Ден осемнадесети

с. Дъскотина – с. Козичино

07.08.2012

Сутринта се събудихме починали и окрилени. Започвахме предпоследния ден от нашето приключение. Май както изглеждаше, щяхме да достигнем заветната цел. Все още не смеех да мисля сериозно за това.

След бързия сутрешен тоалет излязохме навън да си приготвим закусчицата в беседката на двора.

IMG_0097

Личеше си, че вече не сме във високата планина. Прането беше изсъхнало и го прибрахме в раниците. А и добре се вижда, че Пешо си е пак със стария панталон, но вече искрящ от чистота.

Както обещах в описанието на предишния ден, сега ще ви покажа снимки от така наречената туристическа спалня. Много приятно място.

IMG_0098

Реално спалнята е бялата постройка в ляво, от която се вижда съвсем мъничко. Но затова пък прекрасно се вижда навеса, под който хапвахме прекрасната салатка вчера вечерта. Там ни бяха изнесли и телевизора. В дъното след масата е чешмата, където намерихме доматите, а в дясно се вижда простора, но нашите дрехи вече не са там. Освен това се вижда и зелената поддържана тревичка в двора. Цветовете не са ярки, но слънцето още не е изгряло. Иначе е много жизнерадостно.

IMG_0103

А ето ме и мене на тръгване пред туристическата спалня. Вижда се ясно входа. Абе, няма какво да си говорим – приятно място за отдих на изнурения Ком-Еминеец. Единственото, за което съжалявам бе, че не снимах хазяина. Но пък всеки, който се отбие до тук, сам ще го види и ще се увери, че е свестен тип. И за сведение ще поместя телефона. То смятам в последния си пост да обобщя цялата информация, но за да не забравя, ще дам и тук телефона за контакт.

0887 795896 – Ральо

Потеглихме напред, а там ни чакаше изгрева над селото.

IMG_0105

Предишната вечер бяхме гледали евентуално къде минава пътеката и бяхме решили пресечем по един черен път. Така и сторихме. След кратко изкачване в покрайнините на селото я засякохме и потеглихме по нея. Според картата ни предстоеше ходене из цивилизацията. Щяхме да пресечем поне две села и много пътища. И трябваше да става все по равно и равно. Да видим.

По тези места определено безводието беше последното нещо, което ни заплашваше. Явно за местното население е чест да издигне чешма.И да си призная, то се беше отдало с цялата си страст на тази дейност. И освен, че издигат чешми – произведения на изкуството, те правят цяла зона за отдих с навеси, пейки, огнища и оборудване. Да си призная, спомням си къмпинги от далечното минало, които биха завидели на част от нещата около тези чешми. И за да не бъда голословен ето и малко снимков материал.

IMG_0108

Тук комплекса прилежащ към чешмата зад гърба на Пешо включва следното оборудване :

IMG_0109

IMG_0110

IMG_0111

Впечатляващо, нали ?

Какъв хубав бивак става тука … А ако и някой има силата да носи от с. Дъскотина някой и друг килограм пържоли .. не е истина. Така че, всеки който прогнозира див бивак в тази отсечка да го има предвид.

А ето и самата чешма в по-близък план :

IMG_0113

То грехота да не си налее човек вода. Изпразних бутилките от вече леко топлата и налях нова – студена. Каква глезотия, а ?

Така продължихме по пътеката и стигнахме до това произведение на самобитното изкуство :

IMG_0117

IMG_0120

И как да не спре човек и пак да почине и да пийне вода. Грехота просто.

Но времето неумолимо течеше и ние трябваше да напредваме, ако искахме да изпълним дневния си план. Така че ускорихме крачка. Скоро пресякохме първия асфалтов път. Но пътеката продължи в гората, така че все по осезаемата жега не ни засягаше много, много. И скоро между дървета и храсти зърнахме едно селце в далечината. Е… бяхме на ръба на цивилизацията. Според мен това е с. Снягово, ама не мога да се закълна.

IMG_0122

Скоро излязохме на асфалтовия път, по който трябваше да вървим напред и с цялата сила усетихме жегата от безоблачното слънчево небе и нагретия асфалт. Минахме странично покрай с. Добра Поляна, преди да влезем в него. И от там е следващата снимка с открояващото се минаре на синьото небе.

IMG_0123

Скоро се оказахме на мегдана на селото, като единствени само ние се щурахме под слънцето. Всички други се бяха скрили под всевъзможните сенки и ни наблюдаваха с умерен интерес. Бързо се ориентирахме в обстановката и напипахме отворено магазинче от което си купихме студени напитки и вафли. Абе друго казва цивилизацията. Седнахме на сянка и засмукахме жадно от бутилките. И тук Пешо му се наложи да понесе поредното от разочарованията споходили го по време на похода. Цигарите бяха свършили, а в магазинчето не продаваха… А и друго работещо в този жегав час на денонощието нямаше. Мъъъъка.. Голяма мъка.. Ама що ли не му съчувствах. Явно на моменти ставам голяма гад.

Та изпихме си безалкохолното и продължихме напред. Скоро преминахме през с. Средна Махала, но и там нищо не работеше по обед. Народа беше затворил масово и се беше скатал някъде на студено. Още една тъжна вест за Пешо. Подминахме с. Топчийско без да влизаме вътре, като минахме по един черен път. И тук ме впечатли много едно, според мен вековно дърво с кладенец под дебелата си сянка. Нали вече знаете слабостта ми към дърветата…

IMG_0128

След кратко ходене през рехавата но приятна горичка виждаща се на заден план, отново излязохме на пътя. А асфалта нагрят и жега… Не е истина. Направо ни завряха мислите в главите. И влачейки се така безславно съгледахме до пътя една беседка до някакъв малък гьол. Спогледахме се и се завтекохме натам. Тръшнахме се изнемощели на пейката и решихме да хапнем, пийнем и да починем докато мине жегата. Пък ако ще и нощес да ходим. Та извадихме суджучето с хлебец от раниците и прихапнахме. Скоро жегата и храната си казаха думата и започнахме да клюмаме. Като резултат се опънахме на пейките и макар че бяха много неудобни задрямахме доста дълбоко. Аз си спомням, че само се пробуждах да се наместя, когато някое дърво започваше да ме убива по силно. Така изкарахме 2 часа почивка. Събрахме сила а и жегата понамаля. След което нахлупихме шапки и продължихме по пътя.

И някъде по тези асфалтови пътища минахме покрай едни изоставени турски гробища. Заснех ги, защото силно ме впечатли тази картина. И някак мястото имаше странен дух и докато ги снимах, приглушихме с Пешо гласове. Знам ли.

IMG_0124

Слава богу скоро пътеката се отклони в посока с. Сини Рид и ние напуснахме вече омразния ни асфалт. Ускорихме веднага крачката. А и трябваше да наваксваме сиестата. Така пътеката ни изведе на пътя водещ от с. Подгорец към с. Сини Рид. Реално тя пресича пътя и минава над селото без да губи височина. И тук се проведе съвет на групата. Пешо беше осъзнал, че това е последния му шанс за цигари до с. Козичино. И колкото да бе таз надежда хилава и в крайна степен съмнителна, не искаше да я оставя. Мен от друга страна никак не ми се мъкнеше по асфалт, че и със загуба на височина. И тук взехме решение за първи път в похода да се разделим. Аз щях да продължа по пътеката и да го чакам на пътя, там където тя я го пресича след селото.

Пешо не чака да го подканям а закрачи надолу по асфалта. Аз не чаках също и си продължих по пътеката. Тя вървеше много приятно и след не много време се оказах от другата страна на селото. Почти до пътя имаше една огромна чешма с сериозен дебит. Не броих коритата за животните, но определено бяха внушителна цифра. Налисках се до насита, намокрих си главата и напълних вода. След което приседнах на сянка да чакам Пешо. След известно време ми звънна телефона. Пешо.

– Къде си, че не те виждам – се чу в слушалката.

– Бе ти върви, върви по пътя нагоре и няма как да ме подминеш. На една чешма съм.

– Ми то и аз съм на една чешма – отговори Пешо.

След кратък диалог се разбра, че неговата все още е в пределите на селото и той тръгна към мен. Има, няма 5 минути го видях да се задава омърлушен по пътя. И без да ми казва разбрах, че цигари не е имало. Но все пак го попитах, поне гласно да си изплаче мъката.

След като почина малко до мен, станахме и продължихме нататък. Пътеката пресече асфалтовия път и тук някъде би трябвало да съм направил следния кадър, увековечаващ първият ни визуален контакт с морето. Да си призная, не си спомням къде точно съм го заснел, но времето мога да кажа с точност : 16:22. Не беше истина. Това море беше за мен (а вярвам и за Пешо) една имагинерна цел. Едно понятие, криещо крайната идея на това пътешествие. И изведнъж придоби напълно материален израз.

IMG_0132

Трябваше ни време да осъзнаем, че онова там в далечината не е облак, нито мъгла, а вода. И може би тук беше мястото, където осъзнах че май ще успеем. Стига да не се случи нещо фатално, след всички перипетии и мъки, ще стигнем края. И това някак си ме успокои. Не че съм мислил за това през похода. Не. Просто се стараех да се наслаждавам на пътя и приключението, но сега разбрах, че то ще добие и своя естествен завършек.

Скоро стигнахме до едни ливади и пътеката почти се загуби. Къде с гадаене, къде с помощта на GPS-а продължихме напред, газейки треви и трънаци. Така за моя изненада излязохме на Доброванските гъби. Идея нямам защо, но бях решил, че няма да ги уцелим и вътрешно се бях примирил с тази мисъл. Така че много се зарадвах, че в крайна сметка ще ги видя. Естествено не пропуснах да бъда увековечен на голямата гъба.

IMG_0137

И тъй като на горната снимка, моята скромна персона може да засегне естетизма ви в наблюдаването на тези скални феномени, ще поместя и още няколко без одушевено присъствие на тях.

IMG_0133

IMG_0138

След като се наснимахме при скалните гъби, продължихме по пътя нататък. Скоро попаднахме на едно населено място от няколко къщи с много странен вид. Абе, да си призная имаха вид на див клошарски бивак. Около всяка беше натрупано огромно количество всевъзможни вещи, сякаш взети от боклука (а реално най-вероятно произхода им да е бил реално и от там). Много сюрреалистично място. Посегнах да си извадя фотоапарата, но в следващия миг реших да го оставя да си седи в чантата. Нещо не ми се снимаха такива гледки. Сега, след кратка справка в нета се оказа, че това са останалите къщи от заличеното в регистъра село Доброван. Абе, тъжна и странна гледка бяха. Но все пак имаше живи хора. Даже се разминахме с една жена с която макар и малко мрачно от нейна страна се поздравихме.

Заобиколихме селото и продължихме по пътя. Скоро той навлезе в една свежа и много красива гора.

IMG_0139

Естествено, скоро се натъкнах на поредното много интересно дърво, което не пропуснах да заснема. Идея нямам дали е било жертва на гръм или човешка намеса, но беше изгоряло по един много особен и интересен начин. И макар че дънера му почти го нямаше, все още си стоеше изправено в гората.

IMG_0141

И тук някъде из тази хубава гора попаднахме на следната заветна табелка.

IMG_0147

Целта вече излезе и по табелите. Посоката беше ясна и само оставаше и ние да си свършим работата. Така за този ден ни се събраха два символа – видяхме морето и попаднахме на табелка с нос Емине. И това ако не е добра поличба…

Така надъхани от тези знаци закрачихме към с. Козичино. Не след дълго го видяхме от един баир под нас и бавно и уморено заслизахме към него. Скоро вече ходехме по май главната му улица. Ама уж Козичино се казваше, а покрай улицата цяла банда апетитни прасета пасяха миролюбиво в треволяка и никъде не се виждаше коза. Нещо тези не го бяха уцелили с името на селото.

Скоро видяхме едно малко магазинче и нещо като заведение до него. Веднага скочихме в магазинчето и си взехме по една бира, която седнахме на масата отвън жадно да изпием. А Пешо с израз на будист постигнал нирваната запали цигара от новозакупената кутия. Заприказвахме се с хората наоколо и скоро вече дружески си говорехме с една млада пищна селска мома, чиито форми напъваха да изпаднат от скромното и облекло. Стана ясно, че този който стопанисва туристическата спалня, в момента е отишъл да дои крави или овце, не помня точно. Важното бе, че щеше да дои нещо си и понякога го правел до след 22ч, така че ако се забави, добра идея би било да отидем да го потърсим. Перспективата да чакаме толкова не ни хареса, но решихме да оставим решението за след като си приключим бирата. Оказа се, че кръчмата работи само ако има хора. Предложиха да ни сготвят нещо, но ние бяхме решили да си изядем последната лиофилизирана храна и взехме май само доматки и сирене за слатка. Плюс задължителните вафли към които добавихме и кроасани за закуска.

Тъкмо привършихме бирата, когато по пътя към нас се зададе един сух, кльощав индивид. Оказа се, че това е нашия човек, който на туй отгоре се оказа и рода на селската мома. Идея нямам какво точно беше доил, ама с труд нацелваше пътя. Като дойде до нас видяхме че доста се беше надоил – порти до козирката. Ама пусто – трябваше да спим някъде, та се опитахме да водим небрежен и приветлив разговор. С доста мъка успяхме да го отклоним в посока идеята да ни настани, с труд удържайки порива му да приседне и да пийне едно. В последния миг селската мома ни дойде на помощ и го насмете в посока обекта. Малко се учудихме на това благоразположение към нас, но всичко стана ясно по-късно.

За сега се затътрихме с бавна стъпка водейки безсмислен и мъчителен разговор и за кратката дистанция изслушахме камара вицове, кой от кой по-мръснишки, тъпи и стари. Ние се влачехме мрачни, докато двамата ни спътници искрено се забавляваха. Скоро (слава богу) стигнахме базата и бяхме настанени в една доста мърлявка стая. Поне ни дадоха чисти чаршафи. Интереса на девойката към нашето настаняване стана ясен след като извадихме парите и платихме. Тя направо ги грабна, след което тези двамата ни казаха довиждане по бързата система и изчезнаха. Пътьом мисля, че ги видях да си разделят сумата. така че …

Сложихме багажа в стаята и се огледахме. Тревата в големия двор беше поокосена – явно за групата на БТС, минали някой и друг ден преди нас от тука. Стаите бяха масово мръсни и останали така като са били след групата. Още с чаршафи и оставен тук, там боклук. Е чистите чаршафите малко ни вдъхваха оптимизъм, но като цяло беше доста мръсно.

Първото нещо което решихме да направим бе да се изкъпем. Отидохме в банята и попаднахме в най-гнусното място. Имаше бойлер, и топла вода имаше, но крановете на чешмата бяха счупени и тя бе напълно неизползваема. Канала беше запушен с козина и абсолютно не се оцеждаше. А и от него изплуваха някакви гадории. Абе.. Нямаше никакъв начин аз да се изкъпя там. Като гледам и Пешо нямаше този мерак. Излязох навън и за радост намерих една чешма в двора. Е.. само студена вода, но поне наоколо бе относително чисто, имаше тревичка че даже и изглед. Хич не се колебах, ами се съблякох и започнах да се къпя. След като свърших, Пешо повтори процедурата и се запретнахме да се изперем. Така щастливо хигиенизирани нарязахме една вкусна салатка и загряхме водата за лиофилизираната храна. Истинско угощение. Имахме и по две бири. Почистихме си една от масите навън и скоро седяхме и хапвахме сладко. Малко сиренето се оказа катастрофално, но колкото за поръсване на салатата отгоре вършеше работа. Скоро забелязахме, че имаме съсед. Едно плашливо бяло куче явно живееше на терасата на най-далечното бунгало. Тръгнах да му давам малко сирене, но то избяга. Явно беше доста наплашено. Оставих му сиренето и се върнах на масата. След малко го видяхме да го хапва с апетит. Така, по тази срамежлива схема изяде цялото останало сирене. Мисля, че и то си легна добре нахранено като нас.

Още преди да седнем на масата се оказа, че Пешо си е забравил шапката явно в магазина или на масата пред него. Изтича до там, но от шапката нямаше ни следа. Усетихме, че шанса и да се нареди в списъка загуби е много висок. Решихме на другия ден сутринта като тръгваме да проверим пак, ама щеше да е рано и малко вероятно бе да има някого. Лично подозирам че някой от тайфата се е облажил с нея. Жалко, хубава и вярна шапка беше.

След като свършихме с вечерята измихме приборите и канчетата, навихме часовника и се отправихме към най-мизерното място в което спахме по целия поход. Моя съвет е, ако имате палатка – избягвайте да спите тук. Но уви – ние бяхме оставили нашата.

За радост, оправяйки леглата си установихме, че чаршафите са чисти и миришат приятно, което си беше жива изненада на общия фон. Освен това и леглата бяха удобни, така че освен да заспим, друго не ни остана.

 


Разказа на Пешо :

с. Даскотина – с.Козичене

Окрилени от топящото се пред нас разстояние до морето станахме в 7.00 и 8.00 бяхме вече на път. Целта е село Козичене. Преминаваме през малките селца и махали, денят се очертава много горещ и на обед правим „сиеста“ от 2 часа с цел да избягаме от най-големите жеги. Почивка правят и хората и природата на обедно време въздухът беше спрял и не се мяркаше нито човек нито животно.

По пътя за село Козичене в момента в който се изкачихме на билото попаднахме на странно място, колиба очевидно обитавано от човек, но с всякакви неща от градинарски пособия, през столчета и масички до счупен шезлонг. Изглеждаше като колиба на клошар, но далеч от цивилизацията почти в нищото. Вече се вижда крайбрежието на Слънчев бряг и Бургас. Въпреки умората, изпълнени с мислите за предстоящия успешен край стигаме над вечер село Козичене. Миризмата е навсякъде и е странна и има нещо свързано с козите в нея. Намираме магазина – центърът на всяко такова селце, където не след дълго идва и човекът с ключовете на туристическата спалня в селото леко подпийнал. Не след дълго той и местна девойка ни водят към туристическата спалня, оказва се много мърляво и неподържано място за спане, едно от най-лошите по целия път, но все пак е подслон и то до известна степен сигурен за разлика от скучайте когато спахме под открито небе. Готвим вечеря и лягаме бързо да спим с мисълта че утре ще видим нос Емине и морето. Какви ли ще са чувствата – сега неможем да кажем, ще бъде ясно след утрешния преход от 12-14 часа.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=427

1 коментар

  1. Малко остана 🙂

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!