Дурмитор – идеята

Или как преди години ми влезе мухата за това пътуване, а и как тръгнах реално натам

 

Дурмитор….

Когато попаднах за първи път на това име, то ми прозвуча като нещо излязло из под перото на Дж.Р.Р. Толкин. Представих си веднага земя населявана от митични същества, кръстосвана от джуджета, елфи, безсмъртни герои и някой и друг хобит. Като поразрових за снимки в нета се оказа, че определено фантазията не ме е подвела. Планината макар и не на голяма площ, изглеждаше величествена и мамеща и тогава грабна дълбоко въображението ми. Естествено се зарових веднага за информация. Но тъй като на тези си занимания се отдавам обикновено по късните нощни часове, след няколко часа ровене зората застрашаваше да ме завари на клавиатурата. Реших все пак да се отдам на селенията на Морфей поне за няколко часа.

Така дойде следващия ден, а с него и ритмичното сиво ежедневие, което убива всички пориви за приключение по-успешно от колкото пестицид се справя с плевелите. Така затънах в него и мисълта за Дурмитор остана задрямала някъде в подсъзнанието ми.

Втората среща с тази планина беше когато си свалях картата на българските планини от bgmountains.org. Реших да кликна от любопитство на линка към всички карти и там забелязах, че има векторна карта на Дурмитор. Веднага я свалих и инсталирах. С нетърпение отворих BaseCamp-а и заредих новата карта вътре. Следващите няколко часа се отдадох на съзерцание, обмисляне и мечти. Този път не позволих ежедневието да изтика мисълта за Дурмитор на заден план, а на следващата вечер вече рових за материали. Попаднах на два пътеписа, които изчетох със затаен дъх. Те бяха достатъчни, идеята за едно ходене в тази посока на света да се забие дълбоко в съзнанието ми.

Но на дневен ред бяха други инициативи и начинания, които оставиха плановете за Дурмитор в сянка, но в никакъв случай забравени. Така Дойде 2014г. Уикендите бяха заети от ски и кратки зимни ходения. Постепенно дойде пролетта, след това лятото.. Ходех основно из Рила но кратичко, От еднодневни маршрутчета, до маршрутчета за по няколко дни. И изведнъж някъде септември се опомних, че въртележката от ежедневни задачи, така ме е завъртяла, че той сезона минал – а аз си оставам без лятно приключение. Получи се точно както с Е4 предната година. Само че си сега бях още по-закъснял. Въпреки това реших да не се отказвам.. Започнах да следя прогнозите за времето в региона.Освен това започнах да трупам допълнително информация, да обмислям маршрути и да търся карти.

За Началото на октомври се появи оптимистична прогноза и аз взех окончателно решение – ще се пробвам. Започнах да трупам необходимия ми багаж и критично да го оглеждам. Октомври си беше време, в което хич не трябваше да пренебрегвам нуждата от зимни дрехи, към което минималистичния ми подход ме тласкаше. То е хубаво, човек да е лек, ама никак не е хубаво да е измръзнал. След много терзания, най накрая багажа беше оформен и можех да мисля за тръгване. Седмицата от 6-ти октомври я даваха слънчева, така че на 5-ти хвърлих багажа във верния Сеат и след едно кафе със закуска се отправих към границата.

Приключението започваше.

Пътуването беше приятно.. Където имах кеш по пътя спирах да го направя, ама не бяха много. Реално магистралата е съвсем малко. След което се тръгва по пътищата на Сърбия. До сега бях я преминавал предимно по магистрали, така че сега с интерес се гмурнах във вътрешността на страната. Не бързах и си карах спокойно и бавно. Имах време. GPS-а, тоз верен, но понякога подъл помощник ми даде два възможни маршрута през Сърбия. Реших да отида по единия и да се върна по другия. Още първоначално бях отхвърлил маршрута през Косово.

Да си кажа от частта от Сърбия към унгарската граница (където бях карал малко по пътища, различни от магистрали) , бях останал с много приятно впечатление от селцата и подредеността. Уви, това в никакъв случай не можеше да се каже за частта близка до нашата граница.. Всичко беше доста занемарено, с неизмазани къщи, прашни и мръсни улици.. Абе… как да кажа .. много Българско.

5-ти беше неделя и на много места имаше пазар. Явно беше сезона на туршиите, защото се продаваха планини от чушки. Е, и една камара други зеленчуци, но чушките определено имаха превес. Като правило пазара обикновено се провеждаше на централната улица, т.е. тази по която се движеше основния поток с коли. В среда на хаотично движещи се и опитващи да паркират автомобили, преминаването хич не може да се нарече бързо. Но това пък ми даваше възможност да зяпам във всички посоки… Че на външен вид селата имаха окаян вид като нашите си беше безспорен факт. Но това което ги отличаваше от нашите бе пъстрата тълпа явно местни жители. Те не бяха така ужасно обезлюдени както огромна част от българските села. При нас в селата почти не са останали хора. Това е нещо, което им придава атмосферата на пост-ядрен апокалипсис и ги приближава удивително неприятно до изгледа на декор от играта Fallout. Тъжен извод, но явно обективен, защото и сина ми – необременен тинейджър, след едно пътуване в България, изказа подобна мисъл. Та селата в Сърбия през които минах бяха живи, а по изложеното покрай пътя стигах до извода, че и хората сериозно си произвеждат селскостопанска продукция.

Като изключим тези мисли, пътуването си беше рутинно. По едно време колите около мен започнаха да изчезват и скоро бях сам на пътя. Сеата се заизкачва по някаква не много висока планина и изведнъж се оказах на сръбско-черногорската граница. След бърза проверка, вече карах в Черна гора. Знаех че съм близо. Слязох в някаква долина, Минах покрай някакъв минен обект и пак започнах да катеря. Свечеряваше се. Денят гаснеше, а когато се оказах на върха на това, което катерех пред мен се показа първата табела на парка Дурмитор. Самата  планина се извисяваше зад нея забулена от облаци. Нямаше как да не спра за един кадър.

IMG_0003

Тук останах 15-20 мин в съзерцание на планината, към която отивах. Бях карал дълго и се нуждаех от малко почивка, а това беше идеалното място. Знаех, че сега ще сляза към моста над Тара и след това ме чака катерене до Жабляк, моят базов лагер. Имах резервация направена през нета, но не исках да пристигам прекалено късно.

Така че прекъснах съзерцанието и скоро Сеата се виеше по пътя надолу. Така без да очаквам пред мен изскочи толкова снимания мост над река Тара. Гледката беше възхитителна. Още повече мрака беше започнал да преборва деня и тълпите туристи, обичайно намиращи се тук, се бяха преместили на места с по-сериозно присъствие на мезета и пълни чаши. Не ги винях.. И аз бързах натам. Но все пак подминах моста, спрях и се върнах с бавна крачка по него.. Усещането на настъпващата вечер съчетано с красотата на каньона ме накара да поседя дълго … И искам да опитам да споделя с вас две снимки, с ясното съзнание, че те са блед щрих от действителността.. а е и много трудно да се предадат настроенията и усещанията .. Но ще опитам…

IMG_0010

IMG_0013

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да тръгвам. Първо мрака се сгъсти и почти скри гледката от очите ми и второ.. все пак трябваше да пристигна.

Изкачването към Жабляк след Тара е доста стръмно, а нощта беше паднала, така че основното което виждах беше ивицата на пътя осветена от фаровете и колите с които се разминавах.. Тъпо е да се пътува нощем. Нищо не вижда човек от местността през която минава. Успокоението ми беше, че на връщане щеше да бъде светло…

Единственото нещо, което мога да кажа за пътя от тук до Жабляк бе, че GPS-са се справи чудесно и ме закара до крайната точка без да се опита да ме хвърли в някое дере или прекара през непроходим горски път. Така че към 21:30 стигнах мястото, спрях и изключих двигателя. Излязох и се разкърших. Оказа се, че съм точно пред .. как да го кажа.. бара, кръчмата, трапезарията.. няма да е точно … но .. бе мястото където се яде и пие в малкото селце от къщички изградено от моя бъдещ хазяин. А самият той, едър здрав мъж и мой адаш беше вътре. Освен него имаше още една двойка – до колкото си спомням италианци и банда местни. След като се запознахме на смесица от български, руски и английски, ми наляха за добре дошъл една чаша ракия. Явно очакванията бяха да я изгълтам на екс, но определено ги разочаровах. Докато си я пиех кротичко се заговорихме с италианците. И те дошли преди малко. Бяха моторджии. По късно се оказа, че има един път около целия Дурмитор, който е много красив, тесен и лъкатушещ и беше нещо като Меката на мотоциклетистите. Но за това – по нататък.

След малко хазяина ме заведе да си видя стаята.. Оказа се че няма нищо общо със стаята, която си резервирах през нета. Нея я мернах на качване нагоре и определено беше отредена за италианците. Малко се ядосах.. В крайна сметка, искам да си получа това, което съм резервирал. Разбрахме се, че искам да хапна при тях. Менюто беше просто.. Риба (пъстърва) или месо… Избрах месо, като за мен беше загадка какво точно ще е и започнах да си оправям багажа. Надникнах в банята и с ужас забелязах, че душкабината не се оттича и е задръстена от козина. Да не кажем, че като цяло беше далеч от понятието – почистена.

Почнах да обмислям раздразнен бягство към Жабляк. Не бях в сезон, все някъде щях да спя. Реално това място беше на 10-15 мин пеша от Жабляк. Слязох да хапна и поставих въпроса на хазяина. Един от местните младежи, който явно отговаряше за поддръжката скочи и изчезна. Аз аз мрачно се заех да ям месото – което представляваше местен вариант на мешана скара, поливайки го с доста посредствена чаша наливно вино от запасите на хазяина. Мислено се поздравих, че в багажа предвидливо имам 2-3 бутилки хубаво вино.

Докато свърша, младежа се върна. Аз благодарих за храната, и след като си я платих двамата отидохме да инспектираме стаята. Младежа беше свършил добра работа. Явно поне тази нощ ще се остане. Разделихме се приятелски и аз веднага скочих да отмия умората от пътя в така отпушената и измита душкабина. Чист и доволен се излегнах в леглото и почетох малко. Но умората си каза думата и скоро угасих и заспах.

Вече бях в Дурмитор.. Приключението започваше..

Какво ли щяха да ми донесат следващите дни ?

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1070

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!