хижа Славянка – хижа Извора
02.09.2013 г.
Поредното ставане рано (каква заблуда).
Първото нещо, което направих след като се облякох и измих бе да надникна навън… Напук на прогнозите за добро време изгрева беше красив, но определено не безоблачен.
Свих рамене. Каквото – такова, ами да взема да се прибирам, че закуска ме чака. А тя бе отново порция от онази вкусна пилешка супа от вчера. Много е приятно да започнеш деня си така. Стига да бе и слънчев…
След закуската си събрах багажа и бях готов за тръгване. Излязох вън, а времето беше станало още по мрачно. От Славянка нямаше и следа, а тежки облаци лазеха по небето. Съвсем тихо се чуваха далечни гръмотевици. Съвсем леко припръскваше дъжд. Най ме притесняваха гръмотевиците. Със свито сърце нарамих багажа и се сбогувах с хижаря. Той изтръгна от мен обещанието, като стигна другата хижа да му се обадя. Беше загрижен за мен човека.. Стана ми много мило…
Минах отново покрай изоставените кучкарници и се върнах на пътя по който дойдох вчера.
Така доста по бързо от колкото предполагах се върнах на прохода. От там навлязох в Славянка. В началото се върви през широколистна гора. Много приятно ходене.. Даже има една чешма, но определено беше пресъхнала. Не бива да се разчита на нея.
Продължаваше да пръска леко, но дърветата ме пазеха и аз храних надеждата, че може и да размине… Постепенно пътеката излиза от широколистната гора и навлиза в иглолистна не по малко красива.
Тук започва да вали по интензивно. Явно надеждите ми да размине са безпочвени. Спирам и слагам дъждобрана. Постепенно набирам височина и в горната част на гората вече има и доста буйна ниска растителност. Дъждобрана пази добре, но краката ми са вир вода.
Набирайки височина пред мен се отваря гледка към низината и село Парил. Облаците се поразкъсват и това ми дава възможност да снимам.
Бавно се измъквам от горския слой, изкачвайки се стръмно по едни серпентини, така обрасли от мокър треволяк, който само подло ме дебне за да излее цялата натрупана по него вода в обувките ми. Дори и да имах до този момент някакво сухо място в тях, то направо беше удавено. Не след дълго вече краката ми звучно джвакаха.
Скоро вековната иглолистна гора вече беше зад мен. Започнах да се изкачвам по тревния склон към Царев Връх. Да ама ми стана студено.. Много ми бяха мокри краката, а и духаше хладничък вятър. За миг поспря да вали и аз реших да се преобуя със сухи чорапи. Краката ми бяха поизмръзнали. Спрях до един каменен пояс и сложих нови чорапи с едни найлони отгоре. Даже горе навих по една витка лейкопласт за да не тече вода в тях. Изстисках обувките колкото можах. Обух се и бързо се затоплих.. Приятно е гъбясалите ти крака да са отново сухи и топли..
Пак почна да вали.. Мъглата идваше и си отиваше на талази. А аз снимах. Това е поглед към откриващите се пред мен за миг върхове на Славянка.
Постепенно пътеката се изкачва към билото и излязох на Царев Връх. Не е шега работа… Вече бях над 2000 метра…
От Царев Връх се слиза леко и преди малък Царев Връх съм на границата. Пирамида 103. Чувството е особено.. Хем е същото, хем усещаш някаква невидима разделителна линия.
От снимките се създава измамното усещане, че видимостта е сравнително добра. Истината е, че по голяма част от времето се движа в мъгла, а дъжда вятъра го навява в мен. Снимките са правени между два облака, гонени от вятъра, когато се появява видимост и гледка.. Това не трае много дълго обаче. Но и на това съм благодарен. Най-големия ми страх бе да се движа изцяло в мъгла и да не видя нищо.. А така съм възнаграден от неочаквано отворили се пред погледа ми гледки.
От тук започва едно слизане към прямката между малък Царев Връх и Алиботуш. Реално маркираната пътеката върви малко в дясно от билния ръб. По него има също нещо като пътека, явно прокарана и отъпкана от поколенията граничари от двете страни, бранеща границата от отсрещния враг. Каква тъпня.. Понякога се чудя как е могло да бъде.. ама ей на.. Реалност .. И най-сериозният ми страх в тази посока е, че може да се повтори..
Дано да съм лош пророк…
До прямката се минава през пирамиди 102 и 101.
Тук вече мъглата се сгъсти доста.. Вятъра духаше силно от българска страна и набиваше дъжда почти хоризонтално в мен. Отказах се да държа пътеката а се придържах към билния ръб. Доста голямо приключение стана. Скоро от слизането надолу, краката ми пробиха найлоните и отново бях мокър. Реших да не му обръщам внимание. А и все пак найлоните ги държаха топли, макар и мокри. Само внимавах да не кривна на някъде и да удържам на поривите на вятъра.
Слизайки към прямката вятъра изгони един облак и малко преди да го замени с нов ми се отвори гледка към Гърция.. Реално натам Славянка слиза доста стръмно. Пред мен беше единствения ръб по който можеше да се слезе надолу. Или поне единствения, който аз видях. Най-вероятно по него би трябвало да продължава Е4 в Гърция. Не мога да си кривя душата и да не си призная, че много ме засърбя да поема натам…
Тъй като постоянно говоря за мъгла, реално повечето време ходенето беше при следната и по-лоша видимост :
А и тук ясно се вижда тази така наречена от мен “граничарска” пътека. Придържайки се към нея започнах изкачването към пирамида номер 100, която бе недалеч от връх Алиботуш. Мъглата си беше гъста и аз си умирах от яд, че най-вероятно няма да видя нищо от върха. Вятъра навяваше дъжда а аз крачех мрачно нагоре.
Но с набирането на височина, мъглата започна да се разкъсва. Получавах неочаквани гледки, които се променяха много бързо.
Тук хубаво се вижда и стръмното спускане в ляво към Гърция.
От тука идвах …
Така заслонявайки фотоапарата и дебнейки за поредното разкъсване без да се усетя се оказах на пирамида номер 100. Знаех че върха е близо… А добрите вести бяха, че мъглата все повече се разкъсваше и дъжда се беше свел до лекичко ръмене. Обнадеждаващо.
Докато снимах съвсем се изчисти и видях заветната цел пред мен. Билото ме водеше право към нея. Това бе крайната точка на моя многодневен поход. Не е ли вълнуващо ?
Тръгнах бавно натам. Всяка крачка ми доставяше удоволствие. Не бързах. Някак не исках да свършва. Но колкото и бавно да вървях, колкото и да спирах за да снимам или просто да се оглеждам, все пак стигнах до пирамидата. Изпитвах странни чувства.. Радост от постигнатата цел, желание да я споделя с някого, тласък да продължа нататък в Гърция..,
Ето го и върха.. Края на моето Е4. 13:30 часа.
Свалих раницата и направих първата си снимка ..
Май нямам много свеж вид. Още съм с дъждобрана и мократа си шапка.. Макар че вече почти беше спряло да вали. Скоро го свалих. И тук реших да споделя успеха си с някой. Започнах да звъня на Таня, на Пешо.. На Боян…
Или не вдигат, или нищо не се чува…Явно и удоволствието от крайния успех ще си остане чисто индивидуална и самотна емоция. Лошо няма .. Свикнал съм.
Все пак се подредих до пирамидата за една малко по-добра и героична снимка.
А времето все повече се изчистваше и Славянка ми откриваше нови прекрасни гледки.
Доста поседях на върха.. Усещането на лека еуфория правеше престоя много приятен. Погледнах картата. Много ми се искаше да се изкача и на третия връх над 2000 метра – Шабран. Още повече, че имаше немаркирана пътека, която минава през него и после слизаше към маркираната. Но бях мокър, бях постигнал целта на многодневното си ходене и в крайна сметка реших да си оставя нещо за следващото идване. Славянка много ми хареса и със сигурност знаех, че ще имам и други изкачвания тук.
Колкото и да не исках, трябваше все пак да слизам надолу. Дъждобрана ми почти беше изсъхнал. Закачих го на раницата и заслизах по синята маркировка. Скоро върха започна да се смалява зад гърба ми.
Слизането към хижа Извора е доста по плавно. Не спирам да снимам прекрасните гледки които времето щедро ми е предоставило.
Постепенно губя височина и навлизам в същата вековна борова гора през която се качвах на другия склон. Ходенето в нея е изключително приятно. А и пътеката тук е далеч по малко стръмна. Така крачейки през гората излязох на една поляна.
В далечната под мен се виждаше една малка бяла постройка. До нея имаше спряно някакво превозно средство. Май щеше да ми е първия човек за днес, ако не броим хижаря на х. Славянка. Почти бях стигнал до постройката когато видях в дясно от пътя странно поставен бял мраморен къс. Заинтригува ме и реших да отида да го видя. Тъкмо направих няколко крачки в онази посока и от височинката на която беше постройката се подаде човек и ме поздрави. Заприказвахме се и аз споделих за любопитството си. Оказа се, че това е чешма, а парчето мрамор го е донесъл той. Това тогава доста ме изненада, но в крайна сметка не мислих много по въпроса. Не че ми се струваше така нормално, човек да си мъкне такива големи парчета мрамор за разни чешмички, но карай.. По късно си отговорих от къде идва този порив. Като дойде време за тази част на разказа, ще споделя.
След като поговорихме малко, човека ме покани да отида при него и да почина с една бира. Аз реално не бързах. Бях се обадил на хижаря в хижа Извора и той знаеше че идвам. Но надлежно бях предупреден по възможност да дойда след 20 ч. Той си гледал животни и преди това бил на паша с тях и щяло да бъде заключено. Така че разбирате .. не се дърпах много на бирата.
Като се изкачих до постройката заварих разпалена скара с пържоли и картофчета върху нея, а лукчето вече се беше опекло. Моя нов познат приклекна да обърне месцата.. Какво мило и топло посрещане.
Така се запознах с чичо Кольо. Много симпатичен човек и бивш граничар. Скоро се оказах седнал пред постройката с бира в ръка и слади приказки. Започнаха се едни разговори за миналото, случки от границата от едно време.. Чичо Кольо беше много интересен и приятен събеседник. Времето се изнизваше неусетно.
Оказа се, че тази постройка той я е купил навремето от АПК ли беше, .. абе от някакви разпадащи се структури. Беше я обзавел доста скромно. То реално бяха 3 стаи. Двете си заключваше а в другата имаше легла оборудвани с одеяла.. ако някой закъса.. Лошото беше, че все му крадели одеялата.. Мисля че на слизане по поляната бях видял едно оставено на земята в дъжда. Подозирам пръста на местните овчари..
Така в сладки приказки минаха часове. Облаците се разкъсаха, небето се разчисти и огря слънце. Не е за вярване…
А в синьото небе почнаха да се реят птици..
Трябва да си призная засрамено, че след първата бира, последва и втора.. Ми то с тези мезенца .. как да устоиш. Деня напредна, че и почна да преваля. Трябваше вече да тръгвам, колкото и да не ми се искаше. А и компанията на чичо Кольо си беше повече от приятна.
Определено правеше впечатление, че около къщичката има много боклук. Народа идва тук на пикник, хапва. пийва и след това решава да изхвърли всичко на една ръка разстояние. Това никога не съм го разбирал. Нали пак ще дойдеш да пийваш.. Трябва ли да го правиш в кочина. Но явно на една камара хора така им е по уютно.. Колко тъжно…
Та чичо Кольо се бе заел и с благородната идея да почисти около постройката. След като му бях ял от храната и пил от пиенето смятах че е съвсем редно да се запретна и да му помогна… Но не е истина колко боклук наринахме в каросерията на возилото му. Не след дълго към нас се присламчи и един от местните овчари. Както може да се сетите, прекрасно се вписа в ролята на кибик. Как не вдигна поне един боклук.. Бас държа, че те имат сериозен пръст на замърсяването в околията. Но карай… Да не издребнявам.
Тук искам да кажа и няколко думи за скотовъдството в района. Едно време е имало основно овце. Големи бройки. Те са сравнително леки животни подстригващи тревата прекрасно. След тях остават идеално окосени ливади. Сега се гледат предимно крави. Те са тежки и когато почвата е мека направо изорават ливадите. Това естествено е лично мое мнение, но и чичо Кольо се съгласи с твърдението ми. Определено и тревата се променя там където се въдят много крави. И макар че Славянка е резерват и пашата на едър добитък да е май забранена .. овчарите си ги карат където си искат.. Поне 100 глави добитък. То като в цялата държава.. правила има и никой не му пука да ги спазва.. .Що ли съм изненадан… Мога да се обзаложа че е с пълното знание на управата на парка. Ама и на тях не им пука.
След като подобрихме значително чистотата на района, трябваше вече да се ориентирам към тръгване. Чичо Кольо най гостоприемно ми предложи да остана още малко с него, пък после ще слезем заедно с превозното средство. Трудно ми беше, но отказах. Исках да си сляза пеша от Славянка.
Направих последна снимка на чичо Кольо на която се вижда и постройката, и част от превозното средство и овчаря кибик, разпалено обясняващ нещо…
И тук искам да благодаря на този човек за гостоприемството. За това че ме нахрани и напои. И не на последно място за изключително приятната компания и прекарания мързелив и безметежен следобед. Искрено се надявам и вярвам, че ще се срещнем отново някога .. може би пак на същата тази къщичка.
Дано !
Вариантите за слизане надолу са два. Да се върна малко назад и да хвана червената маркировка. Пътеката слиза напреки на склона и е доста стръмна съдейки по картата. Другата опция е да си продължа по синята маркировка. То това си е реално по пътя. Повече върти, но е по равно. Време имах, а и след постигането на крайната си цел – връх Алиботуш и края на българското Е4, бях се отпуснал. Трябва да бъда обективен и да си призная, че своя дял в отпускането имаше и бирата на чичо Кольо. Така ,че сигурно никой не е изненадан от това, че поех по пътя. Оказа се добро решение. Пътя вървеше много красиво, не беше стръмен а това ми даваше възможност да си зяпам и снимам на воля.
Така безметежно шматкайки се стигнах до асфалтовия път. Малко преди него минах покрай табелка бележеща резервата Али Ботуш. Или по точно това, което беше останало от нея след масирания отстрел.
А малко по нататък и още една … Също толкова отстреляна..
От тук закрачих по асфалта към хижа Извора. Определено цивилизацията наближаваше.. Даже се разминах с няколко автомобила, чиито пасажери ме гледаха с интерес.
И ходейки към хижата, Славянка ме дари с един красив залез. Денят ми беше започнал с красив, макар и мрачен изгрев, и завършваше с хубав залез.. Какъв по прекрасен завършек за един поход по Е4.
Така към 20:30 стигнах хижата. Тя беше като бойно поле. В нея се точеше някакъв хронично незавършен ремонт, страдащ също толкова явно от хроничен недостиг на средства. Хижаря ме посрещна топло и гостоприемно. Даде ми стая и предложи веднага да запали печката, че да се изсуша. Благодарих му сърдечно, но реално от палене нямаше нужда.. Те обувките ми следващите няколко дни щяха да си изсъхнат и сами. А явно и следващия ден също щях да го ходя с найлони на краката.
Хижата е бивша застава. Имаше няколко стари реликви от онова време. Примерно табло с образци на документи на МВР, КАТ и ДС. Имаше и задължителното за казармите табло с образите на отличилите се граничари.. Това ми напомни за едно подобно табло в поделението ми в Сливен, озаглавено “Те са нашата гордост”. Там образа ми попадна по простото стечение на обстоятелствата, че аз го боядисвах и подготвях за новата порция гордост, която трябваше да попадне в него. На втория етаж попаднах и на стелажи за автомати.. Ех,.. казармени спомени.. Направо си припомних и номера на автомата си.. Такива неща трудно се забравят..
Понятието чистота беше доста имагинерно приложено към интериора на хижата, но не беше и някаква драма. Топла вода нямаше, а аз в мъглата се бях намръзнал и не ми се къпеше със студена. Така че си измих краката, преоблякох се с чисти дрехи и сложих последния чифт чисти чорапи. Надянах отново найлоните и бях като нов човек. А този нов човек определено имаше идеята да се добере до някаква храна. Когато влязох в трапезарията и попитах какво може да се хапване, хижаря с половин уста ми предложи скара. Разбрах, че най-вероятно е замразена и на него хич и не му се занимава, така че се оставих в неговите ръце. Човека набра домати от лехата в двора и в едно легенче наряза щедра салата. извади едно домашно козе сирене негово производство, което първоначално изгледах със съмнение. След като сиренето и салатата бяха подредени на масата се появи и едно метално възголемичко канче с ракия и две чашки.
И как потръгна само.. Доматите бяха истински и вкусни а сиренето направо страхотно. Голям майстор на сиренето се оказа хижаря. Та с тез доматки и сиренце, ракийката доста ми се услади.
За второ аз се сдобих с паница боб. Някак като от нищото се материализира и една бутилка от кола с местно червено винце .. Така към бобеца. То подозирах, че боба е последната порцийка, която човека си беше оставил за вечеря, ама .. Пусто.. Идват туристи и му я изяждат.
И така на чаша вино разговора ни потръгна. Човека определено беше чешит, ама готин. А и то, кой от нас дето се врем по дивотията, не е чешит. Та като се съберат двама си става много хубава и сладка приказка. Неусетно вечерта доста напредна. По едно време се почувствах изморен, а и хазяина ми имаше да прави до късно през нощта поредната порция страхотно козе сирене. Той го правеше в другата част на трапезарията и това обясни странната миризма там .. като на мандра. Но крайния резултат си заслужаваше такива дребни неудобства. Та ако имате път натам… Непременно си купете от сиренето.. Страхотно е !.
Аз бавно се добрах до леглото си и се отпуснах в него. Така завърши последния ден от моя поход по Е4. Бях леко изморен но и силно удовлетворен. Утре ми предстоеше прибирането.
Мисля, че заспах усмихнат.