Ден десети

пр. Шипка – хижа Бузлуджа

30.07.2012

Мислех, че ще мога да спя спокойно до по късно, но тренинга си каза думата. Към 7 вече бях се ококорил и реших да хвана по-ранния автобус. То нямаше какво да правя в Габрово преди 10:00, когато отварят повечето нормални магазини. Все пак реших да се поразходя, разгледам града и да пия някъде кафе с вкусна закусчица.

За нула бройки си измих зъбите, нахлузих чисти дрехи (другите съхнеха на прозореца) и след като обух прокъсаните си обувки се забързах към спирката, Ако не се брои едно опърпано куче, аз бях единствената жива душа на прохода.

И започнах кротичко да си чакам. Появиха се първи сънени съдържатели на капанчета. А аз си чаках. Направо живота аха-аха да закипи, а от моя автобус ни следа. Тъжно. След 30 мин. чакане към мен се приближи един човек и каза, че той отдавна е минал. Помня, че бях точно на време на спирката. Какъв карък. В цялата страна сигурно само един единствен автобус не е закъснявал този ден, че даже минал по рано и точно на мене да се падне. Не ми остана нищо друго, освен да взема следващия в 9 и нещо. Е, отпадна мотането из града, но поне щях да хвана отварянето на магазините.

Изядох едно кисело мляко от преди малко отворило капанче и се затътрих към хотела. Оказа се, че и Пешо е станал и решихме да слезем долу в градината да пийнем кафе и да хапнем нещо за закуска. Скоро кафето димеше на масата. Да си призная, какво си взех за хапване въобще не помня. Май бяха бъркани яйца, ама знам ли …

Така мързеливо дочаках времето за автобуса. Казах чао на Пешо и завиждайки му за почивката се отправих към спирката 15-тина минути по-рано. Този път попаднах в автобуса. Той се виеше по пътя надолу така приспивно, че не се удържах и почти целия път го продремах. Когато влязохме в Габрово се зачудих къде да сляза. Взех мъдрото решение да е на автогарата. Тя си беше направо в центъра. Направих едно кръгче наоколо но никъде не видях маркировка с табелка “МОЛ”. Явно трябваше да питам някой от месните. Избрах си един по-възрастен мъж с приятно интелигентно излъчване и усмихнат подкупващо го попитах :

– Извинете, дали може за малко? Бихте ли ми казали къде се намира МОЛ-а ?

Той ме погледна и веднага ме контрира с въпроса :

– Кой от двата ?

Ха сега… Съвсем бях изключил, че моловете могат да бъдат повече от един. Явно съм изглеждал доста смутен и объркан, защото човека добави

– Единия е на излаза от града а другия в центъра.

Бях спасен. Веднага уточних, че по интересен ми е този в центъра и получил ценните указания и посока, решително закрачих натам. Е.. Не го намерих веднага. Даже ако трябва да бъда честен доста се полутах преди да попадна на него. И аха-аха да почна да избирам нова жертва, която да питам и го съзрях в далечината. Преминах през вратата с делова стъпка и започнах да го обикалям търсейки магазина Спорт Депо. Видях го май на втория етаж и зарадван се отправих натам. Пътьом минах през щанда за чорапи грабнах един чифт за ходене и се закотвих на стелажа с планинарските обувки. Имаше 7-8 модела. Веднага си харесах едни, но като се загледах установих, че няма моя номер. В това време към мен се приближи симпатична девойка и ми предложи помощта си. Давах си сметка, че с моето облеклото силно се отличавам от гражданството. Освен това бях и единствения клиент по това време, така че сигурно бях някакво разнообразие за персонала.

След кратко замисляне смених тактиката. Извадих всички кутии на които пишеше 44 и 45 номер. С извинителен поглед погледнах девойката но тя ме посрещна с усмивка и ми предложи да отида да седна на пейката за мерене а тя ще донесе кутиите.  Душа не ми даде да я оставя да ги влачи всичките – бяха 5. Награбих колкото можех, За нея май остана една. Така се добрах до въпросната пейка, сложих си новия чифт чорапи и започна едно мерене. Не си е работа.

Най-скъпите веднага отпаднаха. Изглеждаха много добре и професионално, и почти бях сигурен че ще са те. И това беше само до момента в който ги сложих на краката си. По неудобна обувка не бях обувал. На глезена и петата стояха добре и солидно, но само да опиташ да ходиш с тях, образуваха една гадна гънка на пръстите, която направо болезнено ги притискаше. Веднага ги махнах. Така… 1/3 от кандидатите в конкурса бяха елиминирани. Оставаха ми едни на същата фирма – доста по евтин модел и едни кожени намиращи се ценово в средата някъде. И тук направо се отече. Извиних се на девойката притеснено и заобяснявах как идвам от планината и как ще ми трябват за много ходене и с две думи ще се поразходя из магазина с тях поне 10-тина минути. Пак получих лъчезарна усмивка подплатена с уверенията да не се притеснявам. Ако трябва да бъда честен, щурах се из магазина повече от 45 мин. сменяйки обувките и чудейки се замислено. Определено моите обувки бяха кожените. И тук дойде мъката. 44-ти или 45–ти номер. 44-ти ми беше точно, но след 20 мин ходене напред назад почнаха леко да ме притесняват. Затова след още 10-15 мин ходене с 45-ти номер хванах старите обувки, кутията и без да се събувам отидох към касата. Пътьом пак минах през чорапите и взех един чифт за Пешо. Да попълня загубите от забравяне.

Девойката ме придружи до касата и за да ми маркира обувките. Сподели, че брат и бил ловец и също си взел такива обувки и бил много доволен. Платих ги с карта и поемайки големия плик със старите благодарих сърдечно. Помолих ги да изхвърлят кутията – не ми трябваше. Разделихме се с усмивка. Много ми се иска да мога да благодаря на това момиче за помощта, търпението и позитивизма през целия процес на избор на обувки. Крайния резултат беше изстрел в десетката, но все още не го знаех. Дано някога, някак си попадне на това разказче и прочете за моята благодарност.

Излязох навън и крачейки с новите обувки се вслушвах в усещанията на краката си на всяка крачка. След 10-15 мин. си казах – до тук добре.

Следващата важна точка беше да изтегля пари, че бяхме останали на дребни стотинки. И с това се справих успешно. Пешо непредпазливо ми беше дал и неговата карта барабар с пина, ама пусто нали съм честен .. не му я изпразних. Будала.

Извадих списъка с неща за пазар. Основното беше Диклак и лейкопласт. А .. и Пешо се беше заразил от ентусиазма с който се бръснех всеки 2-3 дни и беше заръчал самобръсначка. И тук изникна проблем. В Габрово нравите си бяха чисто испански. Всички възможни аптеки бяха върли привърженици на сиестата. Затваряха си по обед за поне 2 часа без да им мигне окото. Ми сега.. Макар, че не бяхме говорили за хранителни запаси, след като забелязах на хоризонта една Била, реших да взема нещо сладичко. Освен него, ние и двамата отчаяно се нуждаехме от крем за устни с висок УВ фактор. Мажехме ръцете и лицата си с УВ-30, но за устните бяхме забравили. И на двамата ни бяха изгорели и страдахме доста. Моите се бяха нацепили и подули доста неприятно и болезнено. От предишен опит знам, че в масовите малки аптеки продават разни стикове за устни с неясен УВ фактор. За сметка на това в Била има на Nivea SOS, който макар и по-скъп е много добър. И ясно си пише УВ фактор 15.

В магазина, докато се чудех какво да взема от щанда с бисквити и вафли, погледа ми попадна на пакетите с обикновени вафли. Идеалният за нас избор. Нямат нищо, което да се разтопи от слънцето а са вкусни. Награбих няколко пакета. Взех и едни медени тънки вафлички. Към това добавих 2 парчета сушено месо, хляб и две тубички крем за устни. Не забравих и самобръсначката за Пешо. Платих и на път към автогарата купих от една отворена аптека останалите неща.

Жегата в Габрово по обед беше сериозна. Почнах да оценявам колко по приятно е времето горе в планината. Искаше ми се да се върна там възможно най-бързо. На автогарата пристигнах плувнал  в пот. Бях късметлия, защото чаках най-много 20 мин докато се появи автобус за прохода. Пак седнах и този път не задрямах, а гледах пътя и гледките които ми предоставяше.

С пухтене автобуса стигна прохода. Когато слязох установих, колко приятно хладно е тук, за разлика от горещината в низината. Даже подухваше доста хладничък вятър. Не му се сърдех. Предпочитах го пред градската жега.

Намерих Пешо в хотела. Стегнахме багажа, благодарихме за гостоприемството и се отправихме към мемориала на върха. В душата на Пешо се прокрадна еретична мисъл и той почти невинно попита дали е нужно да се качваме по всичките тези стъпала до горе. Но аз бях непреклонен. Как така да не минем през върха. Срамота. А и имах кеш за намиране… Съкрушен от отказа ми, той закрачи тъжно след мен по стълбите. Това не му попречи по късно да позира героично за снимка.

IMG_0246

Е.. позадъхани леко, вече бяхме горе на паметника. Духаше доста силно. Около нас имаше доста хора и май нито един българин. Дали това е показателно .. Знам ли.

Реших да не мъча Пешо и го оставих на една пейка да припали цигара а аз се спуснах към Орлово гнездо да си търся кеша. Намерих го сравнително лесно. За днес имах план да намеря три. И тук прилагам един автопортрет от Орлово гнездо. Както се вижда – никакви турци наоколо.

20120730_162125

Нямам много усмихнат вид, нали ? Да си призная обиколките в града по жегата си бяха доста уморително занимание. Връщайки се обратно видях един изразителен кадър, който моментално реализирах. Бих го нарекъл – “Под прицел” или може би “Презареждане”. А може и – “Кофти опит, ще почваме отново”.

IMG_0248

Пътеката от върха слизаше леко надолу към позицията на оръдията пазещи подстъпа от долината. Там ни заля патриотична вълна и си направихме няколко войнствени снимки. Ще поместя една, показваща стръвен четник хванал на мушка Сюлейман паша. Определено последния не беше за завиждане.

IMG_0253

След тези така заредени с барут снимки, решихме че все пак е желателно днес да стигнем да хижа Бузлуджа. Така че стегнахме крачка. Постепенно паметника на Бузлуджа започна да се приближава към нас. Ходехме през една приятна гора, която ни пазеше от вятъра и слънцето. Улисани в разговор постепенно излязохме на пътя през ливадите водещ към хижата. Стигнахме до паметника от който започва пътеката към мемориала, или по точно, към това което беше останало от него. И май тука някъде с Пешо оценихме прекрасния избор, който бях направил с обикновените вафли. Уж да хапнем по една, а то приключихме с пакета. От тук до края им бяхме върли фенове.

Пешо имаше проблеми с краката и затова реши да остане да ме почака долу. Аз много исках да видя мемориала от близо. Никога не бях ходил. Е.. и другата причина бе, че горе до него имаше и още един кеш. Така че оставих Пешо с раниците да почива и се заизкачвах. Реално бяхме един ден след края на събора и да си призная беше сравнително доста добре почистено. Очаквах да тъне в боклук, но такъв имаше само на едно уширение на пътя в близост до паметника долу. Явно някой му беше писнало да събира или беше оставил чувал, разпилян в последствие от вятъра.

Тръгнах по павираната пътека нагоре. Да чукна на дърво се чувствах много добре в новите обувки и си крачех с удоволствие. А летящата чиния се приближаваше все повече и повече.

IMG_0260

Не мога да не призная, че според мен монумента изглежда доста впечатляващо. За съжаление, това ми усещане намаляваше право пропорционално на намаляването на разстоянието помежду ни. А отблизо беше направо тъжна гледка. По заповед на Областния управител на Стара Загора, достъпа вътре е забранен – т.е. вратите са блокирани от един доста сериозен метален прът. Така, че не можах да влезна вътре и да видя разрухата и това което е останало. Гледал съм снимки в нета, но от опит знам, че те не предават точно нещата. Дано измислят какво да правят с тази огромна структура,че е много тъжно да се гледа как се разпада. Лично аз, не вярвам някой да се наеме да я разруши, извози отломките и възстанови ландшафта. Така че по-добре да се измисли някакво предназначение и да се възстанови така, че да има някаква полезна функция.

Лично мнение.

Любопитството не беше единствената причина за устрема ми към върха. В близост както казах имаше и кеш. Намерих го без проблем, като дори взех една доста красива пътешественическа монета. Деня се развиваше добре – вече втори кеш, а до хижата ме чакаше и трети. Направих една снимка на ветрогенераторния парк пред мен и заслизах надолу, доволен от себе си.

IMG_0261

Долу заварих Пешо, блажено излегнат до раниците. Беше си събул обувките и даваше заслужен отдих на изстрадалите си крака. Прекъснах му медитацията и след като си потегнахме багажа, продължихме към хижата.

След има-няма 20 минути бяхме там. Долу преди хижата има една голяма чешма. Напихме се със студена вода и се заизкачвахме към входа. Оставихме раниците на една дървена маса и таман да тръгнем към вратата, когато тя се отвори и от там излезе една жена. Толкова искрено ни се зарадва, че чак се смутих. Попита ни от къде идваме и след като отговорихме че вървим по Ком-Емине, тя се засмя и подвикна към стаята :

– Нали ти казах, че днес ще мине някой по Ком-Емине.

Ние внимателно надникнахме вътре и видяхме на масата седнала нейната приятелка. Седеше широко усмихната до една салатка от домати с краставици. Жените веднага ни поканиха вътре да си починем, но ние искахме да отидем по светло да видим гроба на Хаджи Димитър. По принцип доста се спори дали е точно тук. Но за мене това не е важно. Неоспоримата истината е, че тук е разбита четата му. От боя малцина оцеляват и с много мъки и перипетии се добират до Агликина поляна, където естествено обещаната подкрепа не ги е чакала. Така че или биват пленени, или убити. Колко тъжно. 

Освен това искахме да видим паметника бележещ мястото  на Бузлуджанския конгрес, дал възможност на Димитър Благоев да основе социалистическото движение, което от своя страна прераснало в комунистическо и станала тя една… Дето и сърбаме цял живот попарата. Но да не мрънкам много. Можех и да се родя негър в ЮАР по време на апартейда.

От хижата тръгват добре оформени пътеки, покрай които някога е имало лампи. Сега бяха останали само остатъци. Защо ли не съм изненадан. Преди е бил хубав и поддържан парк. Сега все още е хубав, макар и доста запуснат. Стигнахме до паметника на Хаджи Димитър. В нозете на войводата имаше доста цветя, поднесени от социалистите от събора. Добре, че се провежда този събор тук, че да има кой и на този паметник да донесе цветя. Иначе дали някой би се сетил ? За съжаление в околията не се виждаше нито едно диво цветенце, с което бихме могли да добавим и своя принос. Уви, всички снимките от тук се оказаха доста размазани, така че с мъка се въздържах да сложа някоя.

След това се прехвърлихме към обетованата за социалистите земя. Пред паметника на Димитър Благоев и сие компания се мъдреха сума венци. Изчетохме панделките повече от любопитство. Направихме си по една снимка и сега като ги гледам – са си идеални на фокус. Е да, ама пък от злоба няма да ги публикувам.

След това се запретнах да търся последния кеш. Жената от хижата, която услужливо ни придружаваше, се заинтересува от моите действия. Обясних и в какво се състои работата, но тя явно взе идеята за съкровището доста буквално. Започна да разправя за карти и скрити иманета. Така и не можа да разбере снизходителната ми усмивка. Уж ровя за съкровища, съм такъв скептик. Рових, рових ама пусти кеш го няма. Народа се отегчи да ме гледа и след малко решиха да си ходят в хижата. Ама аз нали съм упорит инат – ровя. Почна да става тъмно.

IMG_0270

Този факт обаче не смути моята иманярска душа, също така, като не я смутиха и шеговитите разкази за мечки наминаващи в района с които моите спътници ме изоставиха. Подготвен извадих челника и го запалих. След което взех помощ от приятел. Звъннах на Боян и той прегледа снимката в сайта. Определено този го нямаше. Не беше успял да преживее събора на социалистите.

Жалко. Омърлушен се отправих към хижата.

Там другите ме чакаха вътре седнали на масата. Жените ни предложиха супа, като ни увериха, че е хубава. Сипаха ни по една чиния и ние засърбахме. Определено не бяха прави. Супата беше много хубава.

Хапнахме с кеф. След което хазяйките предложиха и по една ракийка за добре дошли с малко салатка.

Какво страхотно гостоприемство. Пийнахме, мезнахме и увлечени в приятния разговор не усетихме как времето напредна.

Ставайки, предложихме да си оправим финансите, че да не ги будим в ранна утрин. Предложението беше възприето почти радостно и след като се разплатихме, благодарихме сърдечно и се оттеглихме към леглата. Последва стандартната вечерна процедура от къпане и пране с по-следващо простиране.

Вече можеше и да легнем.

Не му мислехме много.

 


Разказа на Пешо :

пр. Шипка (хотел Шипка) – х. Бузлуджа

 

След завръщането на Мишо с новите обувки взети точно от „спорт депо“ подемаме сравнително кратък преход с изкачването на паметника Шипка към връх Бузлуджа и х. Бузлуджа. Не е за учудване, но на паметника Шипка има повече чужденци отколкото българи. Интересно е да се отбележи, че прохода Шипка е доста пресичано място от каравани, които спират или да заредят с вода или да пренощуват на паркинга. Има и няколко крайпътни заведения за хапване в допълнение на споменатия хотел Шипка. И така след половин ден почивка за мен и ден в търсене на новите обувки отново тръгваме на пътят. Ходенето е тежко, отново имам проблеми с краката и едвам се движим. Стигаме до паметника на връх Бузлуджа и Мишо отлита да го посети заедно с един „кеш“ което е в негова близост. Оставам в подножието на социалистическия символ, установих, че под нас е гр. Казанлък и вероятно замисълът на сградата на върха е бил да се вижда повелително от града долу. След около още 20 минути стигаме х. Бузлуджа. Следвам Мишо с мисълта за болезнени обувки, но в момента, в който той стига хижата чувам жизнерадостна приказка и женски смях от хижата с думите „хайде бе, вече сипахме по една ракия, решихме че никои няма да дойде днес по пътя от Ком“. Оказва се, че хижата се стопанисва от две жени, доста жизнерадостни, веднага ни развеждат и ни настаняват, обясняват, че има топла вода и баня. Идеално това е нашата мечта, даже споменават за наличието на супа. Питаме за мястото, където Димитър Благоев е основал социалистическата партия и едната жена на минутата е готова да ни отведе. Личи си, че мястото е специално или поне е било специално по начена по които е подържано в миналото, въпреки че в момента малко е занемарено, почети като парк. Хапваме сладка супа в хижата, пийваме почерпени по една ракия е хижата, разплащаме се, за да не будим хижарките с ранното си ставане и запиваме окрилени от надеждата, че оттук нататък както каза едната жена е по-леко, движиш се по път хапваш джанки, круши и ябълки и така до морето.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=249

5 коментара

Skip to comment form

  1. Викам си да надникна, не че ще има продължение, ама за всеки случай и…. приятна изненада 🙂
    Снимката с оръдието прицелено в летящата чиния и ветрогенераторите е чудесна. 🙂

    1. Благодаря.
      И аз много си ги харесвам тези двете.
      Радвам се, че не съм единствен.

  2. Поздравления – доста яко приключение! Определено ме заинтригува. Интересно – един не много опитен турист дали може да го направи този преход? А, какво ползваш за навигация – на хартиените карти може ли да се разчита?

    Поздравления и за усърдието да го опишеш всичкото това. Любопитно, как ще завърши историята.

    1. Здравей !

      Благодаря за хубавите думи. Дано нататък разказа да се получи също така добре.
      А как ще завърши историята, надявам се да прочетете преди да дойде новия сезон :-).

      Иначе за подготовката. По трасето няма нищо извън земно, което да не можеш да минеш. Има тегави отсечки, като за най-кофтито предстои да пиша. Така че не виждам нищо което да те спре. Естествено е, че трябва да си ходил все пак. Не е няколко-часова разходка в парка. Обърни внимание на удобните обувки, които трябва да са тествани. Видя моите перипетии. Освен това внимателно огледай багажа си. Накрая раницата ти се сраства с гърба. Така че, колкото по-лека, толкова по добре. След последния ден ще дам точно описание какво сме носили. Може да е полезно за другите стъпили на пътеката.

      Относно навигацията. 7-те карти според мен са да не кажа задължителни – но определено желателни. Само се притеснявам колко дълго още ще са налични. Наскоро ходих за купя един комплект за приятел. Имаше, но за Е4 вече ги нямаше. За прецизно ориентиране не стават – много едър мащаб. Но за планиране на дневния преход и следене на напредъка в деня са идеални. Освен това има и подробни описания. Аз като навигация ползвах новия си тогава Samsung Galaxy S3. За резервна навигация носех старият си изпитан телефон Asus P750. И на двата телефона имах векторни карти на България направени от Open Street Map. На Galaxy-то имах и руските военни карти, които са прекрасни за ориентация в дребния план. По тях сме планирали места на палатка, търсили сме вода. Проверявали сме черни пътища накъде отиват. Но всичко това заедно с траковете смятам също да поместя след края на разказа.

      Надявам се да съм отговорил на въпросите. Освен това обещавам да седна да пиша следващия ден.

      Поздрави

      1. Благодаря то много за отговорите. Май, наистина почзвам да се навивам да се пробвам. Ще се почудя още малко … докато „пътувам“ с твоя разказ до края.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!