Ден девети

х. Мандрата (х. Тъжа) – пр. Шипка

29.07.2012

Спахме като къпани (каквито строго погледнато си и бяхме).

Този път бяхме решили да станем малко по-късно. Все пак бяхме минали ключов етап от похода и си заслужавахме наградата. Не помня вече в колко точно се надигнахме, но беше вече светло. Предполагам, че около 7-7:30. Докато си миехме зъбите и събирахме багажа, забелязахме че хижара е буден и разтребва остатъците от предишната буйна вечер в трапезарията. Попитахме го за закуска и той сподели, че не готви закуски, но може да ни направи нещо за хапване – саламчета, кашкавалче и такива работи. Аз лично не си падам по подобни неща, но Ком-Емине не е мястото за кулинарни глезотии, така че се съгласих и с Пешо си поръчахме по една порция и по едно кафе. Изнесохме багажа и се настанихме на припек на същата пейка, на която вечеряме предната вечер. След малко човека донесе закуската. Всеки получи голяма чиния пълна с разни вкуснички неща и няколко препечени филийки. Имаше масълце, конфитюр, поне два вида салам, кашкавалчета. Към това, като прибавим и чашите уханно кафе … Ми почувствахме се прекрасно.

Хапнахме сладко и с пълни коремчета, напечени от слънцето, нещо хич не ни се тръгваше. Но уви, трябваше да сложим край на мързела и да действаме. Влязохме вътре да си платим и да върнем празните чинии и чаши. Нали сме добри деца. И тук висеше пластмасова 3D карта на България с нанесени маршрути. Загледахме я, смятайки къде сме и колко още имахме да вървим.

Да… Имаше още доста. И нещеш ли, се загледахме, че нанесен на картата освен маршрут Е3 беше и някакъв си маршрут Е4. Хъм… Спогледахме се се с Пешо и пак вперихме очи в картата.

Гледай ти .. Та значи от къде точно се тръгва по този маршрут ??… Но хайде стига. То ние щото вече бяхме минали по Е3 та за Е4 си точехме зъбите.

Излязохме, нарамихме раниците и потеглихме. По Е3. Хижара ни изпрати и пожела късмет. Хубав човек.

Поехме покрай реката и скоро намерихме къде пътеката се отклонява и се заизкачва в гората. Постепенно набрахме височина и излязохме на открити ливади. Обърнах се, а под нас се виждаха двете хижи.

IMG_0227

Онова по далечното е хижа тъжа а това по близкото и продълговатото е хижа Мандрата. Хубава хижа и симпатични хора.

Вървейки по ливадата забелязахме един фургон от който смело и заплашително ни лаеха две кучета. Смелостта им обаче трая само до момента в който им се скарах да млъкнат и тръгнах решително към фургона. Веднага свиха учите и се чудеха как да се измъкнат зад него. Все неща от живота… Я да се правя на страшен, пък може и да мине.

Малко по в страни забелязахме паметник и любопитно го доближихме. Оказа се паметника на дядо Фильо. Сигурен съм, че няма преминаващ, който да пропусне да се увековечи до паметника. Естествено, ние нямахме никакво намерени е да правим изключение и се фотнахме взаимно. Този път, за да покажа, че не съм безнадежден егоист ще поместя Пешовата снимка.

IMG_0229

И тук някъде забелязахме, че пред нас се извисява един огромен конус. Със свити сърца направихме справка с картата – връх Голям Кадемлия. Дали е кадемлия идея нямам, ама определено е голям. След още една справка с картите се оказа, че пък ние сме голям късметлия. Пътя минаваше под върха. Отдъхнахме.

И така стигнахме до Пеещите скали. Има пътека по ръба и ние решихме да я следваме. В един момент се отплеснахме и се оказахме подсичащи по склона в ляво, но след кратко размишление решихме да не си прецакваме хубавото ходене и се върнахме отново към ръба. Направихме го по метода на директното изкачване, газейки в едни клекове. Препъвайки се и пухтейки в жегата намерихме пътеката и продължихме напред. Ходенето е много красиво. Малко ми напомни Кръстците но в по-нисък вариант. И тук пак нещо взех че се отнесох и като резултат имам само две снимки. Но хубавите гледки дори и на две снимки пак са си хубави.

IMG_0230

IMG_0231

Така неусетно стигнахме края на масива и заслизахме към хижа Мазалат. Бях верен на традицията – да хапвам на всяка хижа по нещо. А тук бях решил да си изпия Диклака и за целта трябваше да си подложа. Оказа се, че хижа Мазалат има сериозен проблем с водата. Човека готвеше, но явно си я носи или и идея нямам от къде я взема. Това за пореден път постави на изпитание нашите водни запаси. Разбрахме, че има чешма надолу по една пътека, но кой иска да губи височина ?

Взех си една пилешка супа и филийка хляб. Хем пиеш, хем ядеш.

Пешо в това време беше завзел стратегическо място под един навес с барбекю. Почваше да става горещо и на сянка беше по-добре. До нас едни хора си печаха кюфтета на барбекюто и скоро се разговорихме. Последва дежурния въпрос – момчета, вие от къде идвате. Последва и обичайната реакция на повдигнати вежди, след като отговорихме с усмивка. Веднага станахме обект на интерес. Заразпитваха ни за трудностите, за това какво ядем и дали си носим вода. Като разбраха, че имаме проблем, те сами казаха, че водата е много долу за да ходим и ни дадоха около два литра. На въпросите отговорих искрено, как и колко храна носим, как спим по хижи, на палатка и как сега и само на чували. Освен това им обясних за логистиката. Реално как човек точно трябва да си сметне с колко пари ходи и кой ще е следващия пункт от който може да презареди финансии. Ходенето с голяма сума в джоба из дивите земи не ми се вижда много разумно, но от друга страна храната и спането по хижите, както и бирата струваха пари. И за пример дадох, как именно в момента свършваме наличните и искрено се надяваме на пр. Шипка да има от къде да изтеглим, защото иначе лошо. Т.е. идеята ми бе да обясня, че в едно такова начинание, човек трябва да решава и планира ред неща, за които понякога първоначално не се и сеща.

След края на обясненията ми, хората ни гледаха топло, приятелски, съчувствено. Взеха по едно голямо кюфте от скарата и с по една филийка хляб и ни ги подадоха с думите :

– Абе ние пари нямаме да ви дадем, ама вземете да хапнете нещо.

В първия момент се стъписах, защото разказа ми целеше само да им обрисува картината на проблемите с които се сблъсквахме на пътя. В следващия момент се трогнах искрено и дълбоко. Поех филийката с кюфтето и благодарих. Дано да са живи и здрави тези хора. Имаха много добри сърца и лично аз няма да забравя жеста им. Благодарни сме им много както за водата и кюфтетата, така и за добротата. Разделихме се сърдечно и с раници на гръб, гризейки хляб с кюфте продължихме към Емине.

Постепенно пътеката стигна една гора и започна да се промъква през дърветата. Лично на мен много ми хареса в този участък. Гората беше хубава и много приятна. Ходенето беше удоволствие. Само ни се стори много странно че някой безумник беше замазвал табелките със синя боя. Божей.. Луди хора много на този свят.

Плавно изкачвайки се, пътеката постепенно започна да върви по ръба на гората и съседните ливади. И именно тук попаднахме на една вълшебна врата, най вероятно поставена от горските духове да отсяват досадниците от посветените,

IMG_0233

Със свито сърце пристъпих напред. Но с Пешо успяхме да преминем. Явно бяхме в отбора на посветените. Самочувствието ни видимо се повдигна.

Доста добре. Постепенно пътеката ни отведе до една чешма, където напълнихме бутилките със студена вода и се напихме до насита. Там се засякохме с група планинари-ветерани вървящи в обратната посока. Беше доста жегаво и  те взеха вярното решение да приседнат в сенките на близките дървета да похапнат и починат. Е.. ние не можехме да си позволим този лукс. Тук пътеката тръгваше по черен път и според разкази и описание би трябвало да върви през вековна гора. Е, да.. Обаче гора нямаше. Някой я беше окастрил яко. Почнахме да се притесняваме, че и дърветата с маркировката са паднали в борбата. Но да бъдем честни, намирахме оцелели. Тук срещнахме и една двойка вървяща по пътя. Разговорихме се и стигнахме до темата за сечта. Оказа, че те двамата сериозно спорят по нея. Дамата се възмущаваше на сечта, докато мъжът изтъкваше довода за икономическата страна на горите и тяхната устойчива експлоатация. Как след 10-20 г. тук отново ще е гора. Не мога да съдя кой е прав и кой крив. Само знам, че за да бъде тук пак вековна гора трябват най-малко 100г, и то ако някой не се изхитри пак да я осече междувременно.

Но от тук нататък трябваше да свикваме все повече с такива гледки. Уви.

С равномерно ходене пътя ни доведе до хижа Партизанска песен. Реално първо чухме хижата, а след това я видяхме. Гърмеше музика и някакви младежи вдигаха голяма патардия. Всичко това обаче се случваше в едно барче, което ни привлече като магнит. Приседнахме под сянката на едно голямо дърво на маса в стил бар. Веднага се почерпихме с по две коли и май вафли, ако не ме лъже паметта. Махнахме обувки, проснахме потни чорапи да съхнат и се отдадохме на блаженство.

За мен то трая до момента в който реших да си слагам обувките. Вярно, че от известно време насам, вървейки по черните пътища основно заслани с камъчета, чувствах определен дискомфорт в краката. Започвах да усещам все повече и повече почти всяко камъче по което стъпвах. Тази загадка се изясни, след като открих, че вече цели парчета от грайферите на стъпалата ми липсват. Доста притеснително. Но алтернативата беше да ходя бос и хич не ми хареса.

Обух куците си обувки и решен да продължа самоотвержено напред, грабнах раницата. Следващата точка по маршрута беше хижа Узана. Този район си е доста туристически и се ходеше основно по пътища. Попаднахме на състезания за младежи и девойки по вело-ориентиране. Много им се зарадвах. Беше ми приятно да гледам съсредоточените детски лица заковали очи в планшетите закачени на велосипедите. Много хубава инициатива. И доста масова.

Така стигнахме до хижата. Това е една доста голяма и внушителна каменна сграда. Свалихме раниците и я огледахме с интерес. В това време излезе една жена и ни заговори. Оказа се хижарката Мария. От две думи хванахме, че е жена от нашата порода. От тези хижари, за които човек винаги си спомня с топлота и усмивка. Като разбра че сме Ком-Еминейци, много ни се зарадва. Обясни ни, че от тук минала и организираната група и се наложило да спят в хижата. Заради събора на БСП не е имало места на Шипка и хижа Бузлуджа. На другия ден ги извозили с бусчето, че изоставали от графика. Е.. това не го разбирам много. То така, ако излязат по сериозно от графика и влак ще хванат. Но всеки сам си знае, какво и защо прави.

Положението с обувките ми беше станало доста критично. По черните пътища пристъпвах като нестинар по жарава. Постепенно стъпалата започнаха да ми се подбиват. Трябваше да измисля нещо. Тук напрегнах инженерния си ум. Реших да намеря някакво парче пластмаса и да го подложа под стелките. Започнах да ровя боклуците около хижата и след като жената разбра какъв ми е проблема, изчезна вътре в хижата и тя да търси. Появи се с един капак от нещо си, който щеше да свърши работа. В това време и аз намерих пластмасова кутия от сирене и от дъното и изрязах и парче и за другия крак. Не че обувките станаха като нови, но поне се ходеше.

Наляхме вода, казахме си довиждане с жената и се отправихме към заветната крайна точка за деня – прохода Шипка. Пътьом подминахме една табела за вода и започнахме едно дълго изкачване … не си е работа. Бавно изпълзяхме горе и задъхани спряхме да поемем въздух и да се насладим на гледката към Шипка и вятърния парк около Бузлуджа.

IMG_0235

Вървейки по пътеката си блъсках главата, какво да правя с моите обувки. Беше ясно, че с тях не само не мога да стигна до Емине, ами под въпрос е и стигането до прохода. Единственото решение за мен беше да се добера до Шипка. Там да спим в хотела и на другия ден да хвана автобуса до Габрово и да купя някакви обувки. Друга възможност не виждах. Е, поне имах цел и план. Пешо ме подкрепи и така мъчението с черните пътища стана поне една идея по-поносимо. Опитвах се да ходя където е възможно по тревата, ама възможностите не бяха много

Тук някъде срещнахме и един мъж, който разхождаше овчарката си. И с него се заприказвахме и от дума на дума стигнахме до маркировката. Той обясни как крадели коловете и как той е слагал където може, ползвайки подръчни средства. Обсъдихме и мотоциклетистите ползващи пътеката за офроуд трасе… Да си призная не особено в ласкави тонове. И наистина, на места тя беше така изровена от гумите, че беше трудно да се минава.

Човека се оказа че стопанисва базата на Арсенал. Много услужливо ни покани да преспим при него. Легла имало в изобилие, но нямало топла вода. Засмяхме се, но учтиво му отказахме. Имаше си хотел и не искахме да притесняваме никого. А и как да се откажем от топла баня и пране в човешки условия. Няма начин …

Устремени към благата на цивилизацията, крачехме устремено по пътя. Стигнахме до Шипка на смрачаване. Излязохме от към задната страна на хотела и тя хич не ни очарова. Доста ошмулен вид имаше. Но като заобиколихме от към парадната страна, нещата си дойдоха на мястото. Снимахме се на паметника отпред и се отправихме да търсим рецепцията.

IMG_0240

Намерихме жената на рецепцията, или по точно тя намери нас. Взехме си стаята и се хвърлихме да се къпем. Аз успях да се шмугна първи и вместо да чакам Пешо да свърши в стаята, излязох навън и приседнах на удобните кресла в градината. Кеф. То цивилизацията не било лошо нещо.

И в този момент видях своя кадър на паметника. Изтичах стремително в стаята, грабнах фотоапарата и след трескаво кадриране се получи това :

IMG_0245

Незнам за вас, ама аз много си я харесвам тази снимка.

Така .. Пешо дойде и ние пристъпихме плахо към кръчмата. Плахо, защото освен светлината – вътре не се виждаха следи от разумен живот. Но притесненията ни се оказаха безпочвени. В момента в който влязохме, една жена се материализира зад бара и ни се усмихна. На въпроса какво има за хапване, жената съвместяваща сервитьорка и готвачка в едно ни изреди цялата гама неща на скара, яйца, чушки бюрек и салати. Аз се спрях с кеф на голяма овчарска салата с мастичка и скара с пържени картофки. С Пешо си избрахме една от плетените маси с онези удобни плетени кресла. Нещата за хапване дойдоха и чуквайки се с мастичките, се поздравихме с поредния етапен успех.

От жената се осведомих и за автобусите към Габрово сутринта. Имаше един в 7 и нещо и следващия към 9:30 или нещо такова. Не помня вече. Направих справка в интернета и се оказа, че има МОЛ, а в МОЛ-а има Спорт Депо. Там топло се надявах да се намират и моите нови обувки. Хапнахме и уморени се прибрахме да спим. Преди лягане намазах обилно натъртените си стъпала с крем Бочко. Ако трябва да бъда точен – ние всичко мажехме с него и той безотказно помагаше. Честно – вече никъде не тръгвам без крем Бочко в раницата.

И така завърши и този ден.

Лека нощ

 


Разказа на Пешо :

х. Тъжа (Мандрата) – х. Мазалат – х. Узана – пр. Шипка (хотел Шипка)

8.00 – 20.30

Голямото ходене, но този път по черен път, което си е направо удоволствие. Сега вече пейзажът се сменя, колкото се изнасяме по на изток, слизаме по на ниско и въздушния преход се сменя с все повече гори. В далечината се вижда Бузлуджа и вятърните мелници, които сме забелязали още от връх Вежен.

Стигаме х. Мазалат оказа се че няма вода. Заговаряме се с хората, които когато разбраха от къде идваме настояха да вземем по едно печено кюфте с две филии хляб, както и ни дадоха около 2 литра вода, за всичко което много им благодарим от сърце. Заредени от приятната изненада продължаваме на пред.

Хижарката на Узана Мария е добра жена готова да помогне въпреки че няма да пренощуваме там. Подметките на обувките на Мишо са в критично състояние, не може да се ходи с тях. Мишо ги ремонтира като им слага една пластмаса която да ги заздрави поне малко и в 18.00 часа тръгваме от хижата.

Целта ни е хотела на прохода, хапване, а на другия ден Мишо да слезе до Габрово да вземе нови обувки, малко провизии и от там към Бузлуджа. Малко преди прохода Шипка срещнахме човек с немска овчарка, по всичко изглеждайки че това е нормалното им място за разходка. Оказа се стопанина на база Арсенал на Шипка, който с готовност ни предложи да спим в базата, пояснявайки, че за съжаление преди месец е изгорял бойлера и няма топла вода. Благодарим за предложения подслон, но решаваме че наистина се нуждаем от хотела на Шипка, с топла вода, храна и всички чудеса на цивилизацията. Разделяме се с човека и хубавата немска овчарка.

Хотелът който търсехме, погледнат от външна страна е почети разрушаваща се сграда, но за наша най-голяма изненада вътре е хотел с всички удобства на цивилизацията – топла вода, баня, чисти чаршафи, телевизор и добра храна, с добри места за отмора. Хотелът ни посреща като 5 звезден хотел – нас които досега хижите бяха равностойността на 3 звездни хотели, всичко това сега направо си беше разточителство в лукса.

За първи път седнахме на ресторант, с гледка към връх Шипка, хапване, мастика и чаша вино, решавайки на следващия ден да направим малък преход до х. Бузлуджа, като Мишо открие своите нови обувки в Габрово, където без съмнение ще има мол, надавайки се и на „спорт депо“.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=234

3 коментара

  1. Да, и ние направихме същия преход тогава – от Тъжа до Шипка 🙂 Храната на Узана, мммммм, дори сега, когато хладилника ми е на една ръка разстояние, ми потичат лигите като се сетя 😉
    За момент си помислих, че благодарение на теб съм разрешила една голяма загадка, но не съм 🙁 Чудя се къде организираната група са спестили един ден. Финишираха два дни по-рано от плана си, единия ден беше на Върбиш -Риш, но къде е бил другия? Като прочетох, че след Узана са се качили на бус, реших че е там, но като се замисля не е. Сигурно са ги закарали само до Бузлуджа за да наваксат това, че не са успели предния ден да стигнат до Шипка. Не е цял ден… Хм, все някога ще се разбере 🙂
    Надявам се скоро да прочета и останалата част, тепърва ще стане много интересно – откъде минахте след Кръстец, Темната гора, Котел, разбира се Ужасът на Риш, селата и чешмите накрая и най-вече МОРЕТО!
    Нямам търпение! 🙂

    1. Не. Не са ги закарали само до Бузлуджа. Там жените ни казаха че са минали с буса. Идея нямам. Значи, ние се дефазирахме с тях на ден а след това явно ни дръпнаха на повече. Но усещахме по следите в праха на пътищата че ходим след тях. Реално смятам, че поддържахме по-добро темпо а все изоставахме. Вярно е, че и качвахме каквото срещнем а те подсичаха каквото можеха, но… Въпреки возенето, преди шипка им бяхме скъсили много, но се наложи да слизам за обувки и така имахме почти нулев ден. Между нас нямаше валежи и открито виждахме следи в прахта. И интересно по пътеката към и от гара Кръстец, която беше определено много суха и идеална за следи – нямаше никакви. Та там подозирам. След това пак се появиха. А за Рижкия проход… Абе имахме две драми в пътуването – едната беше безводието под Мургаш, за което си бяхме виновни и втората беше Рижкия. И там закъсахме за вода. Добре, че беше онази чешма, която без GPS едва ли бих успял да намеря и многото къпини, които се оказаха, че доста утоляват жаждата. Обаче и много ме мразеха. Само се спъвах в ластуните им. Абе голяма драма си беше. И ние спахме на същата чешма както и вие. Ама да не разказвам, че ще ти избяга желанието да четеш дългата версия, към която наближавам…. с бавни темпове… 🙂

      1. Хммм… да са ги закарали до гара Кръстец? Но пък ти казваш, че и след това не е имало следи? До Предела? Ееее, ако е така са изпуснали един от най-интересните преходи – перките на Бедеците, гората край Българка, джанките край Кръстец, високите папрати и сюрреалистичния залез преди Грамадлива 🙂
        И пак не разбирам защо е трябвало да финишират два дни преди графика? Все едно да идеш на екскурзия и да ти отрежат два дни, аз бих протестирала 🙂
        Странна работа и интересна загадка :-))) Благодарение на теб обаче подредих още едно- две парченца от пъзела 😉

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!