Дурмитор – ден трети

 

Завръщането

Минаха почти две години от предишната ми публикация…

Период на много мислене, преценки.. дали изобщо да продължа да пиша тук…

Сложно за обяснение…

Но в крайна сметка, макар и много късно, реших да завърша тази история.. дали ще има други …

Ми знам ли ….

___________________________________________________________________________________

Утрото – слънчево …

Небето – синьо…

Какво повече може да иска човек, когато се събуди в планината…Е, за вас не знам… ама на мен си ми е достатъчно, стига и кондицията ми да е добра.. или поне приемлива …

И сега е момента да ви въведа в подробностите на театъра (както казват военните), в който се разигра епичната битка водена от мен с мишока нощес….

Въпросните две къщички бяха това.. По голямата, е мястото в което спах.

IMG_0400

Ето поглед и от към входа :

IMG_0403

А интериора бе това :

IMG_0401

Разположение на силите :

Раницата ми виси от тавана, аз на нара, мишока под нара. В ляво под нара ясно се вижда оставения боклук.. Малко по дълбоко има цели две пълни пликчета. Там някъде се бореше мишока с въпросната бутилка. Вижда се, че и върху нара има изгорени дърва и бутилка вода.. Нея я взех и изхвърлих долу.. Не.. не под нара, а в долината. Дървата просто ги изхвърлих навън.. Но това под нара – не се заех да го чистя…

Събрах си багажа и излязох навън. Закусвах на същите камъни, които си бях нагласил като столче и масичка предната вечер. Започваше поредния хубав ден и просто бях благодарен на късмета си.

Тръгнах.. Малко се позалутах за пътеката, защото явно минаваше през един селскостопанско изглеждащ терен, позаграден и с някакви разнебитени постройки. Първоначално реших, че не е от там, но после след внимателно обмисляне приех, че все пак е от там. Прескочих дребната оградка и преминах през терена.. Оказа се така.. От другата му страна продължаваше маркираната пътека.. На следващата снимка се вижда покрива на една въпросните постройки.

IMG_0405

От тук започна едно сравнително стръмно изкачване към отсрещната страна на долината където ме очакваше следвашия висок връх, последния включен в моите планове. С набирането на височина, гледките все повече се отваряха.

IMG_0407

IMG_0408

По едно време се обърнах и с изненада установих, колко високо над мястото, където нощувах се бях качил. Ей онези червени петънца са покривите на мишия заслон. Не ги виждате ?

Ми увеличете снимката…

IMG_0411

Отсреща по склона ясно се вижда пътеката, по която бях дошъл предната вечер. Изворът, от който налях вода е някъде над езерото в горния край при клековете.

Така, макар и уморено (усещах вече понатрупана умора), неусетно стигнах ръба на хребета. От тук трябваше да тръгна към третия първенец, който исках да посетя – връх Терзин Богаз. Реално на него се излиза като се последва ръба на билото. Проблема беше, че преди върха имаше един много тесен участък с дълбоки пропасти от двете страни. Както вече споменх, изпитвах известна умора. Раницата ми беше тежка и бях сам. След кратък размисъл реших да я оставя преди ръба. Не исках да ме дръпне и да залитна. Така наруших едно от правилата си.. но нали за това са правилата …

Оставих раницата на една полянка и внимателно преминах по ръба. Помествам снимка за да представя точно терена. Снимката е правена от върха, след като вече бях преминал.

IMG_0414

На масива в ляво ясно се вижда пътеката по която бях се изкачил на ръба. Също така ясно се вижда и ръба водещ към върха. Тесния участък малко се крие от туфата трева, но явно малко ме е мързяло да отида на малко по добро място за снимане.

Някъде на въпросната туфа трева, закрепих по-късно фотоапарата и направих традиционното ми за връх селфи.

IMG_0415

Започнах да слизам.

Скалната стена срещу мен беше впечатляваща. Определено беше катерачен обект. Дори като атракция ми беше препоръчан един алпийски бивак, който се вижда на следващата снимка. Той е една червена тенекиена постройка. След кратък размисъл реших, че тенекиени къщички хич не ми се гледат и за това го отрязах от дневния план.

IMG_0420

На връщане от върха обаче се оказа, че съм снимал въпросния участък.. Е.. пак не от най добрата перспектива, ама ..

IMG_0425

И тук някъде се натъкнах на плочата на млада словенка загинала на този ръб при изкачване. По късно стана ясно, че моя хазяин, като спасител, е помагал за свалянето на тялото долу. Изключително тъжни са тези плочи, още повече когато става дума за толкова млади хора. Това винаги ми напомня, че тук сме на гости и сме тук, само защото планината се е съгласила да ни допусне до себе си. Напомня ми да съм смирен (или поне да се опитвам), да подхождам с респект към планината и да съм благодарен за това, което получавам от нея.

IMG_0426

Поех по пътеката водеща надолу. Тя плавно подсичаше склона и слизаше в долината. Скоро бях доста близо до алпийския бивак. Тъй като явно беше атракция, реших поне да го снимам малко по-отблизичко, след като нямам намерение да го посетя.

IMG_0429

Постепенно започнах да губя височина, а долината на Жабляк ставаше все по близка.

IMG_0433

Навлязох в зоната на клековете. Не бяха гъсти и пътеката много красиво и приятно минаваше през тях.

IMG_0435

На следващия кадър ясно се вижда интересната растителна аномалия в региона. След клековете следва пояса широколистна ратителност, вече с пожълтели есенни листа. Под него беше пояса с иглолистни дървета. Малко объркващо за моите сетива, не ето на – реалност.

IMG_0436

Така скоро вече бях в широколистната гора. Макар и кратка, те бе много красива и преминаването през нея бе едно истинско удоволствие в слънчевия ден.

IMG_0439

IMG_0443

Уви .. твърде бързо свърши. Лично аз бих предпочел да си щъпуркам цял ден в тази гора. Но вече бях в иглолистната гора… Не че беше по грозна.. Някак, онези есенни багри, стопляха душата по друг начин… Иначе и тази гора си беше хубава.

IMG_0447

А и в нея се гушеха едни полянки мамещи изморения пътешественик да прилегне и да подремне… не е работа. Как устоях, честно не мога да си спомня.

IMG_0449

Постепенно надолу влагата в гората се увеличи и се появиха едни ярки зелени мъхове, приятно радващи окото.

IMG_0454

IMG_0455

IMG_0458

И така неусетно, докато слизах, Черното езеро проблясна през своловете на дърветата пред мен.

IMG_0460

Скоро му се насладих в пълния му блясък.

IMG_0461

Ей там от горе, от планините в облаците идвах. Малко е сюрреалистично, като го погледнеш така ..

Черното езеро е основна атракция в областта. Около него има пътека и е основна цел на излетите на гражданството и туристите в Жабляк. И има защо. Пътеката и гледките са много живописни и разходката е наистина удоволствие.

IMG_0470

Изглед към горната земя, сниман от долната …

IMG_0471

Управата на парка се беше постарала там където може и трябва, да добави своя щрих към красивата местна природа.

IMG_0472

Като цяло разходката ми покрай езерото беше един много приятен и красив завършек на едно много хубаво ходене из Дурмитор. Бях уморен, но и много доволен. Слизането беше ясно, почти бях се прибрал, така че хадех бавно и се наслаждавах на гледките.

И да не си помислите, че така завърши деня…

Ако сте го направили – ще сгрешите..

Истинската награда беше в края на езерото в посока Жабляк, под формата на дървена кръчмичка с тераска… Свалих раница, опънах морно тяло.. Е.. ако се и сервираше, нирваната щеше да е пълна, но събрах сили да отида до бара.. Бирата беше студена и вкусна…

И познайте, дали изпих само една?

Когато станах за да се прибера в базата все пак, слънцето започваше да се крие зад върховете в чиято компания прекарах последните 3 дни. Вдигнах фотоапарата и …

IMG_0473

От там нататък нещата бяха прозаични.. Слязох по пътя към Жабляк, или по точно по пътеката, вървяща покрай него. Намерих отбивката и пътеката водеща към квартала на моя адаш. Колата ме чакаше на мястото си, адаша ми се зарадва, даде ми моята си стая. С кеф се изкъпах и слязох да хапна.

Адаша малко не повярва, че съм минал целия начертан от него маршрут. Подадох му фотоапарата да разгледа снимките и да прецени. Изгледа го, изцъка с език и ме погледна с уважение. Няма да крия, че ми беше приятно. Освен това и снимките явно му харесаха, защото ме помоли да му ги копирам. Нямах нищо против, но се разбрахме да го направим сутринта. Така, че има шанс да ги видите на някоя брошура, рекламираща кварталчето на адаша.

Хапнах и се прибрах да спя. Беше приятно да легна в удобно легло, но някак си ми беше тъжно, че съм свършил, че няма и още един ден..

Но май така е винаги.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1375

Дурмитор – ден втори

В сърцето на планината

Излязъл сънен от палатката на следващата сутрин, изумено разглеждах остатъците от лед по бивак-сака.

Да си призная.. това хич и не бях го очаквал… След кратък размисъл по въпроса, реших да оставя появяващото се слънце да се разправи с леда и се захванах със сутрешния тоалет.. Отделих му минималното необходимо време, след което се запретнах с подготовката на закуската и чашата с живително топло кафе.

А времето беше все така хубаво и небето все така синьо.. Какъв късмет…

IMG_0301

Ободрен от хапването и топлината на кафето (и може би не на последно място, от кофеина който се вля във вените ми) тръгнах бодро към хижата. Там рейнджъра ме посрещна приятелски, черпи ме един чай и с чувство на неудобство ми посочи един ценоразпис, според който трябваше да платя някаква такса. Не беше нещо притеснително, а и той искрено се зарадва когато му оставих евро и нещо за бира. Колко му трябва на човек.

На интернационалната смесица от сръбски и руски посолен с български се разбрахме, че и той ще ходи в моята посока и се уговорихме да тръгнем заедно. Зарадвах се.. Щеше да ми е приятно да походя с един местен печен планинар.. а и той си беше симпатяга. Така че тръгнах да си събирам багажа.

И тук е момента да поместя една снимчица на бивака ми, вече разтопен и изсъхнал под галещите лъчи на слънцето (какво клише, а?).

IMG_0305

 

Избрах снимката където бивак-сака е на фона на хижата. Дори се вижда и гърба на рейнджъра до левия и ръб. Така може да добиете впечатление за мястото на нощувката ми.

Като добре трениран индивид си събрах чевръстичко багажа и бях готов за действие. Скоро с рейнджъра крачехме по пътеката по която бях дошъл предния следобед. Човека поддържаше едно доста добро темпо. Вярно, че нямаше раница, но си ходеше доста добре. По изненадания обаче беше той, след като установи, че му поддържам темпото без проблем. Така в добър ритъм напреднахме бързо нагоре. И когато по някое време се обърнах, хижата и езерата бяха останали вече доста назад и надолу..

IMG_0307

В един момент се оказах в нова за мен територия.. Пътеката трябваше да се изкачи към прямката водеща към съседната долина. Отклонението беше доста стръмно, и рейнджъра ми го показа с явно удоволствие, очаквайки моето стъписване. Но аз като гърмян и патил заек, само свих рамене и закатерих в указаната посока.. Яд ме е, че точно този пасаж не го снимах, макар че с познавателна цел една снимка щеше да е доста на място.. Но .. Уви..

Не след много време вече бяхме на прямката… Хижата беше станала като точица там някъде долу.. Кадъра е като предния.. само където перспективата е по висока..

IMG_0311

И тук трябваше да се разделим с моя спътник. Пътят ми продължаваше в посока Боботов Кук, а той щеше да ходи някъде по сипеите да търси диви кози и да ги брои. Макар и за кратко, добре си походихме двамата. Разделихме се приятелски, пожелавайки си хубави неща на странната смесица от езици, на която общувахме. За изпроводяк го помолих да му направя една снимка.. Ето това беше моя първи и единствен спътник в Дурмитор :

IMG_0313

Отново бях сам..

След прямката се оказа, че трябва да прекося на ширина една доста красива долина, цялата изпъстрена с нагънати пластове… Отново намалих скоростта за сметка на спиранията за съзерцание и снимане..

IMG_0315

IMG_0314

IMG_0322

Преминах през горната част на тази красива долина и започнах отново да се изкачвам в посока към Зелени вир. Той се падаше някъде под връх Боботов Кук. Излизайки от долината се оказах във властта на върхове далеч по сурови на вид, от другите покрай които минавах до сега.

IMG_0327

IMG_0329

Така постепенно крачейки с равномерен ритъм стигнах и въпросния Зелени вир, а той изглежда така :

IMG_0331

IMG_0332

Около него има няколко доста удобни тревисти места за къмпиране. Освен това има и извор с питейна вода, така че тук би било едно много удобно място за преспиване. Ето го и знака за извора, като на заден фон се вижда едното място за палатка.

IMG_0333

Реално от Зелени вир започва изкачването към Боботов кук. С набиране на височина, отново се отвориха гледки към долините с нагънати пластове и аз естествено не се стърпях да реализирам още няколко фотоса.. Да си призная както снимането им, така и съзерцанието са доста пристрастяващи.

IMG_0336

Подминавайки плочата на загинал тук алпинист, стигнах до ръба, от където реално започва самото изкачване на Боботов кук.

IMG_0344

Приближавайки ръба попаднах на много интересна гледка. Банда врани (някакъв алпийски сорт явно), се възползваха от идващия от моя страна възходящ поток и се засилваха от срещуположната долина и стигайки ръба се издигаха рязко нагоре и се рееха с голямо удоволствие.. Сигурно е голям кеф.. завидях им.. За съжаление не можах да ги снимам, защото като наближих, те прекъснаха това интересно занимание, кацнаха и ме загледаха любопитно…

IMG_0345

Обикновено (както бях чел в пътеписите) доста хора си оставят раниците тук и изкачват Боботов кук почти без багаж.. Определено е по-лесно, но аз реших да не се разделям с верния си другар и да го кача до върха.. Хем щеше да стане и по-истинско. Така че закрачих нагоре.. И тук срещнах следващите си двама живи човека в Дурмитор. Определено идваха от върха. Поздравихме се и се разминахме всеки в своята си посока.

Качването към Боботов Кук не е лесно, но и не е нещо извънземно. Има застопорено много метри въже което да пази и облекчава големия туристопоток. Хубавото, че гледките наоколо са много красиви, и реално аз не усетих толкова изкачването, защото спирах да зяпам и да се наслаждавам. Тук е и мястото да поместя традиционната снимка от върха.

IMG_0369

Трябва да уточня, че не пропуснах да се запиша в книгата намираща се в тази метална кутия. Не че нещо, ама суета..

И тук имаше едно много интересно пиле с размера на врабче. Много отракано и напористо. Абе направо си кацаше в краката ми и едва ли не кълвеше връзката на обувката ми.. И всичко това до момента в който насочех обектива на фотоапарата към него. Правех го с какви ли не хватки, но винаги ме усещаше и се изнасяше бързо доста на далече. В момента в който изключвах апарата, отново се появяваше около мен, пак така нахакано и нагло. Така и не успях да го снимам..

Искам да поместя и една снимка на пътеката излизаща на върха.. Просто да си представите за какво идва реч :

IMG_0358

Ето и малко красиви гледки от върха..

IMG_0361

На горната снимка се вижда мъничка част от Черното езеро – основна атракция на Жабляк. Реално утре там щеше да завърши моето преминаване през Дурмитор.

IMG_0365

Ех.. а рано сутринта тръгнах от хижата, която на следващата снимка почти не се вижда .

IMG_0366

На върха прекарах доста време, така че в крайна сметка не беше зле и да слизам. Закрачих по пътеката надолу и скоро наближих ръба с враните. Ето една снимка да се ориентирате в обстановката.

IMG_0370

Реално аз слизам по пътеката водеща към Боботов Кук. Тя се вижда и е тази слизаща надолу към ръба покрай скалата в ляво. По пътеката в дясно се качих от Зелени вир, а пътя ми продължава от ръба в ляво в следващата долина. От ръба направих последна снимка на нагънатите пластове, оставащи във вече преминатата от мен част на планината.

IMG_0373

А от ръба на долу ме чакаше един не много приятен каменист сипей.. Но нямаше къде да ходя.. Така че тръгнах през него.

IMG_0374

Ако трябва да бъда откровен, това беше най-неприятния момент от присъствието ми в Дурмитор. Първо, не обичам да слизам, и второ слизайки най-мразя сипеите.. Ха..ха… и както казваше един от смърфовете Граучи, който мрази всичко – а най-обичам да мразя…

Но внимателно и отговорно заслизах надолу по пътеката.. Основната ми цел за деня вече беше зад гърба ми. Сега трябваше да сляза до долу и да се кача леко по отсрещния склон, който се вижда на снимката. Там има една много интересна карстова пещера, в която има дебел слой лед целогодишно.

Да описвам как слязох до долу – няма нищо интересно.. Просто местих внимателно крака и гледах процеса да не стане неконтролируемо бърз. Когато бях на дъното започнах да се изкачвам бавно по отсрещния склон. При внимателно взиране би могло човек да види на горната, от къде е направена следващата снимка (или поне аз видях).

IMG_0375

И там се натъкнах отново на много изветрели скали в причудливи форми – все едно ручейчета са издълбали канали в тях.

IMG_0378

И така докато се озъртах и снимах на ляво и на дясно, без да се усетя пътеката ме отведе пред входа на пещерата.

IMG_0380

Тук оставих раницата, намерих ърт кеша, който беше до входа и се вгледах в слоя синкав лед който се виждаше вътре.

IMG_0383

Естествено (поне за мен), се отдадох на порива да сляза до въпросния лед. Това добре, ама от линията на снега, която се вижда на снимката нещата почнаха да стават доста хлъзгави. Той, този сняг си е почти лед, а след него черната ивица преди камъните и синия лед си е също откровен лед, който покрилата го мръсотия и кал някак си не успяваха да направят по-малко хлъзгав… Абе доста зор падна, ама пусто племе сме.. не се предаваме.. Така че ето и кадъра от близко до който се добрах.

IMG_0385

Този многогодишен лед беше хем мърляв от праха и калта, хем излъчваше една синкава чистота и спокойствие.. Много странно чувство.

След снимката прибрах апарата и се отдадох на моя момент на съзерцание, усещане и смирение.

Няма да споменавам какво драпане и хлъзгане беше обратния път до повърхността и чакащата ме там раница.

Тръгнах..

Отново трябваше да сляза към долината и да се прехвърля през отсрещния ръб. Моята цел беше един бивак даден на картата. Изобщо нямах представа какво да очаквам там, но знаех че има вода и някаква постройка в която да се спи. И тъй като деня напредваше, трябваше да побързам.

Пътеката към дъното на долината минаваше по същите изветрели камъни, но някак си полегнали .. Абе.. много ми хареса..

IMG_0389

И тъй като времето напредна, май това ми е последната нормална снимка за деня.

Слязох успешно в долината, прехвърлих се през отсрещния ръб и скоро крачех по една дълга пътека надолу. Видях едни червеникави покриви пред мен. Явно това беше целта. Наближавайки ги, забелязах една пътечка отделяща се от главната.. Още от горе бях мернал, че има човек по нея и с право заподозрях, че води към извора с водата. Тръгнах натам и така се разминах и поздравих с петия и последен човек, който видях в тази планина, е без да се брои ренйнджъра.

Налях вода достатъчно за вечерята и нощта и се върнах към главната пътека. Така не след дълго излязох при въпросните постройки. Оказаха се две. Една по голяма, която може да се каже заслон. Вътре имаше огнище и голям нар. Другата мъничка – явно за дърва и разни други неща. По една характерна миризма се разбираше, че вътре в малката има нещо умряло сравнително наскоро. Надникнах – беше кученце. Стана ми доста тъжно.. Все пак съм си кучелюб по душа..

Влязох в основната къщичка. Вече се мръкваше. Докато  имаше малко естествена светлина разпънах спалния чувал и шалтето на нара. Извадих и нещата за вечеря. Точно зад тази постройка имаше нещо като пресъхнало езеро – равно и тревясало с приятна зелена трева. За нула бройки организирах няколко камъка като столче, маса и масичка за газовия примус. Върнах се да си взема подготвените за вечеря неща, но за моя изненада (да си призная, сега се чудя, защо съм бил толкова изненадан) заварих една наперена мишка да ми обследва раницата…

Леле.. сега какво ще правим.. Тоя терорист можеше за една нощ да я направи на швейцарско сирене… Замислих се, огледах се и с радост забелязах няколко доста масивни пирона забити в дърветата на тавана. Без да губя време, организирах всичко излишно в раницата и я увесих на най-масивния от тези пирони. Издържа… Вече спокойно можех да отида да си хапна вечерята навън.

А там ме посрещна прекрасна вечер. Беше хладна но аз бях екипиран. Залеза беше прекрасен.

IMG_0391

След което зачаках луната.. тя изгря и обагри същите тези върхове по един особен и магичен начин. Опитах да снимам, ама това което се получи беше бледа сянка на действителността. Все пак ще си позволя да го публикувам.

IMG_0397

Стоях дълго и съзерцавах нощната планина. Бях сам и ме беше обгърнала тишина.

Бях сам, но в никакъв случай не самотен…

Беше прекрасен момент…

 

Не си спомням в колко часа тръгнах да си лягам. Не погледнах часовник.

Просто влязох вътре и се сгуших в спалния си чувал.

Тъкмо мислех, че ще заспя щастливо, когато споменатия от мен мишок се развихри.

За съжаление, народа нощувал в заслона бе избрал като идеално място за хвърляне на боклук тясното пространство под нара. Като резултат имаше поне 5-6 найлонови торби с боклук. И за зла участ в някоя пластмасова бутилка имаше нещо годно за доизяждане. Та мишока започна сърцата схватка с въпросната бутилка. Едно търкаляне започна, едно влачене .. едно гризане… не си е работа… Няма спане.

Виках, удрях по нара.. Мишока замлъкваше за 5-10 мин (като с времето интервала определено намаля значително), след което отново подхващаше битката с бутилката.. Да си призная.. идея нямам колко време мина така.. Накрая и аз умирах от умора, а и явно мишока поотпадна малко… та се оказа че съм бил заспал….

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1282

Дурмитор – ден първи

Или приключението започва

Късмета ми работеше.

Когато сутринта телефона ме събуди, с радост забелязах, че за разлика от предната вечер, когато в леглото ме изпрати едно оловно сиво небе, днес ме посрещна синевата на прекрасен ден. По-добре не можеше и да бъде. Облякох предварително подготвените дрехи и отнесох ненужния багаж в Сеата.

Вече бях готов да тръгвам. От друга страна, определено не исках да го направя без закуска. Така че се строих пред кухничката на мята покровителка и тя майчински ми наля кафе и приготви закуска. Хапвах отвън на масите, когато адаша дойде и приседна до мен. Попитах го дали мога да оставя колата при него и получих очаквания положителен отговор. Последва и един очакван въпрос – какви са ми плановете за ходене. Не  много стройни, признах си аз. Смятах да мина през Боботов Кук и да спя на Седло, а после както ми дойде. Оказа се, че адаша е бивш планински спасител и взе картата, която разглеждах и която вчера собственоръчно ми бе продал, след което с розов и син текстмаркер начерта един маршрут през цялата планина. То всичко добре, ама той почваше от другата страна… На неизбежния ми въпрос как да стигна, отговори, че такситата карали натам за около 20 евра. Веднага звънна на свой познат (би трябвало да вярвам че е таксиметър), който също така веднага потвърди, че за толкова ще ме закара. Адаша затвори и след кратък размисъл предложи да ме закара за 10 евро, защото имал да прави снимки а и щял да кара още някакви гости натам. Без да се замислям, дали това беше постановка или не се съгласих. Цената ме устройваше, а и маршрута начертан през Дурмитор ми хареса. Единствения негатив бе, че трябваше да изчакам групата да се подготви, събере и тръгне.. Но то не може само активи… все и по някой пасив ще ти влезне…

Тъй като си бях приготвил багажа от предната вечер, просто го взех, оставих ключа и се опънах на припек слънце да чакам останалата част от дружината. В крайна сметка се събрахме и потеглихме.

Деня бе повече от прекрасен. Адаша спираше непрекъснато да прави снимки и аз естествено не оставах по-назад. Та ще споделя една поредица “попътни” фотоси ..

IMG_0103

IMG_0105

IMG_0111

На долната снимка Седло се вижда добре и лесно може да се разбере защо са му дали това име :

IMG_0118

Идея нямам какви сили са образували тази планина, но по много странен и красив начин са нагънали пластовете скали. Бях гледал доста снимки, но реалността е много по силна и въздействаща… От този ден ще поместя и много мои.. но те също няма да заменят истината която вижда и усеща окото и душата на човек, когато застане там.

IMG_0124

Така постепенно наближихме мястото от което тръгваше моята пътека. По пътя бяхме задминали джипа на рейнджърите, които събираха дневната такса от хората бивакуващи на палатка край пътя. Без да гледа на това, че за транспорта ми взема някакви пари, доста по високи от таксата, адаша се хвърли като лъв да ги изпревари за да ми я спести. Обясни ми, че като набера нагоре те няма да ме гонят за да си я съберат. Скоро след поредния завой забелязах мястото от което трябваше да тръгна.

IMG_0125

Реално пътеката тръгва от онази каменна постройка която се забелязва долу в дясно от пътя. До нея имаше и чешма, от която набързо пих вода. Смукалката и бутилката  си ги бях напълнил в лагера на хазяина. Той толкова взе присърце избягването на рейнджърите, че вкара джипа по черния път до чешмата, само и само да ме свали по близо до началото на пътеката. Бях му благодарен.

Така че с неговата сърцата помощ скоро започнах бавно и равномерно да набирам височина.

IMG_0126

След като изкачих част от склона, се обърнах и направих снимка назад към пътя. Вижда се чешмата и в далечина джипа на адаша, щастливо достигнал асфалтовия път. Вече бях сам.

IMG_0127

Тишината и красивата гледка ме обгърнаха. Връхлетя ме тръпката на започващото приключение. Пред мен бе първия двухилядник – връх Пруташ. А това означаваше, че ме очаква доста катерене.

Тук е мястото да се спра за кратко на маркировката. За разлика от нашите планини – тя е само червена. Като цяло пътеките бяха маркирани наскоро и не мога да кажа нищо лошо за начина, по който това беше направено. Основната е с боя по камъните. Има ги подобни на нашите червени ленти, но най честата е кръгче от червена боя попълнено къде с бяла, къде не и с една червена чертичка се показва в каква посока продължава пътеката. Да си призная, много ми допадна и според мен е много  практично и удобно.

IMG_0135

Постепенно набрах височина и пред ме се откриха красиви гледки към платото и отсрещните планински вериги.

IMG_0140

Изкачвайки се към върха, се сблъсках и с още една особеност на пътеките в Дурмитор. Като цяло си бяха стръмни и на места откровено опасни. Особено когато си с тежка раница на гърба. Обезопасяването е оставено в повечето случаи изцяло на ходещия. На няколко места се натъкнах на монтирани метални въжета, които никак не бяха помислени добре и бяха на толкова неудобни места, че не ги ползвах. Изключение прави Боботов Кук на който всички се качват. Там има опънато доста въже. Но около Пруташ делото на катерещите се бе оставено изцяло в техните си ръце, а изкачването започна да става стръмно. Но лошо няма.. Аз го възприех като напълно естествен момент. Който го е страх от мечки, не годи в гора…

IMG_0147

На горната снимка ясно се вижда маркировката и от къде минава пътеката. И някъде тук, както се катерих нагоре, леко загубих равновесие и усетих как разбалансираната раница ме “дръпна” назад. Успях да се закрепя, но си дадох сметка, че спирането можеше да бъде на няколко стотин метра надолу. Тази случка ме направи много внимателен през цялото време докато бях в Дурмитор. Пътеките тук са сериозни и човек трябваше да се отнася към тях внимателно и с респект.

С напредването към върха и набирането на височина, гледките ставаха все по величествени.

IMG_0149

IMG_0153

Откри се и гледка към съседния каньон – реално ръкав (ако мога така да кажа) на каньона на Тара. Моята цел за края на деня беше една хижа близо до горния му край. Сега няма много да го описвам. Ще му отделя много повече време в разказа си за предпоследния ден в тази величествена планина.

IMG_0161

За моя радост поддържах сравнително добро темпо въпреки перипетиите и скоро видях върха съвсем близо до себе си. Близо обаче не значеше, че ще мога да изтичам лесничко до него. Пътеката изискваше своето внимание, както вече споменах.

IMG_0162

Но човек когато си внимава в краката в крайна сметка стига до желаната цел. Така че отзовал се на върха, свалих раницата, извадих статива и се отдадох на снимане. Естествено, не пропуснах да увековеча и своята скромна персона до пирамидката с указателни табели на върха, след което чинно се записах и в тетрадката скрита в металната кутия. В нея имаше и печат който за спомен пернах и на картата закупена от адаша.

IMG_0164

След което отпих вода и се отдадох отново на снимане.

От връх Пруташ ме чакаше единственото ходене в тази планина по било, т.е. ако мога така да се изразя – по равно. Пътеката беше много въздушна и въпреки че на няколко места минаваше през доста тесни участъци, ходенето си беше неподправено удоволствие. По принцип, би трябвало да я мина за около половин час и да стигна до пътеката слизаща в долината към горския дом, но гледката към платото беше пленяваща, а и реално точно скалите около Пруташ са така странно и диво нагънати, че са феерична гледка. Реших, че тук не трябва да се бърза и спирах, седях, гледах, снимах…  Още повече че тук се намира и едно от най-сниманите места в Дурмитор а именно – Сарени пасови. Тук природата така странно е нагънала скалните пластове, че е направо като картина на импресионист. Така че и аз се подадох на фотографското изкушение и като резултат сигурно ще се сблъскате поне с няколко снимки на въпросното място…

Та както споменах – да започнем с първата …

IMG_0180

Но не само Сарените пасови впечатляваха окото ми … Реално скалите около Пруташ са образувани от пластове изправени във вертикална посока… Когато си на върха не го забелязваш, но когато тръгне човек по билото и погледне върха от страни се изумява. Гледката е повече от спираща дъха. Лично мен ме грабна силно и като се замисля… ходенето по това било беше един от най хубавите ми моменти в Дурмитор.

IMG_0187

IMG_0190

IMG_0206

IMG_0212

На следващата снимка се вижда билото или по бих казал ръба по който се движи пътеката от Пруташ. И не е истина колко бавно се влачех по нея едвам потискайки нежеланието си да сляза в долината. И някъде от мястото където снимах се разминах с едни от няколкото човека, които срещнах при ходенето си в планината. Бяха млада двойка. Идея нямам от къде идваха – някъде от прямката към Боботов Кук, най-вероятно, но явно бяха на принципа – бързи еднодневни преходи. Носеха мънички ранички основно явно с вода и някаква дребна храна. И дрехите им бяха оскъдни. Бяха леки и се движеха бързо.

IMG_0215

Но колкото и да се влачех… стигнах до мястото, където пътеката тръгваше към долината и туристическия дом, около който смятах да нощувам.

Но преди да тръгна надолу все пак снимах за пореден път Сарени пасови, От тук на заден план се виждаше и връх Боботов кук, който беше моята цел за утре.

IMG_0218

И като акцент един почти фронтален фотос на Сарени пасове .. Пусто все натам ми теглеше обектива …

IMG_0222

Е.. да.. трябваше вече да тръгвам надолу.. А как не ми се искаше…

Прекрасен ден, прекрасни гледки… Трудно се устоява, но колко и да не ми се искаше трябваше да тръгна по пътеката. А на нея едни туристи се бяха опънали да почиват на припек и като наближих ме изгледаха много, много възмутено, че им развалям рахата …

IMG_0223

IMG_0224

Както се забелязва на горните снимки, въпросните туристи ме гледаха в очите упорито, неотстъпчиво и след кратък размисъл стигнах до мъдрото решение да взема да ги позаобиколя малко .. Не че нещо, ама .. А даже идея нямах, че щях да имам и нощни сблъсъци с тях … Но за това ще стане дума по-късно…

За сега, заобиколил ги щастливо продължих надолу. Така попаднах на разклона на едни пътеки, по една от която щях да продължа утре.. Ще взема да поместя снимка на обозначенията, за да се има в предвид какво може да се очаква от маркировката тук.

IMG_0238

А и табелката за водата бе не по-малко изчерпателна .. Хареса ми ..

IMG_0240

Слизайки към линията на по сериозната растителност попаднах на отсечка от пътя с много интересно изветрели камъни.

IMG_0242

Поддържайки доброто темпо скоро нагазих по-шарена и широколистна растителност. Есента я бе обагрила много красиво и това радваше сетивата и душата ми ..

IMG_0248

И така без да се усетя стигнах до така наречения горски дом. Знаех, че ще спя отвън, някъде около него, така че стигайки там се и поогледах къде да си опна бивак-сака. Имаше удобна полянка в близост, за която и рейнджъра потвърди че няма никакъв проблем. Апропо .. ето това е горския дом. Полянката е в дясно малко след ръба на снимката.

IMG_0253

Поговорих с рейнджъра и се разбрахме, че мога да си оставя багажа при него. Беше прекалено рано за да остана на едно място, така че реших да се поразтъпча по един маршрут подсказан от адаша.. Освен това и на картата забелязах че има маркиран път вървящ по ръба на каньона.. И тъй като не видях изобщо стръмно изкачващата се пътека към съседния връх предложена от адаша, реших да се разходя покрай каньона.. А вечерта бе прекрасна.. така че ходех с леко сърце и крака…

IMG_0265

IMG_0267

Красиво, нали …

Но тъй като следях времето с което разполагам, в един момент осъзнах, че трябва да се връщам. Все пак трябваше да организирам лагер и да си сготвя нещо за вечеря. Така че се обърнах назад, но не издържах на изкушението и направих едно лирично отклонение по пътека вървяща към въпросния връх, белязан от адаша, но от към “задната” му за мен страна. И там в подножието на една пещера видях един див козел. Хубаво и диво животно .. Може да бъде видяно с повечко взиране в долната снимка. IMG_0269

 

Така слизайки към горския дом, вечерта започна да ме застига.

IMG_0273

Без да бързам слизах надолу и скоро видях от високата си позиция двете езера между които се гушеше горския дом.

IMG_0282

Когато стигнах до него, за да си взема багажа, рейнджъра видимо подпийнал, бе доста притеснен, че почти съм изчезнал. Успокоих го и вземайки си раницата се заех да си подготвям бивака. Бивак-сака ми бе доста авангарден модел от библар на Black Diamond, но колкото и да бе адванснат, си бе едно доста клаустофобично нещо. Определено предпочитам палатката пред него.. Но да спирам с лирическите отклонения. Скоро бивак-сака бе опънат и неизвестно как успях да напъхам целия си багаж вътре за “възглавница”. Само май обувките щяха да хартисат навън.

Когато свърших тези си действия се оказа, че е почти тъмно и вечерята си я готвих на челник. Хапвайки вкусно, извадих триножника и се запретнах да правя нощна снимка на изгряващата зад хребета луна. Оказа се, че това не е лесна работа.. Със срам публикувам най-добрия си резултат..

IMG_0292

Скоро емоциите и умората от изтеклия ден ме победиха и аз се мушнах в спалния си чувал и бивак-сака… Не ми беше студено, така че не навлякох допълнително дрехи, макар че си подготвих полара на удобно място.

И тук би било добре да ви обясня, как съм се събудил на другата сутрин бодър и отпочинал.. ама .. да, ама не …

Събудих се след някой и друг час.. И то от силен и еднозначен звук на хрупане досами ухото ми. Абе.. какво ти досами .. то направо имах чувство , че ми хрупат палатката … пардон бивак-сака ..

Мрачно свалих ципа и се показах до кръста навън… Срещнах тъп вторачен в мен кравешки поглед на не повече от 50 сантиметра от втрещения ми взор. Протегнах се навън и с едната си ръка и добарах камък.. Без да мисля го запокитих към пасящия звяр. Ефекта бе близък до нулевия. Дзвера отстъпи изненадано половин крачка , но после се върна с почти простодушна тъпота и продължи да хрупа тревата на педя от бивак-сака ми. Следващите няколко камъка дадоха много близък до този резултат.. Абе .. какво да ви разправям – нагло животно,

След кратък размисъл се видях принуден да се измъкна навън и да погна нашествениците (те бяха няколко, но другите хрупаха една идея по далеч). Може само да си ме представите по термо бельо, вихрещ се като бога Тор по окъпаната от лунни лъчи поляна и гонещ нагли и безочливи крави, опитващи се да ми изпасат бивак-сака. За моя радост акцията се увенча с успех. Преживните бяха изтласкани към езерото и най-накрая можеше отново да се спи. За колко време бих се запитал аз…

Сега мога да заключа, че този въпрос си беше чисто риторичен. Събудих се по мое мнение сравнително скоро, но кой знае.. Беше ми студено … Почти механично свалих ципа на спалния чувал и навлякох полара. След това се заципих и заспах отново щастливо. Уви.. пак за кратко…

Събудих се от як студ по гърдите и горната част на тялото.. Оказа се че горната част на бивак-сака бе полегнала изцяло върху пухения спален чувал разгонвайки напълно неговата топлоизолация. Абе.. много студено беше… Успях да намеря якето си и го застлах между чувала и бивак-сака.. Много бързо усетих повишаването на температурата и щастливо заспах.

Явно не за кратко, защото следващите усещания ми бяха от настъпващия ден и огряващото ме слънце.

Апропо.. сутринта като излязох от бивак-сака разбрах защо ми е било толкова студено.. Цялата паднала вечерта влага върху него се бе заледила, и така натежала бе накарала иначе добре изолиращия плат да полегне заледен върху спалния ми чувал.. Но хитро го бях неутрализирал с якето си, нали ?

Та така завърши моя първи ден в същинския Дурмитор.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1184

Дурмитор – в чакане на хубавото време

Или как използвах един дъждовен ден за разузнаване на околията

 

Около Жабляк

    

Събудих се и след кратко мързелуване в леглото, станах. Днес бях решил да ми бъде аклиматизационен ден. Освен това, бързия поглед през прозореца ми изясни, че ще бъде и мокър. Лошо няма.. мокро, сухо .. винаги е добра идея да започнеш деня си със закуска. Прегърнал тази мисъл се изнизах в посока кръчмо-трапезарията… Там нямаше жива душа, като изключим един младеж лепящ плочки точно на входа. Явно нещата не отиваха на добре.. Поразтъпках се наоколо и по-точно около къщата на хазяина – адаш. Така попаднах на майка му, която се оказа човека свещенодействащ в кухнята – една отделна дървена пристройка. Лесно се разбрахме, че искам да закусвам и жената ме пое под крилото си. Веднага я харесах, а мисля че и тя мен. В резултат на взаимната симпатия се оказах много бързо с чаша кафе в ръка. В момента не валеше и аз се възползвах от любезното предложение да ми забършат една от външните маси и едно столче. Не след дълго вече си сърбах кафето закопан в картата на региона. Като предвидливо момче си бях подготвил една от София. Тя бе плод на дълги часове ръчкане в нета, разпечатване на цветния А3 принтер на архитекта Джеджев и внимателно слепване на частите с чаша вино в ръка. Така почти без да се усетя, забелязах,че и закуската се е материализирала на масата до мен. Какво му трябва повече на човек в мръчкав, но не студен ден ?

Планът за днес бе да обходя околията на Жабляк, като имах набелязани няколко кеша за правене. Посоката беше към каньона на Тара.  

Докато разглеждах картата и допивах кафето изневиделица се появи хазяина Мишо. Веднага заклейми моята карта, която според моя скромен опит хич не си беше лоша и чевръсто ми продаде една топо-карта на планината за няколко евра. После се оказа, че тези карти би трябвало да се раздават безплатно, ама.. Но трябва да сте готови за това в Черна гора.. За всичко ще се опитат да ви вземат пари… Абе.. какво да разправям… Малко (ми не много малко) дразнещо, ама ..

Реших да отида до каньона максимално близко с колата без да слизам до паркинга до който води пътя. Каньона и Дурмитор се водят национален парк и рейнджърите събират такса в евро за всеки ден в който сте там.. ако ви хванат естествено .. Та аз реших за този ден да си ги спестя. Хазяина огледа моя план и сподели, че покрай каньона би трябвало да има пътека, която върви доста километри. Това ме зарадва и реших да я потърся и да врътна едно кръгче през нея.

След взетото решение и въоръжен с новопридобитата карта, дъждобран и раница с вода и нещо дребно за гризане се натоварих на Сеата и се отправих през Жабляк към каньона.. Все още не валеше, ама нямаше много място за оптимизъм.

Когато се отзовах в Жабляк, пред мен се ширна прекрасна облачно – мъглива панорама към Дурмитор.. Планината която ме мамеше и към която смятах да поема утре … Гледката беше магическа …

IMG_0016

Но сега трябваше да загърбя тази красота, колкото и магнетично да ме привличаше и да се съсредоточа над идеята за деня. След още няколко снимки време напуснах Жабляк и скоро тесния асфалтов път си стана черен, мокър но твърд и хубав за каране. Движех се бавно с очи следящи картинката на GPS-а. Така  избрах една хубава отбивка от пътя на която да оставя колата .. Добро потвърждение, че избора на e бил правилен бе факта, че още една кола на туристи (не помня точно номера) почти веднага се лепна зад мен. Аз бях по бързия и се отправих с преднина по пътеката. След не много ходене се оказах на едно връхче на ръба на каньона … Гледката беше мистична, красива и обсебваща.. Идея нямам как е в ясно и слънчево време, но сега беше магическо. Вятъра движеше облаците и те непрекъснато сменяха картината пред очите ми откривайки различни красоти и перспективи към каньона и скалите около него.

IMG_0020

IMG_0024

IMG_0025

IMG_0028

Тъй като бях явно доста по-бърз по пътеката, имах достатъчно време да поснимам и да си намеря кеша преди да дойдат колегите туристи от другата кола – симпатична млада двойка. Те позяпаха за кратко и се върнаха към колата си.. Аз останах доста време още на ръба, наслаждавайки се на гледката пред мен.

Най-накрая реших да търся митичната пътека покрай ръба..  Скоро попаднах на нещо приличащо на нея и поех първо покрай скалата, която се снишаваше надолу и скоро се гмурнах в гористия пояс.. Накъде там, за да увеличи удоволствието от ходенето, дъжда се активизира. Извадих дъждобрана и скоро крачех в една доста мокра гора. След снишаването към гората последваха няколко черни пътища, но скоро се оказах пак на ръба на каньона, макар и по ниско от преди. Гледката обаче не беше с нищо по-лоша..

IMG_0040Така че определено бях награден за усилията си… Но уви, дъжда продължи да се засилва, а мъглата се сгъсти.. В гората видимостта не беше лоша, но в далечина вече почти нищо не се виждаше. Така че съсредоточих вниманието си върху околната гора и започнах да откривам много странни гъби в доста интересни цветове … Примерно тази :

IMG_0043

Така бодро джапайки си из гората почти без пътека, попаднах не едно нещо като село .. Абе.. Имаше постройки и кучета които да ме лаят.. И ливадки, и пътища в далечината .. Доста пасторално – мъглива картинка..

IMG_0045

Погледнах картата и видях, че за да стигна пак ръба на каньона трябва да наобиколя селото и да мина през гората към съседното връхче.. Но заваля чувствително по-силно, а и мъглата се сгъсти доста, така че реших че стига за днес и тръгнах да се връщам. Отново бях в гората и пак попаднах на странна и не много ядивна на изглед гъба :

IMG_0046

Тук е момента да си призная, че пропуснах дузината снимки на доста добре изглеждащи червени мухоморки в прекрасна форма, ама тези и по нашите земи си ги знаем.

Валеше си откровено и някъде по обратния път към колата усетих как чисто новия Garmont с Gore-tex мембрана протече. Завалията не издържа в мокрото и един ден. Добре че за сериозната планина си носех и по-сериозни обувки. Но явно днешния ден краката ми щяха да бъдат мокри. Като стигнах колата изстисках мрачно чорапи и нахлузих отново мокрите обувки. Замислих се какво да правя. Почти половината ден бе още пред мен. Да се прибирам – тъпо. Не ми се стоеше вътре. След кратък размисъл реших да се завъртя с колата от другата страна на Дурмитор. В един пътепис бях чел че има някакви бунгала на овчари, които са отворени и може да се спи в тях. Даже хората ги бяха ползвали за база и от там бяха обходили планината на принципа на еднодневните преходи. Замислих се, че на другия ден мога да тръгна от Жабляк, да мина през връх Боботов Кук и да спя в тях. Те се намираха в местността Седло . Идеята ми се стори добра и както се оказа в последствие и правилна. Така че скоро подминах “моята” махала и се отзовах на много тесен, лъкатушещ и красив планински път.

IMG_0058

Мъглата беше и тук, като ту се сгъстяваше, ту раздигаше. Така че бях награждаван с прекрасни гледки и в следващия момент мъчен да карам в гъсто мляко. Но за никъде не бързах и се движех бавно, като спирах и излизах да снимам при всеки отдал се момент.

IMG_0053

Пристигнах аз при Седло и видях бунгалата. Спрях колата на едно по широко място отстрани на пътя в тревата и се запътих през прогизналата с вода трева към тях с бодро джавкащи крака. Оказаха се перфектно заключени с добре изглеждащи катинари. Без да се прави сериозен взлом нямаше начин да се спи в тях. В последствие питах адаша за тях и той обясни, че са били на един възрастен овчар. Той ги е оставял отключени да ги ползват хората когато не е с животните там. Но уви човек починал, а наследниците побързали да ги залостят. Въздъхнах и забих нос в картата. Видях, че на тази от BG Mountains има отбелязан извор наблизо в източна посока. Отправих се да го търся. и той си беше реален факт. Даже е прихванат в една тръба и водата тече от нея с доста приличен дебит. Наблизо има и удобно място за палатка, така че набелязах алтернативния бивак. С чувство на изпълнен дълг се закатерих към съседния връх, дал име на мястото. В профил масива му прилича много на седло. Та в подножието на скалната част имаше кеш, който твърдо исках да не пропускам. След като се разписах успешно, реших да продължа още малко по пътя нататък.

Гледките бяха много красиви и пленяващи. Има пейки и в ясно време е много приятно според мен да се поседи и позяпа. Но сега си бяха мокри и хлъзгави. Това не ми попречи обаче да ходя и снимам във всички посоки без да сядам.

IMG_0063

Времето минаваше, започна да мръква и аз почувствах умората на деня. Време беше вече да се връщам. Но макар и светлината да гаснеше, гледките продължаваха да мамят да спирам колата и да снимам.

IMG_0072

IMG_0075

IMG_0076

Наближих към мястото, където пътя слизаше от платото към Жабляк и се оказах пред море от облаци в които пътя направо се гмурваше.

IMG_0093

Изгледа не беше истински. Просто седях там и снимах притичвайки от едно място към друго.

IMG_0099

IMG_0100

Най-накрая с нежелание се качих в колата. Сеата бавно потъна в морето от облаци. Бях се докоснал до магията на тази планина и с тръпка на нетърпение очаквах приключението най-после да започне.

Не ми отне много да се добера да квартала на адаша. Ставаше тъмно, така че паркирах, събрах мокрите дрехи и тръгнах да се изкъпя и преоблека. Скоро вече си бях в стаята и се наслаждавах на струите топла вода по тялото си. Те отмиха не само мръсотията и потта, но и голяма част от умората.

След това отидох да преговарям с адаша за вечерята си. Тази вечер реших да пробвам пъстървата. Не рискувах с местното вино, така че отворих една бутилка от запаса. Адаша каза че ще ми просне панталона, дъждобрана и прогизналите обувки в кухнята да съхнат. Благодарих му сърдечно. Обясних, че панталона и дъждобрана ми трябват за утре, но обувките могат да се съхнат докато ме няма. То беше ясно, че една нощ няма да им стигне. Освен това се разбрахме, че мога да си оставя колата при него докато съм в планината. Когато го попитах, къде да дойда да си ям пъстървата, той с надежда попита не искам ли да ми я донесе в стаята.. Разбрах, че кръчмо-трапезарията май е приключила работата си за този сезон. Положителния ми отговор предизвика явно облекчение. Разбрахме се, като ми донесе храната да вземе нещата за съхнене.

Аз се прибрах в стаята, оттапих бутилката хубаво вино и с чаша в ръка започнах критично да оглеждам багажа. Това винаги ми е труден момент. Обикновено процедурата минава на няколко паса. При всеки отпада и още нещо с цел раницата да бъде по-лека. Смятах храни, вода, дрехи (беше топъл октомври, но нощес си ставаше бая студено), бивачна екипировка..

Абе.. не е лесно…

По едно време ми дойде рибата и това сложи край на мъките ми за известно време. Адаша много ми хареса дъждобрана и веднага заразпитва колко струва. Май му поохладих ентусиазма с цената, но факт е, че си беше хубав. Разбрахме се да си взема нещата на закуска и се разделихме с пожелания за хубава нощ.

Да отбележа за протокола.. рибата беше далеч по вкусна от мешаната скара предната вечер. Така че май от тук до края ядох главно риба с едно изключение за което ще разкажа по-късно.

Ободрен от вечерята и от хубавото вино, се хвърлих като лъв върху багажа и накрая раницата ми стоеше готова а другия багаж отиде в Сета, паркиран отвън. Тук направих една магария, но и тя ще е тема за последващ разказ.

Е.. Всичко беше готово. Навих телефона за ме събуди сутринта и с нетърпение легнах да спя.

Аклиматизацията в Дурмитор беше завършила.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1108

Дурмитор – идеята

Или как преди години ми влезе мухата за това пътуване, а и как тръгнах реално натам

 

Дурмитор….

Когато попаднах за първи път на това име, то ми прозвуча като нещо излязло из под перото на Дж.Р.Р. Толкин. Представих си веднага земя населявана от митични същества, кръстосвана от джуджета, елфи, безсмъртни герои и някой и друг хобит. Като поразрових за снимки в нета се оказа, че определено фантазията не ме е подвела. Планината макар и не на голяма площ, изглеждаше величествена и мамеща и тогава грабна дълбоко въображението ми. Естествено се зарових веднага за информация. Но тъй като на тези си занимания се отдавам обикновено по късните нощни часове, след няколко часа ровене зората застрашаваше да ме завари на клавиатурата. Реших все пак да се отдам на селенията на Морфей поне за няколко часа.

Така дойде следващия ден, а с него и ритмичното сиво ежедневие, което убива всички пориви за приключение по-успешно от колкото пестицид се справя с плевелите. Така затънах в него и мисълта за Дурмитор остана задрямала някъде в подсъзнанието ми.

Втората среща с тази планина беше когато си свалях картата на българските планини от bgmountains.org. Реших да кликна от любопитство на линка към всички карти и там забелязах, че има векторна карта на Дурмитор. Веднага я свалих и инсталирах. С нетърпение отворих BaseCamp-а и заредих новата карта вътре. Следващите няколко часа се отдадох на съзерцание, обмисляне и мечти. Този път не позволих ежедневието да изтика мисълта за Дурмитор на заден план, а на следващата вечер вече рових за материали. Попаднах на два пътеписа, които изчетох със затаен дъх. Те бяха достатъчни, идеята за едно ходене в тази посока на света да се забие дълбоко в съзнанието ми.

Но на дневен ред бяха други инициативи и начинания, които оставиха плановете за Дурмитор в сянка, но в никакъв случай забравени. Така Дойде 2014г. Уикендите бяха заети от ски и кратки зимни ходения. Постепенно дойде пролетта, след това лятото.. Ходех основно из Рила но кратичко, От еднодневни маршрутчета, до маршрутчета за по няколко дни. И изведнъж някъде септември се опомних, че въртележката от ежедневни задачи, така ме е завъртяла, че той сезона минал – а аз си оставам без лятно приключение. Получи се точно както с Е4 предната година. Само че си сега бях още по-закъснял. Въпреки това реших да не се отказвам.. Започнах да следя прогнозите за времето в региона.Освен това започнах да трупам допълнително информация, да обмислям маршрути и да търся карти.

За Началото на октомври се появи оптимистична прогноза и аз взех окончателно решение – ще се пробвам. Започнах да трупам необходимия ми багаж и критично да го оглеждам. Октомври си беше време, в което хич не трябваше да пренебрегвам нуждата от зимни дрехи, към което минималистичния ми подход ме тласкаше. То е хубаво, човек да е лек, ама никак не е хубаво да е измръзнал. След много терзания, най накрая багажа беше оформен и можех да мисля за тръгване. Седмицата от 6-ти октомври я даваха слънчева, така че на 5-ти хвърлих багажа във верния Сеат и след едно кафе със закуска се отправих към границата.

Приключението започваше.

Пътуването беше приятно.. Където имах кеш по пътя спирах да го направя, ама не бяха много. Реално магистралата е съвсем малко. След което се тръгва по пътищата на Сърбия. До сега бях я преминавал предимно по магистрали, така че сега с интерес се гмурнах във вътрешността на страната. Не бързах и си карах спокойно и бавно. Имах време. GPS-а, тоз верен, но понякога подъл помощник ми даде два възможни маршрута през Сърбия. Реших да отида по единия и да се върна по другия. Още първоначално бях отхвърлил маршрута през Косово.

Да си кажа от частта от Сърбия към унгарската граница (където бях карал малко по пътища, различни от магистрали) , бях останал с много приятно впечатление от селцата и подредеността. Уви, това в никакъв случай не можеше да се каже за частта близка до нашата граница.. Всичко беше доста занемарено, с неизмазани къщи, прашни и мръсни улици.. Абе… как да кажа .. много Българско.

5-ти беше неделя и на много места имаше пазар. Явно беше сезона на туршиите, защото се продаваха планини от чушки. Е, и една камара други зеленчуци, но чушките определено имаха превес. Като правило пазара обикновено се провеждаше на централната улица, т.е. тази по която се движеше основния поток с коли. В среда на хаотично движещи се и опитващи да паркират автомобили, преминаването хич не може да се нарече бързо. Но това пък ми даваше възможност да зяпам във всички посоки… Че на външен вид селата имаха окаян вид като нашите си беше безспорен факт. Но това което ги отличаваше от нашите бе пъстрата тълпа явно местни жители. Те не бяха така ужасно обезлюдени както огромна част от българските села. При нас в селата почти не са останали хора. Това е нещо, което им придава атмосферата на пост-ядрен апокалипсис и ги приближава удивително неприятно до изгледа на декор от играта Fallout. Тъжен извод, но явно обективен, защото и сина ми – необременен тинейджър, след едно пътуване в България, изказа подобна мисъл. Та селата в Сърбия през които минах бяха живи, а по изложеното покрай пътя стигах до извода, че и хората сериозно си произвеждат селскостопанска продукция.

Като изключим тези мисли, пътуването си беше рутинно. По едно време колите около мен започнаха да изчезват и скоро бях сам на пътя. Сеата се заизкачва по някаква не много висока планина и изведнъж се оказах на сръбско-черногорската граница. След бърза проверка, вече карах в Черна гора. Знаех че съм близо. Слязох в някаква долина, Минах покрай някакъв минен обект и пак започнах да катеря. Свечеряваше се. Денят гаснеше, а когато се оказах на върха на това, което катерех пред мен се показа първата табела на парка Дурмитор. Самата  планина се извисяваше зад нея забулена от облаци. Нямаше как да не спра за един кадър.

IMG_0003

Тук останах 15-20 мин в съзерцание на планината, към която отивах. Бях карал дълго и се нуждаех от малко почивка, а това беше идеалното място. Знаех, че сега ще сляза към моста над Тара и след това ме чака катерене до Жабляк, моят базов лагер. Имах резервация направена през нета, но не исках да пристигам прекалено късно.

Така че прекъснах съзерцанието и скоро Сеата се виеше по пътя надолу. Така без да очаквам пред мен изскочи толкова снимания мост над река Тара. Гледката беше възхитителна. Още повече мрака беше започнал да преборва деня и тълпите туристи, обичайно намиращи се тук, се бяха преместили на места с по-сериозно присъствие на мезета и пълни чаши. Не ги винях.. И аз бързах натам. Но все пак подминах моста, спрях и се върнах с бавна крачка по него.. Усещането на настъпващата вечер съчетано с красотата на каньона ме накара да поседя дълго … И искам да опитам да споделя с вас две снимки, с ясното съзнание, че те са блед щрих от действителността.. а е и много трудно да се предадат настроенията и усещанията .. Но ще опитам…

IMG_0010

IMG_0013

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да тръгвам. Първо мрака се сгъсти и почти скри гледката от очите ми и второ.. все пак трябваше да пристигна.

Изкачването към Жабляк след Тара е доста стръмно, а нощта беше паднала, така че основното което виждах беше ивицата на пътя осветена от фаровете и колите с които се разминавах.. Тъпо е да се пътува нощем. Нищо не вижда човек от местността през която минава. Успокоението ми беше, че на връщане щеше да бъде светло…

Единственото нещо, което мога да кажа за пътя от тук до Жабляк бе, че GPS-са се справи чудесно и ме закара до крайната точка без да се опита да ме хвърли в някое дере или прекара през непроходим горски път. Така че към 21:30 стигнах мястото, спрях и изключих двигателя. Излязох и се разкърших. Оказа се, че съм точно пред .. как да го кажа.. бара, кръчмата, трапезарията.. няма да е точно … но .. бе мястото където се яде и пие в малкото селце от къщички изградено от моя бъдещ хазяин. А самият той, едър здрав мъж и мой адаш беше вътре. Освен него имаше още една двойка – до колкото си спомням италианци и банда местни. След като се запознахме на смесица от български, руски и английски, ми наляха за добре дошъл една чаша ракия. Явно очакванията бяха да я изгълтам на екс, но определено ги разочаровах. Докато си я пиех кротичко се заговорихме с италианците. И те дошли преди малко. Бяха моторджии. По късно се оказа, че има един път около целия Дурмитор, който е много красив, тесен и лъкатушещ и беше нещо като Меката на мотоциклетистите. Но за това – по нататък.

След малко хазяина ме заведе да си видя стаята.. Оказа се че няма нищо общо със стаята, която си резервирах през нета. Нея я мернах на качване нагоре и определено беше отредена за италианците. Малко се ядосах.. В крайна сметка, искам да си получа това, което съм резервирал. Разбрахме се, че искам да хапна при тях. Менюто беше просто.. Риба (пъстърва) или месо… Избрах месо, като за мен беше загадка какво точно ще е и започнах да си оправям багажа. Надникнах в банята и с ужас забелязах, че душкабината не се оттича и е задръстена от козина. Да не кажем, че като цяло беше далеч от понятието – почистена.

Почнах да обмислям раздразнен бягство към Жабляк. Не бях в сезон, все някъде щях да спя. Реално това място беше на 10-15 мин пеша от Жабляк. Слязох да хапна и поставих въпроса на хазяина. Един от местните младежи, който явно отговаряше за поддръжката скочи и изчезна. Аз аз мрачно се заех да ям месото – което представляваше местен вариант на мешана скара, поливайки го с доста посредствена чаша наливно вино от запасите на хазяина. Мислено се поздравих, че в багажа предвидливо имам 2-3 бутилки хубаво вино.

Докато свърша, младежа се върна. Аз благодарих за храната, и след като си я платих двамата отидохме да инспектираме стаята. Младежа беше свършил добра работа. Явно поне тази нощ ще се остане. Разделихме се приятелски и аз веднага скочих да отмия умората от пътя в така отпушената и измита душкабина. Чист и доволен се излегнах в леглото и почетох малко. Но умората си каза думата и скоро угасих и заспах.

Вече бях в Дурмитор.. Приключението започваше..

Какво ли щяха да ми донесат следващите дни ?

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1070

Е4 – Завръщането

хижа Извора – София

03.09.2013 г.

И днес, макар и да не трябваше, се събудих по-рано.Измих се и си подготвих багажчето с рутината на стар пътешественик. Тъкмо се замислих за закусчица и хижаря ме подбра по бързата процедура. Докато се усетих бях пред хижата с багажа. Не му се сърдих. Човека бързаше да изведе животните.. А и на раздяла ми бутна в ръцете пакет с една буца от страхотното козе сирене, да си нося в къщи .. 

Аз тръгнах към пътя, а хижаря към кошарата .. Всеки по своите си задачи.

На пътя точно срещу хижата се намираше оглозгания скелет на нещо, което на времето е било явно цех за мрамор. И тук да се върна към предния ден.. По време на слизането ми направи впечатление, че по някое време около пътя започнаха да се появяват купчини от мраморни късове. Малки, големи, огромни – рязани, недорязани, разхвърляни  доста хаотично. Зачудих се, но поне си отговорих от къде чичо Кольо е взел плочата за чешмата. А че на път за там я е метнал на возилото, няма нищо чудно. Колкото по приближавах хижата, толкова повече се увеличаваха камарите от мрамор. Сега на дневна светлина огледах жалките останки на цеха.. Само бетона и металните пръчки на на халето.. Много тъжна и потискаща гледка беше.

Реших да не се застоявам много и тръгнах надолу. И тук попаднах от лявата страна на едно прекрасно място за пикник. С хубаво огнище, голяма чешма.. Че и детска площадка за игра имаше.  То май се казваше Извора и на него бе кръстена разположената на близо хижа. Освен това по-късно, като се позачетох в нета се оказа, че май тук е третия по дебит карстов извор в България.

IMG_0171

Разгледах го, пийнах от водата и продължих надолу към село Петрово. И в този момент открих лещаците покрай пътя. Пълно беше с готови узрели лешници, чакащи някой да ги изяде. Тъй и тъй не бях закусвал, понабрах, хапнах и след това ме обзе ловната страст.. Отначало слагах в джобовете, но после извадих найлоново пликче. Схемата беше двуетапна. Първо пълнех джобовете. Като се напълнеха ги прехвърлях в найлоновото пликче в раницата ми. То от Петрово за Сандански имаше 2 рейса. Първия беше рано сутринта и не ми беше цел, а втория по обед.. То с туй ранно ставане можех и първия да хвана, ама никак не ми се бързаше. Така че напредвах бавно забил глава в околния лещак. Така доста забавно и неусетно взех километрите до Петрово.

На влизане в селото попаднах на един доста сериозен и добре поддържан лозов масив.. Душата ми на любител на виното се стопли от една такава гледка.. Хората гледащи така старателно гроздето си, сигурно правеха и доста хубаво вино….

IMG_0172

Оказа се, че лозовия масив е разположен около сградата на нещо като малък ВЕЦ, ловящ водите на реката .. Може и да е било нещо друго, ама на мен на това ми заприлича и смятам така да го наричам. Пътя направи една дъга около масива и скоро вече бях пред парадния вход на ВЕЦ-а. А там една чешма и над нея узряла смокиня.. И никой не я беше брал … Кеф. Накъсах си свенливо 10-тина смокини, измих си ги на чешмата и приседнал на съседната пейка под дървото сладичко си ги изядох.. Това село Петрово започна все повече да ми харесва.

Похапнал и починал на сянка, запристъпях по-навътре в селото. Пътя постепенно прерасна в Петровската главна улица. От двете страни къщи. Къде измазани, къде не, но всяка с асма надвиснала над тротоара. И не само асмата беше надвиснала, ами и едни тежки узрели гроздове го правеха също…. Абе мисълта все около виното започна да се върти.

Така мечтаейки си, видях едно заведение от лявата страна. Както споменах – тръгнах от хижата без закуска, така че веднага се замислих за кафе с нещо сладичко. Имаше изнесена маса отвън на тротоара срещу заведението, но едни жени я бяха окупирали. Така че влязох в сумрака на кръчмата и оставих морно раницата до входа. Вътре ме посрещна интересно заведение с бар, а в мен се взряха портретите на цялото бивше политбюро на БКП оглавени от Тодор Живков. То  и един централен портрет на Георги Димитров ме гледаше по бащински строго. Доста колоритно посрещане. Подсмихнах се и напреднах към бара. Там един мълчалив човек също ме изгледа и аз плахо си поисках кафе с кроасан ако има… С кафето проблем нямах, ама за кроасана… ми… съвета бе да отида да си го купя от магазина в съседство. Тъкмо в това време кафето ми щеше да бъде готово. Така и направих и скоро седях с димяща чаша пред мен, като блажено си отварях кроасана. Задъвках и се замислих за своите си неща, за това че явно пътешествието вече наистина свърши и че реално почти се бях прибрал сред цивилизацията.. Стана ми малко тъжно.

Така потънал в мисли, почти в последния момент забелязах човека от бара, идващ към моята маса. Той приседна срещу мен и започнахме да си говорим. Оказа се, че това е собственика на кръчмата. Естествено ме попита и от къде идвам.

– София – отговорих аз…

Последва кратко мълчание..

– Добре де, че си от София ясно, ама от къде идваш…

Аз се ухилих и пак отговорих :

– От София…

Виждайки неловкото недоумение обясних за Е4 и че наистина идвам пеша от там… Определено го изненадах. След което се заговорихме за Славянка, от къде съм минал, маршрута.. И скоро се усетих че водя с този човек доста приятен разговор. Естествено, не пропуснах да отворя дума и за гроздето. Попитах плахо какво го правят, а човека се ухили и отговори : 

– Вино, че какво друго.

Аз изразих възторжено задоволството си. В този момент влязоха двама младежи да си вземат по биричка и моя събеседник отиде да ги обслужи.. Аз си допих кафето и пак потънах в мисли.. От тях ме изтръгна звучното хлопване издадено от една водна чаша пълна до ръба с червено вино … Вдигнах поглед и видях ухиленото лице на собственика… Благодарих топло и отпих стеснително.. Беше някъде преди 10 ч. Добро начало на деня.

Опитах.. Виното не беше никак зле.. Споделих го с човека и той много се зарадва. Било от неговото вино.. Ама сина му бил кмет и много го раздавал. Та много малко било останало. Тъжно.. Направих си устата да купя и една бутилка към козето сирене в раницата ми, но се оказа, че количествата наистина са много оскъдни. То в края на септември си беше живо чудо, че има нещо от предишната реколта.

Разговора потече още по приятно от преди. Кротичко си отпивах от виното. По едно време се появи зоотехника и виден пчелар. По съвместителство и приятел на собственика. Много рядка птица. След като бързо си поръча една ракия за повдигане на тонуса, също толкова бързо се включи в разговора. Оказа се с много сериозно чувство за хумор и с доста дар слово.. Скоро на нашата маса се беше събрала една сериозна групичка. Беше много весело и лично аз силно се забавлявах. Часовете  се изнизваха неусетно. Чувствах се прекрасно сред тези хора и хич не ми се тръгваше. Но 13 ч. наближаваше, а тогава беше автобуса. Даже малко преди да стане време да ставам, пред мен се материализира още една водна чаша с вино от същия източник. Не че не ми се искаше да я изпия, ама реших да не прекалявам. С кръв на сърцето я отказах. Собственика ме изгледа сепнато, както се гледа болен човек и ме стрелна с репликата :

  

– Що, да не си с кола ?

Тя беше приета с дружен смях от всички около масата… Те до един бяха запознати с пешеходните ми подвизи.

Уви, трябваше да напускам компанията. Сбогувах се топло с всички, метнах раницата и на излизане обещах пак да се обадя. Знам, че човек много често прави подобни изявления, с ясното съзнание че това никога няма да се случи. Но аз наистина бях решен. Година по късно се върнах и смятам скоро пак да го направя…

Последно се сбогувах със собственика на кръчмата чието име е Менчо.

Излязох и закрачих към центъра, където спираше бусчето за Сандански.

Тук искам да напиша няколко думи за село Петрово. То е било доста голямо село. Няколко хиляди души. Щяло е да става град. Поминъка е бил главно в каменоломните за мрамор и мраморния цех. Но идва приватизацията. Приватизира го естествено някакъв червен велможа, ако поровя в нета ще му намеря името – но има ли значение. Разпродава набързо машините и всичко възможно, най вероятно за скраб и убива поминъка на хората в околията. Резултата е, че населението е вече няколко стотин (300 ми се върти в паметта). Иначе от старото време на възход са останали голямото рушащо се училище, доста сериозно и за щастие все още работещо читалище и хубава градинка в центъра.

IMG_0173

Почаках малко, и скоро бях вече в бусчето. Шофьорът беше много симпатичен мъж. Освен транспорт, той има и силна социална роля. Няколко човека дойдоха със списъци какво да им вземе от Сандански. Той ми обясни, че масово по селата е така. Освен, че ги вози, също така ги и снабдява с разни неща от големия град.

Седнах, настаних раницата до мен и скоро пътувахме вече към Сандански. Петрово остана зад гърба ни, скрито от праха вдигащ се след бусчето.

От тук нещата бяха прозаични. В Сандански слязох на автогарата и скоро се оказах в първия преминаващ автобус към София. Пътя до София го уплътних в подреждане на записките си от последните дни и разговор с едни младежи, които се качиха от някъде. Километрите минаваха и скоро вече навлизахме в София. Разтовариха ме на Руски паметник. Не далеч от къщи, но пък още по близко до любимия ми магазин за вино. Имах козе сирене в раницата и не се сдържах. Влязох в магазина и скоро към него се присъединиха и две бутилки хубаво червено вино. Все пак трябваше да се поглезя за успешния завършек на Е4.

Тъжно, но всичко вече беше свършило. Радвах се, че съм го минал и в същото време тъгувах, че няма още. И за кой ли път си зададох пра-стария въпрос .. Къде е по голямото удовлетворението – в пътя или в постигането на крайната цел. Не знам дали се сетихте, ама не можах да си отговоря.

Искам да завърша своя разказ с последните думи записани в тефтерчето ми. Те са писани в автобуса от Сандански за София :

“Ето дойде и края на този бумел. Самотен, но хубав и мамещ за следващ.”

20150318_010405

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1062

Е4 – Ден дванадесети

хижа Славянка – хижа Извора

02.09.2013 г.

    

Поредното ставане рано (каква заблуда).

Първото нещо, което направих след като се облякох и измих бе да надникна навън… Напук на прогнозите за добро време изгрева беше красив, но определено не безоблачен.

IMG_0019

Свих рамене. Каквото – такова, ами да взема да се прибирам, че закуска ме чака. А тя бе отново порция от онази вкусна пилешка супа от вчера. Много е приятно да започнеш деня си така. Стига да бе и слънчев…

След закуската си събрах багажа и бях готов за тръгване. Излязох вън, а времето беше станало още по мрачно. От Славянка нямаше и следа, а тежки облаци лазеха по небето. Съвсем тихо се чуваха далечни гръмотевици. Съвсем леко припръскваше дъжд. Най ме притесняваха гръмотевиците. Със свито сърце нарамих багажа и се сбогувах с хижаря. Той изтръгна от мен обещанието, като стигна другата хижа да му се обадя. Беше загрижен за мен човека.. Стана ми много мило…

Минах отново покрай изоставените кучкарници и се върнах на пътя по който дойдох вчера.

IMG_0027

Така доста по бързо от колкото предполагах се върнах на прохода. От там навлязох в Славянка. В началото се върви през широколистна гора. Много приятно ходене.. Даже има една чешма, но определено беше пресъхнала. Не бива да се разчита на нея.

IMG_0028

Продължаваше да пръска леко, но дърветата ме пазеха и аз храних надеждата, че може и да размине… Постепенно пътеката излиза от широколистната гора и навлиза в иглолистна не по малко красива.

IMG_0031

Тук започва да вали по интензивно. Явно надеждите ми да размине са безпочвени. Спирам и слагам дъждобрана. Постепенно набирам височина и в горната част на гората вече има и доста буйна ниска растителност. Дъждобрана пази добре, но краката ми са вир вода.

Набирайки височина пред мен се отваря гледка към низината и село Парил. Облаците се поразкъсват и това ми дава възможност да снимам.

IMG_0032

IMG_0037

Бавно се измъквам от горския слой, изкачвайки се стръмно по едни серпентини, така обрасли от мокър треволяк, който само подло ме дебне за да излее цялата натрупана по него вода в обувките ми. Дори и да имах до този момент някакво сухо място в тях, то направо беше удавено. Не след дълго вече краката ми звучно джвакаха.

Скоро вековната иглолистна гора вече беше зад мен. Започнах да се изкачвам по тревния склон към Царев Връх. Да ама ми стана студено.. Много ми бяха мокри краката, а и духаше хладничък вятър. За миг поспря да вали и аз реших да се преобуя със сухи чорапи. Краката ми бяха поизмръзнали. Спрях до един каменен пояс и сложих нови чорапи с едни найлони отгоре. Даже горе навих по една витка лейкопласт за да не тече вода в тях. Изстисках обувките колкото можах. Обух се и бързо се затоплих.. Приятно е гъбясалите ти крака да са отново сухи и топли..

Пак почна да вали.. Мъглата идваше и си отиваше на талази. А аз снимах. Това е поглед към откриващите се пред мен за миг върхове на Славянка.

IMG_0039

Постепенно пътеката се изкачва към билото и излязох на Царев Връх. Не е шега работа… Вече бях над 2000 метра…

IMG_0044

От Царев Връх се слиза леко и преди малък Царев Връх съм на границата. Пирамида 103. Чувството е особено.. Хем е същото, хем усещаш някаква невидима разделителна линия.

IMG_0061

От снимките се създава измамното усещане, че видимостта е сравнително добра. Истината е, че по голяма част от времето се движа в мъгла, а дъжда вятъра го навява в мен. Снимките са правени между два облака, гонени от вятъра, когато се появява видимост и гледка.. Това не трае много дълго обаче. Но и на това съм благодарен. Най-големия ми страх бе да се движа изцяло в мъгла и да не видя нищо.. А така съм възнаграден от неочаквано отворили се пред погледа ми гледки.

IMG_0046

IMG_0052

IMG_0053

От тук започва едно слизане към прямката между малък Царев Връх и Алиботуш. Реално маркираната пътеката върви малко в дясно от билния ръб. По него има също нещо като пътека, явно прокарана и отъпкана от поколенията граничари от двете страни, бранеща границата от отсрещния враг. Каква тъпня.. Понякога се чудя как е могло да бъде.. ама ей на.. Реалност .. И най-сериозният ми страх в тази посока е, че може да се повтори..

Дано да съм лош пророк…

До прямката се минава през пирамиди 102 и 101.

IMG_0066

IMG_0071

Тук вече мъглата се сгъсти доста.. Вятъра духаше силно от българска страна и набиваше дъжда почти хоризонтално в мен. Отказах се да държа пътеката а се придържах към билния ръб. Доста голямо приключение стана. Скоро от слизането надолу, краката ми пробиха найлоните и отново бях мокър. Реших да не му обръщам внимание. А и все пак найлоните ги държаха топли, макар и мокри. Само внимавах да не кривна на някъде и да удържам на поривите на вятъра.

Слизайки към прямката вятъра изгони един облак и малко преди да го замени с нов ми се отвори гледка към Гърция.. Реално натам Славянка слиза доста стръмно. Пред мен беше единствения ръб по който можеше да се слезе надолу. Или поне единствения, който аз видях. Най-вероятно по него би трябвало да продължава Е4 в Гърция. Не мога да си кривя душата и да не си призная, че много ме засърбя да поема натам…

IMG_0063

Тъй като постоянно говоря за мъгла, реално повечето време ходенето беше при следната и по-лоша видимост :

IMG_0070

А и тук ясно се вижда тази така наречена от мен “граничарска” пътека. Придържайки се към нея започнах изкачването към пирамида номер 100, която бе недалеч от връх Алиботуш. Мъглата си беше гъста и аз си умирах от яд, че най-вероятно няма да видя нищо от върха. Вятъра навяваше дъжда а аз крачех мрачно нагоре.

Но с набирането на височина, мъглата започна да се разкъсва. Получавах неочаквани гледки, които се променяха много бързо.

IMG_0077

Тук хубаво се вижда и стръмното спускане в ляво към Гърция.

IMG_0078

IMG_0081

От тука идвах …

IMG_0097

IMG_0099

IMG_0101

Така заслонявайки фотоапарата и дебнейки за поредното разкъсване без да се усетя се оказах на пирамида номер 100. Знаех че върха е близо… А добрите вести бяха, че мъглата все повече се разкъсваше и дъжда се беше свел до лекичко ръмене. Обнадеждаващо.

IMG_0107

Докато снимах съвсем се изчисти и видях заветната цел пред мен. Билото ме водеше право към нея. Това бе крайната точка на моя многодневен поход. Не е ли вълнуващо ?

IMG_0109

Тръгнах бавно натам. Всяка крачка ми доставяше удоволствие. Не бързах. Някак не исках да свършва. Но колкото и бавно да вървях, колкото и да спирах за да снимам или просто да се оглеждам, все пак стигнах до пирамидата. Изпитвах странни чувства.. Радост от постигнатата цел, желание да я споделя с някого, тласък да продължа нататък в Гърция..,

Ето го и върха.. Края на моето Е4. 13:30 часа.

IMG_0123

Свалих раницата и направих първата си снимка ..

IMG_0124

Май нямам много свеж вид. Още съм с дъждобрана и мократа си шапка.. Макар че вече почти беше спряло да вали. Скоро го свалих. И тук реших да споделя успеха си с някой. Започнах да звъня на Таня, на Пешо.. На Боян…

Или не вдигат, или нищо не се чува…Явно и удоволствието от крайния успех ще си остане чисто индивидуална и самотна емоция. Лошо няма .. Свикнал съм.

Все пак се подредих до пирамидата за една малко по-добра и героична снимка.

IMG_0127

А времето все повече се изчистваше и Славянка ми откриваше нови прекрасни гледки.

IMG_0135

IMG_0139

IMG_0128

Доста поседях на върха.. Усещането на лека еуфория правеше престоя много приятен. Погледнах картата. Много ми се искаше да се изкача и на третия връх над 2000 метра – Шабран. Още повече, че имаше немаркирана пътека, която минава през него и после слизаше към маркираната. Но бях мокър, бях постигнал целта на многодневното си ходене и в крайна сметка реших да си оставя нещо за следващото идване. Славянка много ми хареса и със сигурност знаех, че ще имам и други изкачвания тук.

Колкото и да не исках, трябваше все пак да слизам надолу. Дъждобрана ми почти беше изсъхнал. Закачих го на раницата и заслизах по синята маркировка. Скоро върха започна да се смалява зад гърба ми.

IMG_0136

Слизането към хижа Извора е доста по плавно. Не спирам да снимам прекрасните гледки които времето щедро ми е предоставило.

IMG_0137 IMG_0139

IMG_0141

Постепенно губя височина и навлизам в същата вековна борова гора през която се качвах на другия склон. Ходенето в нея е изключително приятно. А и пътеката тук е далеч по малко стръмна. Така крачейки през гората излязох на една поляна.

В далечната под мен се виждаше една малка бяла постройка. До нея имаше спряно някакво превозно средство. Май щеше да ми е първия човек за днес, ако не броим хижаря на х. Славянка. Почти бях стигнал до постройката когато видях в дясно от пътя странно поставен бял мраморен къс. Заинтригува ме и реших да отида да го видя. Тъкмо направих няколко крачки в онази посока и от височинката на която беше постройката се подаде човек и ме поздрави. Заприказвахме се и аз споделих за любопитството си. Оказа се, че това е чешма, а парчето мрамор го е донесъл той. Това тогава доста ме изненада, но в крайна сметка не мислих много по въпроса. Не че ми се струваше така нормално, човек да си мъкне такива големи парчета мрамор за разни чешмички, но карай.. По късно си отговорих от къде идва този порив. Като дойде време за тази част на разказа, ще споделя.

След като поговорихме малко, човека ме покани да отида при него и да почина с една бира. Аз реално не бързах. Бях се обадил на хижаря в хижа Извора и той знаеше че идвам. Но надлежно бях предупреден по възможност да дойда след 20 ч. Той си гледал животни и преди това бил на паша с тях и щяло да бъде заключено. Така че разбирате .. не се дърпах много на бирата.

Като се изкачих до постройката заварих разпалена скара с пържоли и картофчета върху нея, а лукчето вече се беше опекло. Моя нов познат приклекна да обърне месцата.. Какво мило и топло посрещане.

IMG_0145

Така се запознах с чичо Кольо. Много симпатичен човек и бивш граничар. Скоро се оказах седнал пред постройката с бира в ръка и слади приказки. Започнаха се едни разговори за миналото, случки от границата от едно време.. Чичо Кольо беше много интересен и приятен събеседник. Времето се изнизваше неусетно.

Оказа се, че тази постройка той я е купил навремето от АПК ли беше, .. абе от някакви разпадащи се структури. Беше я обзавел доста скромно. То реално бяха 3 стаи. Двете си заключваше а в другата имаше легла оборудвани с одеяла.. ако някой закъса.. Лошото беше, че все му крадели одеялата.. Мисля че на слизане по поляната бях видял едно оставено на земята в дъжда. Подозирам пръста на местните овчари..

Така в сладки приказки минаха часове. Облаците се разкъсаха, небето се разчисти и огря слънце. Не е за вярване…

IMG_0148

А в синьото небе почнаха да се реят птици..

IMG_0149

Трябва да си призная засрамено, че след първата бира, последва и втора.. Ми то с тези мезенца .. как да устоиш. Деня напредна, че и почна да преваля. Трябваше вече да тръгвам, колкото и да не ми се искаше. А и компанията на чичо Кольо си беше повече от приятна.

Определено правеше впечатление, че около къщичката има много боклук. Народа идва тук на пикник, хапва. пийва и след това решава да изхвърли всичко на една ръка разстояние. Това никога не съм го разбирал. Нали пак ще дойдеш да пийваш.. Трябва ли да го правиш в кочина. Но явно на една камара хора така им е по уютно.. Колко тъжно…

Та чичо Кольо се бе заел и с благородната идея да почисти около постройката. След като му бях ял от храната и пил от пиенето смятах че е съвсем редно да се запретна и да му помогна… Но не е истина колко боклук наринахме в каросерията на возилото му. Не след дълго към нас се присламчи и един от местните овчари. Както може да се сетите, прекрасно се вписа в ролята на кибик. Как не вдигна поне един боклук.. Бас държа, че те имат сериозен пръст на замърсяването в околията. Но карай… Да не издребнявам.

Тук искам да кажа и няколко думи за скотовъдството в района. Едно време е имало основно овце. Големи бройки. Те са сравнително леки животни подстригващи тревата прекрасно. След тях остават идеално окосени ливади. Сега се гледат предимно крави. Те са тежки и когато почвата е мека направо изорават ливадите. Това естествено е лично мое мнение, но и чичо Кольо се съгласи с твърдението ми. Определено и тревата се променя там където се въдят много крави. И макар че Славянка е резерват и пашата на едър добитък да е май забранена .. овчарите си ги карат където си искат.. Поне 100 глави добитък. То като в цялата държава.. правила има и никой не му пука да ги спазва.. .Що ли съм изненадан… Мога да се обзаложа че е с пълното знание на управата на парка. Ама и на тях не им пука.

След като подобрихме значително чистотата на района, трябваше вече да се ориентирам към тръгване. Чичо Кольо най гостоприемно ми предложи да остана още малко с него, пък после ще слезем заедно с превозното средство. Трудно ми беше, но отказах. Исках да си сляза пеша от Славянка.

Направих последна снимка на чичо Кольо на която се вижда и постройката, и част от превозното средство и овчаря кибик, разпалено обясняващ нещо…

IMG_0150

И тук искам да благодаря на този човек за гостоприемството. За това че ме нахрани и напои. И не на последно място за изключително приятната компания и прекарания мързелив и безметежен следобед. Искрено се надявам и вярвам, че ще се срещнем отново някога .. може би пак на същата тази къщичка.

Дано !

Вариантите за слизане надолу са два. Да се върна малко назад и да хвана червената маркировка. Пътеката слиза напреки на склона и е доста стръмна съдейки по картата. Другата опция е да си продължа по синята маркировка. То това си е реално по пътя. Повече върти, но е по равно. Време имах, а и след постигането на крайната си цел – връх Алиботуш и края на българското Е4, бях се отпуснал. Трябва да бъда обективен и да си призная, че своя дял в отпускането имаше и бирата на чичо Кольо. Така ,че сигурно никой не е изненадан от това, че поех по пътя. Оказа се добро решение. Пътя вървеше много красиво, не беше стръмен а това ми даваше възможност да си зяпам и снимам на воля.

IMG_0154

IMG_0155

IMG_0157

Така безметежно шматкайки се стигнах до асфалтовия път. Малко преди него минах покрай табелка бележеща резервата Али Ботуш. Или по точно това, което беше останало от нея след масирания отстрел.

IMG_0165

А малко по нататък и още една … Също толкова отстреляна..

IMG_0166

От тук закрачих по асфалта към хижа Извора. Определено цивилизацията наближаваше.. Даже се разминах с няколко автомобила, чиито пасажери ме гледаха с интерес.

И ходейки към хижата, Славянка ме дари с един красив залез. Денят ми беше започнал с красив, макар и мрачен изгрев, и завършваше с хубав залез.. Какъв по прекрасен завършек за един поход по Е4.

IMG_0168

Така към 20:30 стигнах хижата. Тя беше като бойно поле. В нея се точеше някакъв хронично незавършен ремонт, страдащ също толкова явно от хроничен недостиг на средства. Хижаря ме посрещна топло и гостоприемно. Даде ми стая и предложи веднага да запали печката, че да се изсуша. Благодарих му сърдечно, но реално от палене нямаше нужда.. Те обувките ми следващите няколко дни щяха да си изсъхнат и сами. А явно и следващия ден също щях да го ходя с найлони на краката.

Хижата е бивша застава. Имаше няколко стари реликви от онова време. Примерно табло с образци на документи на МВР, КАТ и ДС. Имаше и задължителното за казармите табло с образите на отличилите се граничари.. Това ми напомни за едно подобно табло в поделението ми в Сливен, озаглавено “Те са нашата гордост”. Там образа ми попадна по простото стечение на обстоятелствата, че аз го боядисвах и подготвях за новата порция гордост, която трябваше да попадне в него. На втория етаж попаднах и на стелажи за автомати..  Ех,.. казармени спомени.. Направо си припомних и номера на автомата си.. Такива неща трудно се забравят..

Понятието чистота беше доста имагинерно приложено към интериора на хижата, но не беше и някаква драма. Топла вода нямаше, а аз в мъглата се бях намръзнал и не ми се къпеше със студена. Така че си измих краката, преоблякох се с чисти дрехи и сложих последния чифт чисти чорапи. Надянах отново найлоните и бях като нов човек. А този нов човек определено имаше идеята да се добере до някаква храна. Когато влязох в трапезарията и попитах какво може да се хапване, хижаря с половин уста ми предложи скара. Разбрах, че най-вероятно е замразена и на него хич и не му се занимава, така че се оставих в неговите ръце. Човека набра домати от лехата в двора и в едно легенче наряза щедра салата. извади едно домашно козе сирене негово производство, което първоначално изгледах със съмнение. След като сиренето и салатата бяха подредени на масата се появи и едно метално възголемичко канче с ракия и две чашки.

И как потръгна само.. Доматите бяха истински и вкусни а сиренето направо страхотно. Голям майстор на сиренето се оказа хижаря. Та с тез доматки и сиренце, ракийката доста ми се услади.

За второ аз се сдобих с паница боб. Някак като от нищото се материализира и една бутилка от кола с местно червено винце .. Така към бобеца. То подозирах, че боба е последната порцийка, която човека си беше оставил за вечеря, ама .. Пусто.. Идват туристи и му я изяждат.

И така на чаша вино разговора ни потръгна. Човека определено беше чешит, ама готин. А и то, кой от нас дето се врем по дивотията, не е чешит. Та като се съберат двама си става много хубава и сладка приказка. Неусетно вечерта доста напредна. По едно време се почувствах изморен, а и хазяина ми имаше да прави до късно през нощта поредната порция страхотно козе сирене. Той го правеше в другата част на трапезарията и това обясни странната миризма там .. като на мандра. Но крайния резултат си заслужаваше такива дребни неудобства. Та ако имате път натам… Непременно си купете от сиренето.. Страхотно е !.

Аз бавно се добрах до леглото си и се отпуснах в него. Така завърши последния ден от моя поход по Е4. Бях леко изморен но и силно удовлетворен. Утре ми предстоеше прибирането.

Мисля, че заспах усмихнат.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=1052

Е4 – Ден единадесети

хижа Попови ливади – хижа Славянка

01.09.2013 г.

Поредното ранно ставане. Днешната ми цел – хижа Славянка не го изискваше, но реших да не губя тренинг. Когато се появих навън с багажа, хижара сновеше чевръсто из двора. Имаше и един младеж – явно сина му. Поздравих ме се и аз се запознах с младежа. Поръчах си закуската и човека бързо ми я направи. Получих си и вафлите. Благодарих и си платих поръчката. Докато закусвах си говорихме със сина му. По едно време хижара се появи облечен в черна попска одежда. Оказа се, че хазяина ми е местния поп. Бързаше за служба в някое от селата, но това не попречи да се разделим топло. Пожелахме си да се видим отново. Благодарих за храната и виното. След малко отчето запали колата и изчезна.

Аз не бързах и продължих бавно със закуската. А и със сина му си говорехме много приятно. Днес щеше да бъде лежерен ден. Младежа остана доста изненадан, когато се оказа, че с баща му сме почти на една възраст. Явно младея. Дали и девойките около мен го забелязват ?

Но колкото и да се щура човек с една закуска, все някога трябва да я свърши и да потегли по пътя.

От хижата няма проблем с пътеката. Излиза се на главното асфалтово шосе. Там има и маркировки и знаци. След напускането на курорта (май така е правилно да го нарека), се излиза от асфалта и се тръгва по един черен път с много дълбока прах по него. Много неприятно за ходене. Но в един момент на човек му писва от опитите да се пази и започва да шляпа в праха. Не след дълго е мърляв до ушите, а праха е сериозно полепнал до над коленете. Като цяло се свиква и лично аз спрях да му обръщам внимание.

Тук около пътя има доста заслони и места за пикници. Те успешно могат да се ползват за лагеруване. Първо попаднах на заслон Дългия чучур.

IMG_0001

Най-вероятно името му идва от чучура на близката чешма, но знае ли човек ?

IMG_0002

По нататък на един завой попаднах на място за пикник с масички, огнище и заслон. И то става прекрасно за бивакуване.

IMG_0003

IMG_0004

От тук последва едно ходене по пътя, за което не мога да кажа нищо специално. Единственото разнообразие беше едно стадо сърни със сърнета, което срещнах до пътя. Минах и покрай май първенеца в околията – връх Муторок.  

Следващата цел до която достигнах бе местността Джамията. Очаквах наивно да има поне някакви руини дали името, но на първо четене нищо не се забелязваше.

IMG_0007

Поразходих се около онези едри камъни, поогледах – пак нищо. Затова взех философско решение и се излегнах на един от тях да почивам на припек слънце. Нали не бързах. Защо да не помързелувам малко и да позяпам хубавите гледки наоколо.

IMG_0008

От тук пътя влиза отново в гората. Ходенето е приятно, но не мога да го отлича с нищо интересно.

IMG_0009

Подминах една чешма и пътеката за параклиса Свети Петър. За миг се поколебах, дали да отида да го видя, но да си призная, отпускането поради лекия и кратък преход ме бе обладало и идеята за стръмно, макар и кратко катерене не ми допадна много. След кратък размисъл реших да си оставя и нещо за следващото минаване от тук. Така че продължих напред.

Скоро видях до пътя от лявата страна някаква постройка. беше сравнително близо, така че любопитството ми успя да преодолее мързела и отидох да видя какво е това. Оказа се ловджийска хижа Беглика.

IMG_0010

Има и работеща чешма в близост, така че и това е един не лош вариант за бивак. Върнах се на пътя и продължих напред.

С напредване по маршрута, Славянка все повече заемаше визуалното ми пространство.

IMG_0011

Да си призная, до този момент почти нищо не знаех за планината Славянка. Подготвяйки пътуването си, някак я бях пренебрегнал. Възприемах я като естествено продължение на Пирин, достъпно поради либерализиране на режима за пътуване в близост до границата. Сега осъзнах, че това е една не много голяма като площ, но доста сериозна планина. Трябваше да променя настройките си за плавен край на пътешествието и да се подготвя за едно сериозно изкачване, което трябва да си призная бе неочаквана изненада за мен. Но така е, когато човек не си е написал добре домашното.

Тези мисли ми минаваха през главата, докато си крачех по прашния път. И така замислен, поглеждайки за пореден път праха под краката си забелязах поредните мечешки следи пред себе си. Това ми подейства доста мобилизиращо. Стегнах крачка и се върнах към нормалната си скорост. Не след дълго бях на Парилския проход.

IMG_0015

Пред мен беше пътеката за Гоцев връх, или както мен по ми харесва – Али Ботуш. За напред в разказа смятам да ползвам това звучно и по-старо име. Плана ми беше да спя в хижа Славянка. Реално бях тук в 12:30. Истината е, че с ранно ставане от Попови ливади и стегната стъпка, изкачването на Славянка може да се направи в същия ден и да се слезе към хижа Извора. То и без това на хижа Извора няма смисъл да се ходи преди 20ч. вечерта, но това ще го обясня по късно.

Аз обаче се бях решил да стигна хижа Славянка и колкото и да ме влечеше да продължа към върха, заслизах по пътя към нея. За всеки изгубен метър денивелация ме болеше сърцето. Слизането не е чак толкова голямо, но на мен ми се стори тогава много. Но както и да е. Стигнах хижата. Бях доста сериозно изненадан. Изглеждаше повече от добре. Естествено отпред се вееше европейското знаменце в компанията на българското. Това не оставяше много за чудене, от къде са средствата за ремонта.

IMG_0017

Оставих багажа отпред и влязох вътре. Веднага в носа ми се заби апетитната миризма на пилешка супа. Мислено се облизах доста шумно и закрачих навътре. Бях се обадил предварително на хижара, така че ме чакаше. Бях посрещнат топло. От вътре (както и от вън) хижата беше съвсем нова и създаваш доста приятно впечатление. Не дочаках да си видя стаята, а веднага поръчах една студена бира с някакви солети. Опънах се вън на едни приятни масички до прилично направена детска площадка и отпих първата живителна глътка от бутилката.

IMG_0018

Идея нямам.. много ли жега беше и бирата се изпаряваше бързо, или тези бутилки са от некачествените с дупка на дъното.. Но тази определено свърши много по-бързо от колкото трябваше. Замислих се.. позачудих се… Дали да проведа експеримент с още една….

Абе.. В последния момент се отказах. Трябваше да се настаня, изкъпя и изпера. Беше късен обед и отдавна не бях имал толкова време за хигиенизиране. Веднага се нахвърлих и изпрах каквото можах. Даже започналият да намирисва не на шега полар. То имах още някой и друг ден до края, ама не се сдържах. По добре да завърша похода сравнително чист и надавам се, не много миришещ.

Скоро почти всички дрехи от багажа ми се ветреех на простора .. 

Отново приседнах на пейките от вън и скоро хижаря дойде да ми прави компания. От дума на дума се оказа, че познавам дъщеря му. Човека много се зарадва. Обсъдихме общите познати, след което го заразпитвах за хижата. Определено е правена с европейски пари, но изработката нашенска. Или по точно, на нашенски майстори. Резултата – бях настанен в една от малкото стаи, в чиято баня плочките бяха с правилен наклон и водата се оттичаше в канала сравнително добре. Повечето правели сериозни локви, а една част, най-откровено се изтичали към коридора.

Така обсъждайки хижата постепенно стигнахме и до храната. Отново се уредих с кюфтета и доматена салата с лук и сирене. За предястие – от прекрасно ухаещата пилешка супа. На плахия въпрос за чашата вино получих отново усмихнат отговор.

Хижаря се прибра да си свърши разни работи а аз започнах да разглеждам района на хижата. Надникнах в порутените и тъжно пусти кучкарници на казармата, обиколих сградата, качих се на вишката. Хижата на снимката реално е реализирана в помещенията за войниците и дежурните. В офицерските помещения има май мултимедиен център. Беше заключено и на любезното предложение на хижара да го отключи за да разгледам, дадох отрицателен отговор. Не исках да гледам компютри и техника. Предпочитах да си остана навън.

Така щурайки се из околността, дочаках да дойде вечерта и с нея вечерята. Не след дълго се отзовах с прекрасно ухаеща купичка пилешка супа пред себе си. След което на масата ми се появи порция кюфтета с доматената салатка и за моя радост голяма водна чаша с вино. Ако не друго, в тоя край не си поплюваха в размера на винените дажби. Харесва ми този подход !

След вечеря продължихме да си говорим с хазяина. Бяхме само двамата в хижата и седяхме в столовата. Оказа се , че на отсрещния склон, от където бях минал днес и бях намерил в праха на пътя следи от мечка, живеела женска с две малки мечета. Най-редовно ревяла вечер. Тъй като явно съм карък , точно тази обаче реши да пази мълчание. Мислено се поздравих, че не се бяхме срещнали днес по пътя.

Деня като цяло не беше много натоварващ. Пак искам да спомена, че при правилен разчет, може с ранно тръгване от Попови ливади да се мине през Славянка и похода да завърши в рамките на този ден. Но от друга страна ще е жалко да се пропуска тази хубава хижа. Така че всеки да си решава сам.

На мен ми беше време да спя.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=922

Е4 – Ден десети

хижа Горски Рай (до хижа Пирин) – хижа Попови ливади

31.08.2013 г.

Събудихме се сутринта и се събрахме да закусим. Човека стана и ни приготви филийки и кафе. Поговорихме си малко и настана време да се разделим. Взехме си довиждане и Фабиан отпраши напред за да търси птици в ранната утрин. Поляците събираха багаж, но щяха да го догонят. Тяхната обща цел беше вдъхновяваща – Мелник. Вино, мезета … Но да не се тръшкам. От този ден нататък, винената фея щеше да се усмихне и на мен. Но за това после.

Така.. Тук завърши кратката социална фаза на моя поход. Отново сам. Лошо няма, вече бях посвикнал със себе си, така че собствената ми компания ми допадаше.

Поех обратно по пътеката към разклона, който бях видял предния ден. С целеустремено ходене го стигнах доста бързо. Бях чел разказите на младежите преди мен и знаех, че малко след началото пътя се губи. Пътеката слиза по стръмния бряг на реката, пресича я при едни овчарници и тръгва косо подсичайки склона. Има както колова маркировка, така и с боя. В тази отсечка намирането на пътеката е безпроблемно. След това се стига до един поток, минава се през него и се изкачва на хълма от другата му страна. Тук маркировката също е доста обилна и създава в ходещия чувство на измамна увереност. Подминавайки поредната червено-бяла ивица излязох на една поляна. Е да де, ама от тук накъде? В тази част пътеката я няма и на BG Mountains. Тези преди мен са били няколко човека и  са се пръскали да търсят маркировка. Аз обаче бях сам. Пробвах в дясно по поляната, след това в ляво. Все нищо. Изгубих повече от 20 мин, но не намерих продължението. Върнах се до последната ясна и свежа маркировка и се пробвах пак. Уви – със същия резултат. Изкачих се нагоре по поляната, седнах на тревата, извадих карта и разгледах GPS-а. Ако продължавах така да губя време, имаше опасност да векувам в тази гора. Реших да измисля друга стратегия. Забелязах, че от горния край на поляната на която се намирах има пътека водеща към Бойков връх. Загледах се натам и мисля, че видях от къде тръгва. Малко си беше драпане, но после по билото на върха слизаше пътека, с която щях да засека маркираната някъде около Мъгева чешма.

Поогледах, поогледах и реших да действам по този план. Поне си бях измислил приключение. За онагледяване помествам карта на въпросното минаване с нанесени някои бележки за трасето.

Map after Pirin hut

Първоначално след края на поляната, пътеката започва да се изкачва стръмно нагоре. И тук почти веднага в началото на гората се натъкнах на стадо от поне 10 диви прасета с малките си. Не ме бяха надушили и спокойно и щастливо си ровеха в шумата. Реално това е второто животно от срещата с което съм притеснен в гората. Ако го изненадаш лошо, може да е доста агресивно, особено ако е с малки. Но тук аз идвах от долу, а стадото разполагаше поне с два бързи варианта за отстъпление, така че не се притесних много. Понечих да извадя фотоапарата и както става винаги в такива случаи, още не мръднал ръка и бях разкрит. Прасетата нададоха силно и уплашено квичане и крайно организирано и бързо се изнесоха напред в гората. Пропуснах кадъра, но случката и картината останаха запаметени в главата ми. Доста вълнуваща среща беше.

След като набере височина, пътеката започна да се движи почти по хоризонтал през една прекрасна вековна гора.

IMG_0451

IMG_0453

Реално в тази част в гората има много пътеки направени от животните, преминаващи от една ливада към друга на паша. В далечината чувах гласове на овчари, но не срещнах никой. Така че си избирах пътеките следейки, коя най-добре се придържа към направлението към което се стремя. Освен това се осланях доста и на усета си. За радост, той не ме подведе и се движех доста успешно в желаната посока.

IMG_0454

Друга екстра на гората освен красотата и, беше наличието на сериозни залежи от доста едри боровинки. Без да се бавя много, много поспирах в по-богатите на плодове туфи и хапвах с пълни шепи. Единствено притеснение в мен будеше мисълта, че и някоя мецана може лакомо също да хапва от тях и така залисани и двамата да се окажем в неприятна, определено за мен, близост. Така че се стараех да вдигам достатъчно шум, та да загатна за присъствието си. Подозренията ми се потвърдиха от притеснения глас на един от овчарите, питащ на висок глас кой е там. Като му отговорих с викове, определено се успокои. То наличието на жива душа на наоколо доста поуспокои и мен.

След известно ходене и пасане на боровинки, изскочих на едно място, където склона беше доста пясъчен и изровен от водата.

IMG_0455

Дерето, продължаващо надолу, също беше много красиво.

IMG_0456

От тук някъде пътеката започна да катери отново нагоре в посока Васильова поляна. Наклона си беше приличен, така че скоро си спомнях потейки се с носталгия за доскоро почти равната постлана с борови иглички пътека. Изведнъж една сърна притича зад гърба ми през пътеката – най много на 5 метра от мен. Изкара ми акъла. Чух тропот и като се обърнах я видях точно пред себе си. Тя с грациозни скокове избяга навътре в гората, а аз развълнуван от срещата продължих напред.

Така стъпка след стъпка излязох на въпросната поляна. За първи път през този ден бях достатъчно на високо, за да имам поглед към панорамата около мен. А тя си заслужаваше потта.

IMG_0457

То поляна е малко силна дума.. По може да се каже, че това бяха тревисти петна обградени от все по засилващ се клек. Газейки през него си дадох сметка, че трябва да намеря къде е пътеката, защото иначе рискувах да се загубя залутан между няколко големи клека, без възможност за напредване. Затова с GPS в ръка закрачих в посоката в която се очакваше да я намеря.

IMG_0458

Така лутайки се, накрая попаднах на пътеката и си отдъхнах. Започнах бавно да изкачвам конусовидния склон на върха. То на карта пътеките изглеждат убедително, но тук из клека, нещата не стояха точно така. Внимавах да не изпусна подсичащата пътека малко под самия връх. След доста катерене и пот, най накрая се оказах на нея. Повече приличаше на тясна просека в клека, отколкото на пътека. По карта моята пътека продължаваше до върха, но тъй като не видях реално подобно продължение, а и поради това, че върха е покрит с як клек, реших да не се опитвам да се кача до него. Хванах си подсичащата пътеката и скоро стигнах билото и слизането по него. От тук ми се отвори първата гледка към кулата на връх Ореляк, цел която се надявах да достигна към края на деня.

IMG_0459

Заслизах аз надолу по въпросната билна пътека. Според мен тя беше прекарана и основно ползвана от овце, така че в ниската си част беше удобно широка и сигурно щях да се чувствам доста комфортно, ако бях овца. Но за мой зъл късмет не бях. На височина обаче някъде над кръста, клоните си растяха щастливи и необезпокоявани. Що бой изядох от тях докато се провирах надолу. Но да не мрънкам – част от играта. Така излязох на една поляна в подножието на върховия конус. Тутакси се тръшнах на тревата на сянка да почина и пийна вода. До тук плана ми работеше. Сега трябваше да намеря пътеката която слизаше от поляната към маркирания път.

След като отдъхнах и утолих жаждата, станах и започнах да си търся слизането. Тъй като посоката в която трябваше да търся беше ясна, не ми отне много врем и нацелих нужната ми пътека. Отново закрачих из вековната гора. Пътеката беше видима и се следеше лесно. Скоро изскочих на един черен път, който нямаше как да сбъркам – отново бях на маркираното трасе. Това бе почти веднага потвърдено от една червено бяла маркировка на близкото дърво.

Така завърших този мой доста приятен и див обход. Не съжалявам, че го предприех. Достави ми много приятни емоции и се насладих на една прекрасна, дива, но по своему приветлива гора. Оттук съвсем скоро и без всякакви проблеми по черния път стигнах до Мъгева чешма.

IMG_0461

Скоро бях почивал, но нямаше как да не уважа тази беседка. Спрях, свалих раницата и допълних водните запаси. След като се напих със студена вода, починах няколко минути и продължих напред. Имах още път да минавам.

От тук пътеката се отделя от черния път и през една поляна навлиза в гората покрай едно доста величествено дърво.

IMG_0462

В гората пътеката се следва лесно. Реално тук има няколко пътеки, защото има ливади и пътеките са направени от преминаващите стада животни. Както е описано в материала на хората минали преди мен – пътеката преминава основно от от северната страна на билото, като само един от върховете го заобикаля южната. Като цяло маркировката е добра. Единствено при преминаване от южната страна наистина е по трудно да бъде намерена. Определено е по-ниско от там, където младежите са я търсили. Аз я намерих, но явно там почти не се ползва защото е много храсталясала и почти не може да се следва. Не си заслужава труда да се търси. Моя съвет е да се придържате към някоя от пътеките близки до билото. Аз се върнах там. Мястото където пътеката се връща към северния склон се вижда ясно, а и на билото има дървета с маркировка. Реално там е нещо като ливадка, където бях изненадан от две доста едри кучета. Те подходиха приятелски и след като се усетиха че съм от хората, обичащи да ги чешат зад ушите, се скупчиха доволно около мен, търкайки ми се в краката. След малко се появи и един овчар със стадо овце. Поговорихме си много приятно. Направих му комплимент за кучетата, след което се заговорихме за диви животни. Оказа се, че него най го тормозят вълците. Но както и овчаря от Рила пострадал от мечка, и този не таеше злоба към вълчето племе. Приемаше случките като нормална част от това с което се занимава. Разговора беше много сладък и аз поостанах доста, но в крайна сметка трябваше да вървя. Почесах за последно косматите разбойници, сбогувах се с овчаря и продължих напред. Не след дълго започна едно средно стръмно слизане през сечище, което накрая опира до дърварски път с доста изсечен ландшафт. Като се излезе на пътя напред има един хоризонтален път и един който леко слиза надолу. Трябва да се избере леко слизащия. В дъното му на отсрещния край продължава пътеката. Според мен, тя си е минавала и по неговото трасе преди да бъдат изсечени дърветата и превърната в път. Но аз открих това по трудния начин. Хванах хоризонталния и излязох доста високо на отсрещната страна на сечището. След това се запрепъвах надолу в търсене на маркировката.

От тук тя се следва лесно. Пътеката е хубава и ходенето приятно. По едно време се излиза на една малка полянка, където починах и пих вода. Намирането на продължението от полянката обаче е малко по-трудно. Маркировката трябва да се търси напред и на ляво от мястото където се излиза на нея. Има я, и от там нататък до чешма Суваята няма проблем.

IMG_0464

След поредното подновяване на водния запас започвам да търся пътеката. Тук естествено има трик. Пътеката е доста сериозно маркирана, но трудно се намира къде тръгва. Трябва да се застане с гръб към чешмата и да се слезе 50 метра надолу по дерето където се оттича водата на чешмата. Гледа се на десния склон. Няма начин да се пропусне. Има много яка маркировка. От там пътеката върви в гората.

IMG_0466

Тук някъде ме размина един човек на катър. Поздравихме се и той с усмивка ме ободри, че Ореляк е близо. То и аз да бях на катър, щеше да ми се струва близо. Направих се, че му вярвам и благодарих, но по карта знаех, че имам още доста.  В гората попаднах и на няколко много интересни дървета, но ще се старая да не прекалявам с фотоси на тази тема. Но пък и не мога да се въздържа да не постна няколко…

IMG_0472

По едно време се пресича една малка полянка. При нея няма проблем, пътеката излиза от срещуположната страна и продължава отново в гората. Ходенето е много приятно.

IMG_0478

IMG_0480

Така изкачвайки се, пътеката излиза на една тясна и дълга поляна, разположена нагоре по склона. Тук маркировката се губи и трябва да се търси някъде в горния десен ъгъл на поляната, и от там нататък пътеката от към маркировка е безпроблемна.

Скоро излязох от гората и пред мен се откри първия сравнително близък панорамен изглед към Ореляк.

IMG_0482

Тук вече пътя минава през открита местност и изгледите са доста по мащабни. На следващата снимка ясно се вижда как минава пътеката и как набира височина към върха.

IMG_0483

А ето и няколко панорами показващи гледката в страни.

IMG_0485

IMG_0487

Така попивайки гледките около себе си неусетно набрах височина и скоро вече гледах кулата съвсем близо пред мен.

IMG_0491

След като я подминах, закрачих напреки през една голяма ливада. Към края и реших да седна да почина. Сядайки забелязах две грабливи птици, които си играеха над скалите във въздуха. Беше много красива и забавна гледка и аз прекарах доста време съзерцавайки ги. Жалко, че французина Фабиан не беше сега с мен. За него това навярно щеше да бъде едно много интересно представление. Даже едни хора слизащи с кола от кулата спряха и излязоха на пътя над мен да ги гледат. Когато птиците се скриха реших да тръгна към Попови ливади. За целта трябваше да повървя малко по пътя и минах покрай въпросните хора. Те услужливо ми предложиха да ме закарат до долу, но научен от грешките си, отказах бързо но учтиво и продължих напред. По пътя се ходи докато се стигне една долина с далекопровод. На един ляв завой пътеката се отделя стръмно надолу към някаква къщичка. Доста дълго време върви покрай далекопровода, като накрая има едно не много приятно слизане към Попови ливади. Доста стръмно и хлъзгаво.

На хижата ме посрещнаха много топло. После се оказа, че наемателите май са нови. Освен мен в хижата имаше още една двойка, която си приготвяше храна навън на масите. Аз веднага се осведомих дали има нещо за хапване и след кратък разговор  постигнахме споразумение за три кюфтета, салатка и порция пържени картофи. Докато човека ги приготвяше, отидох да се изкъпя и изпера. Имаше топла вода и аз блажено и се насладих. Тук беше реализирана идеята, която бяхме обсъждали с хижарите на хижа Македония. Газов бойлер с газова бутилка. Работи си идеално. И не искаха допълнителни пари за екстрата.

Скоро чист, избръснат и гладен бях на масата навън. Храната ме чакаше и аз плахо попитах дали има и някоя чаша червено вино. Човека искрено се зарадва на моя въпрос и обясни, че имал. Едно много хубаво вино.. от неговото… Хубав човек. Наля ми една пълна водна чаша и аз усмихнат захапах първото кюфте. Беше вкусно а и виното надмина скромните ми очаквания…

Какво повече може да иска от живота един пътешественик по Е4.

Хапнах доволно и щастливо. Допих виното и реших да си лягам. Попитах човека за закуска и получих утвърдителен отговор. Даже ме попита не искам ли нещо от магазин. Утре сина му щял да се качва рано и той беше готов да му поръча да ми донесе каквото искам. След кратки проговори се предадох и поисках пакет обикновени вафли. Малко ми беше трудно да му обясня, че искам точно обикновени а не Мура или Морени. Най-прости вафли Боровец.

Разделихме се много приятелски и след като включих телефоните да се зареждат си легнах. Май заспах моментално

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=896

Е4 – Ден девети

хижа Вихрен – хижа Горски Рай (до хижа Пирин)

30.08.2013 г.

Сутринта станахме пак рано – към 6:30. Излязох да си измия зъбите и попаднах на прекрасен изгрев. Веднага изтичах назад за фотоапарата.

IMG_0381

Последва тихичко събиране на багажа – да не разбудим другите спящи в стаята. След като бяхме готови, смъкнахме раниците долу и влязохме в столовата да закусим. Направиха ни много вкусни панирани филийки и кафе. Като никога, тази закуска не ми беше самотно-мълчалива. С Фабиан обсъждахме деня и хвърляхме по око на картите. Но не се залисахме, а гледахме да хапваме експедитивно и да бягаме по трасето.

Залутахме се с намирането на началото на пътеката. Аз си спомнях къде започва, но французина настоя да я търси при многото табели от където започваха пътеките към Вихрен. Не ми се спореше, а пък и защо да не му доставя това удоволствие. Така че го изчаках да се начуди достатъчно, след което го помъкнах към мястото от което си спомням, че тръгваше маркировката. Скоро я видяхме и уверено закрачихме по пътеката.

IMG_0382

Изкачването нагоре не е много стръмно и определено е приятно. Очаквах да излезем на първите езера и изгледа към синята водна повърхност, лично мен не ме изненада, Фабиан обаче и се кефеше много. А и да си призная, колкото и да си подготвен, такава гледка винаги гали очите.

IMG_0385

Изгряващото слънце си играеше с отблясъците по водата и околните масиви и правеше гледките почти приказни.

IMG_0387

Вървяхме мълчаливо и всеки се оглеждаше и възприемаше околната картина по своему. Преди близо две години бяхме слизали по този маршрут с Пешо и Боян и си го спомнях доста ясно. Така че сега знаех какво да очаквам и се радвах на всяка една гледка. Но освен добре запомнените картини, изскачаха детайли, които правят всяко едно ходене уникално и със собствен привкус. Примерно нещо от рода на това …

IMG_0392

Подминахме езерата и започнахме да се катерим към Башлийска порта. Постепенно набрахме височина и сменихме перспективата към местата, които бяхме подминали по-рано.

IMG_0394

И тук, от високото, забелязахме къде поляците си бяха опънали палатката. Бяха избрали най-доброто място на Дългото Бъндеришко езеро. Видяхме ги ясно как събират багажа и се подготвят за тръгване. Наближавайки портата, забелязахме, че те вече са на пътеката и дърпат здраво нагоре.

Времето, макар и ясно в ранните сутрешни часове, започна да се заоблачава. Това направи гледките към околните върхове доста величествени и съвсем лекичко плашещи.

IMG_0401

Наслаждавайки се на картините около нас, постепенно се изкачихме на портата. Пред нас лежеше масива, по който предстоеше да вървим. С Фабиан поогледахме и обсъдихме картата и взехме решение твърдо да се придържаме към билния ръб без да подсичаме нищо.

IMG_0402

Получи се едно доста хубаво и приятно ходене. Не пропуснахме връх в тази отсечка. Да си призная, наслаждавах се искрено на преминаването . Деня се очертаваше като поредния хубав и силен ден в прехода. Ходенето беше много въздушно и напълно потвърди спомените ми от предишното минаване от тук. Само че сега бях в обратната посока.

Напредвайки по ръба, забелязахме, че поляците все повече ни скъсяваха дистанцията. Сериозен тандем бяха тези двамата. Но и ние с французина ходехме с доста добро темпо, което явно беше идеално и за двама ни. Ето, може да ни видите :

IMG_0403

IMG_0405

А и не мога да се сдържа да не споделя една снимка, моя поглед към трасето тук. Бих искал да я нарека – Маркировка.

IMG_0408

Така в дружеска атмосфера стигнахме до превала преди Тевно езеро. Тук реших да махна обувките и да се излегна на усмихналото се за кратко слънце, оставяйки чорапи и крака да изсъхнат. Фабиан каза, че ще продължи към заслона и ще ме чака там. Лошо няма. Блажено опънах голите си стъпала и се излегнах на раницата си. Абе.. Почти нирвана.

Така отпускайки, съзерцавах панорамните гледки отворили се пред очите ми. Пълно безвремие, което ти се иска да продължи дълго. Но трябваше да вървя. След като починах достатъчно, станах и нарамих раницата. Поляците бяха съкратили дистанцията много и вече ги виждах, как наближават и те към превала. Освободих им мястото и закрачих към заслона. Пътеката подсичаше сравнително равно склона в ляво и постепенно ме отведе до Тевно езеро. Заслона беше пред мен. Там ме очакваше един французин и храна. Така че пълен напред.

IMG_0414

Скоро вече седях в заслона и си избирах какво да хапвам. Фабиан беше си поръчал леща и кюфтета. Аз кюфтетата си ги спомням, като едни доста странно миришещи произведения от кайма и реших да ги пропусна. Така че си взех само леща и след кратко мислене си взех кисело мляко със сладко от боровинки. Това се оказа доста успешен ход.

След кратко чакане дойде лещата и ние с Фабиан започнахме да си я хапваме. Абе.. не беше върха на кулинарното изкуство, но и не беше лоша. Ставаше за ядене. Скоро дойдоха кюфтетата на французина и аз забавлявайки се гледах първите му опити да ги изяде. Да си призная, те завършиха още преди първото от тях да бъде преполовено. Беше интересно да се наблюдава как се сменят израженията на лицето му.. От глад и надежда, към изненада, след което определено озадачение и отказ от консумация. Ако бяхме дошли заедно щях да мога да го предупредя, ама.. той вече ги бе поръчал преди мен.

В този момент нахлуха поляците. Явно изгладнели и те скочиха на кюфтета и леща. Но първо, в движение забодоха по една бира. Сериозни хора, сериозна девойка. Обсъдихме тяхната поръчка и им предложихме да опитат кюфтетата на Фабиан.. Хем щяха да си мезят. Опитването доведе до още едни озадачени изражения и бърз отказ на вече поръчаните такива. Не ги виня. В това време обаче дойде моето мляко, което беше страхотно и веднага ги спечели за идеята. Така в приятен разговор си хапвахме кротичко. След като всичко беше изядено, си поговорихме още малко и решихме да ходим. С Фабиан поиска да вземе недоядените кюфтета – според мен с идеята да нахраним някое животно по трасето. Извадих найлонов плик от раницата и ги прибрахме в него.

Първоначално идеята на французина беше да стигне до тук и да остане на заслона. Но тук взе очакваното от мен решение да продължим заедно до хижа Пирин и от там да гравитира към Мелник. Така че си казахме чао с поляците и тръгнахме. Бяхме с ясното съзнание, че те ще ни догонят по трасето и ще продължим заедно четиримата до хижа Пирин. Това беше и тяхната цел за днес.

Излязохме от хижата и започнахме да катерим към Краледворска порта. Абе катерехме, ама лично аз доста вяло и омърлушено. Тази пуста храна тегнеше като камък в корема ми. Затова мразя да хапвам през деня. Направо обяда може да убие човек за няколко часа.. По добре е хубава закуска и след това направо вечеря. А между тях един активен ден. Но както и да е. Та, катерех аз нагоре и дишах на пресекулки. По едно време реших, че трябва да споделя мъката си с Фабиан. Оказа се, че и той има проблеми от подобен характер. Поблазнихме се да спрем и да починем, но в крайна сметка решихме да го направим горе на портата. Цел трябва да има. Но засрамено трябва да си призная, че той настоя за това. Ако зависеше от мен, щях да се срутя веднага на място и да започна активно да храносмилам, ама …

С голямо облекчение излазихме горе и се тръшнахме на раниците. Голям кеф.

IMG_0415

Решихме да храносмиламе поне 15 мин.

Тъкмо бяхме решили да продължим и от долу дойдоха поляците. Те имаха същия проблем подсилен и от ефекта на изпитата бира, така че им освободихме местата за храносмилане и тръгнахме напред.

От тука пътеката слиза стръмно надолу. Фабиан извади щеките и затича надолу. Изцъках завистливо с език и за пореден път си обещах да преразгледам концепцията си със щеките.

Потънал в тези мисли, заслизах към една прекрасна зелена долина, намираща се някъде долу под нас.

IMG_0417

След като слязох от високото, постепенно доближих зелените петна първо на мъховете покрай стичащата се вода, а след това и до първата зелена и тучна трева.

IMG_0420

IMG_0423

А нагазвайки зелените ливади на горната снимка видях, че те са изпъстрени с красиви лилави цветя създаващи един много красив килим от ярки цветове, контрастно очертаващи се на фона на белите камъни.

IMG_0426

А колкото по надолу слизах, толкова зеленото ставаше по наситено и контрастно.

IMG_0430

IMG_0433

Удоволствието от това слизане беше много голямо. Зеленината радваше очите ми, а и слънцето се усмихваше все по често из зад разкъсващите се облаци. Така ходейки, зяпайки и не на последно място снимайки се натъкнах на Фабиан, щастливо изпънат на припек слънце върху един голям камък.

IMG_0435

Аз свалих раницата, събух обувки и махнах чорапи. Нямам думи и фантазия да опиша удоволствието да се ходи бос по тази хубава тучна трева. Ходех, мърдах с пръсти на крака и се кефех. Страшно приятно беше. Но времето минаваше. Така че тръгнахме надолу. Май ми личи, че съм доста щастлив.

IMG_0443

И тук някъде поляците ни настигнаха. Реално се движехме с много добро време до тук, така че можехме да си позволим да намалим темпото и да продължим да ходим лежерно в тази толкова красива долина. Скоро се натъкнахме и на първите признаци на живот, които ни изгледаха меланхолично и продължиха да преживят.

IMG_0444

С напредването по пътеката, признаците за живот се увеличиха доста, като дори попаднахме на тази трогателна гледка – майка любвеобилно облизваща младото поколение.

IMG_0445

Вече увлечени в приятен разговор, крачехме по добре очертаната от хора и животни пътека. А тя ни предлагаше ред красиви и интересни гледки. Като примерно тези боровинки. Може ли някой да ми обясни, как са се изхитрили да растат на това място ? Че и като гледам, доста добре се развиваха…

IMG_0446

Не много далеч от този пън, попаднахме и на едно много интересно и странно дърво. Поддавайки се на известната ви вече моя дървестна слабост, не само го снимах, но и смятам да го споделя с вас. Лично аз много му се кефя.

IMG_0449

Слизайки по пътеката скоро засякох мястото където утре трябваше да поема по една много неясна и по описанието доста губеща се пътека. Със свито сърце изгледах иначе хубавата и ясна маркировка, която знаех, че скоро ще изчезне. Безпокойството започна да гризе душата ми, но се постарах да го изгоня от себе си и да го отложа до утре. Тогава щеше да има предостатъчно врем да се вихри. Сега се съсредоточих към това да се доберем до хижата и да хапнем. Пътеката заслиза през една гора и не след дълго зърнахме хижа Пирин през стволовете на дърветата. За нула бройки хвърлихме раниците на масата от вън и с французина се запътихме да вземе животоспасяващи бири за всички.

От вън хижа Пирин има доста приятен вид, но като влязохме вътре обстановката ни подейства доста потискащо. Повече от мизерна. Взехме по една бира и аз по молба на поляците се осведомих, дали могат да разпънат палатка на поляната пред хижата. Получих любезен утвърдителен отговор и с добрата новина излязохме навън, внимавайки да не изтървем бирите.

Скоро първите глътки бяха отпити. Народа разтършува и извади от раниците разни недоядени мезета. Нали и тримата се точеха за утре на мелнишко вино и мръвки. Така че щастливо мезехме и сръбвахме от бирата. С Фабиан обсъдихме идеята да спим в хижата и почти веднага решихме да потърсим другата, за която ми бяха казали хората на хижа Вихрен. Заслизахме към едно мостче в края на ливадата и няма и след 100 метра бяхме пред нея. Доста спретната с чадърчета и двама вечерящи индивида под тях. Заприказвахме ги и се оказаха немци. Идвали тук за пореден сезон и много доволни от тази хижа. Казваше се Горски рай. Освен това пред нея имаше прекрасна равна ливада, идеална за палатката на поляците.

Скоро се появи и хижара и се заехме да преговаряме. Места имаше и с Фабиан получихме доста прилична стая. Нямаше проблем поляците да спят на моравата отпред, а за вечеря щяха да ни приготвят салати и кюфтета. Какво повече му трябва на човек ?

А.. Забравих.. И бира..

Ние се завтекохме нагоре да вземем раниците и поляците. Те определено се зарадваха на много по-добрите условия за опъване на платка. Докато те си организираха бивака, ние с французина си прибрахме багажа в стаята, Скоро всички се събрахме на масите отпред. Поговорихме малко с немеца. Той отиваше към хижа Вихрен и ме помоли да му направя резервация по телефона. Малко се поборих да намеря точка с покритие, но не след дълго той щастливо имаше запазено място за спане следващата нощ. Скоро обаче, той се оттегли да спи. Разговора потече като бирата и също като нея ни се услади. Поляка се оказа голям екземпляр. Краен екстремист. Заразказва ни история след история..  Обикалял една камара планини с почти никакъв бюджет. Разказа много весели приключения от Италия и Румъния.

Така улисани в приказки, изядохме кюфтета и салатите и допихме поредната бира. Отдавна вече се беше стъмнило.. Умората постепенно започна да ни преборва, Скоро станахме с единодушното решение, че трябва да се спи.

След като си измихме зъбите със зверски студената вода течаща от една чешма се отпуснахме в удобните легла и лично аз почти моментално заспах. Така завърши поредния хубав и единствения за мен, социален ден от това ходене .

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=852

Е4 – Ден осми

хижа Яворов – хижа Вихрен

29.08.2013 г.

Станах рано. Днес ме очакваше ден с доста изкачване.

Хижара беше свестен и суров, макар и мрачен тип и вече беше в кухнята. Това осигури вкусна закуска и кафенце. Хубаво начало на деня. След като закусих, нищо друго не оставаше освен да тръгна по маршрута. Времето беше прекрасно, само за ходене. Панорамата пред мен беше окъпана в слънце.

IMG_0337

Очакваше ме дълго изкачване до билото. Не се изненадах, когато пътеката започна да набира стръмно височина. Явно не се различаваше много от вчерашната. Но пък беше доста красива.

IMG_0338

Така, тя ме отведе до едно паднало дърво, надвесено над нея като порта. Може би това бяха дверите към високата част на Пирин и различни горски духове бдяха над тях, недопускайки нечестиви туристи да преминат неговите граници.

Макар че … едва ли. Аз минах и никой не ме спря. А може пък и да имаме различни критерии за грехове с горските създания. Знам ли.

IMG_0339

Но като се замисля, май те ми изпратиха и изпитание. Продължавайки нагоре започнах нещо несвойствено да се задъхвам. Зачудих се, поспрях и се замислих. Реших да си замеря пулса. Странно – сърцето ми биеше неравномерно. На 3-4 удара като че пропускаше един. Ха сега …

Зачудих се какво да правя. Регулирах и успокоих дишането. И тъй като идея нямах какво става, лапнах един нитролонг от аптечката. Само това и нитроглицерин имах като за сърце. Определено не бях за нитроглицерина, така че заложих на втората възможност. А и като лекарство, дори и да изсмуча една таблетка без причина, нищо нямаше да ми навреди. Видях че по-нагоре има нещо като заслон и с бавни стъпки, взирайки се в себе си, стигнах до него. Така се оказах на заслон Бункера. Симпатичен заслон, но като се сметне близостта с хижата и ясната пътека натам, малко вероятно беше да го предпочета за преспиване.

Така… Свалих раницата и приседнах да почина. Стараех се да регулирам дишането и започнах да се заслушвам в тялото си. Уж се чувствах сравнително добре. Мерих пулса – добре. Отново нормален и равномерен.

В това време от долу се зададе чужденеца. Поздравих ме се и той в добро темпо продължи нагоре. Аз постоях още малко и след като видях, че нещата изглеждат нормално, сложих раницата и го последвах.

Отначало крачех бавно и си мерих пулса често. Нищо необичайно. Скоро вдигнах леко скоростта – пак добре. Походих малко с това темпо и като видях, че се чувствам нормално, подкарах пак на пълна мощност. Какво беше това – идея нямам. Повече не съм имал подобни проблеми през похода.

Постепенно с изкачването се отвори гледка към долината и Рила. Нима вчера бях някъде там долу, а преди два дини на планината отсреща ?

IMG_0342

Минах през Суходолското езеро. Много приятно местенце е. Определено се подадох се на чара му и извадих апарата.

IMG_0343

А с набирането на височина, панорамата ставаше все по възхитителна.

IMG_0345

Скоро излязох на един ръб, който водеше към основното било. На снимката ясно се вижда пътеката с коловете. Вече бях близо до билото.

IMG_0346

Почти през цялото изкачване виждах фигурата на чужденеца пред себе си, но в тази отсечка го изгубих. Помислих, че явно е дръпнал напред. Реших да дръпна и аз. И така дърпайки, не след дълго се оказах на основното било до кръста на връх Разложки суходол.  Тук реших да почина малко и да оставя краката си да подишат на тревата. Тъкмо бях изул обувки и опънал чорапи на припек, гледам чужденеца се задава по пътеката. Идея нямах къде съм го задминал. Пак се поздравихме с усмивка и той продължи напред. Аз си сложих раницата като възглавница и полегнах на тревата блажено.

След като починах, реших че трябва да отида да видя кръста и естествено да го снимам.

IMG_0349

След което се обърнах и заснех, това което ме очакваше напред.

IMG_0350

И тук вече, след като бях набрал височина, ходенето се превърна в чисто удоволствие. Деня беше идеален а наоколо нямаше никой, който да смущава спокойствието и тишината. Само чужденеца, но той пак се беше запилял на някъде. Във всички страни се откриваха шеметни гледки, а времето просто нямаше как да е по-добро. Това ме накара да забравя вчерашния, не много приятен ден и да изпитам отново тръпката от приключението.

Постепенно наближавах най-високата точка за деня – връх Вихрен, който се изправяше със своята масивна мраморна пирамида в далечината пред мен.

IMG_0354

Но преди това предстоеше Кончето. А за да тръгна по кончето, първо трябваше да стигна до едноименния заслон. Така че крачех стегнато напред  и скоро го видях да се очертава на фона на небето.

IMG_0356

Реших да отида до него и да си направя кратка почивка на площадката отпред, но понеже подухваше предпочетох да спра малко по-долу. Традиционно се излегнах, ползвайки раницата като възглавница, мърдайки щастливо пръстите на голите си крака. И нещеш ли – по пътеката от долу се показа физиономията на чужденеца, с който непрекъснато се разминавахме днес. Къде ли пак го бях задминал. Скоро предстоеше да разгадая тази мистерия.

Поздравихме се и се заприказвахме. Оказа се французин с типично френското име Фабиан. Черпих го от едни много вкусни чаени бонбончета за смучене, подарени ми още в София от една позната. Да си призная, смуках ги почти през целия път и съм доста признателен за подаръка.

Та почерпих Фабиан с няколко бонбончета и разговора потече вече на по-приятелска нотка. Оказа се, че е любител орнитолог. Извади и ми показа книгата, която листеше и предния ден в хижа Яворов. Оказа се книга за птиците. Реално той се вреше по цепките и с бинокъл търсеше различни птици. Това обясняваше непрекъснатите изчезвания и появявания отново зад мен. Фабиан с радост ми сподели, че е видял белоглав орел – птица с размах на крилете около 2 метра. Попита ме дали не съм го видял и аз и трябваше да си признавам, че хич не съм го забелязал. Очертавах се като орнитологичен профан. Какво да ме правиш.

След като поговорихме, младежа реши да разгледа заслона. Намъкна се вътре и го огледа основно. Аз си седях отвън и съзерцавах страхотните гледки от мрамор, синева и простор.

IMG_0359

Като свърши с огледа на заслона, французина реши да тръгва. Аз също бях починал и взех да се обувам. В това време от към Кончето се зададе организирана група. Един водач водеше групичка от двама, трима чужденци вързани с въжета. Пълна класика – седалки, карабинери. Само нещо въжетата бяха тънки като връзки за обувки. С Фабиан се спогледахме и се засмяхме. Зачудих се, какво ли би издържало едно такова въже ако някой политне надолу.. Но знам ли.. Може да е някоя технологична новост, която не познавах.

Младежа тръгна по ръба по който бяха дошли, а аз понеже си лежах по-долу, реших да тръгна по пътеката с идеята тя малко по нататък да ме изведе на ръба – да не се връщам.. Е, да.. ама не.. Тя започваше да подсича склона с явна решителност. След малко съзрях началото на въжето на кончето някъде на 50-тина метра нагоре над мен. Така става то, когато човек се прави на тарикат. Сега какво да правя.. Да се връщам – ми никак не ми се искаше. Поогледах се, поослушах се и задрапах по склона нагоре към ръба. А той стръмен.. Яко катерене падна а и тази раница никак не го правеше по комфортно. Но целеустремен и непоколебим, скоро излазих на билото дишайки като компресор. А горе гледам Фабиан, удобно облегнат на един камък, гледащ хилейки се предложеното от мен шоу. Успокоявайки дишането се засмях, свих рамене и му обясних, че е било грешка в навигацията .. Засмяхме се този път и двамата и тръгнахме заедно по Кончето. И тук помествам снимка на моя неочакван спътник в героична стойка на това легендарно за туристите място.

IMG_0364

По Кончето разминахме още една група организирани туристи и скоро се отзовахме на края на въжето. Аз бях решил да направя целия ръб до връх Кутело. Обясних го на французина и той веднага изрази готовност да дойде с мен. Така продължихме нагоре по ръба. На Кутело-I срещнахме още един младеж – нашенец. Оказа се голям сладур. Запален моторист и планинар. Решил да хване хубавото време и да покара мотоциклет. Така стигнал до хижа Вихрен и решил да качи върха. Нищо че по дънки и не с много подходящи обувки. Много ми хареса като дух и подход. Реално той вървеше по обратен на нас маршрут. По-рано беше изкачил Вихрен и сега, след като слезеше до прямката, щеше да се върне към хижата покрай Казаните. Стигнахме до мястото, където пътеката започваше да слиза надолу. Той реши да ни изчака там и приседна на един камък. Ние с Фабиан се запътихме към Кутело-II. Там свалихме багажа и се заоглеждахме съзерцавайки прекрасната панорама от върха. И някъде мисля, че по двата Кутела съм направил следната много показателна снимка на Фабиан – листещ настолната книга на орнитолога.

IMG_0365Естествено не се сдържах и направих няколко снимки във всички страни.

IMG_0366

IMG_0368

IMG_0369

Като гледам, разказа за този ден май ще е изобилства със снимки, ама пусто.. Няма как да се удържа. Прекрасен ден, прекрасно време, прекрасно място.. Как да не го споделя !

Така снимайки се обърнах към французина и го видях в типична ловна поза. Веднага натиснах бутона за снимка.

IMG_0370

След като единия се наснима, а другия нагледа на птици, решихме че е време да продължим към грамадната мраморна пирамида срещу нас. Върнахме се при младежа, чакащ до пътеката. Преди да прибера фотоапарата направих една снимка на следващата ни цел – връх Вихрен.

IMG_0372

Както се забелязва бяхме почти на същата височина както връхната точка. Предстоеше ни обаче да слезем до прямката долу и да изкачим върха. На снимката хубаво и ясно се забелязва от къде минава пътеката нагоре.

След като прибрах фотоапарата тримата заслизахме надолу. Фабиан въоръжен с щеки бързо изчезна напред. Ние с младежа разговаряйки, слизахме след него. От дума на дума стана ясно, че преди да се качи тук е намерил и снимал еделвайс под Вихрен.Обясни ми, че на зеленото петно в ляво от пътеката на горната снимка имало много. Когато бяхме долу, даже ми посочи по точно мястото, след което се разделихме топло и той се отправи по пътеката за хижа Вихрен. Аз казах на Фабиан, че ще си търся еделвайса и той се заизкачва нагоре към върха. Стигайки на посоченото място, свалих раницата, извадих фотоапарата и закрачих като землемер из полянката. Преди години с Пешо и Боян пак изкачвахме върха от към тази страна. И тогава търсих еделвайс, но безрезултатно. Сега се надявах да имам късмет и да откъсна своето виртуално цветенце, но уви. Колкото и да се взирах като хищна птица във всички посоки, следа от еделвайси нямаше. Единственото предположение беше, че като са ме чули да идвам са се изпокрили. С цел да изненадам по глухите им събратя, реших да разширя сериозно периметъра на търсене. Но явно и днес не ми беше писано да снимам еделвайс. Нищо. Над 40 минути обикаляне и взиране с нулев ефект. Беше време да приема поредното си поражение. Излязох отново на пътеката, прибрах фотоапарата и се завлачих тъжно към раницата. Намерих само две изоставени пластмасови бутилки за вода. Да се чудиш кой идиот ги е оставил. Събрах ги, смачках ги за да заемат по-малко място и ги натиках под капака на раницата. Щях да ги хвърля в хижата. Скоро вече отмятах крачка след крачка нагоре към върха. За катеренето нямам много какво да пиша. След известно време и съответния брой крачки бях там. Горе ме чакаше стандартния митинг от туристи снимащи се на металното съоръжение. Направо си беше опашка. Дръпнах се на страни по ръба на върха към по-кротко и спокойно място. Странно, много малко хора използваха случая да се разходят по този красив връх. Всички явно го олицетворяват с табелката и металната конструкция.. Като се замисля.. Май за 40-тината минути, които се излежавах и съзерцавах околността, бях единствения.

Обаче, никак не се изненадах, когато съзрях от нищото да се материализира французина и да се отправя по пътеката надолу. Викнах го и му махнах с ръка. След дружеския отговор го загледах как припка с щеките надолу по склона. Май трябваше да преразгледам отношението си към това планинарско пособие. Никога не съм изпитвал нужда да ги ползвам през лятото. Винаги съм ги свързвал със зимата, но сега гледайки скоростта на слизане се замислих.

Излежавайки се така на раницата си, реших все пак да направя една снимка на върха. За фотодокументалистиката. Не ми се ходеше на опашка пред табелката, затова хванах пилона в далечината. Нагласих фотоапарата на един камък и заех почти героична поза.

Ха-ха.. Голям съм майтап на тази снимка.

IMG_0373

След това се отпуснах отново на раницата и зареях поглед в гледката пред мен, а тя си заслужаваше съзерцанието.

IMG_0375

Починах и колкото и да не ми се искаше, трябваше да слизам надолу. Бих останал да позяпам още някой и друг час, но се притеснявах, че е отпускарски сезон а нямах резервации за хижата. Така че трябваше да се откъсна от магията на върха и да заслизам надолу. На фона на Фабиан направо си слизах паралитично бавно. Затова не случайно в мислите ми започна да се върти идеята за едни едни щеки. Май определено помагаха при слизане надолу.

То, че сравнено с французина се влачех – факт, ама на фона на масата слизащи си бях доста бърз. Разминах доста хора, докато някъде по средата на слизането попаднах на един баща с куцукащ младеж. Бедния си беше изкълчил глезена. Предложих да го намажем с Волтарен. Бащата се съгласи и се наложи да си вадя аптечката. Намазахме внимателно контузения глезен, след което отново продължих надолу. Надявам се да съм му помогнал на юнака. Мъжко момче беше, куцукаше мълчаливо надолу и хич не хленчеше. А със сигурност го болеше.

Продължих да слизам към хижата, която вече се виждаше съвсем близо под мен.

IMG_0379

Така без повече премеждия се отзовах долу. И естествено се натъкнах на Фабиан пиещ блажено бира на масичките пред хижата, разговаряйки си с един младеж и една девойка. За кой ли път днес се поздравихме и аз устремно се отправих към хижата да видя къде ще спя. Намерих хижара и за мое успокоение се оказа, че места има. Заведе ме в една стая с доста легла до едно от които забелязах багажа на французина. Явно съдбата ни бе този ден да сме заедно. Вече успокоен и настанен се отправих навън за моята съживяваща бира. Взех си едно Пиринско студено за да съм в тон с обстановката. Отпих жадно първа глътка и се загледах мечтателно към планината. Прекрасно отпускане.

След малко французина заедно с младежа и девойката дойдоха при мен. Двойката се оказа от Полша. Усмихнах се широко – това ми напомни, вече уви отдавнашните пътешествия и престой в тази страна. Поздравих ги на полски и се заприказвахме. Стана дума за Е4 и младежа ме заразпитва за това какви карти ползвам на телефона. Обясних му. Оказа се, че и той си е свалил BG Mountains, но търсеше карта на Гърция. За негов късмет в телефона имах една – единствената на която намерих маркирани и означени Е4 и другите европейски пешеходни маршрути минаващи през Гърция. Дадох му я и той много се зарадва. Оказа се, че те смятат да ходят да спят нагоре по езерата. Бяха доста добре екипирани, така че явно знаеха какво правят. Така се разделихме. Аз веднага се завтекох към банята. Къпането с топла вода си е лукс и не бива да се изпуска.

Вече чист, изпран и освежен предложих на Фабиан да го заведа до Байкушевата мура. Още повече, че наблизо е и хубавата кръчма преди хижа Бъндерица – до палатковия лагер. Той се нави и закрачихме по асфалта. Малко започна да се притеснява, като откри, че дървото явно не е толкова близо, колкото предполага. Но скоро стигнахме. Не се сдържах да публикувам снимката му на стълбичките пред мурата.

IMG_0380

Байкушевата мура видимо го впечатли. Описах му историята и че това дърво реално е връстник на нашата държава. Като се замисли човек.. Ако можеше да разказва спомени… Доста интересни разказчета сигурно щяхме да чуем.

След това бързо стигнахме до кръчмата и хапнахме доста вкусно. Замислихме се, дали да си разделим бутилка вино, но като цяло във винената листа нямаше нещо с което да изненадам приятно един французин. Пък и в името на ранното и бодро ставане на другата сутрин се ограничихме само с по още една бира.

На връщане минахме по пътека в сгъстяващият се здрач. Доста по бързо е.

Като се прибрахме в хижата Фабиан отиде също да се изкъпе, а аз си дадох телефона да се зареди колкото е възможно на единственото място за зареждане на телефони – в кухнята. Докато чаках вън, си взех една газирана вода и приседнах на пейките. В столовата на хижата се разиграваше фолклорна програма. Имаше някаква организирана група и ракията се лееше сериозно. Освен това се играеха здраво хора.

По някое време една групичка излезе и седна на пейките на съседната маса отвън. Заприказвахме се. Единия мъж имаше някакви проблеми и ме попита за аспирин. Бах запасен, така че му дадох. Тръгна да ми плаща, на което се изсмях весело. Заразпитва ме накъде отивам и като чу, че планирам другата вечер да съм на хижа Пирин, ме посъветва да не го правя. Била много мръсна, с бълхи и въобще с доста проблеми. Каза, че съвсем близо до нея през едно мостче имало доста по добра хижа. Каза и името, ама аз на часа го забравих. Благодарих за съвета и реших, че ще преценя на място.

Хората се прибраха а французина се появи от банята. Още по-рано през деня бяхме установили, че за следващия ден имаме еднакви маршрути. Сега се разбрахме на другия ден да тръгнем заедно, след което младежа отиде да спи, а аз останах още около час да изчакам телефона да се зареди максимално.  Накрая си го прибрах от кухнята и отидох и аз да легна.

Така свърши един дълъг и хубав ден, който отми горчивия спомен от предишния.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=798

Е4 – Ден седми

хижа Предел – хижа Яворов

28.08.2013 г.

Днес можех да се наспя. Чаках Краси със шапката и нямаше къде да бързам, така че мързеливо се излежавах в леглото, докато накрая реших да се надигна да закуся.

Когато изпълзях, вън грееше слънце. Настаних се на масичката на двора и си поръчах закуска. Беше от типа комбинирани – саламче, кашкавалче, доматче, чушчица и т.н. Никак не си падам по подобна закуска, но тази беше вкусна. Така че предъвквах меланхолично и разглеждах картите. Общо взето набелязах маршрута до края и  като поразгледах видях, че спанетата ми май щяха да бъдат само по хижи. Реших да си оставя палатката . Шалтето и спалния чувал ми даваха автономност без комфорт, така че не беше голяма драма. Вече беше пробван похват.

Докато се занимавах с това, мокрите ми дрехи и най вече обувки се съхнеха на слънчевите лъчи. Реално още от вчера бях закачил всички батерии и телефони да се зареждат, така че вече бях напълно възстановил енергийния си запас.

Обед наближаваше и аз постегнах багажа, защото очаквах Краси вече да се появи. Отпуснах се отново съзерцавайки хубавата градина и зачаках. Не ми се наложи да го правя дълго. Чух звук на кола и след малко Краси и Ваня се появиха. След топлите поздравления, получих пратката състояща се от шапката на Кольо и едни очила. Очилата обаче реших да ги върна. Не обичам да ходя с очила. Променят ми цвета на света който виждам, а това не ме кефи много, много. Предпочитам да си го гледам в оригинал. Но на шапката искрено се зарадвах.. Веднага я нахлузих да я пробвам. Идеално ми пасна и макар да не беше моята любима загубена шапка, веднага ми допадна и до края на похода ми служи вярно и добре.

Краси и Ваня седнаха на масата и си поговорихме доста сладко. Те пийнаха по нещо – не си спомнам кафе или чай беше и след това решиха да тръгват. Преди това заедно с хижаря обсъдихме стигането до хижа Яворов. Той компетентно се изказа, кой разклон от пътя да взема.

Ставайки от маста си представих влаченето по пътя с това натоварено движение и като си спомних на Ком-Емине, как с Пешо се промъквахме по пътя с риск за живота реших, че това упражнение не ми се прави повече. Но тук допуснах най-голямата грешка от похода. Грешка, която винаги ще ми носи горчив привкус като си спомня за нея. Реших Краси да ме хвърли до разклона и да избегна гадното озъртане по пътя. В това решение не виждам никакви негативи. Грешката  беше, че не седнах над картата да сметна до къде точно да ме хвърли, а се доверих на хижара, който обясни на Краси къде започва пътеката. Аз уж гледах GPS-са ама понеже нещо се бях отпуснал и докато се ориентирам какво гледам се оказах доставен някъде около голф клуба на Банско. Бе то ми се видя, че доста пътувам с колата, ама пусто. Защо не седнах да погледна карта, GPS-а. Доста тъпо от моя страна.

Но както и да е. Оказах се на това място, около голф-клуба. Но там имаше табели с посока към хижа Яворов. Вярно, маркировката беше жълта. Това малко ме смути но закрачих по нея. Пак без много, много да гледам картите. Абе. Като цяло се държах като глупак.

С Краси и Ваня се разделихме топло. Аз им благодарих много и поех нагоре. След като излязох от по-цивилизованата част, пътеката почна да се вие през открито храсталясало пространство – като цяло много приличаше на такова, преживявало пожар.

След него Пътеката навлезе в гора и започна да се изкачва доста стръмно нагоре.

IMG_0331

Като цяло, след слънчевия преди обед, времето вече беше доста сумрачно. Очаквах всеки момент да завали. Е.. Какво толкова. Пак щях да се мокря. А пътеката продължаваше стръмно да катери, но понеже ме и награждаваше с хубави гледки, не ми беше неприятно.

IMG_0333

Така скоро преминах покрай един стар изсъхнал бор. Кълвачите, а може би не само те,  го бяха надупчили като многократно перфориран билет за транспорта. Доста интересна картинка беше.

IMG_0335

Пътеката минаваше през стара борова гора. В по-равните си и също така редки участъци, беше застлана с борови иглички. Много обичам такива участъци. Някак ти е меко под краката и въздухът е пропит с аромата на смола.

IMG_0336

Така напредвайки нагоре, скоро между дърветата видях да се белее постройка. Не след дълго бях там. Оказа се старата хижа Яворов. Пих вода и се зачудих. Че качването беше много стръмно – беше.. Но аз се бях подготвил за много по-дълго ходене. А сега се оказа, че почти съм стигнал – нещо не се връзваше. Отдъхнах за малко и се отправих към новата хижа. Когато стигнах намерих хижара и се настаних. Докато се регистрирах се заприказвахме и той ме попита от къде идвам. Казах – Предела. Той попита за колко време съм взел разстоянието. Не бях гледал часовник, но казах ориентировъчно. Човека ме изгледа и каза, че не му се вярва. Това съвсем ме накара да се замисля. Обясних че приятели са ме хвърлили до някъде с кола.. Качих се в стаята, оставих багажа, взех картите и слязох да хапна. На масата вече с бира в ръка се зарових по внимателно и видях станалата грешка. Направо ми идваше да викам от яд. Бях пропуснал резервата Баюви дупки. Едно красиво и вълнуващо преминаване, както всички преди мен бяха споделяли. Направо настроението ми се срина.. Бирата започна да ми горчи и ми се отяде. Идеше ми да грабна шапката, бутилка вода и да се върна обратно за да си мина маршрута. Естествено порива беше глупав, но истински. Овладях го и се замислих колко късогледо не бях реагирал по-рано и навреме. Още долу с тази жълта маркировка.. Ако бях отделил малко повече време да видя защо е такава, можех да хвана Краси да ме върне на правилното място.

Абе.. Като цяло – голяма издънка. Умирах си от яд и мрачно чоплех поръчаната от мен храна.. Нямаше какво да правя. Пред мен бяха два варианта – или да се върна обратно и на другия ден да си дойда по маршрута, или да приема издънката и да продължа нататък. След обмисляне се спрях на втория вариант. Резервата остана за друго идване.

И тук просто искам да спомена като съвет – когато имате някакъв план – следвайте го. Вслушвайте се в хората, които авторитетно ви дават съвети и с гласове на експерти ви обясняват как стоят нещата. От техните думи може да извлечете полезна информация, но не ги приемайте за чиста монета. Следвайте си плана. Нека новата информация ви помогне да го огледате и премислите от други ъгли, но не се отказвайте от него. Той си е ваш, той чертае вашето приключение. Отклонявайте се от него само при много сериозни и основателни причини. Мисля, че този мой ден трябва да ви е пример за това.

След като се нахраних се качих в стаята, изкъпах се, изпрах и легнах да почета. Имах няколко книги на телефона. Така в мързелуване, яд и самообвинения премина следобеда и дойде време за вечеря.

Слязох долу с мрачна физиономия. Поръчах нещо и бира. Докато я отпивах забелязах един мъж с вид на чужденец, който също посръбваше бира листейки дебела книга за птици. Сетих се, че идвайки към хижата го бях видял да листи същата книга излегнат на един шезлонг пред нея. Не че грееше слънце…

Прииска ми се да го заговоря. Явно беше сам, ама настроението ми беше толкова скапано, че се отказах. Вглъбих се в собствените си мрачни мисли. След като хапнах се качих в стаята, позяпах безцелно телевизора и накрая заспах. Утрешния преход щеше да бъде дълъг.

Така завърши най-скапания ден от похода ми. Ден, който хвърля сянка на цялото мероприятие. Но като цяло реших, че едно приключение има както своите звездни моменти, така и своите минути на срам, объркване и грешки. Това си е част от него и човек трябва да го приеме.

Е.. Поне имах шапка…

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=748

Е4 – Ден шести

хижа Македония – хижа Предел

27.08.2013 г.

Спах добре. Събудих се нормално към 7. След утринния тоалет и събирането на багажа ме чакаше превъзходна закуска с пържени филийки и домашно кисело мляко. Мнооого вкусно. Млякото направо си беше страхотно. Деня започна повече от идеално. Времето беше слънчево – таман за ходене.

Разделих се топло с хижарите от х. Македония. Много приятни хора. Жалко, че имам гадния навик да не снимам много хората по пътя. Бих искал да сложа една снимка с тях. Определено трябва да преосмисля това си поведение.  Препоръчвам на всеки, който има път към тази част на планината да си планира престоя там. Няма да съжалява.

А… И да не забрави да си поръча кюфтета !

Поне като тръгнах се обърнах и направих една снимка на хижата.

IMG_0311

От тук ме очакваше едно доста стръмно изкачване към връх Юмерджик – Герман. В едната карта е с едно име, в другата с друго. На долната снимка не е върха, а е една хубава панорама направена след края на най-стръмната част на изкачването. Или поне така си спомням.

IMG_0312

След като се мине върха, човек се оказва на едно много приятно тревно било. Ходенето по него е сравнително лесно. Има изкачване и слизане, но като цяло денивелацията не е много голяма. А билото е доста широко и позволява да се ходи без много, много да си зяпа човек в краката. Пътеката е добре маркирана, но и ясно си личи в тревата.

IMG_0313

Друго предимство на това високо и сравнително равно било беше наличието на покритие. Така внезапно ме сепна позвъняване от един приятел – Краси Гюров. Оказа се, че на другия ден пътува на почивка в Банско. Звънеше да пита имам ли нужда от нещо. Направо удар в десетката. Обясних му, че ще спя на Предела и ще съм адски щастлив ако ми донесе някаква шапка. Краси не е човек отдаден на идеята за планинарска екипировка и мисълта, че трябва да купува шапка видимо го притесни. Тогава аз задвижих манипулативния си ум и започнах да организирам мащабна акция по доставката на шапката. Тя бе свързана с ред телефонни разговори проведени почти в движение, благодарение на лекия и приятен терен за ходене.

IMG_0315

Като начало звъннах на Боян и го облъчих с идеята да отскочи с колата до някой спортен магазин и точното описание на шапката от която се нуждаех и се надявах да купи. Не че беше възхитен, ама къде ще ходи човека. Казах му да задържи малко, защото ми предстоеше да извадя основния си коз. Звъннах на Кольо – близък приятел и основен двигател на Ekipirovka.com – Екипировка за планина, алпинизъм и катерене. След като му изложих проблема, последва кратко замисляне и в неговия експедитивно-лаконичен стил ми каза, че точно моята шапка била в момента в багажника на колата му. След като го разпитах подробно за ширина на периферия, материя и куп други въпроси на които той отговори стоически, накрая се усмихнах доволно. Проблема ми беше решен. Единствено оставаше да срещна шапката с транспорта. Кольо се ангажира и с тази задача и аз бях спокоен, че няма начин да не бъде доставена. Много съм му благодарен.

Докато се занимавах с организацията, не бях забелязах че синьото до скоро небе беше отстъпило на напора на идващите облаци. От слънчевия ден не бе останало много. Реших да не му обръщам внимание. Ако щеше да вали… ми щях да се мокря.

IMG_0317

Макар и мрачен, Пирин вече беше право пред мен. Осъзнавах, че днес ще напусна третата планина в похода си. Четвъртата запълваше все повече хоризонта ми.

IMG_0318

И някъде тук срещнах един овчар. Пасеше не малко стадо овце. И той милия, подивял като мене, невидял жива душа от сума време с радост ме заговори. Аз се поспрях и след като разменихме дежурната информация кой от къде е, поведохме оживен разговор за овчарство и стада. Оказа се, че той работи на надница. Въртят се с ортак по няколко дни горе. Реално стадото е на друг чорбаджия.

Човека ме помоли за една цигара, че неговите били в кошарите а много му се пушело. Но за съжаление аз като върл непушач го разочаровах. Май трябва да си сложа един пакет цигари в раницата – специално за фонда посветен на овчарите.

Така от дума на дума стигнахме и до мечките. Той ми обясни че предната нощ мечка му била изяла две овце, ей зад онзи рид. Там били и овчарниците. Мечката живеела на склона. Но в думите му нямаше нито яд, нито злоба. Каза, че това са си нормални неща, какво да се ядосва.

Погледнах аз към въпросния рид, а той ей го на, на една крачка. Малей… Дано мечката открие десетте разлики между мен и овцата. Плюх си три пъти през ляво рамо и три пъти в пазвата и тръгнах да минавам покрай мечешкия рид. За мой късмет мечката явно бе имала неотложна работа в други краища на планината и никаква не се видя. Благодарен съм и.

Така стигнах под връх Капатник. Преди изкачването нагоре, реших да почина и оставя малко краката да пошават голи по тревата. Приседнах, подпрях се на раницата и се отпуснах. Минаха десетина минути и започна кротичко да ръми дъждец. Ха сега.. Скочих, обух се и метнах раницата. Ръмеше леко, така че за момента реших да не вадя дъждобран. По баира нагоре опънах една доста яка крачка, така че не усетих кога стигна върха. Бях мокър както от вън от дъжда, така и отвътре от потта.

IMG_0319

Реално това ми беше последния връх в Рила и реших да се документирам на неговия фон. От тук следваше само слизане.

IMG_0320

За слизането от Капатник бях чел доста мрачни неща в пътеписа на Стефан и Живко. Така че започнах да се провирам през дивата растителност с не много приятно чувство. Тъкмо бях минал няколко метра надолу и заваля силно. Сложих бързо дъждобрана и тъкмо на време. Дъжда се усили доста. Като цяло не валя дълго, но беше обилно което напои всичката избуяла трева, храсти и дръвчета с вода. Земята стана хлъзгава.

Тук трябва да опиша слизането от върха. Местността е била опожарена доста сериозно. Доста се рових сега в нета но намерих само ориентировъчни данни. Та пожара трябва да е бил някъде около 1993 г. Околността се възстановява, като нападалите дървета са потънали в буйна млада растителност. Освен дърветата, въпросната растителност крие и камъните и дупките, а слизането особено в горната си част е стръмно. Маркировката се среща много на рядко, а по някое време си става лабиринт из нападалите дънери и високи треви. След дъжда въпросната растителност бе накисната като сюнгер с вода, камъните и корите на дънерите се пързаляха а земята беше направо хлъзгава и кална. Заслизах много внимателно и въпреки това на няколко пъти направо си паднах почти. Ще поместя няколко снимки да се добие представа за какво говоря.

IMG_0323 Реално това са снимки от по ниската част на слизането. В по горната се занимавах с това да внимавам да не се очистя и никак не ми хрумна да вадя фотоапарата.

IMG_0324

В тази обстановка търсенето на маркировка хич не е весела работа.

IMG_0325

Добре, че все пак минават хора и има нещо като отъпкана пътека, че иначе щеше да бъде нечовешко изживяване. Дори и така на моменти пътечката се губи напълно или очите ти виждат две разклонения на следата и се чудиш по кое да поемеш.

IMG_0326

Но ако мога да перифразирам една приказка – хубавото на трудното е, че все някога свършва.. Така и аз успях да се добера до една поляна където нещата добиха приятния вид на черен път с много малини пощадени от хора и животни. Бяха мокри от дъжда и като ги хапвах все едно пиех и вода. Тук извадих картата и описанията на Стефан и Живко. Според картата трябваше на пътя да има кол от който пътеката да се отдели в дясно. Поогледах се, поослушах се и на първо четене кол не видях. Освен това, като си представих да продължа да газя тази мокра растителност, хич не се очаровах. Обувките ми бяха протекли като водопроводни кранове и никак не ми се искаше да продължа да ги пълня с вода. Разгледах картата и реших да продължа по пътя. Той описваше една дъга увеличавайки разстоянието, но определено щях да го следвам по лесно и бързо. А и освен това предлагаше екстрата малини. Така че не се чудих много, а подкарах с бодра джвакаща крачка, спирайки при по сериозните туфи малини.

И тук реално е ключов момент от тази част на маршрута. Меко казано е, че маркировката е символична. За повече яснота ще поместя фрагмент от картата на  BG Mountains, за да може обясненията ми да са по-разбираеми. За повече информация може да погледнете в описанията на Стефан и Живко. Там има и снимки.

Kapatnik-route

Така. На картата съм маркирал поляната в края на слизането. Най-горе е върха. До стрелката сочеща поляната се вижда знака за кол на пътя, от който пътеката трябва да тръгне в дясно от пътя в посока слизане. Със стрелки съм указал пътя по който минах аз. При жълтото триъгълниче с удивителната показваща неясна маркировка – един доста мек израз за липсваща такава, няма смисъл според мен да се търси това минаване към долния път. Много съмнително ми се видя и аз продължих по моя си път, като имах ясен ориентир – предстоящото Т кръстовище до което съм нарисувал малка синя удивителна. Там се тръгва по пътя в ляво и 1/3 от работата е свършена. По трудното за ориентиране място е там, където пътеката тръгва в дясно от пътя в посока слизане. Проблема е, че това е последната точка по която пътя води в правилната посока, като след това се отдалечава доста от пътеката. Посоката в която поема ще коментирам малко по-късно.

Та основен ориентир е една голяма поляна от дясно, на която има скелет от някаква постройка. Опитал съм се да го нарисувам със синичко. Излизането от пътя на това място ще ви се струва крайно нелогично. Аз се се въртях, чесах, гледах карта, гледах GPS. Бях на крачка да се откажа и да потърся развитие по пътя. Но все пак, след като и навигацията и разкази на очевидци ме водеха натам, в крайна сметка се амбицирах да си намеря пътеката. Смъкнах се по стръмния ръб на пътя и попаднах на нещо като пътечка вървяща успоредно. Тя е измамна. Трябва да се навлезе в поляната сред един як висок малинак, като скелета на постройката остане от дясно. Хубаво е да се вдига шум, щото тази поляна с тези малини,особено като са узрели .. би трябвало да са особено атрактивни като място за мечешката популация. След като се навлезе към центъра на поляната се завива и се тръгва в ляво почти успоредно на пътя, докато се навлезе в гората. Там по дърветата се търси маркировката и мога да ви гарантирам, че почти веднага ще я намерите. От тук до края тя е повече от изрядна. Крайно нелогично, но факт.

Така.. сега искам да се върна към пътя, който изоставихме преди малко. Ако се продължи по него може да се излезе директно към Тишето и Кулиното, като се избегне ходенето по асфалта покрай натоварения автомобилен трафик. Ако този вариант ви е интересен, инсталирайте си BG Mountains и го разгледайте внимателно. Мен все повече ми харесва.

От тук пътеката върви приятно в гората. Лошото е, че на пресекулки започна пак да вали. Наложи се да си сложа сухи чорапи и да приложа номера с найлоновите пликове. Добре, че предвидливо имах няколко. А и на Краси бях поръчал още.

Пътеката си остава пътека докато стигне една река и се влее в черния път покрай нея. Слизането вече беше монотонно ходене по не много приятен черен път. Ходейки така внезапно подплаших една сърна, почти до пътя, дошла да пие вода от реката. Явно не ме беше чула, защото скочи да тича когато бях много близо до нея… То не че аз я бях видял до този момент де.

Така постепенно попаднах на следи от човешко присъствие. Покрай мен се заредиха оградите на изоставени почивни бази. Дори имаше и сюрреалистичен надпис за къмпинг. Опитах се да видя дали е жив, но според мен това беше отглас от славно, но далечно минало. В част от най-вероятно ведомствени бунгала, се бяха настанили мургави наш съграждани и поне тази привечер си изкарваха доста весело. По-добре така, отколкото да пустеят и да се рушат като голяма част от заобикалящите ги сгради.

Пътьом минах и покрай няколко вяло работещи ресторантчета, които изгледах жадно-гладнишки. Но реших да си гоня крайната цел и да хапна в хижата.

Не след дълго бях на Предела.

IMG_0330

Тук седнах на един камък и разгледах картата. Набелязах посоката в която трябваше да търся хижата и осъзнах, че трябва да си кажа довиждане с Рила. Това е една планина, която има специално място в душата ми. Изминалите няколко дни, които прекарах в нея ме дариха с едни от най-силните мигове по време на похода. Можеше само да и благодаря за преживяното и да обещая да се върна пак.

Вдигнах раницата и се гмурнах в позабравения забързан поток на колите. Тук ходенето покрай пътя си е преживяване. На места няма много много място където да се скрие човек, а колите и камионите хвърчат с доста голяма сила. А и вече започваше да притъмнява. Добре, че ходенето не беше много дълго. Скоро видях една огромна табела сочеща към отбивката за хижата и след кратко изкачване бях там.

Хижа Предел създава много приятно впечатление. Има прекрасно направена градинка и тъй като не беше студено въпреки дъжда, веднага реших че ще хапвам вън. В това време се появи хижара и ме посрещна доста топло и гостоприемно. Даде ми стая и се разбрахме като се оправя да му се обадя за вечерята. Стаите са приятни, всяка със свой собствен санитарен възел и баня. Веднага се нахвърлих на душа и скоро щастливо изкъпан и избръснат простирах по перилата на навеса изпраните дрехи и мокрия дъждобран. Дано нощес не валеше.

Бях и доста поизгладнял, така че веднага минах на въпроса. Човека предложи да ми опече една плескавица. Съгласих се веднага без да ми извива ръцете и го убедих да ми нареже една доматена салата с лук и сирене. Доматите бяха много вкусни. Докато чаках мръвката, си взех една студена мастичка към салатката. Абе направо нирвана. Скоро дойде и плескавицата и аз и се нахвърлих. И тя беше доста вкусна, но имаше един недостатък… Много бързо свърши. Затова отидох при човека и с половин уста го попитах дали би изпекъл още една. Той се засмя и каза, че на скарата е бил сложил две, така че втората направо си ме чакаше. Помолих го и за още една доматена салатка, че наистина доматите бяха страхотни. Докато я приготви звъннах на Краси и му обясних как да намери хижата. Скоро салатката дойде придружена от една бира. Хапвах блажено без да бързам и се взирах в приятно осветената градина пред мен. Чувствах се щастлив и отпуснат.

Умората надделяваше, така че скоро платих и отидох да се отпусна в удобното легло.

Заспах моментално.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=738

Е4 – Ден пети

заслон Кобилино бранище – хижа Македония

26.08.2013 г.

Събудих се сутринта от приглушения шум на приготвящите се за тръгване съквартирантки. Те се стараеха да не са шумни – с променлив успех. За да не ги притеснявам, останах в спалния чувал докато се приготвят за тръгване, след което се надигнах. Най-после се видяхме на светлина. Бях трогнат от няколкото оставени за мен яйца за закуска. Изпратих ги с пожелания за успешно прибиране. Разделихме се сърдечно.

Сега вече беше моя ред да се приготвям за тръгване. Приготвих си утринното кафе, супа и картофено пюре. Хапнах и събрах багажа. Изнесох го навън, след което се запретнах да подредя заслона. На излизане внимателно се постарах да премета, колкото бе възможно. Залостих вратата и с раница на гръб поех по пътеката. Съселите можеха да си отдъхнат. Заслона оставаше отново изцяло техен.

Започнах изкачването към връх Водния Чал. Изкачването е дълго, но в никой случай не мога да кажа – неприятно. Пътеката се вие доста живописно между клековете.

Малко бях притеснен, че не разполагах с много вода, но се надявах да налея като сляза до река Маринковица.

IMG_0264

На върха спрях да поема въздух и почина малко. Отпих от скромния си воден запас и възползвайки се от появилото се покритие на Глобул звъннах на Пешо. Поговорихме малко. Разказах сбито за случките от предишния ден. След като приключих разговора с него, телефона ми иззвъня и се оказа че е Боян. Споделих с него за плана си да достигна хижа Македония и той като ми заизрежда, колко върхове имам да кача и сляза след Рибните езера, направо ми се изви свят. Реших да го мисля, като стигна там. Сега нямаше защо да си тормозя фантазията.

От горе се откри хубава гледка към езерата под мен. Сега гледайки картата мисля, че това би трябвало да е горното от Водничалските езера.

IMG_0266

От върха пътеката започва да върви почти по билото в източна посока. Направо цветната маркировка си повтаря коловата. На картата го гледах, че маркировката трябва да е по ниско, затова се позалутах, ама бързо се усетих. Тук се разминах с още един самотен турист като мен. Той беше в обратната посока. Разменихме няколко думи и всеки се отправи делово в своята си посока..

Така ходейки по ръба на билото, срещу себе си почти на същата височина, видях Рибните езера с хижата. А трябваше да я изгубя цялата слизайки до реката и след това да се изкатеря отново на почти същото ниво. Приех философски този факт и кротко заслизах към долината на река Маринковица. Там поне щях да налея вода за пиене. Слизането не ми се е запечатало в главата като трудно. Така че без особени препятствия слязох в ниското. Вече в равната част наближавайки реката попаднах на една чешма под формата на метална тръба от която се изливаше вода с добър дебит. Тъкмо бях започнал да обмислям пригодността на водата в реката за пиене.

Без да губя време опитах водата от тръбата. Вкусна и студена. Напълних и вече в по-добро разположение на духа продължих напред. Скоро стигнах реката. Много приятно ме очарова. Много красиво преминава през зелените поляни. А и водата и е доста бистра. Мисля, че не би трябвало да има проблем и да се пие от нея, но под горното не бих се подписал.

IMG_0273

След като намерих от къде да премина без да джапам се захванах с изкачването към хижа Рибни езера. От долу то не се виждаше да е много стръмно. Така че закрачих с нормално темпо. На езерото под хижата забелязах хора. Ловяха риба. Подминах и точно в 13:00 бях на хижата. Темпото ми беше добро и реших да почина и хапна малко. Други хора освен хижарите и техни познати, част от които бяха и рибарите, нямаше.

Попитах за храна и се оказа, че няма проблем. Така че се запретнах да избирам. То гладен човек не бива да поръчва, че става страшно. Скоро се оказах с пилешка супа, салата от домати с лук и сирене и една огромна пържола. Порцийките си бяха големи така че след като изядох супата, реших да хапна и салатката, а широкополата пържола скътах между две филийки в едно пликче за из път.

И тъй като на пълен стомах не се ходи, сложих раницата на подветрената, огряна от слънцето страна на хижата и се излегнах на тревичката ползвайки я за възглавница. Доста приятно беше.

Но като всяко приятно нещо, и излежаването си имаше край. Стана 14 ч. Един час ядене и разтакаване стига. Все пак още път имаше, изпъстрен според описанието на Боян с качване на върхове и слизането от тях.

И тъй като стана дума за изкачване, трябва да отбележа, че това нагоре след езерата беше доста стръмно. Но пък се откриваха красиви гледки към хижата, останала вече някъде там долу, от където не отдавна бях тръгнал.

IMG_0275

Така отмятайки метър след метър денивелация изпълзях накрая на баира пред мен. Взора ми веднага се натъкна на поредното езеро и надникналото измежду облаците слънце поогря пейзажа за следващата снимка.

IMG_0276

Пак поглеждайки картата сега, мисля че на портрета е Синьото Езеро. Въобще мястото е доста хубаво. От тук започваше малко изкачване към първия връх от предстоящите.

Да.. Както споменах – малко…

IMG_0280

Забелязва се и въжето по ръба. Освен да свия ушите и да продължа да набирам височина, нищо друго не ми оставаше. Е, за награда и стимул получавах доста красиви гледки във всички посоки.

IMG_0281

Скоро вече бях на ръба, а върха идваше все по близо и по близо. Изкачването беше приятно и доста въздушно. Не ползвах въжето. На места даже малко ми пречеше. Потта се стичаше по лицето ми и за пореден път си казах, колко ми липсва старата вярна шапка. Но да не отварям темата и да не бъркам с пръст в раната.

IMG_0282

Така стъпка по стъпка се оказах горе на върха. Поспрях за да отдъхна малко. А и беше много красиво. Деня започваше да се очертава като доста приятен. Еуфорията на предишния ден все още ме държеше. Реших, че след като явно на този връх в момента бях единственият човек, не бива да позволявам това да ме лиши от поредната снимка от възлово за маршрута място. Затова просто си направих снимката сам. Е.. нямам най щастливия вид, но това лъже. Наистина изпитвах голямо удоволствие от изкачването.

IMG_0285

Тази гримаса на устата ми би трябвало да е усмивка… Но явно прекалено силно ми блести слънцето в очите. Ех.. Ама няма да я споменавам…

От тук вече трябваше да очаквам нескончаемата поредица от върхове за слизане и качване на Боян. И те не ме разочароваха. Помествам няколко кадъра за потвърждение. Ясно се вижда от къде минава пътеката.

IMG_0287

IMG_0289-R

IMG_0290

Е.. На горната не се виждаше много ясно и аз го подкарах през клековете покрай ръба. То посоката и без това си беше ясна. Не предполагаше объркване. Но освен внушителната гледка към върховете пред мен и за радост увеличаващата се бройка към които можех да погледна и зад гърба си, ходенето по това било ми даваше и незабравими панорами.

IMG_0296

Така стигнах до място, където след връх Пъстри Сап (помня го, защото на него вадих карта да видя какво още предстои, и установих че Боян определено ми е спестил няколко върха в описанието си), планината се заравни и тревяса много приятно за окото. За съжаление тук излезе и доста силен студен вятър и се наложи да вадя якето. Ех,.. да имах и шапка … Ама нямах, та мрачно дигнах качулката. Но красивото тревисто било радваше очите, така че вятъра не ми развали настроението.

IMG_0299

Освен това и гледките в страни бяха не по-малко възхитителни.

IMG_0301

Определено това беше едно много красиво минаване. Тук се възползвах да се обадя по телефона и да съобщя за своето придвижване. Като гледах, как хижа Македония е долу в ниското, шанса до нея да достига мобилна вълна ми се стори нищожен. То горе идваше на тласъци, че долу ли?

Вървейки по билото видях под мен да проблясват красиво водни петна, явно даващи живота на планински поток. За съжаление, снимките, които направих не дават истинска представа за красотата на гледката. Но макар и да не пресъздава точно духа на мястото ви предлагам една от тях.

IMG_0306

Денят напредваше и скоро се отзовах на последния връх преди слизането към хижата. Срещу мен се извисяваше бледия контур на Пирин, който беше следващата ми цел.

IMG_0308

Постепенно деня започва да се оттегля и вечерта ме дари с поредния хубав кадър.

IMG_0309

Така започнах дългото тревно спускане към хижата. Виждах я в краката си, така че нямаше за къде да бързам. Можех щастливо да се наслаждавам на гледките око мен. А и слизайки хълма ме скри от вятъра и с удоволствие махнах якето. Последните лъчи на слънцето идващи от долината огряха хижата много мамещо и гостоприемно.

IMG_0310-R

В края на слизането направо си се влачех. Не че бях уморен, просто ми беше кеф и не бързах.

Хижата се държи от едно много приятно семейство, което ме посрещна много топло и гостоприемно.Веднага се почувствах много уютно. Заговорихме за храна, но аз исках да се изкъпя. На Кобилино бранище нямаше вода за пиене, камо ли за къпане. А бях минал двата си най-интензивни дни досега в похода и бях мръсен и потен като прасе. А и имах дивата нужда да се поизпера.. Имах само една чиста фланелка и чифт чисти чорапи.

Когато изказах това си желание, хазяите се опитаха да го попарят обяснявайки ми, как няма топла вода и е по-разумно да не го правя. Аз, като вироглав по природа човек, все пак настоях на своето и жената ме отведе да се настаня. Хижата е доста ремонтирана и създава много хубаво усещане. А и попаднах в най- луксозната баня, в която някога съм попадал в хижа. Беше доста добре направена, и щеше да е страхотна, ако в нея имаше топла вода. То, жената каза, че ще ми пусне някаква вода, която била съвсем леко отвърната.. Тъй и не разбрах, къде се е отвръщала, ама и не настоях да узная. Скоро ентусиазирано се оказах гол в банята и отвъртях крана на водата. Когато влязох в струята, разбрах какво са се опитвали да ми кажат хазяите. Идея нямам дали водата е била отвърната, но беше зверски студена. Направо мислите ми замръзнаха в главата… Страх ме е да си представа, какво представлява онази – неотвърната.

Последва трескаво сапунисване съпроводено от дълбоко и спазматично дишане. Поемах въздух като компресор и подскачах на място. Сърцето ми спираше само при мисълта че трябва пак да влезна под струята. Но от друга страна, нямаше как да спя със сапуна, така че се наложи да го направя. Поех шумно въздух и се мушнах под водата. А този подъл сапун се отмиваше от мен толкова бавно… Скачах, дишах, виках.. Абе беше си спектакъл. Най-накрая реших, че е достатъчно и се измъкнах все още жив от душа. Малката хавлиена кърпа, която си носех ми се видя направо спасителка.

Това е една от ситуациите в живота ми, която ясно показват че понятието “настиване” е пълна глупост. Ако настиването се получаваше от изстиване, то с нивата до които бях изстинал в момента трябваше да развия мигновено най-малко двойна бронхопневмония. Вместо това обаче, аз делово се облякох и пристъпих към прането. Хората услужливо ми бяха дали един леген, така че задачата ми беше сравнително лесна. Скоро се оказах с легена под мишница в столовата. След кратък съвет стигнахме до решението да си просна прането вън. Пак се беше раздухало и с този вятър имаше шанс да изсъхне сравнително бързо. Бях снабден и с щипки, така че скоро бях готов за спасителна бира и вечеря.

Жената ме попита какво бих искал да хапна. Аз бях подкован от пътеписа на Стефан и Живко и с усмивка казах, че искам от техните известни кюфтета.

– От къде знаете за нашите кюфтета – ме попитаха хазяите с изненадани погледи.

– А… В интернет им се носи славата ! – се засмях аз. – Всички казват че били страхотни и затова искам и аз да ги опитам.

Определено им стана приятно. Докато приготвяха кюфтетата и много вкусната доматена салата, аз кротичко си възстановявах водно-солевия баланс с една бира. В това време дойде още един човек, приятел на хижарите. Оказа се, че и той е бил хижар на хижата преди време. Разприказвахме се за планини и зимата в хижата. Липсата на топла вода обясниха с големите снегове, които смачквали соларните инсталации. Заредиха се спомени за затрупана от сняг хижа с влизане през прозореца на втория етаж. Сега мислеха да направят газов бойлер с бутилка и човек да си плаща за някакво време. Не лоша идея. По късно я видях работеща с изключение на елемента с плащането.

В това време дойдоха кюфтетата и салата заедно с още една бира и аз за известно време станах некомуникативен. Трябва да призная съвсем откровено, че кюфтетата бяха страхотни. Имаха само един недостатък – в онзи момент ми се видяха малки. А може би и съжалих, че не бях увеличил бройката с още едно.

Междувременно започна някакъв мач по телевизора. Аз не си падам много по мачовете, а и бях поуморен, така че след като хапнах, пожелах лека нощ на компанията и се оттеглих в стаята с намерение да се потопя без губене на време в селенията на Морфей.

Така мина още един прекрасен ден от похода. Освен това си дадох сметка, че реално това ми е първото спане в легло от началото. Лошо няма.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=708

Е4 – Ден четвърти

хижа Седемте езера – заслон Кобилино бранище

25.08.2013 г.

 

Станах доста рано. Имах дълъг ден пред себе си и доста се притеснявах от времето след вчерашната буря. Вън беше мръчкаво. Нищо успокояващо.

Хубавата новина беше, че и хижарите бяха станали рано. Нямаше да губя време за закуска. Скоро щастливо се разположих на масата отвън с чашка димящо кафе и няколко вафли. Закусих спокойно. Плана беше да налея вода на Бъбрека. От там нататък не беше ясно къде ми е следващата питейна вода. Решението за втората част на деня го оставих когато стигна връх Мальовица.

Апропо заговорих за вода и е хубаво да спомена за това, че водата в езерото пред хижата не е много питейна. Има една табела сочеща към чешма някъде към отсрещния бряг. Разпитвах хижарите къде е тази чешма, но нещо получих доста уклончиви отговори. Ходих да я търся, но явно съм доста застрелян, защото така и не я намерих на разумно разстояние от хижата.. Може пък и да не съм отишъл достатъчно далеч. Поради тази причина, предната вечер философски си налях от мястото където езерото се изтича.. Все пак там оттока е най-силен. Е.. не пих много от тази вода, но все пак пих. Но това не е добър опит за подражание, така че най-добре е да се постараете да намерите чешмата.

Когато тръгнах нагоре, над главата си вече имах синьо небе, но билото тънеше в рехави (а дали ? ) облаци.

IMG_0145

Бях сам, но вече си бях свикнал да съм в подобно положение. Пътеката много ми хареса. С набирането на височина, постепенно преминавах покрай голяма част от езерата. Всяко едно от тях първо изскачаше пред мен на нивото на очите, след което бавно се изкачвах и получавах поглед към него отвисоко. За първи път минавах от тук и тази гледка искрено ме вълнуваше.

IMG_0156

А облаците и слънцето рисуваха много красиви картини, които се опитвах да уловя с обектива на фотоапарата.

IMG_0159

Скоро стигнах и подминах Бъбрека. Тук трябваше да внимавам за чешмата. Това беше много важна точка от днешния план. То от много внимаване нямаше нужда. Тя, чешмата се оказа на пътеката. Имаше силен дебит от буйна студена и вкусна вода. Свалих раницата и напълних смукалката и всички бутилки. Също така се напих до насита. Това пестеше вода по пътя. Щях да ожаднея след доста време. И спрял на това място не се сдържах да не направя една снимка на това емблематично езеро. От по високо направих и по-панорамни снимки, но тази си я харесах повече, затова смятам да споделя нея.

IMG_0161

Ясно се вижда колко красиво и въздушно минава пътеката покрай брега.

Следващото езеро бе Окото. След като набрах достатъчно височина над него, попаднах на заравнено място изпъстрено с странни конструкции от камъни.. Това според мен би трябвало да е било Езерния връх. Конструкциите бяха толкова странни и весели, че не се стърпях да не сложа и моите няколко камъчета върху някои от тях, след което се отдалечих да ги снимам.

IMG_0165

След Езерния връх, пътеката слиза леко към последното езеро – Сълзата.

Описанието на този ден, ще бъде явно изпъстрено с много снимки, но все пак ще се постарая да не прекалявам. Затова с изключение на Бъбрека, няма да публикувам снимки на различните езера. Има цели купчини такива в интернет. Естествено, и аз имам доста от тях, но реших те да си останат за мен. Всяка от приложените до тук снимки показва, някакъв мой поглед, който ми е харесал, впечатлил или възторгнал.

Затова и следващата снимка е моят поглед към Сълзата.

IMG_0180

От тук пътеката се качва на Раздела. Когато стигнах пилона с камбаните мъглата беше осезателна. Духаше силен студен вятър, което ме принуди да си сложа якето. Във време като това, човек разбира доста по-добре значението на камбаните на това място.

IMG_0182

Вече бях на билото и пътеката го следваше в посока към връх Мальовица. Мъглата ме обгръщаше на талази, но силния вятър я разкъсваше от време на време и аз спечелвах по някой поглед към съседните върхове и масиви, но като цяло за доста кратко, след което те потъваха отново в бялата пелена. Постепенно явно късмета каца на рамото ми…. Мъглата се разкъса и се появи синьо късче небе, което сякаш вървеше над мен. Не смеех да повярвам…

Така стигнах до едно място идеално за бивакуване на билото. Някъде по средата между Раздела и Додов връх. Има чешма в малка падинка, където могат да се опънат палатки позаслонени от вятъра. Водата не тече от чучурите, но избива долу под постамента, където се е образувала чиста локва и според мен може да се налее без проблеми. Така че това е едно не лошо място за бивак.

IMG_0185

IMG_0186

Продължих нататък и мъглата започна да ми открива все по далечни хоризонти. Късмета май продължаваше да стои на рамото ми.

IMG_0187

И така ходейки си по билото, започнах да дочувам гласове пред себе си. Скоро забелязах цветни точки на пътеката пред мен. Поддържах добро темпо и не след дълго ги настигнах. Оказа се че e малка група, спала на палатки на така споменатото по-горе от мен място. Попитах ги как са преживели бурята и те споделиха, че една от двете палатки е издържала и всички са се били събрали в нея. Споменаха за някакви младежи, които са бягали от бурята и са се крили из улеите от гръмотевиците и градушката. Чудеха се до къде ли са я докарали. Споделих, че са слезли успешно до хижата и всички са добре. Разменихме още няколко думи и се разделихме. Аз се върнах към темпото си и продължих напред.

  

IMG_0189

В ляво под себе си видях Урдините езера. Те ми навяха спомени за едно хубаво ходене през есента след КЕ. Толкова малини и боровинки изядохме тогава…

Не след дълго стигнах и на Додов връх.

IMG_0192

От тук пътеката е много въздушна и красива, а и вече Мальовица е на обозримо разстояние. Мъглата ту леко се сгъстяваше, ту отстъпваше, но като цяло губеше май битката със синьото късче над главата ми. Дали ми се струваше или бе истина, но според мен то май си увеличаваше размера. Скоро стигнах до един много красив за ходене ръб.

IMG_0194

Както се вижда, пред мен имаше още доста облаци, но като чели слънцето започна да се налага. След като преминах ръба и се огледах, забелязах хижата Мальовица окъпана в слънчева светлинна.

IMG_0196

Така радвайки се на въздушните гледки стигнах връх Мальовица. Там имаше хора, които помолих да ми направят поредната снимка от ключова за маршрута точка. Така че, ето ме мен на върха.

IMG_0203

И тук предстоеше да реша какво да правя нататък. Дръпнах се леко в страни, събух обувки и чорапи за да си почиват краката на свежата трева и извадих карти и документация. Сърцето ме влечеше към Орловец и пътеката по върховете. Погледнах натам.

IMG_0200

Това ми предстоеше…

Притеснявах се. Бях сам и не познавах пътеката. Но от друга страна времето явно се поправяше. Бях с прекрасен времеви разчет. Беше точно 12:00 на обед. А и най-важното – сърцето ме теглеше натам.

Така че, не ми трябваше много време да реша. И в този момент всички съмнения отпаднаха.

Може би на хората минавали често по тази пътека да им е смешно като четат тези редове, но нека си спомнят първото си минаване и да си представят, че са били сами и то с тежка раница…

Обух обувките, сложих раницата, погледнах отново от върха за довиждане и поех по пътеката. Скоро слизането към хижа Мальовица беше зад гърба ми. Нагазих непознати за мен треви.

Тръгвайки по пътеката веднага се изхитрих да се объркам. Вървях по очевидната следа и изведнъж стигнах до място, където тя просто не продължаваше. Мисля, че така стъпих на Еленин връх, който по принцип би трябвало да ми остане от дясно.

Върнах се и вече внимателно следейки терена открих къде съм изпуснал правилната посока. Поучен от опита си започнах да следя терена с доста по-голямо внимание. Това не ми пречеше обаче пак да въртя глава като ветропоказател, ловейки прекрасните гледки от всички страни. Е, стараех се в миговете в които се отдавах на това занимание да спирам, че да не стане някой сакатлък. Това ми позволяваше и да вадя доста често фотоапарата. При едно такова спиране се обърнах назад и погледнах към Мальовица.

IMG_0208

Нима това беше върха на който бях стоял само преди час и нещо ?

Явно.

Продължих напред с леко свито сърце. Предварителната информация по въпроса казваше, че ме очаква стъпалото на Орловец. Реших че ще го мисля като стигна там и си наложих да се отпусна и наслаждавам на пътеката, а тя красиво се виеше покрай скалите.

IMG_0223

Като на места си беше живо приключение.

IMG_0224

Тук някъде по Петлите (ако не ме лъже ориентацията в имената) срещнах една групичка от трима души идващи срещу мен. Тъкмо бяха излезли по един отвес и бяха седнали да почиват. Аз се отклоних малко над тях и приседнах да си поговорим. Разпитах ги за трасето нататък и те с тон на професионалисти ме утешиха в стил – “Абе ако си добър, ще се оправиш”, което никак не доведе до спокойствие в моята душа. И тъй като стоях близо до ръба, погледнах през него, а от другата страна си беше яка пропаст.

– От тук ли трябва да се мине – възкликнах съвсем спонтанно.

– Да – ми отговориха профитата със снизходителна усмивка и станаха да продължат пътя си.

Изчаках ги малко да отминат и слязох на пътеката. Оказа се, че тя потъва надолу по един винкел по който нямаше никакъв проблем да се слезе. Нищо общо с пропастта два метра нагоре. Смъкнах се успешно долу. От дясно се виждаше Двуглав и естествено извадих фотоапарата. Пак ще ви предложа фрагмента от картината, който ми грабна обектива.

IMG_0227

Така постепенно пътеката ме отведе до въпросното стъпало на Орловец. Изправен пред него с тежичката раница на гръб, започнах да оглеждам за преминаване. Първо пробвах в средата където естествено отвежда подхода от пътеката, но нещо не ми допадна. По един перваз минах максимално в дясно, но и там нещо не беше моето минаване. Предпазливо се върнах в средата и реших да пробвам как е минаването най-вляво. Реално над първите 3-4 метра започват две камини нагоре. Ако се мине през средата или дясно се влиза в дясната, която е по-широка и по-логична. Аз обаче избрах качването от ляво, което най ми пасна, с надежда че нагоре двете камини се съединяват. Така и беше. Въоръжен със съответната доза внимание преминах скалния пасаж и скоро пътя към върха беше свободен.

Изкачвайки се щастливо, дочух гласове отгоре. И когато излязох на върха, заварих трима симпатични мъже и едно детенце, почти бебе. Единия си го носеше на раничка. Искрено се възхитих на родителския подход. Веднага се поздравихме и заговорихме. Помолих ги да ме снимат, като в замяна предложих и своите услуги – да си имат и те снимка в комплект. Така че прилагам снимката си от поредния основен пункт на това пътешествие – връх Орловец.

IMG_0233

Тази снимка носи за мен и много сантиментална стойност, защото на нея съм за последен път с любимата си шапка, споделяла стотици километри и много вълнуващи преживявания с мен. За съжаление, поради лична немарливост следващия час тя ме напусна, уви май завинаги. Но така става в планината. За да получиш нещо, трябва и ти да оставиш нещо.

Докато бащата, свалил малкия сладур от раницата си играеше с него по тревата, аз се заговорих с единия мъж. Той се оказа модератора на planina.e-psylon.net с ник Ристо Туристо. Бях чел доста негови материали и определено ми харесваше как пише. Така че се зарадвах доста на тази среща. Скоро те натовариха младежа на раничката му, взеха си багажа и след като си пожелахме успех, тръгнаха надолу към Страшното езеро. Аз се пощурах още малко по върха. Откриваха се прекрасни гледки във всички посоки от които беше трудно да се откъсне човек.

Но в крайна сметка, не можех да нощувам тук, а и ме чакаше дълъг път. Така че се наложи да си взема раницата и да продължа. Групата вече се беше изгубила от погледа ми и само чувах в далечината техните гласовете. Така че тръгнах и аз надолу по пътеката. И тук преминах покрай една доста голяма пряспа сняг, която за 25-ти август си изглеждаше екзотично.

IMG_0235

Пътеката мина през седловината от където се виждаше слизането към Страшното езеро и започна да набира височина. Аз бодро се заизкачвах, докато в един момент тя просто свърши ето тук :

IMG_0237

Явно се очакваше човек да продължи нагоре. Тук усетих, че пак съм объркал конците някъде. Свалих раницата, приседнах и започнах да листя карти на на хартия и GPS. В този момент над стеничката се появи младеж слизащ отгоре.

Проведохме приблизително следния диалог :

-Здравейте, това ли е пътеката ? – попитах аз.

– Да – отговори младежа – ако ще се качвате на Злия зъб.

Тук настана кратко мълчание. Аз определено в този момент не горях от подобна амбиция.

– А от къде минава пътеката към Кобилино бранище – зададох аз въпроса със свито сърце.

И тук младежа обясни, че реално се хваща пътеката слизаща към Страшното езеро, но след това се държи в дясно по сипея, като се подсича Злия зъб и се излиза на ръба от другата му страна. Започнахме да обсъждаме качването и слизането и младежа сподели, че и той като мен предишния път стигнал по пътеката до под върха, но сега се върнал амбициран да го качи. Е, явно беше успял. Слизането обаче беше по трудничко. Попита ме дали нямам въже. За тъга – нямах. Той въздъхна и започна бавно да слиза с катерене. Аз, съвсем в стил на герой на Джером К. Джером, не се стърпях и започнах да му помагам. Започнах да му давам съвети и информация за стъпки, които не виждаше. Искрено се надявам да съм му бил полезен. Но както и да е, въпреки моите съвети младежа слезе невредим до долу, след което заедно тръгнахме обратно по пътеката. На слизането си поговорихме още малко, след което аз вече трябваше да се отделя в моята си посока. Казахме си довиждане и аз отново бях сам.

И тук направих сериозна грешка. От страната на каменния сипей беше завет и ми стана жега. Свалих си шапката и вместо да я вържа на раницата, там където винаги съм я връзвал години на ред, я подпъхнах под презрамката. Нали след малко щях да я слагам. Е.. да.. Ама беше сериозна грешка. Излизайки горе вече не духаше толкова силно и аз не си я сложих, а я забравих да си седи подпъхната.

В този участък, пътеката продължава красиво да се провира покрай ръба на билото. 

IMG_0241

IMG_0242

А като се обърнах назад, видях Мальовица, която вече съвсем се криеше в далечината.

IMG_0243

Освен това пътеката мина покрай едни внушителни отвесни стени страховито слизащи в пропастта под мен. Тук спрях и свалих раницата – хем да почина, хем да ги погледам, хем да направя някоя снимка. И най вероятно тук някъде кротко е изпаднала шапката ми. Уви..

IMG_0250

Така ходейки, най-накрая стигнах един плосък разлят връх под който виждах пътеката идваща от Страшното езеро. Оставаше ми само да сляза до нея. Оставих раницата, извадих картата и след кратко мъдрене разбрах, че съм на Голяма попова капа. Долу беше Поповокапския превал с трите Поповокапски езера, от които разчитах да черпя вода, а и бях набелязал за резервен бивак, ако нямаше време да стигна до Кобилино бранище.

Пред мен се откриваше и страхотна гледка, както към крайната ми цел, така и към връх Мусала.

IMG_0255

И тук установих липсата на шапката. Адски се ядосах. Скочих на крака, прибрах извадения багаж и скътах раницата на място, което щях да намеря. Хукнах назад с отчаяната надежда да си открия шапката някъде. Върнах се повече от 40 минути назад, но от нея ни следа. Да се връщам повече беше неразумно. Вече почваше леко да се смрачава. Осъзнах, че от деня не е останало много и трябва бързо да продължа по маршрута.

Тъжно свих рамене и тръгнах обратно към раницата. Може би ако някой чете тези редове ще се чуди защо толкова се тръшкам за една шапка и сигурно ще бъде прав. Но аз съм си такъв. Свиквам с нещата, които ми вършат работа и се привързвам към тях. Затова и толкова ми бе мъчно от тази загуба.

Успях да си намеря раницата и чевръсто започнах да слизам надолу. Слизането обаче хич не се оказа лесно. Пътеката, до колкото в тази част можеше да се нарече така, минаваше през море от камъни. Беше маркирана от каменни пирамидки, които ставаха все по редки. В един момент направо си ги загубих и реших да се уповавам на собствената преценка. Заслизах внимателно, като си избирах маршрута в нарастващия сумрак. Залязващото слънце красиво оцветяваше облаците и върховете в далечината.

IMG_0260

Небето все още светлееше, но около мен си беше сумрак. Най-накрая преодолях последния пояс камъни и излязох на най-горното Поповокапсо езеро. Намерих пътеката и видях къде потока се влива в езерото. Бях останал със съвсем малко вода, така че налях една бутилка и я опитах. Имаше не много приятен вкус, но какво да правя. Налях и втората. Реших, че ще ги сменя нататък, ако намеря по хубава вода.

От там пътеката минава през един много хубав и тучен тревист склон. И тук разбрах защо местността носи името Кобилино бранище.

IMG_0261

Терена беше равен и това позволи да вдигна скорост. По принцип целия склон е нарязан от потоци вода, но проблема е, че четирикопитните го бяха превзели напълно. Като резултат, навсякъде беше осяно с крайния продукт на тяхната паша. Притеснявах се да не би водата да е замърсена, но най-накрая подбрах един доста буен поток и го опитах. Водата беше много по вкусна от тази, която бях налял. Това реши въпроса в полза на потока. Излях бутилките и напълних всичко. До колкото знаех, на заслона нямаше вода.

Запасен и доволен продължих пътя си във все по засилващ се мрак. Крачех бързо и понеже все още можех да следя пътеката не извадих челник. За завършек на този прекрасен ден планината ми подари поредния красив залез.

IMG_0263

Така по тъмно се добрах до заслона. Изправяйки се пред вратата дочух гласове отвътре. Явно нямаше да бъда сам. Хванах вратата и тръгнах да я отварям. И тук устремът ми беше спрян. Беше подпряна с нещо от вътре. Докато се окопитвах от изненадата, от вътре настана паника. Аз веднага побързах да я успокоя. Поздравих и обясних, че съм турист и искам да преспя в заслона. Не след дълго врата се открехна и една сянка ме пусна да вляза вътре.

Оказа се, че ще деля заслона със сърцата група от 3 туристки на средна възраст около 70 г. Аз бях предизвикал поредното сътресения в тяхната вечер. Часът беше към 21:45 и те вече си бяха легнали да спят след тежко сражение с една мишка. От разказите по-късно установих, че явно става дума за съсел, който се е изнесъл на тавана. А аз напирайки да вляза, за миг бях придобил образа на похотливия овчар от съседния овчарник, дошъл да търси плътски наслади в тази чаровна компания.

След като духовете се успокоиха, аз си разпънах спалния чувал и постелката на горния нар, преоблякох се и с челник на глава се заех да си готвя вечерята. С дамите се завърза интересен разговор. Те отиваха към Рилския манастир. Въпреки че аз си светех добре с челника, най-активната от трите, не преставаше да ми предлага свещ. Накрая приех. Челника даваше светлина, запалената свещ освен светлина внасяше и уют.

Скоро водата ми вече се топлеше на примуса и аз се чудех каква храна да си избера. Накрая хванах един плик и реших да бъде той. Дамите веднага ми предложиха хляб и се заизвиняваха, че нямат друго да ми дадат за хапване. Явно ме съжаляваха, като ме гледаха как си бъркам лиофилизираната храна. Колкото и да им обяснявах, че тя е много хубава и вкусна, така и не ми повярваха.

В разговора стана ясно, че те са качили в заслона и 3 –4 чисто нови одеяла – швейцарски, както уточни една от тях. Възхитих им се. Това показваше един доста сериозен планинарски дух. Даже малко се засрамих. За тъга трябва да призная, че изобщо не би ми хрумнало да направя подобно нещо. Явно трябва да поработя над себе си.

След като хапнах, най-накрая положих измореното си тяло в спалния чувал. Беше минал един много дълъг и хубав ден. Мога с чисто сърце да кажа е това ми беше най-хубавия ден от това ходене. Имах и още силни дни. Имах и ден изпълнен със срам и яд.. Но това си остана най-хубавия измежду всички.

Пожелахме си лека нощ с моите съзаслоннички и след като уверих едната от тях, че в случай на враждебни действия от страна на мишката ще се включа на драго сърце в нейна защита, заспах като къпан, какъвто не бях.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=663

E4 – Ден трети

чешма-каптаж преди вр. Ръжана – хижа Седемте езера

24.08.2013 г.

 

Пак спах добре. За моя радост, и да беше минавала мечка наоколо, не ми се обади. И да си призная, ако е станало така, в никакъв случай няма да приема, че е било проява на неучтивост. Напротив, много мило от нейна страна.

Веднага щом се облякох се заех с нещо, което предния ден бях пропуснал, а именно да увековеча новата си палатка.. Хем успях и да заснема малката полянка, на която я бях разпънал.

IMG_0116

Избрах тази снимка, защото показва на колко закътано място бях избрал за бивака.

Но и с първите директни слънчеви лъчи, усетих една екстра, която бях пропуснал с късното си пристигане. От някъде наизлязоха пълчища дребни мухички от една много досадна разновидност, която обикновено съпътства кравешките поселения. Заради студа все още бяха доста флегматични, но аз си знаех колко досадни могат да бъдат. Затова събрах набързо колкото можах багажа и се изнесох да си правя закуската на ливадата до пътя където подухваше вятър и нямаше досадници. Докато водата се загряваше заслонена от раницата, аз се радвах на хубавите утринни гледки.

IMG_0118

А реално тук се виждат входовете към полянките сред боровете, една от която бях избрал за нощта.

Този ден си позволих да спя до по-късно защото го предвиждах по-кратък. Още докато си планирах придвижването на бюрото пред компютъра, в главата ми се завъртя идеята да не слизам до хижа Мальовица, а от връх Мальовица да хвана пътеката през Орловец и през Попова капа да засека тази идваща от страшното езеро към Кобилино бранище. Затова дълго мислих къде мога да спя преди това, така че да имам поне половин ден от вр. Мальовица за пътя нататък. След преценка на ситуацията избора ми падна на Рилските езера. Да, щях да направя един къс ден ходене, но така щях да си отворя възможността за красив и дълъг преход на другия ден. Вариант бе и да си опъна палатката някъде по горните езера, но все пак избрах хижата, въпреки че другата възможност ми се виждаше доста примамлива. Оставих си я като опция ако няма места по хижите.. Нали все пак бях автономна единица.

Така.. Деня бе събота и доста се съмнявах че ще има къде да спя. Бях съобразил това още предния ден и бях организирал чаровен ятак в София да провери и запази някъде място. Тази сутрин щастливо научих, че на мое име има запазена последната стая в новата хижа Рилски езера, така че ми беше спокойно и хич не бързах.

След като хапнах набързо, изтичах да си налея вода и бодро поех по пътя. Оказа се, че съм спал на има няма 15 минути ходене от Обесния камък. Не очаквах да съм бил толкова близо. Естествено като всички преминаващи от тук направих някоя и друга снимка на въпросния камък.

IMG_0120

Срещу мястото където пътеката за Обесния камък се отклонява от основната, има къща която е седалище на поредните овчари. Там има и вода и може да се налее. След като разменихме няколко думи с единия овчар продължих по пътя.

От тук започва леко слизане, което отвежда към разклона за хижа Вада и хижа Ловна. Пътя е лек и се ходи бързо. Но определено ефекта на съботата се усещаше осезателно. Този район е сериозен пикник център, и народа масово вече палеше огньовете за да си изпече обяд. Звънко се отваряха бирите и въобще цареше един приповдигнат съботен дух. Когато достигнах въпросния разклон установих, че там има поляна и май направени маси с пейки. Мястото беше окупирано от голяма шумна компания. Чалгата се лееше по бурно и от съседната река, а двама младежа ме учудиха като се появиха щастливи мъкнейки току що отрязан и окастрен боров кол, на който спокойно можеха да нанижат и диво прасе…. Какво ли щяха да пекът ?

Бързо завих по пътеката към Ловна и се постарах със стегната крачка да се измъкна от тази дандания. Въпреки това вълните чалга дълго ме преследваха, макар и вече затихващи.

Тук се натъкнах на поредното интересно дърво и веднага извадих фотоапарата.. Нали са ми слабост тези дървета …

IMG_0124

Накрая поех нагоре към хижата по горска пътечка. Чувствах се приятно ходейки през иглолистната гора и съвсем скоро се натъкнах на още едно дърво надупчено на решето от работливи кълвачи. Като гледам… Доста работа са му хвърлили ..

IMG_0127

Пътеката до х. Ловна е приятна и докато се усетя бях там. Кроях планове да хапна една супичка, но ядец.. Тук нямаше и помен от храна. Спрях, починах и разгледах картата докато пиех вода. Плана за следващия ден добиваше все по реални очертания.

Не ми се застояваше тук, така че огледах на къде продължава пътеката, въздъхнах гладно и метнах раницата на гръб. Тъй като имах резервация за хижа Рилски езера тръгнах по нормалната маркировка на Е4 към нея. Но това е кофти пътека. Върви по един неприятен черен път по който непрекъснато те разминават джипове с туристи в двете посоки. Да им се неначуди човек, нали има лифт? Минавайки покрай теб, те те обгръщат с облаци прах и отработени газове. Като цяло машините са дизелови и доста смрадливи. Така че по добрия вариант за мен е да се хване пътеката към х.Седемте езера (зелена маркировка). Дори и да не се спи там, пътеката между двете хижи е приятна. Проклинайки поредния джип вдигнал облак прах, който още скърцаше между зъбите ми излязох пред хижата. Беше обедно време и осъзнах, че ще имам доста време за почивка.

Реших да влезна и да се настаня. Нали имах резервация. И тъкмо направих няколко крачки към входа, се появи някакъв младеж с едно АТВ идващ за нещо до хижата. Това добре, ама защо се опита да спре с АТВ – то направо вътре – не разбрах. Спря го пред самата врата, скочи и изчезна вътре. И докато гледах смаяно и чаках да видя какво ще стане, той се появи пак с две кафета в ръка, яхна АТВ-то и изчезна… Не можах да разбера. Явно ако го паркирал 3-4 метра в страни, където  нямаше да пречи на хората, после носейки тежките кафета го грозеше явната опасност да получи херния … Смахната работа.

Това ме накара да се огледам и да се взра в публиката наоколо .. И осъзнах, че лифта бълва тълпи от хора, които идват основно да хапват и да пийват тук, пък ако и врътнат някоя кратка разходчица, лошо няма.. Ама не е и задължително. Така разколебан влязох вътре и аха да заговоря мъжа на рецепцията, той изскочи на някъде и ме остави изненадан да стоя отпред. Не го виня, може да е имал спешна работа. Но това съвсем ме разколеба. Излязох навън и разгледах картата. Старата хижа бе близо и реших да взема да отида да видя как са нещата там. Освен това пътеката от нея нагоре ми се стори по-интересна. Така че след малко бях отново на път.

По пътеката към старата хижа имаше върволица от хора, но за мое съжаление беше в обратна на мен посока, което създаваше известни трудности при разминаването. Все пак бях сериозно малцинство. А като за капак и времето почна да се намръщва. Накрая не на шега смятах, че ще ме завали.

IMG_0135

Но стигнах до хижата сух и веднага намерих хижара. Определено не е от най-приветливите хора които познавам, но и не мога да се оплача. Осведоми ме за цени и къде мога да си избера място на нара. Макар да ми казваше да не бързам, аз като тома неверни веднага си завлякох багажа в стаята и заявих претенциите си с него на един парцел от нара. Удовлетворен от това си собственическо чувство слязох долу да се осведомя за възможностите за хапване. Хижата определено беше доста по мизерна от Рилски езера, но като цяло по си беше наша. Хората наоколо си бяха от нашата порода -  планинари. Духа и си беше планинарски, докато в новата духа определено беше силно туристунгерски. За моя радост имаше и току що сготвена яхнийка, която се оказа много вкусна.

След като хапнах и полях етапната победа с една бира, отидох навън да ловя вълни с телефона за да се обадя в х. Рилски езера и да отменя резервацията. При този наплив, стаята определено им трябваше. Човека, който ми вдигна телефона беше доста учтив и сърдечно ми благодари, че съм ги уведомил навреме. Затворихме телефоните с взаимни пожелания за хубав ден.

Тук отснимах и виждащото се под нас Долно езеро.

IMG_0136

И макар обяда и бирата да ме бяха направили ленив, напрегнах всички сили и се заех да си изпера дрехите. Проснах ги на простора, като дори хижарката услужливо ми даде няколко щипки.

С чувство на добре изпълнен дълг тръгнах да се щурам в близката околност съзерцавайки изгледите наоколо. И както така си съзерцавах, изведнъж осъзнах че притъмнява със страшна сила. Просто за минути обстановката стана буреносна. Хукнах през глава към прането си и трескаво започнах да го свалям от простора в съпровода на първите дъждовни капки. Но бях бърз и успях да се шмугна в хижата преди да завали истински. А то заваля, и още как… Небето се отвори.

Аз се възползвах от почти празното все още помещения и нахвърлях нещата си по опънатите в него простори. Мъдър ход, както се оказа по-късно.

Слязох долу и се загледах в грандиозната буря, вихреща се навън. Ехтяха и гръмотевици, а дъжда плющеше по скалите и покрива на хижата. Беше като водна стена.

IMG_0138

По едно време започна да просветлява,макар и дъжда да продължаваше да бие със същата сила.

IMG_0139

Но и водната стихия започна да губи сила. Хижата се пълнеше с мокри и нещастни туристи хванати по време на разходка между двете хижи. Тяхната компания бе разнообразена от почти всички къмпингуващи на палатки до хижата. Май нямаше палатка удържала на пороя.

Но както всяко нещо и водната стихия си имаше край. Постепенно дъжда отслабна а после спря. Слънцето плахо надзърна от облаците, като ни дари с една прекрасна дъга.

IMG_0140

А след кратко взиране установих, че тя е и двойна ! И ако това не беше добра поличба !

IMG_0142

И докато се захласвах и снимах из околността, пристигна група прогизнали, измръзнали младежи. Бурята ги бе хванала на билото на идване от вр. Мальовица. Била ги здрава градушка и гръмотевици .. Наложило им се да се крият по улеите.. Те там са доста стръмни и слава богу, че никой не се е подхлъзнал да падне надолу.

Пристигайки пред хижата, започнаха да изстискват прогизналите спални чували с които се бяха пазили от градушката и тракайки със зъби отидоха да се скрият на по топло.

След като видях, че явно се е изваляло, реших да върна нещата си отново на простора. Влизайки в стаята бях приятно изненадан от красивата гледка на голи стройни женски крака… Една от девойките трескаво смъкваше мокрите дрехи от себе си и търсеше нещо сухо в иначе мократа раница. Усмихна ми се и това ме накара с тъга да отклоня поглед от краката и .. Оказа се, че ясно забележимите сини петна по тях са в следствие от ударите на ледените топчета на градушката. По-късно сподели че е било доста болезнено и страшно преживяване. Скоро стаята се изпълни с хора завити в одеяла, ходещи насам натам и борещи се за простор. Намерението ми да си смъкна нещата да съхнат навън бе посрещнато с благодарност. За нула бройки празните места бяха заети от мокри дрехи.

По късно когато се върнах обратно в стаята заварих тъжна гледка. Масово младежите нямаха какво да облекат. Един, който беше на нара до мен беше останал почти гол и се опитваше да се стопли под едно мижаво одеяло. Бръкнах в раницата и му извадих якето си. Аз по полар нямах проблем да изкарам вечерта, но той така щеше да се побърка от студ. Тръгна да отказва, но бързо го насметох и скоро лежеше сгушен в якето. Дадох му и моите одеяла. Аз и без туй щях да спя в спалния си чувал. И други хора почнаха да вадят дрехи и скоро закърпихме положението.

Излязох да се поразходя преди вечеря. Захласнат изгледах поредния красив залез.

IMG_0144

Със залеза на слънцето беше дошло време и за вечеря… А доскоро полу-празната хижа се беше натъпкала до горе с мокри хора. Много решиха да останат да спят тук и да не ходят до новата. В кухнята стълпотворението беше вавилонско. По принцип столовата е малка и като се сметнат една категория хора решили, че като са седнали местата са техни за цялата вечер, останалите трябваше да се храним оборотно на малкото останали други места. Най-накрая и аз се добрах до свободен стол и си взех вечеря с чаша вино. Вечерята беше студена, за разлика от обяда. Явно тук думата “притопляне” беше мръсна дума. Едни чужденци на столовете до мен доста че чудеха защо е така при наличието на микровълнова печка. Проявих национализъм и обясних, че най – вероятно е развалена.

Хапнах на бързо и освободих мястото на другите след мен. С чаша вино в ръка излязох навън, а там сред пушещите и шляещите се като мен с пиене индивиди възникна доста интересен и приятен разговор. Даже се оказа, че една дама предното лято е правила Камино, ходене отдавна стоящо и в моя лист. Веднага я заразпитвах и прекарахме доста приятни за мен минути в разговор за това вълнуващо приключение.

Така наближи 22ч, когато се изключва тока и ние се прибрахме в спалното помещение. Като ме видя младежа с якето ми, веднага се втурна да ми го връща. Убедих го да спи с него, пък сутринта като тръгна, ще го го събудя да ми го даде. Междувременно се заприказвахме и с един от тяхната група, който се оказа, че е малко по в час и реално е организирал останалите. Чудеха се как да си ходят на другия ден. Колите им бяха на Мальовица, а нямаха и намерение да се връщат по същия път. Девойките категорично отказваха и настояваха да слязат с лифта и после с транспорт да се прибират към колите.

Извадих карта и обясних на младежа, че могат да слязат към хижа Вада и от там има пътека към ЦПШ. Показах му я на картата. До там слизането не е трудно, а после двама трима могат да отидат за колите и да приберат групата от пътя. Идеята му хареса, но девойките гледаха с дълбоко подозрение. Дали е успял да ги убеди … Идея нямам..

А и тези сладури бяха много сериозно подготвени. Всеки носеше минимум 2 литра бутилка с бира. От благодарност се убиха да ми предлагат, ама бях пил едно вино и отклоних любезните покани.

И тъй като мига на изключване на тока наближаваше сериозно, побързах да се пъхна в спалния чувал. Не че не можех и на челник, ама така някак по-комфортно.

Като цяло, идеята да остана тук, а не да търся място за бивак някъде нагоре по езерата се оказа печеливша. Идея нямам дали палатката ми щеше да издържи такъв тежък дъжд, така че шансовете ми да не се окажа с прогизнал багаж щяха да бъдат много малки. От друга страна се притеснявах от утрешния си маршрут и искрено се надявах времето да се стабилизира.

С тези мисли в главата заспах.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=599

E4 – Ден втори

извор Манзурица – чешма-каптаж преди вр. Ръжана

23.08.2013 г.

 

Въпреки проветривата палатка спах доста добре. Когато алармата на телефона иззвъня ми хрумна, че мога да подремя още малко. Бързо отхвърлих идеята. Няма сега да развалям дисциплината още от самото начало. Макар и с нежелание се надигнах и изпълзях от палатката.

След стандартната утринна хигиенна процедура последва закусчица и събиране на багажа. Палатката се събираше приятно бързо и лесно. Огледах за забравени вещи и поех към извора да си напълня вода. Напред имаше чешми според картата, но не исках да рискувам и си налях прилично количество. Скоро отново бях на пътя.

IMG_0078

За моя изненада, тялото ми се държеше добре. Очаквах след първия ден да има протести и старателно се бях подготвил да ги потуша с два аспирина. Но за моя радост не се наложи.

Тук ходенето е по сравнително равен терен. Доста от миналите преди мен го характеризират като скучно, но на мен ми хареса. Появяваха се и такива приятно окосени ливади.

IMG_0079

Според  картата все още бях във Витоша. Денят, както се вижда, беше прекрасен и аз поддържах едно сравнително добро темпо. Така стигнах до кръстовище, където два пътя се събираха. Между тях имаше приятна ливадка с няколко маси и пейки. Имаше и табела за вода. Нямах време да ходя да я проверя, но ако я има, това ще е едно доста добро място за бивак. Ако може човек да покрие разстоянието до тук, естествено. На снимката табелата за вода се вижда леко в дъното в дясно от указателните табели на кръстопътя.

IMG_0080

Така…

Сега като поместих тук тази снимка ме загриза едно съмнение.. И отворих точките, които имах записани с водата, заредих ги на картата и …. това се оказа Букапреслапския проход. С две думи, на онзи път в далечината с табелите свършва Витоша. Е4 продължава в дясно през гората, а на ляво (или направо в зависимост от гледната точка) се слиза в с. Ярлово. Да си призная, тук ми хареса мястото, снимах и продължих като куршум напред. После дълго време ме измъчваше въпроса, къде точно съм го минал този Букапреслапския проход, че даже и не го забелязах. Е.. Добре, че седнах да си описвам патилата, че да си отговоря на този въпрос.

След прохода пътеката влиза в една гора и на един остър завой има чешма. Това по мои спомени (и по записки от терена) е последната течаща вода до с. Клисура. Преди селото има няколко чешми, но от тях вода имаше само в най-близката до селото. Дали защото беше края на август, или просто си е така – нямам представа. Но е добра идея да заредите бутилките на това място.

IMG_0082

И тук е точката, където човек се сбогува с хубавата маркировка. Веднага извадих листата с разказа на Стефан и Живко. Тяхната група беше преминала ориентирайки се по карта, но като прочетох как групово са търсили маркировките, и като проектирах прочетеното върху своята самотна ситуация реших, че с такъв подход голямо губене ще падне. Затова се доверих на технологията и извадих GPS-а (разбирай верния телефон Samsung Galaxy SIII). Използвах програмата Orux Maps с добавена картата BG Mountains. Този тандем, мога с чисто сърце да споделя, се представи повече от добре. Не само ме преведе успешно през плетеницата от пътища на Верила, но и ми служеше добре във всички по-следващи трудни ситуации. И единствения издънен ден от похода беше по причина, че не погледнах навреме и внимателно картата на GPS-а, но това е друга история.

За момента настроението беше повече от прекрасно. Радвах се на хубав ден и красиви гледки. В разказа си Живко описва Верила като една доста скучна планина, разнообразявана само от сериозните залежи от малини. Е.. До мен малини не достигнаха. Или Живко ги бе изял всичките, или мечките ходещи по петите му ги бяха дояли бързо и лакомо, притеснени от факта, че може да мине още някой от ненормалниците туристи и да ги остави без малини. Но за сметка на това, аз пък се наслаждавах на изгледи като тези :

IMG_0084

IMG_0087

Пътьом попаднах и на сполучливите опити на групата да възстанови падналата или изгубена маркировка. Видях изправения дървен кол, но особено ме вдъхнови следната, не много стандартна маркировка, близко до отклонението по този не много забележим път. Трябва да отдадем дължимото и на факта, че и цвета е почти спазен.

IMG_0088

Десетина минути по нататък по пътя попаднах и на сериозни следи от гладниците, които държа отговорни за изчезването на малините по трасето (наред с августовските жеги). Искрено се радвам, че макар и пътищата ни да се пресякоха, не се срещнахме лично по пътеката.

IMG_0089

IMG_0090

Ходенето в тази част като цяло е монотонно и основното ми занимание, освен да зяпам наоколо, бе да внимавам да не отхвърча по някой удобен черен път, подминавайки необходимото ми отклонение. Иначе изгледа към Рила беше прекрасен и доста ме разсейваше, приковавайки голяма част от вниманието ми.

IMG_0091

И най-важното бе, че с изходеното време Рила изглеждаше все по близо и близо. Но за съжаление и облаците започнаха да се сгъстяват. Съзерцавах гледката пред себе си с мисълта, че следобед вече ще крача по тази планина. Така скоро стигнах мястото от къде започнах слизането към с.Клисура.

IMG_0096

Слизането към селото не беше трудно. От него да си призная, не помня много, много. Пътя преди селото е доста равен и минава през ред ливади. Реално откакто тръгнах от Черни връх, загубих всякакъв контакт с човешкия вид. И сега не ми провървя. Видях едно стадо кози на поляната в ляво от мен, които ме изгледаха с неприкрито любопитство. Очаквах да забележа козаря, но такъв нямаше наоколо.

IMG_0098

Тук подминах няколко чешми, но почти всички бяха сухи. Само най близката до селото течеше, но за мен беше безпредметна на този етап, тъй като мисълта ми вече бе фокусирана върху селската кръчма. Така, не след дълго се движех между притихналите къщите на селото. Дали защото беше към 15:30 ч. или по други причини, но не видях човек чак до мегдана на селото. Явно народа се бе изпокрил по къщите и усилено храносмилаше.

Кръчмата за мой късмет не беше в обедна почивка. Даже вън си имаше и нормалната група от двама – трима щатни биропийци, седнали морно под сянката. Естествено ме огледаха от главата до петите и с интерес изгледаха как свалям багажа и го подпирам до пейката от вън. Това и за миг не ме смути, а без да губя ценно време поръчах на симпатичната съдържателка една пилешка супа, голяма салата домати със сирене и някакво безалкохолно. Много ме блазнеше да пийна една бира, но имах още доста път да мина този ден, а тя щеше да ме нокаутира. Така че с труд се въздържах.

Пилешката супа беше много вкусна и си я изядох с нескрит апетит. Салатата също беше от хубави домати, така че се почувствах прекрасно. Хапнах, починах, налях вода и бях готов да продължа. Пресякох асфалтовия път където свършва Верила и намерих добре маркираното начало на пътеката в Рила. Още една планина беше останала зад гърба ми .. То не че не съзнавах, че основните препятствия тепърва предстоят, но някак си като си каже човек, ето минах две от пет планини … ми…  звучеше окуражаващо …

Тръгнах по сравнително стръмния черен път и както се оказа – бях до тук с маркировката.. Но тъй като пътя беше широк и ясен, не се притесних много, много.

Така минах покрай надвисналите над пътя коренища на едно дърво, което банда мравки хитроумно бяха приспособили на голям мравуняк. Нямаше как да не им се възхитя и снимам.

IMG_0099

Скоро стигнах един разклон. Напред и леко в дясно продължаваше хубав път, който се изкачваше леко и плавно. В ляво тръгваше неприятен път изровен от водата, покрит с трошляк и камъни. Погледнах картата, почесах се по главата и тръгнах по десния път. То хем си знам, че хубавите и удобни пътища обикновено не са най-правилните, ама … Е… Усетих се след 30  минути ходене. Трескаво извадения GPS само потвърди грешката. Умрях си от яд. Сумарно загубих някъде около час… Стана ми ясно, че няма да стигна до заплануваното място за спане. В първия момент се ядосах много, но след това си наложих да го погледна от друг ъгъл. Все пак това е приключение, а в едно приключение случките от този род са нормални. Няма какво да си късам нервите, а трябва да го приема като факт и да си продължа пътя.

Върнах се до кръстопътя, и поех по неприятния стръмен път в ляво. Бързо набрах височина и скоро излязох на билото на хълмистите ниски части на Рила. Гледката беше прекрасна.

IMG_0101

Много ми хареса да ходя по тези тревисти хълмове. Слънцето плавно отиваше на залез и някак се почувствах много уютно и спокойно в планината. Проблема обаче беше, че явно не само на мен ми харесваше да ходя по пътищата и пътеките на ниската част на Рила. Това се доказваше и от многото следи по песъчливия път.

IMG_0102

Отново се помолих тихичкко, с притежателя на лапите оставили тези следи да ходим едни и същи пътеки, но да избягваме взаимни плашещи срещи. Но защо ли започнах някак по-често да се озъртам?

Това че си налях вода в селото се оказа добра стратегия. Ковачка чешма не работеше. Даже и не се приближих към нея. От далече се виждаше колко суха е всъщност. Там просто подрязах завоя, минаващ покрай нея. Но това не е проблем, защото сравнително близко е чешма Петруна, която си имаше добър дебит. Ако не ме лъже паметта даже имаше и ново дървено корито, направено явно от овчарите лагеруващи в близост. И сега имаше бивак на ливадата срещу чешмата. Забелязах човек и се отбих малко от пътя да го поздравя. Заговорихме се приятно, след което отидох да пийна студена вода и да си наплискам лицето. Там едно от овчарските кучета също беше дошло да пийне вода и приятелски се отърка в краката ми. Като награда получи голяма доза чесане зад ушите. Разделихме се като приятели. Не така стоеше въпроса с негов събрат, който с подозрение ме следеше от върха на близкия хълм и заработвайки си вечерята ме лая докато не напуснах територията на наблизо пасящото стадо. Е. .Не му се сърдя. Все пак беше на смяна ..

Вървях, а пред мен високите части на Рила идваха все по-близо и по-близо.

IMG_0106

Рила е планина, към която имам много силна лична привързаност. Винаги когато съм влизал в нея съм изпитвал едно особено вълнение. Усетих го и сега. Едно такова чувство, че се връщаш в познато и желано място..  Доста особено и лично.

Стигнах до един хълм, на който пътя прави ляв завой и минава покрай една изоставена постройка, оставаща от дясната му страна. Отбих се да я видя. Явно и сега овчарите я ползваха за подслон от време на време. А зад нея на отсрещния хъм се виждаше хижата на Рилските езера с лифта.

IMG_0109

Докато разглеждах постройката извадих и погледнах картата. Вече беше осем без двадесет вечерта и скоро щеше да мръкне. Трябваше да намеря място за бивак. Според картата в ляво от пътя на няколко стотин метра напред трябваше да има извор. Тръгнах с бърза крачка и скоро попаднах на него. Познаваше се по буйната растителност, която го беше обхванала отвсякъде. Каптажа беше потънал в трева и от чучура не течеше вода. Но някой я беше хванал над чешмата и я бе извел с един маркуч, ако не се лъжа. Не течеше буйно не дебита беше доста по добре от предната вечер. Налях си една бутилка вода и тръгнах бързо да търся място за палатката в района. Исках да се изкъпя, изпера и разпъна палатката преди да е станало тъмно.

На петдесетина метра от чешмата излязох на едно равно място от което започваше нагоре хълм. Зад хълма се чуваше лай на кучета – значи имаше овчари. В дясно от пътя имаше борова горичка, като боровете образуваха малки полянки. Идеално място за палатка. Избрах си една, добре защитена от вятъра и хвърлих багажа на тревата. Грабнах бутилките за вода и сапуните, както и чисти дрехи и се затичах към водата. Последва бързо къпане и пране и с пълни бутилки с вода се върнах да подготвя лагера.

Денем явно тук пасяха крави, защото имаше доста остатъчни следи от присъствието им. Слава богу на моята полянка не бяха толкова много, а и бяха доста сухи и лесно ги изхвърлих под борчетата наоколо. Малко се притеснявах, мечока оставил стъпките в праха на пътя да не е решил да нощува на някоя съседна полянка. Веднага се постарах да изгоня тази мисъл от главата си. Внушавах си, че близкото присъствие на овчарските кучетата зад баира ще го респектира, а и си правех беглата сметка че с бързо бягане, щях да стигна за нула бройки до кошарите. Пък и не можех по никакъв начин да променя нещата, така че спрях да ги мисля.

Вече бях готов да си опъна палатката и скоро багажа беше прибран, а водата за вечерята ми се топлеше на газовия котлон. Междувременно деня си отиваше и слънцето не чак толкова бавно се спускаше над долината дарявайки ме с един прекрасен залез.

IMG_0110

Така завърши този хубав втори ден от моето приключение. Бях уморен и  доволен. Свих се в спалния си чувал, обадих се на близки и приятели да споделя че съм направил и втория бивак успешно, след което сладко заспах.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=574

E4 – Ден първи

София – извор Манзурица

22.08.2013 г.

 

Телефона ме събуди в ранна рано сутринта. То да си призная, спах на пресекулки от вълнение и напрежение. Станах и си взех последния цивилизован душ за доста дълго време. Раницата беше до вратата, обувките приготвени. Облякох се, обадих се за едно такси и излязох.

Приключението Е4 започна !

Таксито ме чакаше и след като сложихме раницата в багажника, отговорих на питащия поглед на шофьора с думата “Драгалевци”. Той малко се зачуди, но аз споменах, че планирам малко по дълъг преход и затова тръгвам толкова рано и с толкова багаж. Поговорихме си по пътя. Оказа се симпатичен човек. След като ме остави ми пожела успех в прехода. Боже, как искрено се надявах на това.

Огледах се, метнах раницата и поех по до болка познатия маршрут към Черни връх. На пътеката в гората спрях да си направя първата снимка, която бих озаглавил гръмко “Началото”.

IMG_0046

Сега като се гледам на тази снимка, изглеждам доста свеж и охранен. Но при всяко начало е така. Скоро щеше да се промени.

От северната страна Витоша е стръмна и някак мрачна. А точно тази пътека я бях ходил толкова много пъти, че нищо интересно нямам да разправя. На първата чешма спрях да налея вода и да намеря едно кешче, скрито до нея.

След това закрачих отново нагоре. Малкото хора, които ме настигаха и разминавах ме разглеждаха с интерес и явно си мислеха, къде се е помъкнал този с таз голяма раница ? Как да им обясня ?

Искам да поместя и една снимка на първата табелка на Е4, която забелязах. Снимката не е на фокус, но има сантиментална стойност, затова си позволявам да я публикувам.

IMG_0047

Така ходейки, замислен над това с което съм се захванал, неусетно подминах Бай Кръстьо и продължих нагоре. Скоро излязох на откритото пространство с хубав изглед към София. Не пропуснах шанса и за една снимка на града от високо, като за довиждане.

IMG_0048

За пътя до Алеко също няма много какво да описвам, освен че успешно намерих и кеша до съборения хотел. Това ми даде повод и за лека почивка. Но имах да отмятам доста път този ден, така че скоро отново крачех напред. Стигнах Алеко, но не спрях, а направо тръгнах по пътеката изкачваща стената. Но е добра идея да налеете тук вода. Нагоре вода има на 63 кол, до къщичката на горната станция на Заека.

Стената беше обляна от слънце и аз се чувствах прекрасно. Заизкачвах се нагоре по стръмното. Като си помисля, че преди години тук профучавах със ските за секунди а сега пълзях нагоре бавно, бавно нямаше как да не се усмихна. Различни спортове, различна тръпка, различни скоростни перспективи.

IMG_0049

Така равномерно катерейки, се оказах на въпросния кол 63. Реално там има чешма, но водата не тече от чучура, а избива изпод чешмата. Но има от къде да се налее. Аз обаче реших да търся втората вода – според описанията около кол 22-23. След кратко спиране продължих нагоре към върха. Когато стигнах 22-23 стълб свалих раницата и започнах да търся чешмата. Да де, ама не я намирах. След известно лутане, реших да си налея вода от реката минаваща между камъните, че нямах време за губене. Проблем беше да намеря място, от където да я достигна удобно. Камъните са големи а водата е ниско. В крайна сметка се справих и успях да налея бутилката. Оказа се обаче, че вкуса на водата не е много добър, но нямаше какво да се прави. Не ми се искаше да моля в хижата да ми наливат вода, затова я напъхах в раницата и продължих. След малко на кол 21 видях чешмата. Реално това си беше отбита вода от потока с оформен чучур. Така че не съжалих за акробатичните си изпълнения по камъните малко по-рано.

След кратко изкачване се оказах на поляната на върха. Нямах намерения да се застоявам. Не бях жаден и гладен, а за почивка беше рано. Помолих едни железни младежи, качили се до тук с велосипедите си, да ме снимат. Все пак това си е крайъгълен камък на маршрута и исках да имам снимка от такъв важен, макар и доста начален етап.

IMG_0050

До мен ясно се вижда единия велосипед. На раздяла изразих възхищението си от тяхната форма, а те скромно отговориха, че то не било толкова стръмно. То и аз карам велосипед, ама за мен тука си беше зверско. Представих си на какво тези момчета щяха да кажат стръмен маршрут и мислено потреперих.

И в тази точка напуснах познатата мен територия. Напред се простираше част в която никога не бях ходил. Слязох от върха и поех на юг. И в тази посока Витоша ме грабна.

IMG_0052

Осъзнах, че не съм познавал една много красива и топла планина, каквато е Витоша от южната си страна. Наслаждавах се на всеки изходен метър. Тук вече усетих тръпката на приключението.

Така ходейки по пътеката се натъкнах на една чешма с вкусна и студена вода. Тя е май някъде около вр.Скопарник. Това е най-добрата алтернатива за попълване на водните запаси след Алеко. Така че препоръчвам да не я пропускате. Тук аз смених гадната на вкус вода, която бях налял преди Черни Връх.

IMG_0053

По целия път се стараех да записвам координатите на чешмите и изворите, които могат да се ползват. Ще споделя тези координати в последния си пост на тази сага и се надявам те да бъдат полезни на някого.

Въртейки глава като ветропоказател и зяпайки във всички посоки стигнах до вр. Ярловски купен. Тук имах две задачи. Да се запиша в тетрадката в металната кутия на върха и да намеря един кеш. Запретнах се първо да увековеча моето минаване.

IMG_0056

Оставих раницата долу и въоръжен само с фотоапарат и химикалка заподскачах по камъните нагоре. Скоро се оказах до кутията. Извадих тетрадката и приседнах на близкия камък разлиствайки я. Четях редовете оставени от хората преминали от тук и така попаднах на записките на хората тръгнали по Е4 преди мен. Изчетох ги внимателно. Колко близки ми бяха техните притеснения дали ще минат целия маршрут. И докато знаех, че те са се справили прекрасно и са достигнали заветната крайна точка, то какво ли криеше съдбата за мен през следващите дни ?

Единствения начин да разбера, бе да продължа напред. Написах няколко реда в които вложих своите надежди за успех и плахи съмнения, затворих тетрадката и я прибрах внимателно в кутията. След което извадих GPS-а и се запретнах да си намеря кеша. В резултат на доста скачане по камъните и ровичкане около тях, най-накрая го открих. Няколко минути по-късно вече крачех с раница на гръб към предстоящото слизане.

Е, обърнах се и за един поглед за довиждане към Черни връх и Резена.

IMG_0059

Мразя слизанията. Всички проблеми с краката съм ги получавал по време на слизане. Затова спрях, постегнах обувките и заслизах внимателно надолу. Слизането не е много стръмно и не ме натовари толкова, колкото очаквах. Не след дълго бях долу и пред мен се ширна красива гледка на Витоша, бавно слизаща към Верила.

IMG_0061

Като цяло тук следвах маркировката. Тя е обилна и явно правена на скоро. Табелите имаха доста нов вид. Така че проблеми в тази част с ориентирането нямаше. Телефона ми дремеше кротко в джоба. Разминах един разклон с табели за селата Чуйпетлово и Ярема. Тогава само отбелязах този факт и продължих по маршрута си. Сега особено Чуйпетлово е любима отправна точка за разходки в южната част на Витоша. Скоро сигурно ще отскоча и до Ярлово да го видя. Определено този район ми стана близък и желан. Но тогава само се наслаждавах и крачех напред.

IMG_0066

Подминах Шупни камък и продължих към заслона Смильо. Тук пътеката влезе в гората и ходенето малко се поразнообрази.

IMG_0068

Не след много време видях табелата за заслона и тръгнах по нея да го разгледам. Заслона е спретнат и оставя приятно впечатление. В него определено може да се преспи. Така, че е една добра опция за нощуване, особено ако има вода, което обаче не беше моя случай.

IMG_0069 IMG_0070

Бях си оставил раницата на една от приятните масички с пейки на поляната пред заслона. Разтърсих се да видя извора, за който ставаше дума в картите. Това на което попаднах определено не е вода, която бих пил без филтриране и пречистване. А и бих се замислил само при положение, че умирам от жажда. Но все пак, пак беше края на Август, така че в друг сезон може и положението да е по-добро.

IMG_0072

За моя радост имах достатъчно вода, така че без съжаление продължих напред. По принцип в тази част на пътеката има доста извори дадени на картата. За почти всички има и поставени табелки. Включително и за този, под формата на огромна тръба излизаща от земята. Дали водата е питейна … Ми по бих пил от тук, отколкото от горния водоем до Смильо.

IMG_0076

Стараех се да записвам координатите на всички такива извори, като ако нямах време да ходя да ги търся, записвах координата на табелката сочеща към тях.

Ходенето беше много приятно, но деня започна да отива към своя край. Още докато планирах бегло първите няколко дни от ходенето си, бях набелязал като крайна цел чешма или извор Манзурица. Сега видях, че това е била доста добра преценка. Но трябваше да ускоря ход, за да мога да стигна до нея по светло. Чакаше ме бивак с палатка, която никога не бях разпъвал. Навсякъде пишеше, че е лесно, но …. Винаги едно на ум. Това обаче не можеше да ми попречи да спра за някой и друг кадър, грабнал окото ми към края на деня.

IMG_0075

Когато стигнах предполагаемото място на извора, забелязах поредната насочваща табелка. И той бе маркиран. Понесох се направо към него, както си бях с раницата. Пътеката слиза леко надолу през доста буйна растителност, особено в близост до извора. Реално той е едно циментово стъпало. Някога може и да е имало чучур, но сега тотално липсваше. Водата се стичаше по стъпалото надолу. Някой беше приспособил едно голямо листо за чучур, че да може да се налива вода. То ловеше максимум 50% от дебита, но и това беше нещо.

Напълних една бутилка и пих студена вода до насита. След това се заех със сериозната задача да се изкъпя. Напълних двете бутилки с вода, приготвих сапуна и се разхвърлях като самодива до потока. Като цяло упражнението хич не беше от лесните. Полях се и се сапунисах, но тук вече трябваше да наливам отново бавно и мъчително вода в бутилките, за да се облея.. И така няколко пъти. На туй отгоре, гледах да се поливам настрани, за да не замърсявам потока надолу. Това явно беше водоем за пиене на животинското царство наоколо, защото чувах шумолене из близкия гъсталак с недоволно просумтяване от време на време. Но това хич и не ме смути и след като се избърсах се отдадох на сравнително бързо пране, изпълнено по същата схема. Когато вече бях готов, събрах всичко в багажа, Напълних всичките си налични съдове с вода и напуснах района, за радост на изжаднелите добитъци в храсталака. Трябваше да търся къде да спя, че почваше да се смрачава.

Върнах се отново на пътя и минах по ливадите от другата му страна. На върха на съседния хълм имаш едно голямо дърво и аз закрачих към него да търся къде да си опъна палатката. Там ливадите са изпъстрени с тръни, така че се оказа не особено лесна работа да си намеря местенце. Крачех като землемер, забил поглед в земята. Накрая си харесах едно петно от северната страна на дървото. Сега като гледам това е било баш на върха на хълма отбелязан на картите с безименната кота 1280м.

Като начало разчистих всички тръни от мястото планирано за палатка. След това добре отъпках тревата, за да не остане някой бодил и да ми пробие шалтето. Помнех, как това се случи на Пешо на КЕ. След което пристъпих към опъване на палатката. Тук всички притеснения отпаднаха. Палатката се опъна много лесно и бързо. Бях доволен.

Извадих въженце и опънах между два големи клона на дървото просторче, където проснах дрехите. И тук намерих един пропуск в екипировката. Не бях взел щипки. Съветвам всички да си вземат поне по 3-4 щипки за пране. Не тежат почти нищо, а вършат много работа.

Вързах дрехите си за простора и понеже вечерта беше излязъл вятър, бях сигурен, че сутринта ще бъдат почти сухи.

След което в завета от палатката си приготвих вечерята. Седях на един камък, хапвах вкусната храна и гледах залеза на слънцето.

IMG_0077

Скоро деня угасна и тъмнината ме обгърна. Беше време да лягам. Чувствах умора от деня, а и не бях спал добре предната нощ от вълнение. Така че събрах багажа, натиках го в палатката и скоро го последвах.

И тук е момента да си дам първите впечатления за Ferrino lightent 2. За един човек, палатката е приятно просторна. За двама – е… хората казват, че теснотията сближавала. Реално вътрешната палатка е от мрежа, като има един пояс от плътна материя на 10 см от дъното. Тук може би е трябвало да сложат още стотина грама в теглото и да го направят поне с още 20 см по висок. Просто покривалото не стига плътно до земята и като цяло палатката е доста проветрива. Не е някаква драма, но е нещо, което трябва да се има предвид. Аз лично пернах раницата от наветрената страна и нямах никакъв проблем. Легнах в чувала и се обадих на приятели и в къщи, че първия ден е приключил успешно.

След това изключих челника, сгуших се в качулката и заспах.

Така приключи моя първи ден на похода. Ден, през който всички страхове и напрежение отпаднаха и аз реално се потопих в приключението, което ме очакваше. Ден в който притеснението и безпокойството отстъпиха място на удоволствие от природата, ходенето и тръпката на предизвикателството.

И тук в края на описанието на този първи ден сигурно нещо ви липсва. Няма го разказа на Пешо. Да си призная и на мен ми липсва. Може би при следващото приключение, което надявам се пак да описвам в скоро време, той ще вземе да се появи отново на обичайното си място…

Кой знае.. Може би… Но аз се надявам.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=536

Е4 – Зараждането на поредната луда идея

 

Ето 2013 се изниза почти неусетно. Дните отлетяха като песъчинки през пръстите. Дойде 2014 с традиционните очаквания за нещо по добро и успешно. Дано не я изпратим пак традиционно със съжаление и разочарование.

Така че, ще се възползвам от възможността да поздравя малцината четящи тези редове и да им пожелая една успешна, хубава, щастлива и късметлийска година. Дано да им донесе много пътешествия, покорени върхове и завладяващи приключения. Пък знае ли човек. Може и да се случи.

За мен 2013 не премина без осъществено предизвикателство. И макар да си водех този път кратки записки по трасето, дълги месеци се чудех дали да седна пред клавиатурата за да го опиша. Като си спомня какво дълго и тъжно писане хвърлих за нашето приключение с Пешо по пътеката на Ком-Емине….

Но все пак мисълта, че такива неща трябва да бъдат споделени не ми даваше мира и тя е причината в момента да четете тези редове.

Но да се върна към Ком-Емине. Ходенето отмина, емоциите се уталожиха. Историята бе разказана на всички възможни познати, снимките показани хиляди пъти. Разказа ми също започна да се очертава. Но заедно с всичко това се появи и носталгия по тези 18 дни. Правехме еднодневни ходения, но те само май изостряха апетита за някое ново предизвикателство. И като много от Ком-Еминейците от 2012г. и аз обърнах поглед към маршрута Е4. Отначало плахо, постепенно все по сериозно. В нощите след работата по описание на поредния ден от сагата на нашето ходене се заравях с часове е мрежата в търсене на информация. Дори започнах да търся карти и на гръцката част. Доста мащабен замисъл, нали ?

Информацията бавно се трупаше. От майката на Валя, приятелка на много близък мой приятел, се сдобих с заветните картите на Е4. Вече в магазина ги нямаше. Е, не беше пълния комплект, но за радост липсваше само последната карта. Тъй или иначе там маршрута вече е друг, така че не беше драма. Взех си и червените карти на Домино, които свършиха прекрасна работа.

За разлика от Ком-Емине (за кратко ще го споменавам като КЕ), за Е4 почти нямаше информация в мрежата. Попаднах на много приятен фоторазказ на един младеж, направил самотно преминаване. Тези снимки и краткото изложение после изиграха сериозна роля, но за това по-късно.

Идеята бавно придобиваше форма, но и времето напредваше. Годината свърши, другата започна. Дойде пролетта, след нея се зададе лятото. Естествено задачите валяха като градушка и мисълта за приключение беше отстъпила на задна линия. С две думи, сивото ежедневие беше ме погълнало дълбоко.

И някъде в август осъзнах, че просто няма време. Нещата бяха на фаза бегъл план, багажа си стоеше архивиран по шкафове и гардероби. Разбрах, че ако не се задействам веднага, ще пропусна сезона. Това ме накара да проумея, колко много не искам да се случи така. Така че размърдах ленивото си тяло и задействах проект Е4 в съкратени темпове.

Първа точка бе да видя с кого мога да тръгна. Естествено веднага говорих с Пешо, но се оказа че по ред причини не може да дойде с мен. Това много ме натъжи. Някак в главата си имах идеята, че пак ще тръгнем заедно по този маршрут. Питах още един, двама приятели с които бих тръгнал, но навсякъде ударих на камък. Бяха си направили вече плановете хората. Кой ще чака такъв като мен, който редовно осъществява нещата в последния момент.

И тук се замислих. Имах две възможности – да се откажа или да тръгна сам. След кратък размисъл взех решение да тръгна. Много ми помогна онзи фото разказ за който ви споменах по-нагоре. Младежа го беше направил сам, значи и аз можех. Жалко, че сега поглеждайки установих, че снимките вече не са налични в нета.

Трескаво започнах да събирам информация и екипировка. Започнах да подготвям и верния Samsung S3, прекрасно доказал се в сагата ни на КЕ. Заредих карти и информация. Хвърлих и гръцките карти, просто така за всеки случай. Подготвих за бекъп и друг телефон със същите карти и информация, но с карта на Виваком. Моят беше глобулски.

Разпечатах си и примерния план на БТС за преминаване на маршрута през 2013.- да го имам за ориентир. В последния момент попаднах на хубав разказ на Стефан и Живко, току що преминали маршрута. Веднага си го разпечатах и приложих към материалите за носене. Изчетох го внимателно и с лека завист – те вече бяха успели. Ами аз ?

Но време за мислене нямаше. Трябваше да се събира екипировка, храна. Подготвих почвата за моята липса и в служебен план. Поднових аптечката, подготвих дрехите. Направих планинска застраховка и я скътах добре при другите документи. Търсех лека палатка. Накрая се спрях на Ferrino  lightent 2. В нета имаше доста ласкави отзиви за нея. Лека, бързо се разпъва, не прави конденз но за сметка на това доста проветрива. Е.. всичко това се оказаха вярно. Но за това по-късно.

И така в залисия дните се изнизаха. Един ден осъзнах, че в следващото утро трябва да тръгна. Подготвих багажа, стегнах раницата. Измерих я на кантара и сърцето ми се сви. Беше по тежка с някое и друго кило от желаното. Но не можех да махна нищо. От друга страна не беше нещо извън предела на силите ми. Така че не го мислих много. Подредих я до вратата и легнах да спя.

На другия ден приключението започваше.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=499

Епилог – свърши се ….

около Созопол – София – …..

09.08.2012 и нататък

 

Събуждането беше странно.

Телефона си дремеше спокойно, и хич си нямаше и хабер да пуска аларма. 

Явно утринта беше напреднала…

Доста непривично. Чисти чаршафи, меко легло… Нещо не е в ред.

Вече поразбуден осъзнавам, че не съм на пътеката. Оглеждам се и .. знам ли. Удобно, комфортно. Но нещо ми липсва. Пешо още спи. Лежа и си мисля, а мислите ми се реят към предишния ден. Миговете прекарани на ръба на Емине, възбудата от достигнатата цел, усещането за загуба от края на приключението.

И така, докато къщата започва да се събужда.

Вече сме на масата и закусваме.

Плана за деня .. ми Пешо хваща на обед автобуса за София а ние отиваме след това на къмпинга и се потапяме в къмпингарското безвремие. Години на ред съм прекарвал по месец на къмпинг Градина на палатка. Прекрасно съм запознат с удоволствието да се откъснеш от понятието дата, а понятието час да определя само кога да нарежеш салатката и да отидеш за заскрежена мастичка от магазина. Опитах да убедя Пешо да остане поне една вечер с нас и да вкуси от въпросното безвремие, но някъде там в София, като магнит явно чакаше любимата девойка. Разбирам го защо бързаше.

Така че след закуска разполагахме с време. Пенчо ни разведе из комплекса. Да.. хубаво е.. но е малко гъмжило за моя вкус И прекалено сресано и подредено. Басейни, руснаци… А.. и като атракция ми показаха къде на първа линия са апартаментите на новите българи. Естествено се деляха на сравнително равна пропорция между явни разбойници и политици (което по същество май си е същото). Незнам защо хората питаят такъв голям интерес към подобен тип личности. Показват ги (или тяхната собственост) като екзотика и туристическа атракция. Сбъркана работа. Имах един близък приятел с когото ходехме доста редовно на ски. Непрекъснато ми обясняваше из пистите на Боровец онзи ей там кой бил и какви ги в е вършил. И се изненадваше, като се сблъскваше с явното ми невежество по светските въпроси. Но както  да е.

Обед наближаваше и Пешо започна да стяга багажа си за последен път в този поход. Малко ми беше тъжно че се разделяме толкова бързо след края на пътеката. Искаше ми се да споделим по чаша вино на морския прибой, но уви. Нямаше да е сега.

Автобуса отнесе Пешо към София, а колата на Пенчо нас към къмпинга. На плажа пред караваната срещнах стари познайници. Всички ме поздравяваха с успеха и ми се радваха. Беше много мило и приятно. Посрещнаха ме с една превъзходна леща сготвена с дейното участие на дъщерята на Пенчо – Лобчето. С това тя ме изненада доста приятно, тъй като да си призная честно, никога не съм подозирал, че ще развие такива домакински наклонности. Но като знам способностите на майка и, би трябвало да се очакева. Ето и групова снимка на тайфата с тенджерата с леща.

IMG_0209

Ех.. Още се облизвам при мисълта за тази леща…Повече от перфектна.

Е .. Пенчо почти не присъства на тази снимка, но за да му отдам дължимото ще поместя друга. На нея ясно се вижда дълбоката му вглъбеност в търсене на вътрешното му “Аз” след обилния обяд.

IMG_0211

Според мен излишно е да споменавам, че миг след като бе направена горната снимка, аз бях се самовглъбил по същия начин над същия въпрос в съседния шезлонг. Пост-обедната медитация е сериозно и отговорно занимание. Труден живот, както казваше моя приятел американец Иван, но все някой трябва да го живее, нали ?

При престоя си в Созопол бяхме направили бърз пазар. Като резултат разполагах с бутилка хубаво червено вино, за което си бях мечтал през целия поход. Привечер с голямо удоволствие си придърпах шезлонга до линията на мързеливия прибой, оттапих виното и се изпънах в блажено съзерцание с чаша в ръка. Морето плакнеше изпънатите ми напред крака, виното изпълваше устата и небцето с прекрасно ухание, а взора се беше вперил напред към далечните очертания на един къс от сушата врязал се дълбоко в Черно море.

IMG_0214

Някак беше нереално, че именно там, приблизително по това време 24 часа по рано бе завършила една мечта. Изпитвах както чувство на удовлетворение, така и чувство на липса. Нима вчера бях там ? Сън или реалност. Кой знае .. Може би и двете…

Постепенно вечерта ме дари с един прекрасен залез над къмпинга…

IMG_0215

и над Черноморския залив. Виното в бутилката намаляваше а очите ми отказваха да се откъснат от красотата пред тях.

IMG_0219

Постепенно и с неохота дена отстъпи място на нощта. Бутилката до мен беше празна, но вкуса на виното още бе по устните ми, както и удоволствието от изживяното приключение в душата ми. Време беше да се върна при приятелите до караваната.

А някъде там в мрака пред мен, вече невидим за окото, но ясно открояващ се в душата беше нос Емине. Той щеше да си остане там, очакваш всички други тръгнали по пътеката за да изживеят своята мечта. Всеки по свой си начин, всеки по свой си път, но всички с една крайна цел.

И май тук е мястото да завърша своя разказ. Надявам се много още хора да тръгнат по пътеката. Пожелавам им всички да стигнат до края и, но и да не успеят май не това е важното. За мен важното е, да тръгне човек и приключението да го обгърне… А къде ще завърши то … май само съдбата знае. Но лошо няма, защото за мен истината е в пътя. А той винаги води на някъде….

Иначе продължението е прозаично. Още един ден безвремие на къмпинга и след това същия автобус като Пешо и назад към цивилизацията, задълженията, отговорностите и сивото ежедневие. И само едно радостно чувство в душата, че някъде там е следващата пътека, която търпеливо ме очаква, караше устните ми да се усмихнат и връщаше искрата в погледа ми.. Пътеки има много… стига човек да има сърце да тръгне по тях. Искрено се надявам да го имам…

В заключение ще споделя по късно и още няколко думи, но смятам, че това е мястото да дам практичната информация, натрупана при подготовката и по време на самото пътуване. Оказа се, поне за мене, че е по лесно да изходя пътеката, отколкото да го опиша като разказ на “хартия”. Като резултат тази информация е позакъсняла за тазгодишния сезон, но много бих се радвал ако все пак е полезна на някого при следващите сезони.

Така. Започвам с няколко практични съвета към хората предприемащи подобно приключение, изстрадани на свой гръб.

  • Тръгвайте само с обувки, с които и преди сте правили по-дълги преходи в планината. Въпреки това, не им вярвайте на 100%. Проверете ги дали са в добро състояние или ще се разпаднат на 10-12 ден. Това може да превърне ходенето ви в кошмар.
  • Носете необходимото (разбирай голямо) количество лейкопласт плюс игла за спринцовка – жълта върши прекрасна работа. Това са двете неща, които ще спасят краката ви от тежки проблеми. Помнете, непрекъснато следете състоянието им. При най малко съмнение за надигаща се пришка или протъркване, лепете лейкопласт. Ако вече се е дигнала пришката, пробийте с иглата на две места, изцедете течността и лепете с лейкопласт. За мен лично това беше се превърнало в мания. На всяко спиране си проверявах краката и си суших чорапите. Ако са много мокри и имате проблеми, не се колебайте да сложите нови. Ще ги изперете при следващата вода.
  • Подберете внимателно раницата. Хубаво е да е лека, но най-важно да е здрава. Това ходене бяхме с хубави, макар и не най-леки раници и нямахме проблем. Но съм брал ядове с кофти раница, затова я споменавам.
  • Лично аз се влюбих в торбите за вода за раница – така наречените смукалки. Водата остава значително по дълго време хладна а и пиенето е доста по лесно в крачка. Неприятност е пълненето, което определено изисква повече манипулации но се преживява. След пълнене трябва да се проверява добре завиването на капачката, че алтернативата е прогизнала раница, както Пешо имаше удоволствието да се убеди.
  • Крем или вазелин за устни с висок UV фактор. Не се литкайте по евтините стикове за устни по аптеките, на които не пише точния фактор. Ние бяхме пренебрегнали този въпрос и реално аз купих крем от Габрово. До тогава уви, устните ни бяха изгорели, нацепени и лично моите отекли. От Габрово си взех един на Нивеа за възстановяване, който ме спаси. Сега вече имам приготвен вазелин с UV30. Това е един много изстрадан съвет.

Май това са изричните препоръки.

 

Разкази

Сега относно информацията за маршрута. Лично мен ме вдъхновиха два пътеписа – Този на Мечо пух, и този на Борката от форума на сайта на mtb-bg.com.

Пътеписа на Мечо Пух е завладяващ, и ми показа, че ако целта е достатъчно желана, човек може да я постигне и сам. След изчитането на разказа бях готов да тръгна по пътеката и самостоятелно, но за дълбока моя радост намерих Пешо и така споделихме едно прекрасно изживяване. Това отдолу е препратка към разказа на Мечо Пух.

Разказа на Мечо Пух

Разказа на Борката също ме заплени и ми даде много теми за размисъл. В него има много практични съвети, както и информация за ключови места по маршрута. Той е от онези железни момчета, преминали по маршрута с велосипеди. И то няколко години поред. То и аз въртя педалите с охота, но честно да си го призная не си го представям. Мога само да се изпълня с дълбоко уважение. Прочетете и този разказ, няма да съжалявате :

Разказа на Борката

След като приключих пътуването и се заех с пътеписа с мен се свърза и една девойка с която се бяхме гонили явно по трасето. Тя беше стъпила на Емине май два дни преди нас. Като резултат от това и приключение се появи един прекрасен и много старателно подготвен разказ, който ще ви потопи в приключението наречено Е3 по един много приятен и вълнуващ начин. Така че че не пропускайте и разказа на Йори (както сама се е нарекла и тя) :

КОМ – ЕМИНЕ 2012 – СЪС САНДАЛИ И АНТИМАГАРЕШКИ ИНАТ В СТАРА ПЛАНИНА

И като заключение искам да дам разказа на един младеж – Тихомир Иванов. На него попаднах последно, но го изчетох с голямо удоволствие. Тук динамиката е доста по сериозна от нашата и мисля, че може да се извлече доста ценна и полезна информация. Но да не оставяме настрана и удоволствието от самия разказ.

Разказа на Тихомир

 

Контакти

Тука публикувам наличния списък на хижите и телефоните на които може да се свърже човек с тях. Списъка е направени и събран от Борката. Аз единствено съм добавил телефона на полицая от с. Дъскотина. Всички благодарности трябва да са насочени към него.

  • Ком нова – 0896 688 532/533, 0995 380 426
  • Петрохан – информация в Монтана, бул.„3-ти март” 41
  • Тръстеная – 0886 407 495, за доп.информация – m_lazarova@varhove.com (Мария Лазарова)
  • Лескова – 0878/927526
  • Мургаш – 0889983083 ???
  • Чавдар – h_chavdar@abv.bg, 0896 715908, 0897 418127, 02/839 34 47 – вечер, хижар Иво
  • Мургана – 0887560995
  • Кашана – 0896766181 или 0887642551, Веселин
  • Свищи плаз – 0889316475, хижари Мария и Гошо
  • Паскал – хижарка Тотка – 0887581150, 07181/6336, 088/5148712
  • Вежен – 0893365167
  • Ехо – Иван и Галя на 0885 99 4129 или на 0896 253 959 и 0884 79 12 23.
  • Козя стена – хижар Александър, 0885 284 947 или 0878 284 947, откъдето намират начин за връзка с хижата.
  • Заслон Орлово гнездо – 0888/004203, 0883/344562, 0898/587421, 0898/779769
  • Дерменка – 0888882000, 0887364543, 033558703
  • Добрила – 0888/757578, 0884/102501, 0886/119136
  • Васил Левски – хижар Вълко, ТД "Васил Левски " Карлово – 0335 9-34-36, 0896 688523
  • Заслон Ботев – хижар Цецо, 0878-30-75-17 ТАНЯ, 02973 02 47/ след 19.00ч.
  • Тъжа – ТД"Приста"-Русе на моб.т. 0896 688 552 и стационарен 082/82 02 72
  • Мазалат – 0888/133902 0888/352693
  • Узана – Милена Ботева, туристическа хижа "Узана" – 0886 792 982, 089/6248593 , Силвия Иванова, посетителски информационен център "Узана" – 0885 825 224
  • Бузлуджа – тел за резервация на малка /стара/ х Бузлуджа – 0431 625 66, 0882966490 – офис на хТД"Орлово гнездо" или 0887902009 – секретар на дружество
  • туристическа спалня гара Кръстец – 062/ 65-04-54/вечер/ , моб:0889710188
  • ски-база Грамадлива – Огнян хижар, телефон – 0885 795 711
  • Грамадлива – 0896/688431
  • Химик – 0884785601
  • Предела – 0898/674267
  • Буковец – 0896 693169, 0896 693170, 06151/2517
  • Чумерна – 0896693176
  • Върбишки проход – 05391/2021, 048/969132
  • С. Дъскотина – тур. Спалня при полицая – Ральо 0887-795896
  • туристическа спалня с.Козичино – 059682442

Ето тук и линк към текстов файл с горната информация :

Текстов файл с контакти на хижите

 

GPS

Както сте забелязали в разказа ми, често се появява едни персонаж наречен GPS, и то все на възлови и критични места. Реално след много търсене попаднах на два основни трака за GPS.

Ето първия от тях, който взех от следния сайт :

www.anitatm.com

Ще предложа и линкове към моя сайт за сигурност :

Като цяло това беше основния трак, който ползвахме. На нанесените чешми може да се разчита, но винаги едно на ум. В края на август е нормално да има пресъхнали.

 

Втория GPS трак, който ползвахме идея си нямам от къде го бях свалил. Сега се опитах да го възстановя, но безуспешно. Така че ще го дам тук, пък ако някой го припознае моля да пише, че да посоча източника. Той има също нанесени чешми и водни източници. Тук ние злополучно търсихме един преди Мургаш, но го намерихме пресъхнал. Много жегаво лято беше. Но след малко ровене мисля, че е това :

planina.e-psylon.net

 

Третия трак който на който бях попаднал в нета е от следния сайт :

balkan-map.com

 

И последния трак, който искам да спомена е небезизвестния в тези среди вело-трак на Чолата . С неговия разказ можете да се запознаете на следния адрес, като там са дадени и препратки към траковете :

Разказа на Чолата от mtb-bg.com

 

Багаж

Въпроса с багажа е една много болезнена и трудна тема. Когато човек струпа всички полезни вещи, които неминуемо биха му потрябвали, може и да се ужаси от техния обем и най-вече тегло. Та тънкия момент е правилния баланс между потребности и тегло, което ще виси на раменете ви. За всеки един от нас, този баланс е различен. Един може да носи повече, друг по малко. За един абсолютно необходимите вещи са едни, за друг други.. Хората сме различни и това му е хубавото на света. Сега ще опиша съдържанието на моя багаж с информативна цел. Всеки сам да си преценява.

Бивачни съоръжения.

  • Палатка – 1,800 кг. Оставена на Беклемето, за което после малко съжалявах.
  • Спален чувал – 0,800 кг.
  • Самонадуваемо шалте – 0.600 кг.
  • Глава за газов котлон Primus.
  • Патрон за газов котлон – 0,600 кг.  (реално почти през цялото време го носи Пешо но го споменавам, защото е важно да се има в предвид). Тук бяхме се поизхвърлили. Ако ще се грее само вода, което правихме реално ние, може да се мине и с по-малък.
  • Голямо канче, алуминиева сплав с покритие – 600 мл. Primus
  • Малко канче – СССР, желязно. Това канче ми е носталгичен спомен от много приключения из Рила в по-младежки години.

 

Дрехи

  • Дъждобран
  • Водонепромокряемо яке
  • Дебел полар
  • 3 фланелки от бързосъхнещ материал
  • 2 чифта панталони с дълги крачоли (на единия се свалят до къси панталони) от бързосъхнеща материя.
  • Риза с дълъг ръкав. При други ходения е помагала много при слънце. С дългите ръкави, вдигната яка и шапка с периферия, реално няма какво да изгори на слънцето. Но сега с мазилото с UV50 нямахме този проблем. Като плюс имах чиста дреха за връщането към София без да се налага да пера, но реално можех да не я нося.
  • 2 броя боксерки
  • 3 броя трекинг чорапи
  • Сандали – оставени на Беклемето. На моменти нямаше да са излишни, но като цяло никъде не съм им усещал липсата им. Но зависи и от обувките.
  • Обувки

 

Храна

  • Пюрета Маги – със зеленчуци, бекон и третото не си го спомням – за закуска.
  • Супи Маги чаша. Също обикновено за закуска.
  • Кафе 3 в едно. За утринно пробуждане.
  • Чай
  • Лиофилизирана храна (средно по 0,125 кг. за едно ядене на човек). Носехме поне за 5 яденета. Презаредиха ни на Беклемето.
  • Хляб – от тези по тъмните хлебчета като тухлички. Малък обем – добро наяждане. По трасето – какъвто хляб се намери. Аз не съм голям хлебар.
  • Кашкавал – Пешо носеше от началото.
  • Суджук, пастърма или друго сушено месо. Реално това прихапвахме по обед като изгладнеехме. Хляб, мръвка и кашкавал.
  • Обикновени вафли. Към тях се пристрастихме и се стараехме да си ги набавяме при всяка възможност.
  • Храната и газта бяха разпределени по равно и в двете раници.

 

Друго

  • Карти на маршрута.
  • Два телефона (Globul, Vivacom)
  • Батерии за заряд на телефоните – 2×9600 mAh.
  • фотоапарат
  • Зарядно за телефон
  • Зарядно за фотоапарат
  • Челник.
  • 3 комплекта батерии за челника.
  • Нож
  • Швейцарско ножче
  • Кибрит
  • Запалка
  • Въженце 10 м.
  • Крем Бочко
  • Вазелин (крем) за устни с висок UV фактор.
  • Лейкопласт – 1 ролка 3см. В последствие се оказа малко и купувахме по пътя.
  • 2 карабинера
  • Хавлиена кърпа с компромисен размер
  • Сапун за къпане
  • Сапун за пране
  • Крем UV50
  • Спрей против комари
  • Паста за зъби
  • Четка за зъби
  • Малък флакон пяна за бръснене
  • Самобръсначка еднодневка

 

Лекарства

  • 2 бр. Урбазон (SOLU-MEDROL) 125 mg. – Приложение при състояние на пред- анафилактичен шок или ухапване от отровна змия. Дозировка 1 mg на килограм. Добре е да се прави след консултация с лекар, ако има време и възможност.
  • 2 ампули Адреналин. Приложение при настъпил анафилактичен шок. Мускулно с риск от некроза на околната тъкан, венозно от медицинско лице или на капки в лигавицата – нос, под език (ако е възможно). Пак е силно препоръчителна консултация с лекар.
  • 2 спринцовки 10 ml и 2 спринцовки 2ml. 6-8 игли (при мен жълти).Иглите са повечко, че са доста удобно нещо. Ползвахме ги и при обработката на мазоли.
  • 2 малки ампулки физиологичен разтвор.
  • 2 блистера Диклак таблетки. Помогна ни много при травмите в глезените.
  • Туба Voltarn Emulgel за по леки травми.
  • Туба алергозан
  • Туба антибиотичен крем
  • Туба дефламол
  • Нитролонг
  • Валидол
  • Лопедиум капсули против разстройство
  • Беналгин
  • Аулин – при силни болки
  • Хидратин Алфа – при обезводняване
  • Антиалергичен препарат на хапчета – не си спомням какво носехме.
  • Фервекс
  • Неоангин
  • Аспирин с вит. С.
  • Спирт
  • Йод
  • Реванол
  • Марли
  • Бинт
  • Крем Бочко – абе мажехме всичко с него

Съдържанието на аптечката съм го съгласувал с двама лекари и един анестезиолог. Хубаво е да прочетете материали за оказване на първа помощ. Ще поместя това, което събрах докато се образовах в тази област. Тези документи си ги носех и на телефона, за да мога да ги прегледам.

Ако нещо в горните документи не ви харесва или не съвпада с вашите виждания, не се нахвърляйте върху мен. Не аз съм ги писал. Всеки има глава на раменете и може да мисли и да взема решения, кое работи за него и кое не. Консултирайте се с лекари. Като тръгвате, разберете се поне с един, двама, че може да ги търсите и по нощите ако нещата загрубеят. Подсигурете си лекарска подкрепа от бекофиса. Направете си планинска застраховка, ако е с хеликоптер още по-добре.

С това приключвам въпроса с лекарствата.

 

Не съм си мерил раницата на кантар и като цяло не я класифицирам като тежка. Определено беше над 10 кг. но ни се бяхме подготвили за автономно изкарване по трасето. А и теглото силно зависи от обема вода, който се носи. Никъде не ми е тежала макар че към края носенето малко идва повечко, но пък тогава вече сте едно цяло с нея до степен, че ходенето без нищо на гърба е леко непривично. Въпреки това, после поглеждайки се в огледалото забелязах синини на мястото, където бяха минавали презрамките. Кога и как са станали, идея нямам

 

Епилог

Ми май с това изчерпах всичко. Време е да приключа разказа си за своето приключение по пътеката. Пожелавам на всеки четящ, да се отправи към своето лично пътешествие и ще се радвам, ако с нещо съм могъл да му бъда полезен.

За да премина пътеката ми трябваха 18 дни (19 със слизането до Габрово). За да напиша пътеписа – повече от година (с каненето). Май ходенето определено печели пред писането.

Друг резултат от преминаването на пътеката е абсолютно автоматичното и несъзнателно търсене на маркировка около себе си. Това е споделяно от не един Ком-Еминеец. След като се прибрах в града, дълго още подобни на следващата снимка гледки, караха сърцето ми да трепва.

20130330_162333

И как сега да не влезе човек в станцията на метрото Жулио Кюри ? Ми то маркировката води нататък.. Какво от това, че идея си нямах да ползва метро…  Да.. това определено остава за дълго.

И искам да завърша разказа си с един цитат от любим мой автор – Джером К. Джером, от книгата “Трима на бумел”. В прекрасно написаната книга, изпъстрена от ред весели и забавни приключения не става ясно какво значи думата “бумел”. Отговора, автора го дава на последната страница на книгата. Отговор, който ме грабна дълбоко и който искам да споделя и с вас :

 

“— Общо взето, беше много приятен бумел — каза Харис, — много ще се радвам да се върна и все пак съжалявам, че свърши.

— Какво е бумел? — попита Джордж.

— Бумел — обясних аз — според мен е пътуване, дълго или късо, без край; единственото, което му придава определен вид, е необходимостта да се върнеш в определен срок в точката, от която си тръгнал. Понякога този бумел е из оживени улици, понякога — през полета и пътеки; понякога можем да отделим за него часове, понякога — дни. Но дали е дълъг или къс, дали е тук или там, ние все мислим за наближаващия край. Кимваме и се усмихваме на мнозина по пътя си, с някои се спираме да поприказваме, а с малцина вървим за кратко заедно. Било ни е много интересно, често сме били и малко уморени. Но, общо взето, сме прекарали приятно и съжаляваме, че бумелът е свършил.”

 

КРАЙ

20130819_123542

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=498

Ден деветнадесети и последен

с. Козичино – нос Емине

08.08.2012

Събудихме се рано. Предстоеше ни последната отсечка на нашия път. И макар че, знаех този факт, умът ми отказваше да го приеме. Закуска навън, на масата от макара за кабел. Хапнахме последните супи и след кафенцето, приготвихме багажа за заминаване. Но някак си не се сдържах и филмирах това място. Така заинтересованите ще могат сами да си направят изводите.

Обърнахме гръб на така наречената туристическа спалня и закрачихме към пътеката. Пешо мина през магазина, но както се очакваше, нямаше никой. И нито следа от шапка. Писахме я в графата “Неизбежни загуби”. На излизане от селото минахме покрай една къща, доста добре направена - с дворче, навес. Имаше вид на място, където се дават стаи под наем. Препоръчвам на хората след нас, не че шанса е висок, ама все пак да проверят тази възможност.

Скоро вече крачехме по ливадите извън селото. По едно време малко се притесних да не си прецакам краката баш на последната отсечка и спряхме да си лепна по някой лейкопласт превантивно.

IMG_0149Слава богу, приключвахме похода с крака в доста добро състояние. Спомням си дни, в които много трудно бих повярвал на подобна перспектива.И тук ни завари изгрева на слънцето иззад съседния баир.

IMG_0150

Да си призная, от ходенето до кулата на Погледец много, много спомен нямам. Тревисти открити терени и черни пътища. Още беше рано, но постепенно почна да става жега. Спомням си, че някъде по трасето пресякохме някакъв асфалтов път. Бързо отваряне на картата и справката показа, че това е Дюлинския проход. Ако трябва да бъда откровен, за първи път го чувах. Нямаше обаче значение. Нищо не можеше да помрачи факта, че това бе последния проход по пътя ни към морето. Край.. Никакви вече проходи.

Уви.. Не бяхме забелязали Поморийския проход. Груба грешка. И още как щяхме да го забележим…

На телевизионната кула спряхме да починем и да пийнем вода. Естествено и да се снимаме.

IMG_0154

Макар че часът беше някъде към 09:30, слънцето напичаше и Пешо започна да чувства все по-осезаемо липсата на шапка. Затова тръгвайки надолу приложих един стар трик и пригодих една от фланелките му като кърпа за глава. Не може да отречете, че му стои идеално.

IMG_0158

От тук пътя тръгна надолу покрай едни електрически стълбове и ние закрачихме по него. Скоро се отзовахме на асфалтов път и продължихме меланхолично по него. Беше доста еднообразно ходене, от което ме изтръгваха пейзажи като долния, показващи че заветната цел е все по-близо и по-близо.

IMG_0159

Така потънали в меланхолия и жега стигнахме до едно много странно населено място, състоящо се от полусрутени къщи и нови недостроени обекти. На повечето от последните вятъра поклащаше различни вариации на табела с надпис “For sale” с някакъв мобилен телефон отдолу. Всичко това напомняше на скелет останал от бума с английските заселници уж втурнали се масово към България. Изглеждаше хем тъжно, хем смешно. Абе.. като цялата ни държава. И като апотеоз на всичко описано по-горе е следната снимка, която нямам намерение да коментирам. Оставам това на вас…

IMG_0160

Скоро минахме покрай две възрастни жени седящи на пейка пред къщата си. Това, ако не се брои някое и друго куче, което мярнахме пътьом, бяха единствените живи същества наоколо. Въпросните баби бяха извадени сякаш от снимка от началото на века. А реално и те си принадлежаха на това време. Имах чувството, че сякаш цяла вечност си седят на пейката така пред вратата на двора и обсъждат малкото интересни неща наоколо, като повечето време се отдават на спомени за отминали времена и хора. И мило и тъжно.

Изгледахме се с бабите, усмихнахме се един на друг и продължихме по пътя. В края не селото имах маркирана чешма. Добре че не разчитах на нея, защото като я намерих накрая се оказа, че водата в нея е само спомен. Но този път имахме запаси.

Върнах се на пътя, където ме чакаше Пешо и продължихме да крачим. Скоро ни разминаха два джипа натоварени с явно чужди туристунгери. Гледаха ни като редки животни и направо очаквах да ни подхвърлят нещичко за хапване. Но явно в колите е имало от онези табелки – “Не дразнете животните, не им хвърляйте храна”. Така или иначе джиповете ни разминаха и ние искрено се зачудихме какво търсят тези по места наоколо. Освен да ги водят бедните за оглед на имотите за продан, друго не ни хрумна.

Скоро обаче съзряхме от лявата страна на пътя нещо като конна база. Това обясни една от възможностите пред отминалата група. За друга не се сетихме. Но както и да е. Важното бе, че с всяка крачка морето ставаше все по-близко и близко.

Малко след това село (ако мога така да го нарека) напуснахме асфалта и закрачихме отново по черните пътища. Освен, че ивицата вода в далечината ставаше все по голяма, друго за тази отсечка не си спомням. Но и това хич не беше малко.

IMG_0161

Така от крачка на крачка, от дума на дума стигнахме и въпросния Поморийски проход. Реално, това не е нищо друго а главният път Бургас – Варна. Излязохме сравнително близко до едно ловно стопанство. Вече бяхме свършили почти водата, затова влязохме вътре и помолихме да си налеем. Работниците тъкмо се бяха събрали и обядваха със студена бира. Нямахме проблеми. Показаха ни чешмата и ние напълнихме бутилките. Въпреки че източвахме дълго водата, тя си остана въз топла. Но не и връзвахме кусур. Течност си беше все пак.

Починахме малко и тръгнахме нататък. Разглеждайки картата забелязахме, че имаме няколко километра по пътя. Не много весела перспектива. Освен това забелязахме, че има даден един черен път, който сече завоя по асфалта, но губи сравнително доста височина. След кратък съвет избрахме асфалта пред катеренето. Дали беше умно решение, все още не мога да определя.

И така.. Тръгнахме ние по главния път срещу движението и скоро осъзнахме, че това няма да бъде просто ходене, а битка за оцеляване. В началото имаше малко повече място в страни на мантинелата, но скоро нагазихме в едни гъсти крайпътни насаждения.. Не е работа. Че и бодливи.. Май акации бяха. Техниката на придвижване се състоеше в прибежка докато се чуе звук на идващ автомобил, след което се забождахме в първата възможна дупка в растителността. А тя бодяща.. Че и често не се събирахме двамата, та трябваше да планираме щафетно придвижване. Това общо взето като го пиша звучи забавно, но на място никак не е. Понякога колите и камионите минаваха неприятно близко до нас. Абе направо си имах усещането за оцеляване, а преминаването на тези няколко километра ми се стори цяла вечност.

Като по чудо стигнахме живи мястото от където се отклонява пътеката от пътя. Малко навътре имаше едно голямо дърво, и макар че наоколо имаше доста боклук, с кеф приседнахме да починем в сянката му, радвайки се на късмета си. Пийнахме вода и прихапнахме нещо дребно.

Уф… Най сетне излязохме на финалната права. И скоро гледката в страни напълно доказа мислите ми.

IMG_0162

От тук се движехме по сравнително равен път в рехава горичка. Имаше сенки, но и си беше доста горещо. Помня, че крачехме и от време на време спирахме за по 5 мин да починем в сенките на дърветата.

Така по време на една от почивките, седейки на тревата отстрани на пътя, покрай нас мина една Лада с няколко мургави събратя вътре. Загледаха ни и намалиха, като почти спряха. Поздравихме се и след това чухме поредните весело-радушни подмятания по адрес на нашето начинание. Бяхме свикнали. Разделихме се с усмивки и махане с ръце.

След още незапомнено време ходене попаднахме на няколко цигански катуна в гората около по-големи поляни в близост до пътя. Да си призная бяха организирани перфектно. Места за излягане навън, тентички и всякакви други бивачни работи и глезотийки. Даже си бяха докарали водоноска. Хич не бяха глупави. Вместо да се пържат в жегата на селото или града, си изкарваха прекрасно в хладните сенки на гората. Възхитих им се и мъничко завидях. Бяха цели семейства – жени, деца. Освен това с риск да бъда заклеймен като сексист, искам да споделя, че организацията на живота в лагерите много ми допадна. Докато мъжете се излежаваха и пиеха студена бира, децата играеха а жените шетаха и готвеха. Абе.. Идилична картина ви казвам.

А ние трябваше да ходим. Кой казва, че има справедливост на този свят.

Скоро разпознахме хората от Ладата. Поздравихме се и трябваше да напуснем последния катун под ехидните подмятания от рода – за къде сте се разбързали, спрете починете … Засмяхме се и помахахме с ръце зад гърба си. Малко в стил – о махни се Сатана !

Въпреки изкушенията продължихме с твърда стъпка напред. Все по нервно проверявах разстоянието на GPS-а, а то така бавно намаляваше… Не е истина. Но в крайна сметка пред нас се разкри изглед към Емона. Нима заветната цел вече беше във границите на визуален контакт. Не бяхме ли жертви на мираж…

IMG_0164

Е.. Прилива на сили беше неимоверен. С Пешо вървяхме целеустремени напред. Забравихме умора, прах, жега и жажда. Но някак и двамата сякаш не вярвахме, че стигаме края. Някак това не беше реално.

Така, внимателно избирайки пътя влязохме в Емона. Пред нас беше Емине. Вече не само понятие на табелка, а истински – от камък и трева. Преди време, когато си говорих с нашия ятак и мой приятел архитекта Джеджев, той сподели, че има приятел с къща в Емона. Когато го питали къде се намира къщата му, той отговарял нещо от рода – на последния кол на Ком-Емине. Е.. Прав е бил човека. Наистина е на последния кол на маршрута. Жалко, че не беше там да се запознаем.

Но както и да е. След последния кол безпогрешно попаднахме в единствената май кръчма на Емона. Да си призная стана съвсем спонтанно и напълно естествено. Влязохме вътре и свалихме раниците. Посрещна ни една много симпатична жена и веднага ни разпозна. Колко ли такива като нас бяха минали през главата и. Поговорихме си малко и тя ни черпи по една вафла и една газирана вода. Какво по топло посрещане !

А.. Щях да забравя. Пешо си спечели и две цигари, че познайте.. Пак беше останал без цигари. За негова зла участ в магазина нямаше. Който си е карък, карък си …

Междувременно се обадих на Пенчо, много добър мой приятел, който беше на море на къмпинг Градина. Бяхме се разбрали да дойде да ни прибере. Казах му, че вече сме в Емона. Би трябвало докато стигнем носа и се върнем, че и намерим двата кеша в района, той да стигне. Пенчо се зарадва на новината, че сме стигнали здрави и читави.

След като починахме и се насладихме на гледката решихме че е време да стигнем мястото, от където повече път напред няма. Жената ни предложи да си оставим при нея раниците, но и отказах. С тази раница заедно тръгнахме от Ком. Минахме заедно през какво ли не. Накрая трябваше и заедно да стигнем Емине.

Благодарихме и топло и се разбрахме да ни чака. Определено щяхме да се върнем за по бира.

И така.. Поехме по черния път към военната база.

IMG_0166

Това военните са странни хора. Защо са заградили пътя към фара, така и не мога да го разбера. За групата на БТС специално отварят вратата и сигурно ако не беше пост-социалистическата криза и духов оркестър щяха да докарат. Но ние скромните единични пътешественици трябва да се правим на Рамбовци и да форсираме телените заграждения. На отиване натикахме раниците под един участък, където долната бодлива тел беше по нависоко и в стил морски тюлен пропълзяхме отдолу.

И ето. Вече изкачвахме пътя към фара. Не знам. След толкова дни ходене и толкова километри зад гърба, просто не можех да повярвам, че това е края. Стигнахме фара и го заобиколихме. И тогава вече нямаше къде повече напред. Земята свършваше като отрязана а долу се чуваше рева на морето заглушаван от звука на силния вятър.

IMG_0167

Ето ни с Пешо на края на земята. Зад нас само вода.

IMG_0168

А долу на 60 метра под нас морето се разбиваше в скалите…

IMG_0169

Дойде време за ритуала извършван от всеки един добрал се до тук Ком-Еминеец. Свалихме раниците и всеки отвори онзи таен джоб в тях в който носеше заветните камъчета от връх Ком. Решихме първо Пешо да хвърли своето. Аз го заснех най-прилежно, като помествам най-добрата снимка според мен от цялата серия.

IMG_0178

Ясно личи камъчето, летящо към водните дълбини.

А ето я и моята снимка. Ще се задоволя само със засилка .. Ако се чудите защо – питайте Пешо.

IMG_0185Постояхме на ръба загледани след парченцата от Ком с които току що се бяхме разделили. След това си избрахме и по едно камъче от Емине. Моите си ги прибрах внимателно и през цялото време докато пишех този пътепис, те бяха в чекмеджето до мен. Не еднократно съм ги вадил и държал в ръката си. За вдъхновение. Едно от Ком и едно от Емине.

След това седнахме на тревата и загледахме морето. Не си спомням колко време седяхме така загледани в хоризонта. Но уви, трябваше да ставаме и да тръгваме обратно.

Разгледахме фара. Винаги сградите на фаровете пораждат в мен една особена романтична тръпка. Представа за морски бури, албатроси кръжащи около тях сред пръските на вълните…

IMG_0191

И малко снимки от брега по обратния път. Бодливата тел този път я прекрачихме през място където явно по-често се минава и не пълзяхме.

IMG_0192

IMG_0193

Скоро бяхме на едно заравнено място, което се вижда на първата снимка. Пешо още на идване си го беше харесал като мястото за изпушване на цигарата на победата. На снимката я е скрил, но по блажената усмивка може да го разкриете.

IMG_0194

Слънцето огряваше фара и аз не пропуснах възможността да се увековеча на неговия фон.

IMG_0195

Така с Пешо, мечтателно можехме да си седим цялата вечер, но имах работа да отмятам, т.е. имах два кеша да търся. И докато единия беше на близо, за другия трябваше да попребродя полуострова. Пешо изрази желание да дойде с мен и скоро крачехме през тревата по груб азимут към кеша. Така стигнахме до един дълбок овраг. Няма минаване. Добре че намерихме пътека, която слизаше надолу. След внимателно спускане се лутахме из дъното в търсене на такава извеждаща на другия склон. С късмет я намерихме и по нея се изкачихме горе. Пешо явно беше уморен, а и тогава не беше още запален геокешър, така че го оставих в една ливада да почива заедно с раниците и въоръжен с химикалка поех напред. Скоро уцелих един път, който явно водеше в правилната посока. След 15-20 мин вече бях в района на кеша. Не бе трудно да го намеря, ама си беше на екстремно място на ръба на стръмния бряг. Но какво ли не прави човек за хобитата си. Така че скоро се бях логнал успешно и крачех бързо доволен в обратна посока. Вечерта постепенно идваше и трябваше вече да очакваме Пенчо да дойде. След като знаех вече пътя бързо се върнах до Пешо. С раници на гръб започнахме да търсим маршрут за прибиране в Емона. След яко газене из тревите, най после стигнахме първите къщи. С безпогрешен нюх на хрътки отново нацелихме кръчмата.

След като поздравихме пак жената си взехме по една биричка. Да ама след ходене бяхме и гладни. Поогледах се за нещо за мезене и погледа ми се прикова в консерва Русенско варено. Решението беше взето на мига. Жената ни даде и вилички и по някоя филия. След няколко минути вече пиехме бира и най-аристократично мезихме русенско варно от консервата с вилици в ръка.

Кеф.. Нирвана….

Гледахме носа и някак си не вярвахме, че всичко е свършило. Че няма пак утре да се събудим рано сутринта и да нарамим раниците за поредния ден ходене.

Нима целта беше постигната ?

Нима пътя беше свършил ?

Не можех да повярвам. И именно в такива моменти си доказвам, че магията не е в крайната точка. Истинската магия е в пътя, в неговите случки, в хората които срещах крачейки по него, в промените които настъпват в тебе.. А целта…

Е добре де.. Приятно е да я постигнеш.

Бирата беше изпита, консервата отопена с хляб а вечерта ставаше все по наситена. Скоро видях колата на Пенчо да завива по улицата и да спира пред кръчмата. След миг вече си стискахме ръцете. Реално Пенчо наред с архитекта Джеджев са двама от хората, оказа ли ни най сериозна подкрепа в логистиката на нашето начинание за което искрено съм им благодарен. И в никакъв случай не бива да забравяме приятеля на Пешо, докарал ни провизии на Беклемето.

А и ето и снимка с моя приятел Пенчо на паркинга пред кръчмата.

IMG_0201

От тук нататък нещата потекоха гладко. Качихме се в колата и след дълго тръскане по разбития път стигнахме равен асфалт. Реално Пенчо беше отседнал в Свети Тома до Созопол и ние щяхме да спим при него. Но дните и вечерите се прекарваха на караваната в къмпинга до къмпинг Градина. Сега трябваше да минем да вземем сина му от там и да се приберем в Свети Тома. Пътуването до Градина беше отпускащо и приспивно. Беше вече тъмно, когато стигнахме там. И тъй като в апартаментчето нямаше нищо за ядене, докато той прибираше сина си, ние поръчахме храна в една кръчма пред къмпинга. То гладен да поръчва храна е несериозна работа. Накрая се оказахме с доста повече от необходимото, но по добре да остане, отколкото да не стигне.

Ето го Пешо на масата пред плика с хлебчетата докато очакваме да дойде храната.

20120808_230718

Скоро дойде и тя, а малко по-късно и Пенчо със сина си.

Отново бяхме в колата и пътувахме към Свети Тома. Реално по пътя е близо и докато се усетим вече бяхме там. Апартаментчето беше много приятно, но една от най приятните му черти беше банята с топла вода. Веднага и скочихме.

Вечерта завърши на масата. Пиехме бира, хапвахме и разказвахме объркано патилата си.

Скоро умората си каза думата и не след дълго вече бяхме в леглото

Така завърши нашия път от Ком до Емине.

За мен това беше една многогодишна мечта, добила най-после реални измерения.

Бях щастлив, уморен и малко не вярвах, че се е случило.

Заспах усмихнат.


Разказа на Пешо :

с. Козичене – с. Емона – нос Емине

Закуска – супа, кафе и напускаме Козичене по изгрев слънце. Оказва се че съм забравил бойната си шапка предишния ден в селския хоримаг, вкуса на бирата която си поръчахме е направил така че шапката да избледнее… Малко ми е тъжно, но това са жертвите на пътя дотук равносметката е бойната шапка и два чифта чорапи. Поемаме по последния ден на пътя… напред, към морето мислите са какво ли ще е ако свърши, каква ли ще е гледката на морето, какво ще е чувството на достигнатия набелязан край? Мислите ни са както в онзи филм The way, когато стигнаха края на пътя Сантяго „Това ли беше? А сега какво?“.

Пътя в този участък е лек, в по-голяма част се движим по черен път. Стигаме телевизионната кула която съзряхме още вчера. Със всяка изминала стъпка се приближаваме към морето. За наше голямо учудване все още си е планина, е да не е 2000 метра надморска височина но около 400-600 метра си е от всякъде. Имаме достатъчно вода и пътя се вие във открити участъци и в такива от лека гора, колкото да ни спаси от адски горещия ден.

Минаваме през малко селце, с чудесна гледка към морето и залива на Слънчев бряг и Несебър Селото е по-скоро махала съдейки по гъстотата на къщите, отдалечени на 10 метра една от друга. Няма и помен от хоримаг. Самото селище е странна комбинация от разпадащи се стари къщи, както и няколко чисто нови построени или недовършени къщи-палати на с надпис “For Sale”, наследство от последния икономически бум само от преди няколко години. Единственото което срещаме в селцето са две стари жени седнали на пейка пред къща и навели поглед в земята. Дори когато минаваме покрай тях те не вдигат очи, учудваме се кой им носи хляб и храна в този пущинак, а как им е живота през зимата.

Така или иначе продължаваме и ние. Малко по-късно насреща ни настигат два джипа с английски туристи водени към конната база която видяхме на близо, за които ние сме истинската българска атракция. Стигаме мястото където минава пътя от Бургас за Варна, решаваме да не губим височина и следователно да минем 5-7 км. по този силно оживен, натоварен и асфалтов път. Грешката е налице, чувстваме се като шумкари, които се движат по асфалтовия път надничат от канавката и всеки път когато идва насреща кола се хвърлят отчаяно отново в нея за да избегнат насреща идващите коли, камиони и автобуси. След около час и половина с облекчение отново поемаме по коларски път. Полягаме за почивка в най-голямото следобедно слънце под дърветата, след което продължаваме.

Малко след това срещаме два катуна цигани, които очевидно с най-голямо удоволствие се разполагат в покрайнините на Черноморието и изглаждайки от страни добре си прекарват – мъже, жени и деца изглежда се чувстват у дома си. Нещо повече неочаквано се оказва, че единия катун има и камион с цистерна вода на него,… да по този начин са решили фундаменталния проблем с водата.

В мислите ни е нос Емине, вече се чувства близостта на морето и в този момент морето се разкрива пред нас. Чувството е неописуемо… Единствено бих го сравнил с „чувство на свобода“, незнам защото ще бъдем освободени от това ходене, не знам защото морето винаги буди такива чувства на непокорност, пълнота в природата или защото радостта напита в нас от постигнатото, или пак че ще има хоримаг а там цигари и бира, … истината е че не знам но най-близкото което напира в същността ми е свобода и проливаща радост. Вижда се Емона. Никое селце, глад или място досега не ми е изглеждало толкова светло,окъпано от светлина, бяло… По късно се оказва, че е било гръцко селище на времето, което дава рационално и разумно обяснение за чувството че е много бяло. Но слизайки към това прекрасно място, с болката в краката, умората на тялото които не са ни напускали от дни, мисълта е че това е прекрасно.

Отново в погълнат в абстиненцията на цигарите, съм целеустремен в хоримаг, както беше казал Мишо “Show me the way to the next хоримаг…. If you don’t we must die”. Водени изминатия път досега, веднага попадаме на селския хоримаг, нещо като магазин, плод-зеленчук, бакалия, кафе и малка кръчма но в морски стил. Съответно в него ни чака единствено съдържателката. Питам за цигари, оказва се че няма и възможността е да има на Иракли. Жената ни пита откъде идваме, а ние не без умора и гордост казваме че сме от в. Ком и не сме мислили, че ще успеем да дойдем до тук. Съдържателката мило ни поздравява и предлага да взема цигари от нейните, свити от тютюн, настоява да ни почерпи по една газирана вода и подава по една обикновена вафла, нещо като награда за изминатия път. Вземам две цигари, едната изпушвам с наслада другата запазвам за нос Емине и морето.

Не се бавим и бързо продължаваме, като обещаваме да се върнем за бира при жената.

Стигаме поделението, което е препречило последните метри до нос Емине, трябва да минем някак си през телената мрежа. Единодушни сме, че след 700 км. изминати, дори и цената да бъдем вкарани в ареста е платима. Разбира се знаем, че всеки стигнал до тук по пътя минава и това не е проблем. Намираме малка дупка, повдигаме бодливата тел и се промушваме.

Оттук 15-20 метра до нос Емине, фара и станцията на метерлозите.

Чувството е невъобразимо, момента, цялата болка изчезва и осъзнаваш че усилието си е струвало безкрайно.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=473

Ден осемнадесети

с. Дъскотина – с. Козичино

07.08.2012

Сутринта се събудихме починали и окрилени. Започвахме предпоследния ден от нашето приключение. Май както изглеждаше, щяхме да достигнем заветната цел. Все още не смеех да мисля сериозно за това.

След бързия сутрешен тоалет излязохме навън да си приготвим закусчицата в беседката на двора.

IMG_0097

Личеше си, че вече не сме във високата планина. Прането беше изсъхнало и го прибрахме в раниците. А и добре се вижда, че Пешо си е пак със стария панталон, но вече искрящ от чистота.

Както обещах в описанието на предишния ден, сега ще ви покажа снимки от така наречената туристическа спалня. Много приятно място.

IMG_0098

Реално спалнята е бялата постройка в ляво, от която се вижда съвсем мъничко. Но затова пък прекрасно се вижда навеса, под който хапвахме прекрасната салатка вчера вечерта. Там ни бяха изнесли и телевизора. В дъното след масата е чешмата, където намерихме доматите, а в дясно се вижда простора, но нашите дрехи вече не са там. Освен това се вижда и зелената поддържана тревичка в двора. Цветовете не са ярки, но слънцето още не е изгряло. Иначе е много жизнерадостно.

IMG_0103

А ето ме и мене на тръгване пред туристическата спалня. Вижда се ясно входа. Абе, няма какво да си говорим – приятно място за отдих на изнурения Ком-Еминеец. Единственото, за което съжалявам бе, че не снимах хазяина. Но пък всеки, който се отбие до тук, сам ще го види и ще се увери, че е свестен тип. И за сведение ще поместя телефона. То смятам в последния си пост да обобщя цялата информация, но за да не забравя, ще дам и тук телефона за контакт.

0887 795896 – Ральо

Потеглихме напред, а там ни чакаше изгрева над селото.

IMG_0105

Предишната вечер бяхме гледали евентуално къде минава пътеката и бяхме решили пресечем по един черен път. Така и сторихме. След кратко изкачване в покрайнините на селото я засякохме и потеглихме по нея. Според картата ни предстоеше ходене из цивилизацията. Щяхме да пресечем поне две села и много пътища. И трябваше да става все по равно и равно. Да видим.

По тези места определено безводието беше последното нещо, което ни заплашваше. Явно за местното население е чест да издигне чешма.И да си призная, то се беше отдало с цялата си страст на тази дейност. И освен, че издигат чешми – произведения на изкуството, те правят цяла зона за отдих с навеси, пейки, огнища и оборудване. Да си призная, спомням си къмпинги от далечното минало, които биха завидели на част от нещата около тези чешми. И за да не бъда голословен ето и малко снимков материал.

IMG_0108

Тук комплекса прилежащ към чешмата зад гърба на Пешо включва следното оборудване :

IMG_0109

IMG_0110

IMG_0111

Впечатляващо, нали ?

Какъв хубав бивак става тука … А ако и някой има силата да носи от с. Дъскотина някой и друг килограм пържоли .. не е истина. Така че, всеки който прогнозира див бивак в тази отсечка да го има предвид.

А ето и самата чешма в по-близък план :

IMG_0113

То грехота да не си налее човек вода. Изпразних бутилките от вече леко топлата и налях нова – студена. Каква глезотия, а ?

Така продължихме по пътеката и стигнахме до това произведение на самобитното изкуство :

IMG_0117

IMG_0120

И как да не спре човек и пак да почине и да пийне вода. Грехота просто.

Но времето неумолимо течеше и ние трябваше да напредваме, ако искахме да изпълним дневния си план. Така че ускорихме крачка. Скоро пресякохме първия асфалтов път. Но пътеката продължи в гората, така че все по осезаемата жега не ни засягаше много, много. И скоро между дървета и храсти зърнахме едно селце в далечината. Е… бяхме на ръба на цивилизацията. Според мен това е с. Снягово, ама не мога да се закълна.

IMG_0122

Скоро излязохме на асфалтовия път, по който трябваше да вървим напред и с цялата сила усетихме жегата от безоблачното слънчево небе и нагретия асфалт. Минахме странично покрай с. Добра Поляна, преди да влезем в него. И от там е следващата снимка с открояващото се минаре на синьото небе.

IMG_0123

Скоро се оказахме на мегдана на селото, като единствени само ние се щурахме под слънцето. Всички други се бяха скрили под всевъзможните сенки и ни наблюдаваха с умерен интерес. Бързо се ориентирахме в обстановката и напипахме отворено магазинче от което си купихме студени напитки и вафли. Абе друго казва цивилизацията. Седнахме на сянка и засмукахме жадно от бутилките. И тук Пешо му се наложи да понесе поредното от разочарованията споходили го по време на похода. Цигарите бяха свършили, а в магазинчето не продаваха… А и друго работещо в този жегав час на денонощието нямаше. Мъъъъка.. Голяма мъка.. Ама що ли не му съчувствах. Явно на моменти ставам голяма гад.

Та изпихме си безалкохолното и продължихме напред. Скоро преминахме през с. Средна Махала, но и там нищо не работеше по обед. Народа беше затворил масово и се беше скатал някъде на студено. Още една тъжна вест за Пешо. Подминахме с. Топчийско без да влизаме вътре, като минахме по един черен път. И тук ме впечатли много едно, според мен вековно дърво с кладенец под дебелата си сянка. Нали вече знаете слабостта ми към дърветата…

IMG_0128

След кратко ходене през рехавата но приятна горичка виждаща се на заден план, отново излязохме на пътя. А асфалта нагрят и жега… Не е истина. Направо ни завряха мислите в главите. И влачейки се така безславно съгледахме до пътя една беседка до някакъв малък гьол. Спогледахме се и се завтекохме натам. Тръшнахме се изнемощели на пейката и решихме да хапнем, пийнем и да починем докато мине жегата. Пък ако ще и нощес да ходим. Та извадихме суджучето с хлебец от раниците и прихапнахме. Скоро жегата и храната си казаха думата и започнахме да клюмаме. Като резултат се опънахме на пейките и макар че бяха много неудобни задрямахме доста дълбоко. Аз си спомням, че само се пробуждах да се наместя, когато някое дърво започваше да ме убива по силно. Така изкарахме 2 часа почивка. Събрахме сила а и жегата понамаля. След което нахлупихме шапки и продължихме по пътя.

И някъде по тези асфалтови пътища минахме покрай едни изоставени турски гробища. Заснех ги, защото силно ме впечатли тази картина. И някак мястото имаше странен дух и докато ги снимах, приглушихме с Пешо гласове. Знам ли.

IMG_0124

Слава богу скоро пътеката се отклони в посока с. Сини Рид и ние напуснахме вече омразния ни асфалт. Ускорихме веднага крачката. А и трябваше да наваксваме сиестата. Така пътеката ни изведе на пътя водещ от с. Подгорец към с. Сини Рид. Реално тя пресича пътя и минава над селото без да губи височина. И тук се проведе съвет на групата. Пешо беше осъзнал, че това е последния му шанс за цигари до с. Козичино. И колкото да бе таз надежда хилава и в крайна степен съмнителна, не искаше да я оставя. Мен от друга страна никак не ми се мъкнеше по асфалт, че и със загуба на височина. И тук взехме решение за първи път в похода да се разделим. Аз щях да продължа по пътеката и да го чакам на пътя, там където тя я го пресича след селото.

Пешо не чака да го подканям а закрачи надолу по асфалта. Аз не чаках също и си продължих по пътеката. Тя вървеше много приятно и след не много време се оказах от другата страна на селото. Почти до пътя имаше една огромна чешма с сериозен дебит. Не броих коритата за животните, но определено бяха внушителна цифра. Налисках се до насита, намокрих си главата и напълних вода. След което приседнах на сянка да чакам Пешо. След известно време ми звънна телефона. Пешо.

– Къде си, че не те виждам – се чу в слушалката.

– Бе ти върви, върви по пътя нагоре и няма как да ме подминеш. На една чешма съм.

– Ми то и аз съм на една чешма – отговори Пешо.

След кратък диалог се разбра, че неговата все още е в пределите на селото и той тръгна към мен. Има, няма 5 минути го видях да се задава омърлушен по пътя. И без да ми казва разбрах, че цигари не е имало. Но все пак го попитах, поне гласно да си изплаче мъката.

След като почина малко до мен, станахме и продължихме нататък. Пътеката пресече асфалтовия път и тук някъде би трябвало да съм направил следния кадър, увековечаващ първият ни визуален контакт с морето. Да си призная, не си спомням къде точно съм го заснел, но времето мога да кажа с точност : 16:22. Не беше истина. Това море беше за мен (а вярвам и за Пешо) една имагинерна цел. Едно понятие, криещо крайната идея на това пътешествие. И изведнъж придоби напълно материален израз.

IMG_0132

Трябваше ни време да осъзнаем, че онова там в далечината не е облак, нито мъгла, а вода. И може би тук беше мястото, където осъзнах че май ще успеем. Стига да не се случи нещо фатално, след всички перипетии и мъки, ще стигнем края. И това някак си ме успокои. Не че съм мислил за това през похода. Не. Просто се стараех да се наслаждавам на пътя и приключението, но сега разбрах, че то ще добие и своя естествен завършек.

Скоро стигнахме до едни ливади и пътеката почти се загуби. Къде с гадаене, къде с помощта на GPS-а продължихме напред, газейки треви и трънаци. Така за моя изненада излязохме на Доброванските гъби. Идея нямам защо, но бях решил, че няма да ги уцелим и вътрешно се бях примирил с тази мисъл. Така че много се зарадвах, че в крайна сметка ще ги видя. Естествено не пропуснах да бъда увековечен на голямата гъба.

IMG_0137

И тъй като на горната снимка, моята скромна персона може да засегне естетизма ви в наблюдаването на тези скални феномени, ще поместя и още няколко без одушевено присъствие на тях.

IMG_0133

IMG_0138

След като се наснимахме при скалните гъби, продължихме по пътя нататък. Скоро попаднахме на едно населено място от няколко къщи с много странен вид. Абе, да си призная имаха вид на див клошарски бивак. Около всяка беше натрупано огромно количество всевъзможни вещи, сякаш взети от боклука (а реално най-вероятно произхода им да е бил реално и от там). Много сюрреалистично място. Посегнах да си извадя фотоапарата, но в следващия миг реших да го оставя да си седи в чантата. Нещо не ми се снимаха такива гледки. Сега, след кратка справка в нета се оказа, че това са останалите къщи от заличеното в регистъра село Доброван. Абе, тъжна и странна гледка бяха. Но все пак имаше живи хора. Даже се разминахме с една жена с която макар и малко мрачно от нейна страна се поздравихме.

Заобиколихме селото и продължихме по пътя. Скоро той навлезе в една свежа и много красива гора.

IMG_0139

Естествено, скоро се натъкнах на поредното много интересно дърво, което не пропуснах да заснема. Идея нямам дали е било жертва на гръм или човешка намеса, но беше изгоряло по един много особен и интересен начин. И макар че дънера му почти го нямаше, все още си стоеше изправено в гората.

IMG_0141

И тук някъде из тази хубава гора попаднахме на следната заветна табелка.

IMG_0147

Целта вече излезе и по табелите. Посоката беше ясна и само оставаше и ние да си свършим работата. Така за този ден ни се събраха два символа – видяхме морето и попаднахме на табелка с нос Емине. И това ако не е добра поличба…

Така надъхани от тези знаци закрачихме към с. Козичино. Не след дълго го видяхме от един баир под нас и бавно и уморено заслизахме към него. Скоро вече ходехме по май главната му улица. Ама уж Козичино се казваше, а покрай улицата цяла банда апетитни прасета пасяха миролюбиво в треволяка и никъде не се виждаше коза. Нещо тези не го бяха уцелили с името на селото.

Скоро видяхме едно малко магазинче и нещо като заведение до него. Веднага скочихме в магазинчето и си взехме по една бира, която седнахме на масата отвън жадно да изпием. А Пешо с израз на будист постигнал нирваната запали цигара от новозакупената кутия. Заприказвахме се с хората наоколо и скоро вече дружески си говорехме с една млада пищна селска мома, чиито форми напъваха да изпаднат от скромното и облекло. Стана ясно, че този който стопанисва туристическата спалня, в момента е отишъл да дои крави или овце, не помня точно. Важното бе, че щеше да дои нещо си и понякога го правел до след 22ч, така че ако се забави, добра идея би било да отидем да го потърсим. Перспективата да чакаме толкова не ни хареса, но решихме да оставим решението за след като си приключим бирата. Оказа се, че кръчмата работи само ако има хора. Предложиха да ни сготвят нещо, но ние бяхме решили да си изядем последната лиофилизирана храна и взехме май само доматки и сирене за слатка. Плюс задължителните вафли към които добавихме и кроасани за закуска.

Тъкмо привършихме бирата, когато по пътя към нас се зададе един сух, кльощав индивид. Оказа се, че това е нашия човек, който на туй отгоре се оказа и рода на селската мома. Идея нямам какво точно беше доил, ама с труд нацелваше пътя. Като дойде до нас видяхме че доста се беше надоил – порти до козирката. Ама пусто – трябваше да спим някъде, та се опитахме да водим небрежен и приветлив разговор. С доста мъка успяхме да го отклоним в посока идеята да ни настани, с труд удържайки порива му да приседне и да пийне едно. В последния миг селската мома ни дойде на помощ и го насмете в посока обекта. Малко се учудихме на това благоразположение към нас, но всичко стана ясно по-късно.

За сега се затътрихме с бавна стъпка водейки безсмислен и мъчителен разговор и за кратката дистанция изслушахме камара вицове, кой от кой по-мръснишки, тъпи и стари. Ние се влачехме мрачни, докато двамата ни спътници искрено се забавляваха. Скоро (слава богу) стигнахме базата и бяхме настанени в една доста мърлявка стая. Поне ни дадоха чисти чаршафи. Интереса на девойката към нашето настаняване стана ясен след като извадихме парите и платихме. Тя направо ги грабна, след което тези двамата ни казаха довиждане по бързата система и изчезнаха. Пътьом мисля, че ги видях да си разделят сумата. така че …

Сложихме багажа в стаята и се огледахме. Тревата в големия двор беше поокосена – явно за групата на БТС, минали някой и друг ден преди нас от тука. Стаите бяха масово мръсни и останали така като са били след групата. Още с чаршафи и оставен тук, там боклук. Е чистите чаршафите малко ни вдъхваха оптимизъм, но като цяло беше доста мръсно.

Първото нещо което решихме да направим бе да се изкъпем. Отидохме в банята и попаднахме в най-гнусното място. Имаше бойлер, и топла вода имаше, но крановете на чешмата бяха счупени и тя бе напълно неизползваема. Канала беше запушен с козина и абсолютно не се оцеждаше. А и от него изплуваха някакви гадории. Абе.. Нямаше никакъв начин аз да се изкъпя там. Като гледам и Пешо нямаше този мерак. Излязох навън и за радост намерих една чешма в двора. Е.. само студена вода, но поне наоколо бе относително чисто, имаше тревичка че даже и изглед. Хич не се колебах, ами се съблякох и започнах да се къпя. След като свърших, Пешо повтори процедурата и се запретнахме да се изперем. Така щастливо хигиенизирани нарязахме една вкусна салатка и загряхме водата за лиофилизираната храна. Истинско угощение. Имахме и по две бири. Почистихме си една от масите навън и скоро седяхме и хапвахме сладко. Малко сиренето се оказа катастрофално, но колкото за поръсване на салатата отгоре вършеше работа. Скоро забелязахме, че имаме съсед. Едно плашливо бяло куче явно живееше на терасата на най-далечното бунгало. Тръгнах да му давам малко сирене, но то избяга. Явно беше доста наплашено. Оставих му сиренето и се върнах на масата. След малко го видяхме да го хапва с апетит. Така, по тази срамежлива схема изяде цялото останало сирене. Мисля, че и то си легна добре нахранено като нас.

Още преди да седнем на масата се оказа, че Пешо си е забравил шапката явно в магазина или на масата пред него. Изтича до там, но от шапката нямаше ни следа. Усетихме, че шанса и да се нареди в списъка загуби е много висок. Решихме на другия ден сутринта като тръгваме да проверим пак, ама щеше да е рано и малко вероятно бе да има някого. Лично подозирам че някой от тайфата се е облажил с нея. Жалко, хубава и вярна шапка беше.

След като свършихме с вечерята измихме приборите и канчетата, навихме часовника и се отправихме към най-мизерното място в което спахме по целия поход. Моя съвет е, ако имате палатка – избягвайте да спите тук. Но уви – ние бяхме оставили нашата.

За радост, оправяйки леглата си установихме, че чаршафите са чисти и миришат приятно, което си беше жива изненада на общия фон. Освен това и леглата бяха удобни, така че освен да заспим, друго не ни остана.

 


Разказа на Пешо :

с. Даскотина – с.Козичене

Окрилени от топящото се пред нас разстояние до морето станахме в 7.00 и 8.00 бяхме вече на път. Целта е село Козичене. Преминаваме през малките селца и махали, денят се очертава много горещ и на обед правим „сиеста“ от 2 часа с цел да избягаме от най-големите жеги. Почивка правят и хората и природата на обедно време въздухът беше спрял и не се мяркаше нито човек нито животно.

По пътя за село Козичене в момента в който се изкачихме на билото попаднахме на странно място, колиба очевидно обитавано от човек, но с всякакви неща от градинарски пособия, през столчета и масички до счупен шезлонг. Изглеждаше като колиба на клошар, но далеч от цивилизацията почти в нищото. Вече се вижда крайбрежието на Слънчев бряг и Бургас. Въпреки умората, изпълнени с мислите за предстоящия успешен край стигаме над вечер село Козичене. Миризмата е навсякъде и е странна и има нещо свързано с козите в нея. Намираме магазина – центърът на всяко такова селце, където не след дълго идва и човекът с ключовете на туристическата спалня в селото леко подпийнал. Не след дълго той и местна девойка ни водят към туристическата спалня, оказва се много мърляво и неподържано място за спане, едно от най-лошите по целия път, но все пак е подслон и то до известна степен сигурен за разлика от скучайте когато спахме под открито небе. Готвим вечеря и лягаме бързо да спим с мисълта че утре ще видим нос Емине и морето. Какви ли ще са чувствата – сега неможем да кажем, ще бъде ясно след утрешния преход от 12-14 часа.

Постоянен линк към тази тема: http://www.mouhlov.com/blog/?p=427