Ден осми

х. Добрила – х. Мандрата (х. Тъжа)

28.07.2012

Станахме рано. Доооста рано.

Отново бяхме преди профитата, а за профаните .. не си и мислехме даже.

Постарахме се да се изнижем от стаята тихо и без да будим съкафезниците, Е, поне се надявахме да е така.

Докато приготвяхме закуската и си пиехме кафето се появиха и профитата… Поединично започнаха да пристигат хора с мътни погледи и заспали физиономии. Изгледахме ги с превъзходството на люде, вече минали през тези фази и започнахме да си стягаме багажа. Събрахме прането от оградата навън и го навързахме по раниците. Заприказвахме се с вече разбудената група. Оказа се, че и те ще ходят към връх Ботев. След кратък и приятен разговор си пожелахме взаимно успех и нарамихме раниците. Вън си беше почти тъмно. След кратко чудене, видяхме от къде тръгва пътеката и поехме по нея.

Така започна този ден, който лично аз очаквах с интерес а Пешо с лек респект и притеснение. Т.е. аз бях споходен от спокойствието и безгрижието на незнаещия… Бях слушал много за връх Ботев, но за прехода като цяло тънех в неведение. Усещах че е ключов в нашето начинание. Май щяхме да вървим над и по границата на двете хиляди метра през почти целия ден, по труден и дълъг маршрут. На туй отгоре – сравнително безводен. А водата си ми беше станала фикс-идея. Няма да пояснявам, че бях налял всичко което можех.

Въртяха ни се мисли да направим един почивен ден, но да си призная лично аз не го възприемах сериозно. Притесняваха ни болките в десните глезени, но Диклака свърши прекрасна работа. Лично при моя глезен отока намаляваше. Болката, когато я имаше, беше напълно приемлива и най-важното – затихваше с всеки ден.

Вървяхме по пътеката, която защо ли, се изкачваше нагоре през една гора. Беше мъгливо и студено. Не след дълго излязохме над горския пояс и пред нас се ширна склона на връх Амбарица. Ако трябва да бъда честен, гледайки от долу какво трябва да се качи… Ми гледката беше леко обезсърчаваща. Спряхме, спогледахме се, свихме ушите и тръгнахме бавно нагоре. Тук пак приложих схемата с монотонно ходене и гледане на краката. Сработи. Така някак загубвам чувство за времето при ходене и почти не усетих, кога склона започна да се изравнява. Бяхме горе.

IMG_0181

Свалихме раниците на мемориалната плоча и облякохме почти всички дрехи които имахме. Беше студено и духаше вятър. Връх Амбарица е наречен още и  Васил Левски. Да си призная, питая респект от Апостола, но този връх си го възприемам като Амбарица. Не виждам нещо героично в прекръщаването на върховете и опита да се подменят имената дадени им от хората преди това.

IMG_0184

Естествено, направихме си по една снимка с металната къщичка горе и аз се запретнах да търся кеша на върха. През това време Пешо се зае с хобито си да увеличава каменните купчинки и да реализира върху тях сложни архитектурни проекти.

IMG_0182

На преден план добре се вижда раницата с накиченото пране за съхнене.

Кеша го намерих бързо, Беше прогизнал, но нямах време да го суша. Починахме малко, направихме по още някоя и друга снимка и тръгнахме. Бяхме късметлии. Докато се качвахме небето се изчисти и както се вижда горе ни посрещна син хоризонт. Много се радвах, защото тайния ми страх беше, че може да ни се наложи да минаваме този участък в мрачно време и така да се лишим от красивите гледки, които предлага. Бяхме късметлии.

Тръгнахме към Малък и Голям Купен. Тук Пешо ме осведоми, че връх Голям Купен е най трудния за изкачване Старопланински връх. Добре де.. ама щом е толкова труден за качване и преодолим едва ли не само с алпийска техника .. какво правеше тази банда коне на него.. Някак не си ги представях да търсят с копита стъпки и хватки по скалите ….

IMG_0187

Странна работа….

Е, поне скоро щяхме да разузнаем нещата от близо. Пътеката беше много приятна и откриваше красиви гледки във всички посоки. Минахме покрай Малък Купен и започнахме изкачваме големия. Не беше лесно ходене, но не е и някаква драма. Но някак е обезсърчително да преодоляваш последните метри под леко ехидните конски погледи, които внимателно те следят отгоре. Как после да обясняваме на притихналите слушатели, как сме катерили с последни сили и всеки повей на вятъра се е стремил да ни хвърли в пропастта, но ние героично сме удържали и покорили върха.

Никакъв шанс…

Отиде ни хубавата раздувка.

IMG_0188

Освен това тези добичета бяха крайно нахални. Аз излязох първи горе а те се бяха струпали около кутията с книгата и само ме гледаха и хич и не мислеха да помръдват. Наложи се да плесна леко най-близкия по задните части и да се развикам за да задействам инстинкта им да изчезнат от там. Цялата банда меланхолично се затича по северния тревист ръб и се поразпръсна по него, отново минавайки в режим на пасене. Пешо още не беше дошъл, така че изпусна този мой вероломен за конете акт и реши, че те са просто едни доста плашливи животни. Да беше видял само как нагло ме гледаха в началото …

Гледката от тук беше зашеметяваща и аз искрено се наслаждавах на всеки миг. Толкова се прехласнах, че забравих да снимам. Така че тук ще пусна една снимка по-късно. Просто за идеята.

IMG_0189

Отворихме металната кутия, взехме книгата и се записахме. По документи там също трябваше да има кеш, но намерих само остатъци от него. Реших, че името ми в книгата е достатъчно за да го отметна като намерен. И тук едно нещо ме издразни страхотно. Незнам какви хора минават от тук. Пътя не е лесен и определено трябва да си мотивиран и да обичаш планината за да се отзовеш на това място. При това положение за мен остана пълна загадка отговора на въпроса, какъв човек трябва да си, за да си изхвърлиш боклука в кутията с книгата. Намерих резервен плик и извадих всичко от нея. Имаше стари вестници, бъркалки за кафе, пликчета от захарчета, обвивки от вафли или морени.. Другите боклуци не си ги спомням вече. Пликчето се понапълни. Върнах книгата и нещата останали от кеша в кутията. Много ми се иска да вярвам, че следващия път когато мина от тук, тя няма да е пълна пак с боклуци. Макар че .. Едва ли.

След кратка почивка продължихме нататък. Слизането също изискваше внимание. Стараех се лично да не се ловя много за металното въже. Повече гледах на него като застраховка. По ми е по лесно да търся естествените места за стъпване и хващане.

В добро настроение се оказахме под върха отново на ръба на билото. Очакваха ни Кръстците. Слънцето вече беше се надигнало но студения вятър ни предпазваше от жегата. Почти през цялото време си останах с полар. Като резултат от  това и разхода на питейна вода беше по-слаб от очакваното. Лошо няма, по добре да нося някое кило повече, отколкото да умирам от жажда.

Ходенето по Кръстците е дълго и много красиво. Пътеката е много въздушна, даваща простор и на очите, и на душата. Гледките са прекрасни и завладяващи.

IMG_0205

И тук някъде се разминахме с едни от малцината туристи, които срещнахме по пътя си до този момент. Срещу нас се подаде група от една девойка с двама младежи облечени с ПСС-арски якета. Идваха от заслон Ботев където бяха изкарали чудесно. Поговорихме малко и се разделихме. Всеки пое в своята си посока.

Малко по късно, изкачвайки един от склоновете попаднах на една мързелива крава – алпийка. Идея нямам как се беше добрала до тук, но явно тя беше стара печена алпийска крава. Какво знаят за живота тези глезли – швейцарските крави. Я да дойдат и те тук, да им гледаме сеира. Аз бръкнах веднага за фотоапарата и за радост кравата хич и не се смути от насочения към нея обектив.

Печена крава ви казвам …

IMG_0208

Въобще не усетих, кога минахме по целия ръб. Ходенето до тук ми достави голямо удоволствие. По едно време обаче, земята под краката ни започна да се разширява и разбрах, че бяхме минали през Кръстците. Пред нас се виждаше връх Ботев а някъде долу зад тази грамада през която или трябваше да минем или да заобиколим се намираше заслона. Решихме да наберем малко височина и да подсечем от дясно докато намерим пътеката към заслона.

IMG_0210Груба грешка.

Склона е тревист и няма проблеми с ходенето, но наклона при подсичането ни се падаше страничен и това много товареше глезените, особено десния. Скоро започнах да изпитвам доста сериозни болки в контузения крак. Ядосах си се на глупавия акъл и казах на Пешо, че той може да подсича колкото му душа иска, но аз ще драпам право нагоре до пътеката и ще сляза по нея. Тъй или иначе ще се срещнем на пътя. Съдейки по липсата на сериозни възражения и това, че скоро и той се ориентира в моята посока смятам, че и неговия глезен не е бил от най-щастливите. Стигнахме маркировката и заслизахме към заслона. Беше обедно време и както се вижда на снимката, облаците започнаха да се събират и сгъстяват. Почна да ми писва от това, всеки следобед да ни преследва дъжд. Гледахме мрачно и крачехме надолу. В крайна сметка стигнахме заслона.

Заслон е мека дума за това което видях. Това си е направо малка хижа в най-добрия смисъл на тези думи. Хубава столова, готвени вкусни гозби, симпатични хижари. До колкото знам преди заслона е бил пълна гробница. В разговора ни с тях, те ни казаха, че е бил като заслон Маринка, а него сме щели да го видим на слизане от другата страна. За радост не се оказаха съвсем прави, но това е друга история. Докато хапвахме в заслона заваля силен, но за щастие краткотраен дъжд. Пак късметлийски му се измъкнахме. Само притичахме да си внесем раниците за да не се измокрят. След дъжда излязохме малко навън. Пешо да дръпне една цигара а аз да се пошматкам по ливадата. Там се заговорих с един човек, който се занимаваше с конете и беше ходил да търси някакъв кон точно в дъжда. Доста го беше измокрил. Но той най-много съжаляваше за изпраните бели чаршафи, които били почти изсъхнали … Излишно е да споменавам, че сега бяха доста далеч от това си състояние. Направих си устата ако може да изхвърля боклука, който бях събрал от Голям Купен, че го носех в ластиците отзад на раницата и много изнервящо ми шумолеше. Както очаквах, получих доста негативна реакция на въпроса си. Плахо се опитах да обясня, че не е мой и че съм го събрал от там, от високото.. но уви. Не срещнах разбиране.

– Като си бил глупак да го събереш, сега ще си го носиш …

Тези думи ме лишиха от всякакви други възможни аргументи. Излишно е да споменавам, че ми стана доста неприятно, но реално беше така. Глупак бях и щях да си го нося. Но определено не съжалявах за това. За протокола – донесох си го съвсем чинно до хижа Тъжа, където го изхвърлих в боклука.

След почивката се отправихме по депресиращия склон на връх Ботев. Крачехме бавно и равномерно. И тук пак си доказах, че в такива случаи респекта от гледката е по страшен от самото усилие. Просто човек трябва да тръгне и да не го мисли. Захапахме склона и неотклонно се закатерихме нагоре. Разминахме се с едни слизащи хора, които ни упътиха към по плавно изкачващата се пътека, за което сме им доста благодарни. Освен това, тя поддържаше посока към тази част на върха, към която питаех интерес заради един кеш. Тук отново започна да пръска дъжд, но изкара точно толкова, колкото да ни накара да извадим дъждобрани и да ги сложим. Щом свършихме това, той веднага злорадо спря и ни остави да се потим в тях. Накрая трябваше пак да спираме за да ги сваляме.

Така постепенно стигнахме горе. Тук се разбрахме аз да ида да си намеря кеша, а Пешо да отиде до метеорологичната станция да пита професионалистите какво ще бъде времето … Плахо си припомних за известният виц с Охо Бохо метеоролог на индианците, но се постарах да прогоня аналогиите между вица и ситуацията. Разбрахме се да се видим при станцията. Преди да се разделим се снимахме на фона на постройките. Чисто егоистично ще поместя моята снимка.

IMG_0213

Кеша не ме измъчи много и успях да го намеря бързичко. След което поех към постройките на станцията. Там заварих група младежи, а от Пешо ни следа. Успокоих се като видях раницата му подпряна на стената. След малко се появи и той, щастливо усмихнат. Хубаво щяло да бъде времето. Нямало предпоставки за гръмотевични бури следващите няколко дни…

Прекрасно, но дали то (времето) знаеше за това ? Хъм… Щем –нещем щяхме да установим сами.

Направихме си и задължителната почти за всички преминаващи снимка до табелата върху метеорологичната станция. Един от младежите беше така учтив да ни снима и с негова помощ се сдобихме с една от малкото снимки на която сме и двамата.

IMG_0215

Да си призная, с риск да бъда заклеймен от множеството, връх Ботев не ми хареса като връх. Някак ми е груб, огромен и заоблен. Като огромен хълм. Старото име Юмрукчал според мен му лепне много точно. Падам си повече по алпийския стил върхове. Но не мога да скрия че бях дълбоко респектиран от това, което хората бяха успели да построят на него. Ретранслаторната телевизионна станция изглежда солидно и добре поддържана. Наистина съм силно впечатлен. Трябва и само една нова боя тук и там и си става за корица на кое да е списание за комуникации. Не се майтапя.

IMG_0217

На върха не се помайвахме много, защото все още доста път ни чакаше. А и духаше. Не особено силно, но не може да се каже че и много приятно. Така че .. тръгнахме надолу. Очаквах слизането да е по-стръмно, но се оказа, че пътеката (тук вече направо почти под формата на черен път) слиза сравнително плавно. Отдъхнах си.  Много ги мразя слизанията, особено стръмните. Ходехме и от височината на която се намирахме, ясно виждахме пътеката по която трябваше да вървим. Все пак по едно време приседнахме за по глътка вода и сверка на картите до един паметник.

IMG_0222

Вече подкрепени и от документални доказателства, че сме на правилния път продължихме надолу. Пътьом се разминахме с едни дами на възраст, които уверено напредваха към върха. Поздравихме се и разменихме шеги относно темповете на придвижване.

И тук в края слизането забелязахме още една малка група да върви срещу нас. Бяха две момчета и едно момиче. Когато се изравнихме поспряхме да се поздравим. Докато девойката спазматично поемаше въздух, единия от младежите ни застреля с въпроса :

– На колко часа от тука е хижа Тъжа.

Ние зяпнахме. В първия момент не можахме да реагираме, а следващия аз успях да изтърся само :

– Ми тя е в другата посока….

Изказването ми беше посрещнато с дълбоко недоверие. Реално тези сладури се намираха на 40-50 мин. ходене от върха, объркали тотално посоките. За да не споря свалих раницата, извадих картата и като я осеверих на склона им показах накъде се движат. Фактите победиха недоверието. Оказа се че те идват, до колкото мога сега да си спомня, от Калофер. Излезли са на билото и вместо да хванат на дясно към х.Тъжа са хванали на ляво към в.Ботев. Казах им, че от мястото където се намираме до Тъжа е поне 3-4 часа сериозно ходене. Това направо ги разби. Попитаха ни, ако продължат към върха дали има къде да спят. Обяснихме, че с нормално темпо до час най-много могат да са на върха. Предположихме, че ако много се примолят на метеоролозите – ще ги приютят, но че е по-разумно да слязат до заслона. Там определено щяха да изкарат много добре, а вероятно и доста весело. Спомнихме си групата, която беше тръгнала малко след нас от Добрила натам. Бяха веселяци, така че определено щеше да стане вечер в заслона. След доста кратко мислене те приеха нашия план. Дано да са изкарали добре. По време на разговора бяха споменали, че реално не са планирали да спят в хижа Тъжа а в съседна, която се казвала Мандрата. Имали резервация. Тогава тази информация ми мина покрай ушите и макар че не и обърнах много внимание, предвидливо я запомних. А защо предвидливо, ще стане ясно по-нататък.

Разделихме се с групата. Девойката почти беше започнала да диша нормално. Махнахме им на раздяла и закрачихме. Имахме доста път още, а деня преваляше.

Небето пак се изчисти и посиня. Единствено силния хладен вятър ни тормозеше на моменти, но не много сериозно. Ходенето беше приятно. Стигнахме заслон Маринка. От разкази и от споделеното от хижарa на заслон Ботев очаквах апокалиптична картина. От вън обаче заслона си изглеждаше доста прилично. Като любопитни люде се отбихме от пътеката и се приближихме към него. В този момент от страни се появиха двама яки младежа покрити със стряскащи поне мен татуировки. Благоприличието с труд ми попречи да се зазяпам в едрите надписи по вратове и гърди, така че тяхното съдържание ми убягна, но като цяло лъхаше на национализъм или поне в мен се загнезди такова чувство.

Усмихнахме се и обяснихме, че сме чували за заслона и неговото състояние и ни е любопитно да го видим. Младежите се разговориха на темата охотно и споделиха, че от няколко години го чистят всяка пролет и поправят каквото могат. Казаха, че влагали лични средства. Помолихме да погледнем вътре. Нямаха нищо против и въпреки че смутихме леко една девойка, хвърлихме поглед. Изглеждаше доста прилично и не беше никакъв проблем човек да пренощува в него ако му се наложи. В случай че казваха истината, а нямах причина да се съмнявам, бяха свършили една доста добра работа. Дано да продължат в същия дух, че и последователи да намерят.

Разделихме се с тях и някъде тук по тревите, в момент в който бяхме поседнали да си починем, Пешо се взря в подметката на обувката ми и каза, че нещо се е закъсала. Веднага ги свалих и двете. Пред мен се откри нелицеприятна картина. Цели парчета от грайферите се бяха закъсали. Изтръпнах. Под закъсаните грайфери се виждаше някаква материя след което следваха тънките стелки и краката ми… Въздъхнах мрачно. Но и да се тръшкам и да не се тръшкам – факт. Реших да ходя и да не се тровя, За момента не го бях усетил -  значи не беше проблем. Да се надявам, че така щеше да продължава.

Подминахме връх Юрушка Грамада. Не че е някакво сериозно качване, ама деня беше дълъг и нещо нямахме ентусиазъм. След което започнахме слизането към хижа Тъжа. Ходенето в онзи клек доста ми хареса, Щураш се из туфичките на клека, а от тук и там наднича по някоя и друга крава. Небето беше чисто, слънцето още грееше, а зад гърба ни луната беше изгряла и подканящо ни гледаше.

IMG_0225

В долната част на слизането клека стана доста висок и малко ни затрудни, но се справихме и скоро излязохме на поляните преди реката…

Питам се, кой зъл човек е построил тази хижа толкова високо на другия бряг ? Намерихме мостчето, преминахме и съкрушено заизкачвахме баира. Това бе последното изпитание за тялото и душата за деня, или поне ние така си мислехме.

Стоварихме раниците до хижата и се хвърлихме вътре да намерим нещо за хапване. Столовата беше претъпкана с хора, мръсна и доста неприветлива. Заразпитвах от къде може да си вземем нещо за хапване и така стигнах до един индивид с мръсен потник, който се оказа хижара. Стана от една също толкова мърлява маса на която пиеше с още няколко индивида. Каза, че има леща и ние с радост си взехме по една. Излязохме вън, където беше далеч по приятно и чисто и седнахме на една голяма дървена маса да хапваме. По безвкусна леща, трябва да си призная, не бях ял. Но още в казармата бях открил, че почти всичко може да се изяде с достатъчно оцет и хляб. Приложих тази техника върху лещата и скоро я погълнах. За да не звуча предубедено, трябва да спомена, че Пешо споделяше изцяло мнението ми. Решихме да видим къде ще спим. Вече знаех към кого да се обърна. За да бъда обективен, хижара не беше неуслужлив човек. Стана веднага от въпросната маса и ни заведе в някакво помещение с ред двуетажни легла. Бяха останали няколко на горния етаж и той ни каза да си избираме. Приближихме и се вгледахме в мърлявките одеяла и аз ясно изпитах желанието да бягам. Плахо попитах за баня, а човека се изсмя. То вода за пиене нямало, аз баня съм искал… Ако в предишния ми порив беше имало някакви нотки на колебание, то те сега се изпариха мигновено. Предпочитах да спя на шалтето със спалния чувал на ливадата и да се изкъпя в реката, но не и да остана в тази хижа. Излязохме мрачни и мълчаливи навън. Вече беше почнало да се смрачава. Спогледаме се и без думи се разбрахме, че не искаме да оставаме тук. Според мен името на хижата лепнеше прекрасно на мястото. Много тъжна работа. Четейки разни разкази на хора забелязвам, че те споменават хижара свойски по малко име, с топлота. Съжалявам, но аз не мога да изпитам нито капка от тези благородни чувства, спомняйки си за хижа Тъжа.

Седнахме вън и се замислихме какво да правим. Изведнъж завършека на този толкова хубав ден започна да се очертава в мрачни краски. Единственото хубаво според мен на хижата е безплатния интернет. Извадих телефона и попитах гугъла за места за спане около хижа Тъжа. Така на екрана изскочиха думите – хижа Мандрата. Веднага си спомних за тримата сладури тръгнали в обратна посока и отзовали се почти на връх Ботев. Без затруднение издирих страницата на хижата. Там имаше мобилен телефон и снимка. По снимката локализирахме сградата. Тя беше точно пред нас. Опитах се да звънна. Ядец. И трите телефона нямаха покритие. Без да губя присъствие на духа пуснах скайпа. Там намерих Боян – наш приятел и поддръжник. Помолих го да пробва да звънне той от София. Пак ударихме на камък. Ако те си бяха с този телефон в хижата.. нямахме шанс.

В този момент почувствах, че има нужда от бързи и решителни действия. Казах, че ще отида да проверя на място. Разбрахме се да взема по-малката раница на Пешо, че ако има места да не се връщам до тук. Вече си беше доста смрачено. От тъмнината ни делеше съвсем малко време.

Нарамих раницата и се затичах по склона, който бяхме катерили само преди около час, час и нещо. Подтичвайки, задъхан стигнах до въпросното място. Да се сравнява хижа Мандрата с хижа Тъжа въобще няма да е коректно. Разликата е … абе … голяма.  Влязох да търся хижар и хижата от вътре също ми направи доста приятно впечатление. С питане попаднах на един симпатичен мъж. Обясних му как сме стигнали до хижа Тъжа и как въобще не си представяме да спим там. Човека се усмихна и каза, че няма никакви места.

– Чакам още една група Калофер, ама нещо закъсняват. – каза той.

Тук беше момента и аз да се усмихна.

– Две момчета и едно момиче, нали ? – контрирах.

Забелязах че попаднах в целта. Обясних му да не ги чака и му разказах цялата история от нашата среща под връх Ботев. Той се ухили широко и каза да носим раниците. Камък ми падна от душата. Хукнах да си вкарам раницата в стаята да не би някой да я вземе. Но хижара ме спря с въпрос :

– А момичето хубаво ли беше ?

– Ми до колкото си спомням, въпреки зачервеното и изкривено от усилия лице и тежкото дишане беше красива девойка. – смутено отговорих аз.

– А.. просто питам – отвърна хижара -  Ако вземат да дойдат, някой от вас ще трябва да спи с нея, защото леглата са четири. Та затова.

Тук и двамата се изсмяхме и аз домъкнах раницата си в стаята. Но се появи комуникационен проблем. Не можех да звънна на Пешо. Как да го вика без да ходя пак до там. Трескаво започнах да ровя раницата му за челника, но си спомних, че неговия беше останал в джоба на полара с който беше облечен. А моя беше в джоба на раницата, която от своя страна беше останала в Тъжа. Попитах хижара дали няма силен фенер, но нямаше. И тук ми просветна идеята за светкавицата на телефона. Моя е снабден с един диод светещ като боен армейски фар. Изтичах в тъмното в посока Тъжа, пуснах светкавицата на телефона и се размахах в мрака като вятърна мелница. Продължих по пътя към Тъжа, чудейки се дали ме е видял, но скоро с облекчение забелязах светлината на челник слизаща надолу по стръмнината. Продължих напред да пресрещна Пешо, че вече знаех пътя  щеше да е по-лесно. Срещнахме се при реката и бодро закрачихме към Мандрата. Пътьом му разказах развоя на събитията.

Бяхме решили да си направим една от лиофилизираните храни, но аз не издържах на внимателния въпрос на хижара – дали искаме нещо за вечеря и поръчах една домашна кълцана наденица. А с какъв кеф си поръчахме по бира … Не е истина. Настанихме се на една от хубавите дървени маси на двора и докато чакахме водата за храната да се стопли установихме, че въпреки хладното време, бирата някак си се беше изхитрила да се изпари доста бързо от бутилките … Кофти работа.

В този момент дойде и наденицата, която се оказа едно доста сериозно по размер и с приятно ухание парче. Как да не вземеш по още една бира…

Хапнахме сладко, допихме си бирата и се прибрахме да се перем и къпем. На всеки който мине през Мандрата препоръчвам да си вземе наденица от домашната. Много е вкусна. Не се колебайте – няма да съжалявате.

Онези симпатяги, чиято стая бяхме превзели,  бяха направили резервация за единствената стая, която си нямаше собствена баня. Но лошо няма – имаше баня на етажа. И ние я нападнахме. Кеф. Да се къпеш с топла вода – то ясно че е кеф. Но какъв кеф е да переш също с топла вода …

Проснахме на простора навън, където даже имаше и щипки.

Цивилизация.

Чисти, нахранени и на две бири щастливо легнахме в леглата.

Така завърши най-хубавия за мен ден на похода.

Ходенето в този участък по билото беше въздушно, красиво, изпъстрено със гледки, които те карат да не искаш да мърдаш от мястото си. Времето също беше изключително благосклонно към нас, давайки ни възможност да се насладим на всеки един миг от пътуването.

Кой заспа първи – не помня.

Сигурно аз.

 

 


Разказа на Пешо :

х. Добрила – вр. Левски (Амбарица) – вр. Голям Купен – Кръсците – заслон Ботев – вр. Ботев – х. Тъжа (Мандрата)

6.00 – 21.15

 

От вчерашния ден имаме колебанието нали да не направим почивен ден на хижа Добрила, но последно решаваме, че все още не сме на средата на пътя и въпреки проблемите с пръстите на краката, колене, глезените и натрупалата се умора все още имаме какво да изцедим от силите си. Ставане в 6.00 хижата спи и за пореден път се изнизваме тайно от хижите.

Тръгваме със страх – нали ще е добро времето, тъй като се силен вятър носи облаци на връх Левски и Купените. Преходът и денят ще е труден, пътя е въздушен и дълъг до хижа Тъжа има над 12 часа ходене, което с почивките прави 16 часа. Вятърът ни принуждава да сложим якета.

Оказа се че прехода в този ден е изключително красив. Въздушни гледки на върхове, всичко е под теб ти си на билото близо до облаците. На връх Левски (Амбарица) има метална къщичка – заслон, който би спасил положението при гръмотевична буря вече оценяваме тези неща след случилото се около хижа Козя стена.

На връх Голям Купен който е един от малкото алпийски върхове във Стара планина, от двете му страни са сложени метални въжета за сигурност на изкачващите се и слизащите ни чакат дузина коня. Да дузина коня които са изправени и гледат гордо или доволно към полето на юг, изкачили се на тази локално най-висока точка и разхлаждани от изгарящото слънце със силния вятър. Защо едни животни ще се качат тук? Може би им харесва гледката, може би търсят прохладата или просто са алпинисти в светът на конете. Когато с ние стъпваме на върха те бясно се спускат по един стръмен склон надолу избягвайки нашата компания. Записваме се в тетрадката на Голям Купен и продължаваме към Кръстците, заслон Ботев и връх Ботев. Кръстците вероятно се наричат така тъй като пътеката е по билото и непрекъснато го пресича като кръст.

В далечината виждаме връх Ботев, величествено прав, голям колкото голяма каменна купа, а някъде на върха му или по-скоро на билото стоят впечатляващо сградите на метеоролозите и военните и две предавателни кули. Движим се към заслон Ботев с много подсичане. Пътя върви каменист със силно слизане, което отново засили болките в краката и коленете. На заслона, който е точно в подножието преди изкачването връх Ботев отново се изправи още по висок и величествен пред нас. Заслон Ботев си е хижа има всички удобства. Оказва се че съдържателя му е от Бургас, какво прави морски човек тук, развил заслона от нищо до хижа. Хапваме мълчаливо на заслона, пестейки всяко усилие и затаили дъх в очакване на предстоящото изкачване и пътя към хижа Тъжа след това. На вън превалява набързо. Измолвам си една цигара, разменяме някоя дума, аз пуша сладко цигарата, а той се захваща с търсенето на малко конче, което се дели от останалите. Цигарата е изпушена сега вече можем да тръгваме…

Местим бавно нагоре, избирайки пътека която прави по голяма серпентина с цел облекчаване на изкачването. Отново превалява но за кратко. Стигаме горе величествено е всичко на около, Мишо е изключително впечатлен от сградите. Мишо минава да отхвърли един кеш аз се качвам в синоптичната станция и питам за прогнозата за времето „Няма да има гръмотевични бури следващите три дни, след което може да има ден два в които може да има гръмотевици.“ Прогнозата е повече от добра, за три дни ще сме минали средата на пътя. Изчакам Мишо, снимаме се пред табелата на връх Ботев и тръгваме към хижа Тъжа. Уморени но доволни, че сме стигнали до тук и продължаваме към крайната точка за деня. Шегуваме се че сме като римски пехотинци „дай ни провинция тръгваме и утре сме там“.

Откриваме проблем с обувките на Мишо, каменистия път към връх Ботев или по Кръстците подметките не са издържали – отлепят се и са се поокъсали отдолу. След съмненията че можем да спрем около хижа Мургана заради моя пръст, сега това е втория случай който постави на изпитание прехода. Решаваме, че ще въдим развитието на проблема следващите дни, но той ще трябва да бъде решен по един или друг начин. Следва дълго и мъчително особено за коленната ни слизане към хижа Тъжа.

Уморени и доволни изпращаме този ден. Оказва се, че старата хижа Тъжа в съботната вечер беше пълна и се бе превърната в запивачница на хора от околността. Сменяме я с хижа Тъжа-Мандрата, където доволно разпускаме, радвайки се на уникалния преход, легло, топла вода, нашата лиофилизираните храна приготвена на primus-a и по две бири на човек. Днешния ден с всички височини, върхове и гледки безспорно се оказа най-впечатляващия до момента, същевременно имайки предвид, че оттук нататък планината ще става все по ниска и полегата това е най-забележителния преход от туристическа гледна точка.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=216

6 коментара

Skip to comment form

  1. Еееее, браво, още една част от пътеписа! 🙂
    Да, връх Ботев и аз първия път не го харесах, не успях да го оценя. Но сега ми е един от любимите върхове 🙂
    За хижа Тъжа… жалко че сте останали с такива впечатления. 🙁 Сигурно си прочел в моя пътепис колко хубаво бяхме посрещнати от Румен, а и всичко останало беше чудесно – имаше вкусна храна, топла вода, чисти чаршафи, прах за пране (само някой, който си е прал чорапите на чешма със студена вода може да оцени праха за пране, легена и топлата вода).
    Чакам с нетърпение следващата част от това съвсем различно и интересно ваше Ком – Емине 🙂 Спорно писане! 🙂

  2. П.П. Човек се учи докато е жив. За пръв път от твоя пътепис разбрах какво е търсене на кешове. Благодаря за което 🙂 Страшно интересно… 🙂

    1. Да… То лятото започна да идва застрашително бързо.. та знам ли…
      Но ще вложа старание и добронамереност, че току виж съм го завършил този сизифов труд.
      Иначе за хижа Тъжа, никак не изключвам впечатленията ни да са в резултат на нацелване на неподходящия момент.
      Беше събота, народа беше се качил с колите да яде и пие. Лошо няма. То и аз харесвам подобно упражнение, но някак ..
      Абе, аз лично не бих минал пак от там.

      А иначе за кешовете – браво. Сега очаквам да се похвалиш с първи намерен.
      Така ще си още един зарибен за делото.

      1. Нямам GPS 🙁 Все още се движим по старомодния начин – карта, компас и маркировка 🙂
        Но като се сдобия със сигурност ще се пробвам в търсенето на съкровища. Тринайсет души на ковчега на мъртвеца, йо хо хо и кутия с кеш! 😉

  3. Здравей Мишо, истинско удоволствие ми доставя пътеписа ви! Търсенето на кешове за мен също е новост… А тактиката за превземане на баири с поглед в обувките и ръцете под раницата наистина действа – факт! Оставям си за довечера ден 9 и 10 и очаквам продължението. Успех!

    1. Здрасти Весела !

      Благодаря ти за хубавите думи и се радвам, че писанието ти харесва.
      Освен това ми се иска да вярвам, че в твое лице геокешинг общността е спечелила още един привърженик. Иска ми се да вярвам, че не си нито първия, нито последния четящ тези редове спечелен за каузата.

      Иначе за метода – нали е железен.

      Поздрави и приятно четене.

Вашият отговор на mariana1000 Отказ

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!