълна смукалка и три литрова бутилка вода. Разделихме я по бутилки. Аз извадих моята смукалка и останалата ми празна бутилка и тръгнах към извора да ги напълня. Пешо се опита да ме разколебае изтъквайки, че имаме достатъчно вода, ама аз вече се бях нажадувал този ден и твърдо бях решен да напълня всички възможни съдове с вода.

IMG_0063

По Пешовото описание лесно попаднах на извора, който иначе не е лесен за намиране. Там с една УАЗ-ка се бяха качили и разположили на бивак симпатична група цигани – дървари. Възрастно семейство и един младеж мрачно гонещ катър, който хитроумно поддържаше 20-30 метра разстояние. Имаше много вироглав вид. Аналогията с персонажа в разказа на полякинята беше очевидна. Събрах две и две и прозрях, че най вероятно това е въпросния съпруг, а нос Емине е виждала само на снимка. Другата възможност бе, да е тръгнала от там, но да е стигнала до циганския катун. Лошо няма. Щом младите се харесват… Точно тези мургави наши събратя си бяха много симпатични хора. Имаха и много хубаво и гледано куче, с което не пропуснах да си поиграя. Освен това, те най-отзивчиво ме донасочиха към водата. Напълних и със стегната крачка се върнах при раниците. Трябваше да бързаме, че тук загубихме доста време.

Тръгнахме по пътеката, която пресичаше поляната и отново минахме покрай полякинята. Да си призная честно, не ми се виждаше с магарето да са се приближили особено към крайната цел. Стояха си почти на същото място. С няколко по сериозни плесника с ръка по задника на магарето го приведох в движение, но като се обърнах след 10-тина метра то отново беше спряло, явно усетило отдалечаването на желязната ръка в мое лице. Хитра животина …

Та така. Напуснахме тази зла поляна и закрачихме устремно по пътя.

Започнахме едно дълго слизане към Витиня. И за да не ни е лежерно и лениво по време на слизането, времето прояви всички признаци на скапване. Задуха вятър, замириса на озон. Крачехме бързо и мрачно и се ослушвахме от къде ли ще ни връхлети. И тук бързайки надолу, пренебрегнах малката предателска болка, която усетих във върха на показалеца на десния си крак. Бързах да слизаме и реших, че няма време да спираме. Не е толкова сериозно – ще изтърпя. Да, ама не.. Това тъпо решение можеше да ми коства целия поход. Когато най-накрая реших да спра за да си разгледам крака, положението беше лошо. Нокътя ми беше белезникав и воднист. Под него се беше образувал мазол и се беше спукал. Изтръпнах. Подсуших го и го намазах с магическия мехлем Бочко. Увих го добре с лейкопласт и надянах пак обувката надявайки се някак да ми се размине.

Продължихме надолу. По едно време пътя се превърна в река от прах. Не е истина .. имаше слой от няколко сантиметра ситна пухкава прах върху пътя. Обувките потъваха в нея като във вода, вдигайки облачета на всяка стъпка. Направо целите се покрихме с тази всепроникваща прах.

Съдейки по шума от коли наближавахме към прохода. GPS-а показваше същото. За радост и бурята ни размина. Излязохме върху един от тунелите на магистралата. Тук по описание спането става в туристическа спалня. Излязохме на стария път точно срещу една бензиностанция. И там щастливо окупирала почти цялото налично пространство се бе разположила организираната група от БТС. Те подсичайки връх Мургаш ни бяха изпреварили. Реално ние застигнахме последните от групата точно на пътя. Побързахме към бараките, където видни активисти ни обясниха, колко лоши били условията и по добре било да спим на палатка на плаца в съседство. Подозрение пробуди факта, че въпросния активист хич и не се канеше да разпъва палатка. Отидох да огледам плаца и установих, че почти всички удобни места вече са заети от палатките на групата.

Върнах се и с Пешо решихме да се опитаме да се пласираме вътре. Той отиде и води преговори с една възрастна жена – хазяйка на така наречената туристическа спалня. В крайна сметка един много печен и готин стар вълк от групата ни отстъпи една двойна стая и отиде да спи на палатка. По късно си поговорихме доста с него. Симпатяга беше. Кръстосвал планините години наред. Нееднократно преминавал по Ком-Емине. Малко като ни убеждаваше, че само организираните мероприятия са сериозно подготвени, не ми допадна на вкуса, но всеки има правото на гледна точка и лични убеждения. Аз не ги споделях, но и не исках да споря.

Групата като цяло беше почти без изключения куцаща. Махнахме нашите обувки, и аз по сандали а Пешо по маратонки се присъединихме към всеобщото куцане. Някакви печени мацки на бензиностанцията си киснеха краката в топла вода със смрадлика. Твърдяха, че страхотно помагало. Може и да е така, на сне ни поканиха да се покиснем…. Имаше и един пич, който имаше сериозни проблеми с коляното. Обещах му таблетка Диклак и по късно му я занесохме. Дано да му е помогнала.

Решили въпроса със спането имахме да решим няколко други сериозни въпроса – храна, къпане и пране. Последното беше ясно – пред бараката имаше чешма. Бързо преценихме ситуацията. Единствената храна извън раниците ни беше в кръчмата на бензиностанцията, а тя беше превзета от хората от групата – т.е. храната прогресивно намаляваше. Така че приоритет за нас стана нашето включване в нейното изяждане. Така че ако не си спомням как куцукахме, щях да напиша, че сме се хвърлили към кръчмата… Голата истина е, че бавничко докуцукахме до там. Но .. там.. ни чакаха кюфтета, салатки и мастики. Благодат. Дори и имаше останала една порция пържени картофи за Пешо. Първата малка мастичка направо вля сили в нас. Аз бях взел няколко газирани води да и партнират, утолявайки вече хроничната ми жажда. Хапнахме с кеф. Пийнахме и по още една малка мастичка за добър сън.

Бяхме си извадили една маса навън. Понеже точно тогава бензиностанцията затвори, бяхме си я сложили почти до колонката. Голям майтап. Тази бензиностанция, носеща белезите от славното минало на Петрол от преди 20-тина и кусур години и заедно с изоставения и поразбит път, някога основна пътна артерия навяваше носталгична аналогия с Route 66. Направо си беше българския му вариант. Много странно чувство беше.

След като свършихме с мастичките забелязахме, че оживлението около чешмата е намаляло почти до нула и се завтекохме да се перем. Изпрахме всичко и го проснахме на простора. Даже имаше и щипки. Направо лукс. Аз извадих и палатката от багажа и я проснах да съхне на един стол оставен насред поляната пред бараката. По принцип в бензиностанцията имаше баня, но тя беше окупирана и от вън чакаше сериозна опашка. Е.. ние се изкъпахме на чешмата около 22ч. със студена вода. Сефте. Бяхме готови и с кеф скочихме в леглата. Чистотата на стаята беше под сериозно съмнение, но аз проснах на леглото си спалния чувал и въобще не се замислих за нищо друго.

След кратко умуване, решихме на другата сутрин да станем малко по-късно. 30-40 мин след групата (предвидливо бяхме питали кога стават). Беше ясно, че докато не заминат нямаше шанс да се доберем до чешма и тоалетна. Поне да спим. Леглата бяха удобни и с Пешо заспахме като къпани, каквито обективно си и бяхме.

 


Разказа на Пешо :

на три часа преди в. Муграш – х. Мургаш – вр. Мургаш – пр. Витиня

6.15 – 20.30

Жаден ден. Ставаме жадни, супа, толкова вода ни се полага и бързо към хижа Мургаш където ще налеем нужната ни спасителна течност. Или поне такива са първоначалните планово. Пътя е добре маркиран и минава през стара гора, която през деня е много по-красива отколкото нощем съдейки от късното ходене на предния ден.

Към обяд водата е свършила, а се намираме в подножието на връх Мургаш и хижа Мургаш. По пътя намираме половин литър неразпечатана бутилка минерална вода „Горна баня“, Мишо допълнително налива вода от планински извор, аз отказвам да пия тази вода с коментара „че може да е замърсена“. След няма и час се примирявам и пия от водата както от бутилката така и от водата от реката.

Правим малка почивка за малини, които са в изобилие, вкусни са не само на нас, а и на животинчето което в захлас хрупаше малини и така и неразбра кога се приближихме на два метра от него. После учудено вдигна поглед и втрещено замръзна от учудване, че е позволило да се доближим толкова близко, след което скочи в храстите – малините. Стигнахме до хижа Мургаш, която се оказа неработеща и където не открихме вода, въпреки, че имало. Бързо подехме към връх Мургаш, където мили и добри хора метеоролози ни дадоха 3 литра, която те носят на ръце от водата която не открихме на хижата. С това се спаси положението. Обясниха ни за водата на „Зли дол“, разказаха ни за гръмотевичната буря миналата година и спасителната операция на група тръгнала по пътя Ком-Емине.

Времето се разваляше и въпреки хубавата гледка към източния дял на Стара планина, бързо напуснахме върха и се оправихме в търсене на вода в „Зли дол“ и крайната ни цел за ценя беше прохода Витиня. Благодарение на gps-a, руската карта и цигани дървосекачи открихме водата „Зли дол“, заредихме провизиите този път здраво. Там срещнахме и полякиня която диалектически убеждаваше магаре да ходи давайки му по едно кубче захар и водейки преговори с него, магарето съответно правеше няколко крачки и отново спираше в очакване на новото си захарно кубче и спокойно изслушвайки доводите на полякинята си. Странно.

Следва слизане към прохода Витиня, пътя се оказа най-прашния път който може да съществува, на места прахът достигаше около 20-25 см. и се пръскаше като избухнал кратер всеки път когато стъпвахме върху него.

Мястото където минава Пътя на Ком-Емине с прохода Витиня, стария път на прохода е уникално, рядко минават коли, изглежда както от по филмите Road 66. Изникнало в нищото, но където можеш да заредиш с бензин и с храна. За нас храната и подслона бяха в основата и същността ни където да намерим сили и почивка, след последните няколко трудни, жадни и критични дни. Там се оказаха нашите приятели от групата на БТС, които вече вкусваха бира и разменяха сладка приказка. Мястото и туристическа спалния е изключително примамливо място особено след прехода които имахме последните два дни и рязкото скъсване с лукса на цивилизацията. Малко след като се настанихме и хапнахме извършихме задължителните „баня на чешмата“ и „пране“. Радвахме се на спане в легло и решихме за пореден път да пропуснем приятелите от организираната група напред. На следващия ден ставането беше не особено ранно, хапнахме по една курбан чорба и продължихме натам.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=44

4 коментара

Skip to comment form

  1. Привет! Хубав разказ 🙂
    Зарадвах се да прочета, че полякинята и германеца са стигнали до Мургаш. Ние ги засякохме на 18 юли на Кашана, бяха с магарето, катъра и две кучета. Извадили са паспорти на животните за да могат да минат границата с тях. Имаха намерение да стигнат за Коледа в Германия 🙂 Може и да изглеждат малко луди, но не е ли такъв всеки, който тръгне по Пътеката? 😉

    1. Ха.. ха… ха….
      С темпа на магарето – симпатяга ме е страх, че коледата ще я карат някъде преди КОМ.
      Просто няма начин .. 🙂

  2. Смях се от сърце! Дано полякинята и магарето са стигнали там, за където са тръгнали!

    1. Ми те май .. извървяваха духовен път .. За физически с тези темпове трудно да се говори…

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!