Е4 – Завръщането

хижа Извора – София

03.09.2013 г.

И днес, макар и да не трябваше, се събудих по-рано.Измих се и си подготвих багажчето с рутината на стар пътешественик. Тъкмо се замислих за закусчица и хижаря ме подбра по бързата процедура. Докато се усетих бях пред хижата с багажа. Не му се сърдих. Човека бързаше да изведе животните.. А и на раздяла ми бутна в ръцете пакет с една буца от страхотното козе сирене, да си нося в къщи .. 

Аз тръгнах към пътя, а хижаря към кошарата .. Всеки по своите си задачи.

На пътя точно срещу хижата се намираше оглозгания скелет на нещо, което на времето е било явно цех за мрамор. И тук да се върна към предния ден.. По време на слизането ми направи впечатление, че по някое време около пътя започнаха да се появяват купчини от мраморни късове. Малки, големи, огромни – рязани, недорязани, разхвърляни  доста хаотично. Зачудих се, но поне си отговорих от къде чичо Кольо е взел плочата за чешмата. А че на път за там я е метнал на возилото, няма нищо чудно. Колкото по приближавах хижата, толкова повече се увеличаваха камарите от мрамор. Сега на дневна светлина огледах жалките останки на цеха.. Само бетона и металните пръчки на на халето.. Много тъжна и потискаща гледка беше.

Реших да не се застоявам много и тръгнах надолу. И тук попаднах от лявата страна на едно прекрасно място за пикник. С хубаво огнище, голяма чешма.. Че и детска площадка за игра имаше.  То май се казваше Извора и на него бе кръстена разположената на близо хижа. Освен това по-късно, като се позачетох в нета се оказа, че май тук е третия по дебит карстов извор в България.

IMG_0171

Разгледах го, пийнах от водата и продължих надолу към село Петрово. И в този момент открих лещаците покрай пътя. Пълно беше с готови узрели лешници, чакащи някой да ги изяде. Тъй и тъй не бях закусвал, понабрах, хапнах и след това ме обзе ловната страст.. Отначало слагах в джобовете, но после извадих найлоново пликче. Схемата беше двуетапна. Първо пълнех джобовете. Като се напълнеха ги прехвърлях в найлоновото пликче в раницата ми. То от Петрово за Сандански имаше 2 рейса. Първия беше рано сутринта и не ми беше цел, а втория по обед.. То с туй ранно ставане можех и първия да хвана, ама никак не ми се бързаше. Така че напредвах бавно забил глава в околния лещак. Така доста забавно и неусетно взех километрите до Петрово.

На влизане в селото попаднах на един доста сериозен и добре поддържан лозов масив.. Душата ми на любител на виното се стопли от една такава гледка.. Хората гледащи така старателно гроздето си, сигурно правеха и доста хубаво вино….

IMG_0172

Оказа се, че лозовия масив е разположен около сградата на нещо като малък ВЕЦ, ловящ водите на реката .. Може и да е било нещо друго, ама на мен на това ми заприлича и смятам така да го наричам. Пътя направи една дъга около масива и скоро вече бях пред парадния вход на ВЕЦ-а. А там една чешма и над нея узряла смокиня.. И никой не я беше брал … Кеф. Накъсах си свенливо 10-тина смокини, измих си ги на чешмата и приседнал на съседната пейка под дървото сладичко си ги изядох.. Това село Петрово започна все повече да ми харесва.

Похапнал и починал на сянка, запристъпях по-навътре в селото. Пътя постепенно прерасна в Петровската главна улица. От двете страни къщи. Къде измазани, къде не, но всяка с асма надвиснала над тротоара. И не само асмата беше надвиснала, ами и едни тежки узрели гроздове го правеха също…. Абе мисълта все около виното започна да се върти.

Така мечтаейки си, видях едно заведение от лявата страна. Както споменах – тръгнах от хижата без закуска, така че веднага се замислих за кафе с нещо сладичко. Имаше изнесена маса отвън на тротоара срещу заведението, но едни жени я бяха окупирали. Така че влязох в сумрака на кръчмата и оставих морно раницата до входа. Вътре ме посрещна интересно заведение с бар, а в мен се взряха портретите на цялото бивше политбюро на БКП оглавени от Тодор Живков. То  и един централен портрет на Георги Димитров ме гледаше по бащински строго. Доста колоритно посрещане. Подсмихнах се и напреднах към бара. Там един мълчалив човек също ме изгледа и аз плахо си поисках кафе с кроасан ако има… С кафето проблем нямах, ама за кроасана… ми… съвета бе да отида да си го купя от магазина в съседство. Тъкмо в това време кафето ми щеше да бъде готово. Така и направих и скоро седях с димяща чаша пред мен, като блажено си отварях кроасана. Задъвках и се замислих за своите си неща, за това че явно пътешествието вече наистина свърши и че реално почти се бях прибрал сред цивилизацията.. Стана ми малко тъжно.

Така потънал в мисли, почти в последния момент забелязах човека от бара, идващ към моята маса. Той приседна срещу мен и започнахме да си говорим. Оказа се, че това е собственика на кръчмата. Естествено ме попита и от къде идвам.

– София – отговорих аз…

Последва кратко мълчание..

– Добре де, че си от София ясно, ама от къде идваш…

Аз се ухилих и пак отговорих :

– От София…

Виждайки неловкото недоумение обясних за Е4 и че наистина идвам пеша от там… Определено го изненадах. След което се заговорихме за Славянка, от къде съм минал, маршрута.. И скоро се усетих че водя с този човек доста приятен разговор. Естествено, не пропуснах да отворя дума и за гроздето. Попитах плахо какво го правят, а човека се ухили и отговори : 

– Вино, че какво друго.

Аз изразих възторжено задоволството си. В този момент влязоха двама младежи да си вземат по биричка и моя събеседник отиде да ги обслужи.. Аз си допих кафето и пак потънах в мисли.. От тях ме изтръгна звучното хлопване издадено от една водна чаша пълна до ръба с червено вино … Вдигнах поглед и видях ухиленото лице на собственика… Благодарих топло и отпих стеснително.. Беше някъде преди 10 ч. Добро начало на деня.

Опитах.. Виното не беше никак зле.. Споделих го с човека и той много се зарадва. Било от неговото вино.. Ама сина му бил кмет и много го раздавал. Та много малко било останало. Тъжно.. Направих си устата да купя и една бутилка към козето сирене в раницата ми, но се оказа, че количествата наистина са много оскъдни. То в края на септември си беше живо чудо, че има нещо от предишната реколта.

Разговора потече още по приятно от преди. Кротичко си отпивах от виното. По едно време се появи зоотехника и виден пчелар. По съвместителство и приятел на собственика. Много рядка птица. След като бързо си поръча една ракия за повдигане на тонуса, също толкова бързо се включи в разговора. Оказа се с много сериозно чувство за хумор и с доста дар слово.. Скоро на нашата маса се беше събрала една сериозна групичка. Беше много весело и лично аз силно се забавлявах. Часовете  се изнизваха неусетно. Чувствах се прекрасно сред тези хора и хич не ми се тръгваше. Но 13 ч. наближаваше, а тогава беше автобуса. Даже малко преди да стане време да ставам, пред мен се материализира още една водна чаша с вино от същия източник. Не че не ми се искаше да я изпия, ама реших да не прекалявам. С кръв на сърцето я отказах. Собственика ме изгледа сепнато, както се гледа болен човек и ме стрелна с репликата :

  

– Що, да не си с кола ?

Тя беше приета с дружен смях от всички около масата… Те до един бяха запознати с пешеходните ми подвизи.

Уви, трябваше да напускам компанията. Сбогувах се топло с всички, метнах раницата и на излизане обещах пак да се обадя. Знам, че човек много често прави подобни изявления, с ясното съзнание че това никога няма да се случи. Но аз наистина бях решен. Година по късно се върнах и смятам скоро пак да го направя…

Последно се сбогувах със собственика на кръчмата чието име е Менчо.

Излязох и закрачих към центъра, където спираше бусчето за Сандански.

Тук искам да напиша няколко думи за село Петрово. То е било доста голямо село. Няколко хиляди души. Щяло е да става град. Поминъка е бил главно в каменоломните за мрамор и мраморния цех. Но идва приватизацията. Приватизира го естествено някакъв червен велможа, ако поровя в нета ще му намеря името – но има ли значение. Разпродава набързо машините и всичко възможно, най вероятно за скраб и убива поминъка на хората в околията. Резултата е, че населението е вече няколко стотин (300 ми се върти в паметта). Иначе от старото време на възход са останали голямото рушащо се училище, доста сериозно и за щастие все още работещо читалище и хубава градинка в центъра.

IMG_0173

Почаках малко, и скоро бях вече в бусчето. Шофьорът беше много симпатичен мъж. Освен транспорт, той има и силна социална роля. Няколко човека дойдоха със списъци какво да им вземе от Сандански. Той ми обясни, че масово по селата е така. Освен, че ги вози, също така ги и снабдява с разни неща от големия град.

Седнах, настаних раницата до мен и скоро пътувахме вече към Сандански. Петрово остана зад гърба ни, скрито от праха вдигащ се след бусчето.

От тук нещата бяха прозаични. В Сандански слязох на автогарата и скоро се оказах в първия преминаващ автобус към София. Пътя до София го уплътних в подреждане на записките си от последните дни и разговор с едни младежи, които се качиха от някъде. Километрите минаваха и скоро вече навлизахме в София. Разтовариха ме на Руски паметник. Не далеч от къщи, но пък още по близко до любимия ми магазин за вино. Имах козе сирене в раницата и не се сдържах. Влязох в магазина и скоро към него се присъединиха и две бутилки хубаво червено вино. Все пак трябваше да се поглезя за успешния завършек на Е4.

Тъжно, но всичко вече беше свършило. Радвах се, че съм го минал и в същото време тъгувах, че няма още. И за кой ли път си зададох пра-стария въпрос .. Къде е по голямото удовлетворението – в пътя или в постигането на крайната цел. Не знам дали се сетихте, ама не можах да си отговоря.

Искам да завърша своя разказ с последните думи записани в тефтерчето ми. Те са писани в автобуса от Сандански за София :

“Ето дойде и края на този бумел. Самотен, но хубав и мамещ за следващ.”

20150318_010405

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1062

7 коментара

Skip to comment form

  1. Поздравления за увлекателния и подробен разказ и за страхотния преход!

    1. Радвам се, че разказчето ви е харесало.
      Ходенето се получи хубаво. Този маршрут много ми допадна.
      С удоволствие бих го повторил някога.

  2. Поздравления за успешния край на приключението! Надявам се през следващата година да посетя планината Славянка. Ще ми бъде от полза всичко, споделено от Вас! Благодаря!

    1. Здравейте !
      Радвам се ако съм събудил интерес. Мен лично много ми харесва тазаи планина. Даже тази година имахме едно качване в доста кошмарно време и пак беше хубаво.
      Така че ви пожелавам много хубави емоции при вашето ходене там.

  3. Браво, тигре! Много ми хареса пътеписа ти, нямам търпение да го подхващам. Миналата година Е3, таз година Е4 😀

    1. Здрасти Вели !
      Много се радвам, че разказа и преживяното ти харесва.
      И стискам палци това лято и ти да тръгнеш по тази пътека. Заслужава си много, ама сам ще го видиш.

  4. Няколко години след написването, по щастливо стечение на обстоятелствата и аз ти станах редовен читател, но уви както всяко приключение така и всеки пътепис свършва.
    Поздравления!
    За мен беше истинско удоволствие.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван!