Ден единадесети

хижа Бузлуджа – хижа Химик

31.07.2012

На Бузлуджа спахме добре.

Станахме в заплануваното време. Изпълнихме тихо ритуала по миене и събиране на багажа и също толкова тихо слязохме долу. В трапезарията подготвихме закуска и хапнахме. Е.. май вече бяхме готови да потегляме.

Излязохме навън, а там мъгла….

Затворихме вратата на хижата зад гърба си. Успяхме да се измъкнем без да будим гостоприемните си хазяйки. Много приятни жени бяха. Тръгнахме към пътеката, а зад нас мъглата бавно погълна хижата.

Знаехме че вървим към вятърните генератори, които от няколко дни гледахме и снимахме, ама пустo време .. как да разбереш къде са.

IMG_0271

И така крачейки по един черен път (не този от снимката горе), стигнахме до пространство оформено като черен паркинг. Имаше някоя и друга строителна машина паркирана там, но главната атракция беше едно информационно табло описващо обекта с ветрогенераторите. Като любопитни туристи ние внимателно я изчетохме и започнахме да я обсъждаме. В това време от фургона на охраната излезе човек и ни приближи. Изглеждаше дълбоко неприветливо, но ние виждайки жива душа, приближена до ветрогенераторния парк, веднага го нападнахме с камара въпроси. Като резултат той задоволи любопитството ни, до колкото му беше по силите, а и накрая ни изпрати почти с усмивка. Не пропусна да ни напомни да не се доближаваме много до генераторите, че е опасно.

За това също ни напомняха на много места и табелките приканващи да се пазим от падащ лед. Слава богу, че не беше зима. И тук, с Пешо се заслушахме в едно странно пулсиращо свистене идващо някъде от мъглите над нас. С доста голямо закъснение се усетихме, че това е звука от въртяща се над главите ни перка. Беше адски призрачен момент, чак тръпки да те побият. Звука беше като на чудовище, което очаквахме всеки момент да зърнем някъде в мъглата.

Продължихме напред и скоро звука затихна, но само за да чуем друг идващ пред нас. Разбрахме, че реално ходим между перките, но мъглата ги крие. Постепенно с изкачването нагоре, тя за наше щастие започна да се разкъсва. И изведнъж в една отворила се пролука видях идващо към мен огромно витло. Занемях взрян в нереалната картина. След това трескаво се заех да измъквам фотоапарата, но уви мига отмина. Мъглата се разкъса още и този призрачен момент свърши. Нищо, все пак снимах.

IMG_0274

Горната снимка вече е при почти разкъсана мъгла. Въпреки това и тя изглежда доста призрачно. А следващата е като за реклама на вятърния парк.

IMG_0278

За наш късмет небето се изчисти и ние видяхме пътя си пред нас, очертан от останалите ветрогенератори.  

IMG_0279

Зад Пешо ясно се вижда от къде предстоеше да минем. И имено приближавайки тези хубавци зад гърба му, бяхме стреснати от пронизително и тягостно стържене. Оказа се, че няколко генератора, когато се завъртат в посока срещу вятъра издава ужасяващи (поне нас) стържещи стонове. Идея нямам дали това е нормално, но определено е доста смразяващо кръвта на случайния наблюдател.

Бас ловя, че почти всеки минал от тук, неминуемо прави аналогия с Дон Кихот. И няма как да е по друг начин. Определено сходството между тези стенещи гиганти и приказните страховити създания виждани от идалгото е голямо. Но вече сме 21-ти век и уви, няма Дон Кихот-овци устремили се към тях в неравна схватка. Дори и Дулцинея я няма, или поне аз не я видях. И тук ми хрумва една любима мен песен, като бих си позволи да цитирам част от нея :

Тангра – Дон Кихот 

. . .

А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.

   

   И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътят към надеждата
и свършва кръстопътят на умората?

Пропадах някъде, въртях се във доспехите
и се събудих гол от писъка на вятъра.
Моторен шум потъваше във ехото
със рокерите, тръгнали нанякъде.

 

Постепенно подминахме и последната перка. Определено бях впечатлен.

След края на ветрогенераторния парк започнахме едно плавно спускане. Следващата ни цел беше хижа Българка. Скоро попаднахме на чешма в гората. Не, че нямах вода в раницата, ама това пътуване ме беше научило да я ценя. Така че не пропуснах чешмата и хубаво се напих. От тук нататък, чешмите щяха да стават все по-често срещано явление, което да радва взор и морно тяло.

Така без особени перипетии стигнахме до хижата. Изглеждаше симпатично. Реално в нея хора няма, но има телефон за контакт и ако човек иска да преспи там, трябва да се обади.

IMG_0282

Приседнахме на една от дървените маси да починем, похапнем и пийнем вода. Мястото като цяло беше доста симпатично. Тревата около хижата имаше вид на поддържана. Освен това една чешма с два чучура направени от дърво доста ме заинтригува. Интересно, почти инженерно решение.

IMG_0283

Малко ръката ми пречи ясно да се види, но реално и двата чепа (т.е. този, който съм хванал и този към лакътя ми) са чучури и от тях тече вода, а тръбата е добре скрита в дървото. Хитро.

Отпочинали, отново поехме на път.

И тук е момента да споделя, че вече напредвахме към една магнетична за Пешо цел – Гара Кръстец. Тя беше влязла в главата му от няколко дни. Може би вече сте забравили, но някъде в първите дни от своя разказ ви запознах с пристрастеността на Пешо към хоремаците. Тази страст, според мен възпламенена в село Лакатник и тляла през целия поход, тук избухна със страшна сила. Пешо, почти бълнуваше в будно състояние за един истински хоремаг, опушен от цигарен дим с мърлявки маси и още по мърляв съдържател. И най-вече бленуваше за това, как ще си вземем по мастичка в този пригаров хоремаг и той с най-голямо удоволствие ще припали цигарка. Акцента беше, че се надяваше от него да се сдобие с въпросната цигарка, тъй като запасите му бяха занулени. Това видение го пришпорваше все по силно към заветната цел. Така че от хижа Българка напредвахме в доста добро темпо. Пътя не беше труден и ние трепетно очаквахме хоремага.

Така замечтани, изскочихме в едно от най-призрачните места в които съм попадал. Както ни се стори, май беше някакво изоставено миньорско селище. Изключително потискащо място. Толкова унило и угнетено с тези полуразрушени сгради, надписите по стените, отдавна забравени и изличени от дъждовете, че дори и не помислих да вадя фотоапарата и да снимам. Не само това, ами той си остана в калъфа до края на деня. Така че повече снимков материал от този ден няма да има и остава само моя разказ.

Странното беше, че както имаше почти порутени сгради, така и в ляво от пътя имаше едни сталински по вид блокчета на по 3-4 етажа, които бяха все едно напуснати преди една-две години. Стъклата все още бяха цели, вратите затворени. Имаш чувството, че всеки момент някой ще излезе. В моите представи, така трябва да изглежда Припят. Особено тягостно ни подейства една стая, която Пешо забеляза. Тя беше някъде на горен етаж. Явно е била на някое детенце, защото имаше голяма детска рисунка върху стъклото, а зад нея зееше празната стая. Крайно мрачно въздействие.

Въобще ходейки имах усещането че съм персонажа на братя Стругатски от Сталкер. Определено всичко около мен приличаше удивително на “зоната” описана там.

А върха беше напускането на това място. Вървейки по пътя стигнахме една все още сравнително крепяща се бариера с караулка до нея. Прекрачвайки, се обърнах да видя табелата закачена на средата и. Пишеше “Влизането строго забранено”.

А излизането ?

Забързахме към гарата. Релсите се виждаха през дърветата, а тя направо си се подушваше. Нали знаете тази миризма на нагрети от слънцето траверси. След малко излязохме и на самата гара. И какво беше първото нещо което направихме … Ми… заоглеждахме се за хоремаг. Стигнахме вече перона, а никакво оживление, каквото неминуемо би предизвикал всеки уважаващ себе си хоремаг не се забелязваше. Тъжно почти в последния момент забелязахме остатъците от това така важно за социализацията място, леко обгорено с изпочупени прозорци и обрасло с бурени, тъжно сгушило се до самата гара.

Меко казано е, че Пешо се почувства измамен. Направо посърна. Бих казал, че фундаментални принципи в живота му рухнаха, като например идеята за хоремага. Към това се добави и изпарилата се възможност да запълни нулевия си тютюнев запас. И както често се случва в такива случаи, мозъка отказа да приеме загубата. Оставихме раниците до една пейка на перона на която аз морно приседнах, а той се хвърли към чакалнята да разпитва хората от къде може да се купят цигари или нещо друго. Оказа се, че за най-близкото място трябва да се хване влака …. Седнахме разбити на пейката и започнахме да разглеждаме картата. Явно скоро се очакваше влак, защото имаше няколко пътника чакащи на перона. Ние определено бяхме днешната атракция за хората, защото ни зяпаха с нескрит интерес. В това време дойде влака, пътниците се качиха и той невъзмутимо продължи по железния си път. Ние тъжно го изгледахме, въздъхнахме и нарамили раниците продължихме по нашият си път.

Пресякохме и последни релси и поехме по пътеката в гората. Започнахме да се изкачваме. Не бяхме изненадани. Но ходенето беше приятно. Гората тука е хубава, пази от слънцето. Постепенно напреднахме. Маркировката се следеше сравнително лесно. Освен това висяха някакви ленти от дърветата, явно според мен, някой беше маркирал за велосипедни състезания. Но определено лентите бяха по лесни за следене. Така в разговори стигнахме до едно място, където пътеката се разклоняваше. И на ляво, червена маркировка, и на дясно също. Само липсваше табелката от приказките – ако тръгнеш по левия път ще стигнеш къщата на човекоядеца, ако тръгнеш по десния.. “ тука бях забравил какво щеше да ме чака, но определено пак нямаше да е нещо приятно. И тъй, като явно човек е устроен да тръгва към неизвестното неприятно, надявайки се измамно, че може да е по-малко неприятно от известното, след кратко колебаене избрахме десния път.

Че беше лъкатушен, беше. Че маркировката се следеше по-трудно, също беше истина. Но не ни създаде някакви затруднения. Духа ни поддържаше и явната наличност на новопоставена маркировка. След определено, неизвестно и незапомнено от мен време прекарано в ходене от ляво ни дойде другата пътека и пак станаха едно. Успокоихме се.

Постепенно гората започна да свърша. Но както ви казах, избирайки десния път тръгнахме към неизвестното зло, и то естествено не закъсня. Времето започна прогресивно да се разваля. И то не на шега. Запълзяха едни черни облаци. Скоро започнахме да чуваме далечен тътен на гръмотевици. Притеснени забързахме. Пак ли щяхме да бягаме от буря…

Явно !

Така излязохме на една огромна ливада. Пътя лъкатушеше по нея изкачвайки се към един хълм. Според картата хижите бяха някъде след хълма надолу в гората. А нещата не изглеждаха никак розови. Вече гърмеше близо до нас. Въздуха миришеше на озон. А в тази ливада с нашите раници си бяхме като подвижни гръмоотводи. И за зла беда, пътя минаваше близо до една мачта с антени. Чувствах се като попаднал на оръдеен полигон, щуращ се между мишените. Очаквах всеки момент някой да даде заповед за стрелба и да се окажа в епицентъра на пукотевицата. С Пешо се спогледахме и без изобщо да го мислим преминахме в полутръс. Според GPS-а тук някъде до пътя под върха на хълма трябваше да има чешма. Бях решил да проверя, дали е така, но всички тези благородни мисли бързо ми избягаха от главата. Единственото, което остана там беше, мисълта да се добера до хижата. По план бяхме решили да спим в Химик. Навсякъде, където бях чел я описваха като по хубавата и поддържана хижа. Даже бяхме звъннали по телефона да питаме дали работят, така че принципно би трябвало да ни очакват.

Прехвърлихме хълма, а небето беше вече потъмняло зловещо. Започнахме спускането, като почти бягахме по пътеката. Така в бесен ритъм стигнахме до хижа Грамадлива. Да си призная името и в този момент ни звучеше Гръм-адлива…. Вече падаха първите рехави капки дъжд. Извадих GPS-а и видях, че Химик е съвсем наблизо. Погледнах Пешо и почти без думи го убедих да рискуваме. Имахме поне 10-ина минути преди да се разрази бурята. Затичахме се надолу. Да си призная, не си спомням колко време ни отне, но ясно си спомням облекчението, когато видяхме хижата между дърветата. Малко преди да я стигнем, дъжда започна. Ние обаче успяхме да се шмугнем под стрехата съвсем леко мокри. След миг небето се отвори. От него започна да се излива порой, а мрака беше раздиран от светкавици. Докато дишахме тежко под стрехата, вратата се отвори и излезе един човек. Оказа се, че с него бяхме говорили. Каза, че ни е чакал и малко се притеснил за нас, като видял какво идва.

Уф.. Пак бяхме щастливо избягали на поредната буря. Почна да ни става навик. Не от хубавите …

След като успокоихме дишането, вкарахме багажа и се настанихме. Хижата прави приятно впечатление. Чиста е, стаите са комфортни, леглата – нови и удобни. Разхвърлихме багажа и докато навън се лееше пороя, решихме да се изкъпем и изперем. Имаше и топла вода, колкото му иска на човек душата (в рамките на един бойлер).

Докато се хигиенизираме, бурята поотмина. Проснахме опъвайки въже в една беседка до хижата.

И тук е мястото да дам леко описание на самата хижата. Определено си личи, че скоро е ремонтирана. Състои се от две основни сгради. Горната е доста по голяма и с просто око се вижда, че вътре е и по луксозна. Има много симпатична градинка около нея с дървени маси за хапване.

Долната постройка в която бяхме ние, беше по малка. Имаше оборудвана кухня с трапезария и няколко стаи с по-няколко двуетажни легла. А, да не забравя и банята с топла вода. Докато се щурахме навън след бурята и зяпахме наоколо, от горната част до нас достигна апетитен аромат на гозба. Имаше и някакво оживление. По някое време нашия човек се появи и ние разбрахме, че освен нас има и една двойка японци, които са били редовни гости. Като гледам суетнята, си бяха явни ВИП-ове, а не прошляци като нас. Дори се опитаха да им застелят една от масите навън с бяла покривка за да хапват на тиферич, ама краткотрайните превалявания, отгласи от бурята ги отказаха. Аз си направих устата, тъй и тъй като явно готвят – дали не могат да ни нахранят и нас с тази гозбица. Ще си платим каквото трябва…

Обаче ударих на камък…. Не мина номера.

Е.. Важното е, че нашия човек само при споменаването на думата бира, изчезна и се върна с две студени бутилки. А още по-хубавото беше, че повтори този фокус още няколко пъти. Храна си имахме в раницата, така че стоплихме вода и си приготвихме вкусничка вечеря. Е, сигурно не е била толкова гурме, както гозбата горе, ама си беше много добра.

Уморени и нахранени, легнахме да спим.

 


 

Разказа на Пешо :

х. Бузлуджа – х. Грамадлива – х Химик

Ставане рано, закуска – супа, кафе и по пътя. Двете жени още спят, така и казаха вчера.

Пътя е лек в първата си част, с леко изкачване. Стигаме „вятърните мелници“ (така им викаме с Мишо, весло генераторите на ток), които гледаме по билото още от х. Тъжа. Срещаме табела „Внимание падащи парчета лед“, зачудваме се, но в последствие осъзнаваме, че това е за „вятърните мелници". Мъглата е на всякъде, „вятърните мелници“ се виждат само в моментите в които вятъра разкъсва мъглата. Но присъствието им е постоянно, ориентираме се по звука. Странен звук на свистене на перки, прорязван на моменти с пронизващо скърцане на метал. Усещането е че си в едно далечно бъдеще, време на „вятърните мелници“ и роботи където хората не са потребни, а техниката и природата сама върши своята работа. И всичко това обгърнато в мъгла. Мисля си „а какво би правил Дон Кихот с тези причудливи, модерни, загадъчни, но все пак вятърни мелници". Прикапва някоя капка дъжд, но това няма значение важното е да не гърми. Продължаваме, Подминаваме „вятърните мелници“ и продължаваме да вървим, разделяйки се със смесени чувства с въртящите се перки.

Следва дълго и трудно ходене, постепенно слизане следвано от изкачване и постепенно преминаване от южния дял на планината, към северния. Изглежда отново надвисват проблемите, събрат се облаци точно над билото, към която семе се отправели. В далечината пригърмява, тъмен облак се сгъстява точно над нас. Гърми, Мишо отброява 10 секунди, значи на километър. Ускоряваме крачка, отново адреналина помага да надвием умората и отново бягаме от предстоящата буря. Вече сме на билото а около нас гърми, преминаваме го и влизаме надолу по склона в гора с високи дървета. Това ни успокоява, но запазваме темпото. Стигаме х. Грамадлива, сигурно това и е името защото много гърми по тези места си мислим, продължаваме, която както пишеше във форумите е доста запусната, следва х. Химик която е на максимум 10-15 минути. Бягайки х. Химик ни посреща с очарователна градина от цветя (личи си човешката намеса) и спасителната прегръдка от рукналия отново дъжд. Хижарят буквално отваря вратата с нашето пристигане, изглежда все едно ние е чакал на прозореца. Казва, че наистина ни е чакал тъй като се обадихме по телефона. Хижата е частна има пълни удобства само липсва храна, но пък се намери бира. Добър човек, скромен, добър, но го боли коремът и не е точно хижар, а по-скоро стопанин на частната хижа. Какво му трябва на човека – подслон, сигурност, топла вода, храна и бира.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=262

14 коментара

Skip to comment form

  1. Всъщност Дон Кихот имаше при “вятърните мелници” четири дни преди вас, или по-точно Дон Кихотка 🙂 Но поради липса на Дулсиней не успях да ги победя, то си трябва муз при толкова многоброен противник 😉
    Това с перката в мъглата е един от най-ярките спомени. 🙂
    Като чета разказа за този ден, все едно аз съм го писала – и за ветрогенераторите, и за Българка, за Бабин Райкин чучур, за “Припят” (макар че там не споменаваш джанките, мммммм, абе като прахосмукачка съм щом става въпрос за ядене 🙂 ). Отчаянието на Пешо напълно го разбирам и аз се надявах да има нещо за хапване на Кръстец… 🙁 Като видях пустата и прашна гара така се сринах, че едвам се довлякох до пейката 🙁
    Добре че после сте минали по пътеката за Бъзовец, а не сте тръгнали по другата пътека, щяхте да се видите в по-голямо приключение. 🙂
    Язък им обаче за розовите гладиоли в Химик щом не са намерили паничка с храна и парче хляб за двама изморени и гладни ком-еминейци 🙁 Може и да не се води вече хижа, но не е редно, още повече че са знаели, че ще дойдете. И още по-грозното е, че са готвили за някакви японци. Лошо няма, нека и японците да са доволни и пак да дойдат, но това наричам аз да се почустваш чужденец в собствената си страна. 🙁
    Грамадлива може и да е по-обикновена, но като пристигнахме в тъмното веднага се разшетаха хората – стая, баня, пълни чинии с храна и цял хляб 🙂 А не сме се обаждали предварително.

    1. Ми аз джанките не ги споменавам много, щото не им бях голям фен. Виж, Пешо доста ги хапваше. Та и ние побрахме по трасето. Ама рядко попадахме на сочни и сладки, и аз почти пасувах. Къпини хапвахме почти където намерим, затова не помня много тук да сме им отделяли много време. Виж, на рижкия проход ще ги спомена, определено.
      Незнам за твоето униние, ама ти трябваше да видиш Пешо. Късаше на човек сърцето.

      За Химик – ми те май двете места се стопанисват отделно. Т.е. горната част не е към хижата. Пак ще трябва да препрочета нещата – надявам се да не съм оставил хората с грешно впечатление. В Химик ни приеха много добре. Просто човека, който се занимава там е един и не готви. Освен това имаше и доста силни болки в корема. Даде ни хляб и разни други дребни неща, а и ние си приготвихме много вкусна лиофилизирана храна. А както писах, нямахме проблем с бирата, което е по-важно. За грамадлива – нямам идея. Имаше много затворен и необитаем вид. Все пак беше вторник и комай, май само ние бяхме туристи в целия регион. Така че аз съм доволен от престоя си там. Като видях как изглежда Грамадлива, мисля, че и втори път да мина, пак ще избера Химик. Наистина вътре е приятно и спретнато.

  2. Всъщност като се замисля пишеш, че сте хванали десния път? Значи не е този по който ние минахме. Покрай един маркировъчен кол и надолу ли тръгнахте? Ние минахме по заобиколната пътека заради къпините, но ти пък не споменаваш за тях 🙂

    1. Да. Поне така си спомням. Седяхме и се чесахме сума време на този кръстопът. Много е объркващо. В ляво маркировка, в дясно също. Пак до колкото си спомням там където се разделихме не помня маркировъчни колове. Спомням си, че пътеката се мушеше покрай едни фиданки и по тях имаше маркировка с нова боя. В началото се притеснявахме, ама после като виждахме сравнително често маркировка се успокоихме. Ще помоля и Пешо да напише какво си спомня.

      1. Това ковто си спомням не е много от пътя след Гара Кръстец, обвит от “димът на абстиненцията” на този ден, но определено минахме по дясната пътека. Също добре си спомням, че близко до билото на южния дял видяхме сливащата се лява пътека. След това преминахме, след спускане и изкачване в една стара гора където се появиха доколкото си спомям маркировката с коловете, от южния дял към северния и там отново бягането и грамотевиците. Докато бягахме към хижата мисълта ни беше “на Козя стена” избягахме от бърята, но тук … А за капини може да е имало, но със сигурност не бяха много храсталясали.

        1. Да, значи сте минали по река Габрищница. Заблудих се за момент, защото не споменавате къпини и тръни. Явно не ви плашат 😉

  3. Чета внимателно всичко написано досега и се въздържах от коментари, но след прочетеното днес не успях да се въздържа. Пасажа със страстта на Пешо към хоремаците ме кара вече от сума ти време да не мога да си събера ченето от смях и ми докара невероятно настроение – изобщо пълна Швейковщина!
    Благодаря за чудесния пътепис и мисля че е време да започва да понамирисва на море!

    1. Абе то смешно звучи, ама направо така си беше …
      Надявам се и той да сподели. Вчера говорихме по темата.

      А иначе с мириса на море … .Ми дано.
      Да си призная, по лесно беше да се изходи, отколкото да се опише.

      1. Хич не се обяснявай кое колко е трудно, ами хващай клавиатурата и пиши. Не ти ли е жал за нас? Всеки ден проверявам няма ли продължение!

        1. Ти какво мислиш, че правя по нощите като бледа сянка на Паисий… 🙂
          И тъй като въпроса е явно риторичен – да взема да си отговоря – Пиша ден дванадесети.
          Пък да видим, кога ще изскочи на бял свят.

  4. Смеха е здраве все пак и си мисля че може би най-важното за един такъв преход е човек да не губи чувството си за хумор дори и в най-тежките моменти защото се тръгва за удоволствие и без настроение си е за никъде, макар че едно е на компа а друго е на самото място…

  5. Здравейте, еххх Мишо, как само ги описваш дните, но така си беше до последната буква и точка.
    Бях позабравил, че в този ден беше прослувутата Гара Кръстец, но сега като го чета и се върщам в него отново и си беше точно “шейковщина” (но не само тук). И сега, толкова време след това все още не мога да поумея как на място с такова звучно име като “Кръстец”, като го кажеш и ти е едно пълно със звучение и също в което има и “кръст” може да няма хоримаг… и е като е описано толкова тъжно, безлюдно и подтискащо.
    Само си представете, какво му беше да Мишо да изтърпи, но за това и за всичко му благодария :).
    Немога да си спомня около кратец или малко по-натам, но един вид малко и леко променихме с Мишо прословутата Alabama song на Door’s “Show me the way; To the next хоримаг; Oh, don’t ask why …”.

    1. Ха-ха-ха …
      Бях забравил за Doors …
      Добре, че го припомни.

    2. Хахахахахахаахааа….
      :-)))))))))))))))))))))))))

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!