Ден дванадесети

хижа Химик – хижа Чумерна

01.08.2012

Станахме рано сутринта. Явно хората спяха, защото не видяхме жива душа. След стандартна процедура по закуска и събиране, излязохме от хижата. Вчера, поради дъжда и бягството от него не направих никакви снимки, затова сега преди да тръгнем наваксах с фотографския материал.

Може би горе не се вижда добре, но деня беше мрачничък. Предната вечер и нощта беше валяло и сега всичко беше мокро. От земята се вдигаха изпарения. Тръгнахме към Прохода на републиката. В такова време, в ранна утрин природата разкрива много красиви картини. Не се сдържах и спрях да поснимам.

Призрачно, нали.

От Химик до прохода нямахме никакви проблеми. Пътя е приятен, а и разстоянието е сравнително малко. На прохода има доста прилична, поне от вън хижа – Предела. Ако не беше вчерашния дъжд, за мен това би било логичното място за спане. Така за следващия ден могат да се спечелят още 30 мин преднина.

На самия проход има кафене и магазинче. Тук наляхме и вода. Аз напълних до горе. Според карта и GPS-а трябваше да има чешма по трасето, ама реших да не залагам на това. От кафенето си купихме и обикновени вафли, към които бяхме започнали да се пристрастяваме. След като наместихме водата в раниците, пресякохме и се снимахме на мемориалния камък (нещо езика не ми се обръща да каже паметник).

Слава богу, че само се снимах а не съм бил от народа, строил прохода. Голям късмет.

Тъжната вест бе, че от тук започваше изкачване по една ливада. Тревата беше абсолютно мокра. Бързо панталоните ни бяха напълно мокри до хълбоците, а всякакви клони и храсти изсипваха пороен дъжд върху главите ни. За сметка на това, подлата пътеката не спираше да се провира из тях.

И тук е мястото да спомена за проблемите на Пешо с обувките. Той няколко месеца преди похода си купи нови обувки. Бяхме в магазина заедно. Мери дълго и тъжно. Разхожда се напред – назад и накрая избра. Въпросните обувки ги тествахме няколкократно на нощни изкачвания на Черни връх и то без никакви оплаквания. Тук обаче, започнаха тегобите още от втория ден. Всички проблеми описани до тук по кутрета и стъпала бяха предизвикани от тези подли обувки. Естествено, той си носеше и старите изпитани в бой планинарски маратонки, но те пък имаха няколко недостатъка. Основният бе, наличието на сериозни вентилационни отвори от горната страна на свивките при пръстите. И не само там. Това си бяха стари, бойни обувки и бяха видели не малко неща. Ако можеха да разказват, сигурно щяхме да чуем славни планинарски истории, но уви експлоатирани по-сериозно заплашваха да не стигнат изобщо до Емине. Друго, крайно неприятно следствие от въпросните придобити вентилационни отвори бе тяхната абсолютна водопроницаемост. Като резултат Пешо беше усвоил тактиката при признаци на дъжд бързо да сменя обувките. Това именно трябваше да направи и сега на прохода, обаче и двамата се разсеяхме. Като резултат, скоро обувките му джвакаха весело. Той походи малко така чудейки се дали да ги сменя или не. В крайна сметка, реши да сложи новите, когато се измъкнем от мокрите треви и храсталаци, че поне да не ги мокри сериозно и тях.

Скоро стигнахме гората. И тук осъзнах, че за тези доста дни от началото не бяхме се снимали на Ком-Емине-йска табелка. Веднага се заехме да поправим този сериозен пропуск, като подбрахме една табелка в сравнително добър вид.

Като гледам, тук Пешо все още е с въпросните обувки, така че сигурно някъде след този кадър трябва да ги е сменил. Виждат се и леко мокрите крачоли. За наш късмет бяхме с панталони от бързосъхнещи материи. Това е страшно удобство. Моите бяха абсолютно мокри до средата на бедрата а изсъхнаха за нула бройки. Много полезно нещо са тези хайтек материи .

Ходенето тук е през една много приятна гора. От време на време човек излиза на някоя и друга полянка, след което пак гора. Като цяло ходехме и разговаряхме, държейки под око маркировката. То, това с маркировката се превръщаше във втора природа. Понякога, когато се бяхме заговорили по някоя интересна тема с Пешо, изведнъж се сепвах с въпроса :

– Абе, ти от кога не си виждал маркировка ?

След което и двамата започвахме смутено и подозрително да се оглеждаме.

И така вървейки, изведнъж изскочихме на един много симпатичен заслон. Сега, когато гледам картата виждам че е Караиваново хорище. Абе, ще се опитам да му запомня името, ама до колкото се познавам… няма да е за дълго.

Та въпросния заслон ми направи много приятно впечатление. От вън е много симпатичен. Естествено не устоях на порива и влязох да го разгледам. С отварянето на вратата видях два прилепа кротко да си висят от тавана. Единия веднага ме надуши и отлетя в комина на огнището. Другия, явно по-приятелски настроен, позира за една снимка и се изнесе след събрата си.

Вътре заслона също не беше в лошо състояние. Сравнително чист. Определено при нужда може да се преспи. Има си и огнище, което до колкото си спомням беше малко разбутано, но можеше да се ползва. Така че при тегава ситуация може да се разчита на него.

Когато излязохме навън, забелязах комина на огнището и веднага го документирах на снимка. Много ми хареса. Абе, личи си че е бил строен мераклийската.

На поляната пред заслона намерихме един камък да приседнем. Беше изсъхнал. Починахме, огледахме картата. Освен това махнахме обувките и дадохме на краката заслужен отдих и вентилация. Огледахме и за нови щети, като лепнахме тук-там по някой лейкопласт.

Но уви, почивката свърши и отново започнахме да напредваме през гората. Като цяло деня е едно приятно горско ходене, но явно предишния беше доста изтощителен, защото започнах да чувствам натрупаната умора. И тук се случи нещо, което може би е трудно да повярвате, ама си е чиста истина – започнах да заспивам докато ходя. На няколко пъти се сепвах от дрямката, която ме налягаше. Споделих с Пешо и предложих да спрем да починем малко. Приседнахме на една изсушена вече трева до пътя и тук ми хрумна да направя по един чай. Като любител, носех няколко пликчета Earl Grey. Изпихме по канче дъхав чай, който определено ме съживи. Така преоткрихме тази забравена при похода напитка и с удоволствие си я правехме в следващите дни при някоя от дневните почивки.

Така стигнахме хижа Буковец. До хижата не ходихме по няколко причини. Имаше доста необитаем за момента вид, имахме си цел за достигане, а тя определено ни оставаше леко в страни и на последно място, един пес ни лаеше от нея доста недружелюбно. А Пешо нещо хич не се долюбваше с тоз животински вид.

Обаче не пропуснахме да спрем на старата сграда на ловното стопанство Буковец. Тази сравнително малка сграда много ми хареса.

Погледнах вътре и забелязах, че тече ремонт. Зарадвах се, че сградата не е оставена на произвола на времето. През прозореца се виждаше и мемориална плоча, хвърляща светлина на произхода и. И понеже ме впечатли, веднага я снимах и сега я помествам тук на вашето внимание, като ценен документ.

Мисля, че се чете идеално. Не знам за вас, но лично на мен ми навя много носталгични чувства.

И докато аз се въртях около сградата да я гледам и снимам, Пешо приседна на една маса за да разгледа пораженията по краката. Реално по-голямата част от деня ходи с неудобните обувки. И понеже беше много сладка гледка – не се сдържах да не го снимам, а сега още по малко ще се сдържа да не го публикувам.

След като Пешо залепи поредната порция лейкопласт, тръгнахме да търсим Твърдишкия проход. То това добре, ама беше вече ранен следобед и по традиция, времето почна да се смръчква. Тъкмо бяхме стигнали до една вила, където многолюдна компания под съпровода на мастита чалга въртеше скара и унищожаваше салати и ракии, когато започна да вали. Толкова ми беше писнало вече от този номер, че даже не се замислих да се забързам. А и опциите не бяха много. Да се връщаме към стария ловен дом нямаше смисъл. Да се опитаме да се скрием при компанията .. ми някак не беше добра идея. Затова с Пешо само въздъхнахме и извадихме дъждобраните. Тъкмо на време. След малко валеше доста сериозно. Скоро изскочихме на прохода. Той беше представен от един доста опърпан асфалтов път. Погледнах GPS-а и видях, че пътя минава успоредно на пътеката. Стигнахме до идеята да повървим в дъжда по пътя, а после когато дъжда намалее да я засечем в ляво. Освен това след някой и друг километър, той се доближаваше доста до нея. Според мен, това беше добро решение, защото след малко дъжда чувствително се засили. Така по пътя минахме покрай Горски дом Твърдица. Мога да кажа, че ни се стори едно доста приятно място, като със завист изгледахме хората щуращи се под навесите..

И тук, на пътя ни размина един препълнен камион с трупи. От хижа Буковец нататък мога да кажа, че сечта в Балкана беше поголовна. Тази тема, неминуемо ще присъства следващите дни в моя разказ. Уви.

Междувременно дъжда намаля и накрая престана. Свалихме дъждобраните, изтръскахме ги криво ляво и ги закачихме на капаците на раниците. Щяхме да ги сушим в хижата. Намерихме пътеката и продължихме към хижа Чумерна. Отново се движехме през гората. Ако не бяхме толкова уморени, ходенето щеше да е много приятно. Лошо че Пешо пак го боляха пръстите на краката. В един момент, излизайки на една поляна видяхме бяла постройка. След кратко взиране, разбрахме, че сме излезли на хижата. Най после – почивка и храна.

Приседнахме на стълбите да вземем дъх. След това влязохме вътре да потърсим хижарката. Посрещна ни една доста приятна дама, за която освен да се крие от вперените мъжки погледи на тази хижа, не сетих за друга причина да я стопанисва. Макар че имаше и някаква група младежи, явно беше, че места ще има. Поръчахме си и вечеря, че да има време да я приготвят. Кюфтета, пържени картофи и салатка. И бира …Някой да спомена думата нирвана ?..

Излязох да просна дъждобраните да съхнат на простора. И тук ме догони работата, за която щастливо бях забравил тези много дни в планината. Телефона ми иззвъня. Поглеждайки екрана, разбрах, че не е някой, който да ме пита дали бирата е студена. Вдигнах с натежало сърце. Лошите ми усещания се потвърдиха. За зла участ беше гръмнал рутер. Не, че нямаше топъл резерв, ама се нуждаеше от лека конфигурация. И се почнаха едни въпроси … :

– А сега какво виждаш на екрана ?

– Аха… отиди на следващото меню, влез вътре и търси …

– И тука трябва да въведеш…

Тези от вас, които не са го правили – няма да ме разберат. А тези на които им се е случвало, знаят на какъв огън се печах. Но всичко свърши повече от успешно. Рутера зацъка като машинка и аз опиянен от явната си гениалност се завтекох към отегчения Пешо и студената бира. Бях си я заработил. Салатката също беше готова и много вкусна. Скоро стана и вечерята, а както се установи – студените бири за наша радост си имаха и сестрички.

Уморени и доволни хапвахме дълго. Извадихме картите и се заехме с планиране на следващите етапи. То така на маса най-добре става.

След това последва стандартната баня с пране.

Не оставихме леглата да ни чакат прекалено дълго.

Разказа на Пешо :

х. Химик – пр. На републиката – х. Чумерна

Отново се изнасяме със закуска супа и кафе, стопанинът спи. Времето е лошо, има облаци, за наш късмет през нощта не можа да се извали както очаквахме. Тръгваме със свити сърца. От хижата до прохода на републиката са 30-35 минути, където спираме да налеем вода и купуваме отново вафли „Боровец“ и отново напред. Всичко е подгизнало с вода, подгизвам и аз, мисля си това е нашия мокър ден. Със закъснение сменям обувките но е късно, краката ми са подгизнали също което задълбочава проблемите, но няма време за спиране, целта по план график е х. Чумерна. Преди това хижа Буковец. Крачим бързо и монотонно, спираме на заслон Хайдушка песен (тук Пешо е объркал името на заслона – бел. ред.), оказва се в добро състояние, човек би могъл да приспи макар и в малко спартански условия. Вътре срещаме два прилепа единия от които няма нищо против на фото сесията на Мишо. Лепим лепенки на болните пръсти на краката и напред. На Мишо му се доспива, неочаквано, явно умората взема предел над нас, правим почивка и прием по един черен чай Earl Grey, ободрени продължаваме.

Стигаме хижа Буковец, неприветливо и агресивно ни посреща куче на хижата, порода много лоша. Решаваме да не търсим стопанина и продължаваме. Малко по долу откриваме група хора излезли на вила на пикник, чалгата се лее така че решаваме да отминем мирно и кротко незабелязани от компанията. Завалява ни, този път по сериозно макар и за кратко което ни кара да изкараме най-накрая дъждобраните. Следват 11 км. до х. Чумерна, надеждата е да стигнем бързо, но стигаме бавно и болезнено особено за моите крака, но така е по пътя. Стигаме хижата и ни посрещат с новините, че има топла вода и храна, плюс бира. Повече от това не може и не бива човек да се надява, това е всичко което искаш. Мишо решава възникнал проблем със сървър дистанционно, което прави още по сладка почивката.

Правим планове за следващия преход до железни врата. Аз смятам, че няма начин да няма къде да приспим, замъглен от случващото се до момента и от присъщия ми невинаги оправдан оптимизъм, но съм и отчел възможността да спим под открито небе. Нещо повече приемам възможността още утре да стигнем гр. Котел, което по всички пътеписи си е 15-16 часов преход, Мишо разсъдливо се съмнява във нашите възможности но въпреки това решаваме да тръгнем разно за да пробваме, или по скоро да видим как ще се движим а на Железни врата ще решим.